Любими чужди неща ...

Най-извратената самота -   сам сред милиардите себеподобни. Сам. Като дърво   забгубено   в гора. Тълпа от самотници - смешно и страшно -   огледално размножен един и същи образ. Себеповторение до себеобезсмисляне. Сомнанбулни движения. Сън, който сънува самия себе си.     Любов? Към кого? Към отразеното в огледалото?  Обладаваш така както би обладал огледалото. И по същия начин убиваш -   без чувствао. И без болка. "Оооо..."

Нима си дошъл?           Нима си със мен? Не те ли дирих и чаках години? Защо пак чакам?           ..Уречен ден! Денят, щом дойде, чакам да мине. Щом мръкне, чакам           ..Уречен час ! Часът щом дойде, тебе чакам. Щом дойдеш, чакам и търся аз   най-нежната дума от теб в полумрака. Това очакване ден из ден   расте и     расте ,       не ми дава мира. Нали си дошъл?..Нали си със мен? /!/ Кого още чакам и трескаво диря? В живота човек има Дяволски Малък Шанс.

Първото ми умиране като преживяване беше изключително. Повторенията изхабиха чувството. Предвкусването на самата смърт обаче полъх, тембър, аромат, видение, произвежда по-сладостни тръпки. Всеки път. Сякаш любиш, полубезплътно, самият себе си. Обладаваш така, както би обладал огледало. И се раждаш пак от себе си. Едновременно син, баща и близнак на самият себе си. Как да го изразя странен двокйник: вече си ТАМ, а още си ТУКА. Ето този миг. Този миг... Другото е досада, ритуал. Свалям ти шапка, скучна бабичко; да беше сменила поне чаршафите.

От всичките ми бляскави самоубийства досега ти си най-тъпият бръснач, най-засичащият пистолет, най-изветрялата свръхдоза, най-недостатъчно високият етаж. След тебе оцелявам и оставам половин човек – прикована към леглото на подробностите, неподвижна от кожата навътре, сляпа за летящите мъже наоколо, непромълвяваща и името си даже. Влача се на лакти из пустинята на твоето невръщане: най-сетне съм змия, каквато бях, преди да се смемним с жената под дървото. Болка... Болкоооо. Болчице!

Няма любов, хора. Няма любов! Има полово предпочитание, украсено с измамни усещания, които човек сам си създава, за да удовлетвори своята потребност от разнообразие, за да предаде на елементарното животинско чувство някакъв достоен за човешкия му ранг смисъл. Няма любов, хора. Не лъжете!