(1905-1958)
(1905-1958)
Змей Горянин e български писател и преводач, е роден на 11 януари 1905 година в гр. Русе. Сътрудничи на списанията "Хиперион", "Българска мисъл", на вестниците "Литературен глас", "Светлоструй", на седмичните литературни страници на ежедневниците "Зора", "Време", "Пладне", "Земеделско знаме" и други.
Автор е на над 50 книги: автобиографичната повест "Червеният хотел", историческите романи "Кнез Иван Кулин", "Бачо Киро" (1937), "Дунавът тече" /1938/, "Ний умряхме – да живей народа" (1938), "Силата на робите" (1939), "Звезда керванджийка" и други, на повести и разкази, голяма част от които за деца и юноши, на стихосбирки и епиграми. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание "Българска марка". Занимава се и с резбарство.
През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата.
През 1944–1945 г. е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Книгите му попадат в "Списъка на фашистката литература" и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до смъртта му на 25 август 1958 година. Погребан е в двора на манастира -Седемте престола-, Софийско.
На 25 август 1958 година от осеновлашкия манастир "Рождество Богородично" отлита в небесата измъчената душа на един български писател.
Един от многото български писатели, които днес са незаслужено забравени, нагло и арогантно пренебрегвани даже и от тези, които тъй умело леят крокодилски сълзи за тях.
Явлението Змей Горянин (псевдоним на Светозар Димитров) е особено показателно за условията в които е съществувала, съществува и днеска писателят в българската литература.
Змей Горянин е автор на много книги, някои от които би следвало да ги има във всяка българска библиотека. Особено творбите му за деца. Практически непознато на българските читатели е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му.
Змей Горянин е имал нещастието да бъде за кратко цензор в Дирекцията за печата за което е преследван след 1944 година. Фактически след престоя му в затвора, той се оказва в изолация, не може и да мечтае да публикува. Но пък пише, част от ръкописите му продължават да бъдат в неизвестност и до днес.
Змей Горянин има типичната съдба на писател в България. Ако се напише роман или биография за живота му, то те биха били потресаващи.
Но кой да я напише тази биография?
И ако някой я напише, то кой ще я
издаде?
Кому е необходимо да види бял свят една такава съдба?
На тези ли,
които считат, че българската литература трябва да не е българска?
На тези ли,
които с всичките си сили и с цялата мощ на чужди фондации се борят неистово да
заличат всеки спомен от литературната ни история?
За жалост в нашата страна всичко се повтаря. Някога в изолация бяха писатели като Змей Горянин и Димитър Талев (за определено време), критици като Владимир Василев, днес в изолация са всички писатели и поети, които създават нещо стойностно...
В българското литературно блато днес изплуват само отровните мехури на бездарието и подражателството, на литературното наемничество и продажничество. Точно тези хора лакомо поглъщат всички средства, те произвеждат като от конвейр безмислена книжнина, която обявяват за литературата необходима на умиращата ни страна. Точно тази пасмина забранява достъпа до нашето литературно наследство. При толкова изхарчени милиони, как не проговори съвестта поне на един от лакомите хищници, че биха могли да отделят и мъничко средства за издаване книгите на страдалеца Змей Горянин? Не, те искат всичко и само за себе си. И така убиват Змей Горянин за пореден път, убиват го всекидневно, убиват го с всяко свое бездарно книжле или списание.
Не си мислете, че на този ден, денят на гибелта на писателя Змей Горянин, някой ще се сети за него. Кой да се сети? Българското антинационално радио? Или държавната антинационална телевизия? Да не би нейните посестрими, другите телевизии – чието добре осребрявано предназначение е да обезродяват нацията? Или пресата ни, която има наглостта да претендира, че е свободна?
Не, няма да си спомнят те за Змей Горянин, тяхното предназначение е друго.
Да поменем тихо в душите си Змей Горянин, който е един от най-ужасяващите символи на безрадостната писателска съдба у нас.
Като на всеки истински творец в тъжната ни и трагична, безрадостна страна.
Юли Йорданов
Името на Змей Горянин за мен беше неизвестно до 1957 година, Когато аз за пръв път посетих манастира "Седемте престола", свързан в моето съзнание със стихотворението на Вазов "Клепалото бие". Тогава от единствения монах, който обитаваше още манастира, ми бе показана килията, където Змей Горянин е прекарвал много от месеците през последните години от живота си. Подът беше глинен, прозорчето тясно. Самият манастир беше в окаяно състояние. Цареше пълна немара. Освен името на Змея, така и не научих нищо повече, с изключение на това, че е писател. Никакви други коментари.
По-късно от брата на вуйна ми, Асен Гавраилов, научих повече неща, тъй като той се оказа добър познат със Змей Горянин. Когато станах студент в Софийския университет, по стечение на редица обстоятелства вече бях и познат на акад. Михаил Арнаудов, и в един от разговорите ни аз споменах името на Змей Горянин. М. Арнаудов каза, че по едно време двамата са били в Софийския затвор, но са се познавали още преди това, тъй като са и русенлии.
Тогава той импулсивно седна и написа едно писмо до Соня Горянин, с препоръка да ми даде възможност да се занимавам с творчеството на Змея, да използвам, както тя реши, архивите му. Годината беше 1965.
Змеят по това време беше абсолютно забравен, освен за малък кръг все още живи негови познати и приятели, както и за хората, които бяха около съпругата му - Соня Горянин. Тези два кръга не винаги бяха в добри отношения.
Това бяха много, много години, много дълги години на мълчание.
Соня се опитваше да го наруши, но не успяваше. Не знам на какво разчиташе. Вероятно на оптимизма си. Доста по-късно със съгласието на Светия Синод и на Врачанския митрополит и със съдействието на отец Димитър, който вече беше постегнал манастира, Соня подреди гроба на Змея и сложи една плоча.
Пътуваше често до "Седемте престола" и това и носеше утеха и задоволство от направеното. Но мълчанието все още покриваше делото на Змея.
Промените, които настъпиха след 1989 г. открехнаха леко вратата на наложената забрава.
През 1990 г. в салона на кино "Влайкова" се пробеде честване на 85 години от рождението на Змей Горянин. Слово произнесе проф. Драган Те-нев. Имаше доста хора, но всичките на определена възраст. Млади хора нямаше. Мълчанието все още царуваше.
Това беше някакъв плах опит.
Вратата беше открехната, но страхът беше все още голям, и никой не прекрачваше прага, за да се занимава с творчеството на Змея. Имам предвид особено поетичното му творчество, създадено след 1945 г., както и епиграмите му, за един период от 12-13 години, до 1958 г., когато той умира и е погребан в манастира "Седемте престола".
Едно творчество пълно с вяра, любов и преклонение пред Господа.
През декември 1991 г. във в. "Арт" публикувах кратък материал за Змея под заглавие: "Змей Горянин излиза от мълчанието". На следващата година през февруари, за първи път видяха бял свят десетина негови епиграми, подготвени от мен и публикувани отново във в. "Арт". През същия месец Георги Тахов публикува едно интервю със Соня Горянин, в което тя описва арестуването на Змея, както и смъртта му, за която й съобщават чужди хора (архимандрит Йоан). Срещите ми със Соня след това станаха по-редки, особено след като разбрах, че прави опити да печата на части от поетичните творби на Змея. В повечето случаи тези нейни опити бяха неуспешни.
През 1948 г. й се обадих, за да я поздравя за излязлата й книга "Спомените на една Змеица". Тя ме повика у тях и ми я подари. Месец по-късно отново я посетих с молба да разреши издаването на стихосбирката на Змея "Майчина вяра" и на още някои други негови стихотворения ("Войнишки песни и балади"). Тя се съгласи веднага и даде писмено това съгласие: това издание да бъде в памет и във връзка с 40 години от смъртта на Змея. Нещата се проточиха, но ако е рекъл Господ, книгата би могла да излезе по повод 45 години от смъртта му.
Междувременно излязоха поредица от публикации на Цвета Трифонова във връзка с досието на Змей Горянин.
И най-накрая, но затова пък най-важното за мен. Една част от делото на Змея, неговите епиграми видяха бял свят. Книгата беше отпечатана през 2000 г., но читателите получиха възможност да се запознаят с нея през 2001 г. Това издание с вещина и любов подготви Вихрен Чернокожев, за което искрено съм му благодарен.
Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.
3мей Горянин
Това
четиристишие стои на надгробния камък на Светлозар Димитров (Змей Горянин) в
манастира "Седемте престола". Една трагична човешка съдба и един изпълнен с
любов към Бога творчески път завършват в малката обител, сгушена в Стара
планина, близо до Елисейна.
Много от негобите стихове са написани там.
Но кой е Змей Горянин? И защо името му и творчеството му са предадени на забрава? Защо?
Светлозар Димитров (Змей Горянин) е роден в Русе на 29 декември 1905 г., стар стил. След много странствания на семейството, а и на самия него, той се връща в Русе през 1926 г, където наема печатница, фалира, става съредактор на "Русенски новини". Отново е в София, където работи като счетоводител, стигайки до поста "Началник отделение". Вече твори като белетрист и през 1936 г. излиза сборникът разкази "Последният ден", за който Михаил Арнаудов пише в предговора: "На автора. . . трябва да честитим за хубавата му идея да ни сроди по такъв поетичен начин, чрез толква ярки и мили видения с нравствената атмосфера и интимния живот на миналото, което не ще престане да ни очарова като неповторима легенда".
През 1937 г. излиза и историческият роман "Бачо Киро". През 1938 г. Змей Горянин постъпва в службата "Контрол по печата". Издава трилогията от исторически романи "Дунавът тече", пише повести и разкази на историческа тематика. През 1941 г. е мобилизиран като войник и това му дава възможност да обиколи Македония, Тракия, и Островите. Оставя великолепния си пътепис от това пътуване "От Цариброд до Неготин". След уволнението става секретар на Дирекцията на националната пропаганда, без да подозира какво ще му донесе след няколко години тази служба.
През 1941 г. създава и малкия си цикъл от стихове "Войнишки песни и балади", които са включени в настоящата книга. До този момент те не са отпечатвани. Появява се неговата повест "Звезда Керванджийка". Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на известни художници, писатели, склуптори и музиканти. Змей Горянин дружи с Елин Пелин, Александър Балабанов, Мария Грубешлиева, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, Добри Немиров. Близък е и с Васил Стоилов, Георги Бакърджиев, Кирил Шиваров, Данаил Дечев, Кирил Буюклийски, Марко Марков, Георги Златев-Черкин, Асен Балкански.
През 1942 г. напуска службата и се отдава на литературна работа. Отнобо е мобилизиран, разболява се от малария и се лекува дълго.
На 31 януари 1945 г. Змей Горянин е арестуван, съден е от Шести състав на Софийския районен съд и е осъден на една година затвор. Помилван е през декември 1945.
До края на живота си е подложен на умишлена пълна забрава. Някои от книгите му влизат в списъка на забранената литература. Всъщност тези последни 23 години от живота на твореца са по-неизвестните в неговата биография. А именно по това време Змей Горянин създава голямото си поетично дело. Стотици са стихотворенията, написани от него, десетки са публиkувани в "Църковен вестник" и "Духовна култура", по не под името Змей Горянин, тъй като не му е било разрешено да го използва, а под собственото му име Светлозар Димитров и под много други псевдоними - Станимир Сталев, Захария Лютаков, Марин Василев, Димитър Соколов и други. Така успява да публикува и някои разкази. Църквата го приютява и му дава възможност да развие своите лирико-поетически заложби.
Змей Горянин пише стихове и по-рано. Ето едно четиристишие от "Воинишка песен" от малкия цикъл "Войнишки песни и балади", което илюстрира най-добре техниката, стила и изразните средства на поета.
"Прост е неговият гроб в обгорялото стърнище:
Малко пръст в един окоп,
саван Кърваво платнище..."
Змей Горянин през целия си живот отстоява принципна, човешка и авторска, позиция.
Той не прави компромиси, а за да живее в тежките за него и съпругата му години не може да стои без работа. Занимава се с най-различни неща: с дърворезба - има цяла колекция от модели на къщи, пантеони, дворци, наредени в скромната стая, където живееше вярната му Соня Димитрова-Горянин. Змеят завързва контакти с представители на нови за него среди - лекари, аптекари, филателисти. Изучава народната медицина - появява се цикъл стихове, посветени на тази тема.
Едно от любимите му кътчета е манастирът "Седемте престола". Там Светлозар Димитров по цели месеци живее, работи и твори. Прави и овчарски геги. Написва автобиографията си "Червеният хотел". Създава една голяма поема, изпълнена с история, лирика и философия, която е над 2000 стиха. Ето как в нея той описва падането на вечерта. Той обича тези привечери:
"Синята привечер гасне;
пада мрак над планината;
звуци нежни и прекрасни
носят се из тишината."
("Песен", 1952 г. - септември, манастир "Седемте престола")
или
"О, дивен час на тишини и мир,
когато бавно гасне светлината!
Забравеният древен манастир
се слива с нощта и планината"
(18 юли 1951 г. "Вечер в Седемте престола")
Поетът посещава много манастири - той черпи там вдъхновение. Написва "Пред празника", стихосбирка с религиозни химни. Без преувеличение може да се твърди, че в тази насока Змей Горянин за нашата литература е това, което е Ян Каспрович за полската. Подготвя и друга стихосбирка "Нощ и ден" (1945-1955 г.) - пропита с тъга и символика.
През 1954 г. той написва цикъла "Православие", когато работи в Бачковския манастир (където написва и хроника за манастира). Там, би могло да се прочете и следното шестстишие:
"Сияй, ти, всеславна
Света Православна,
Прадядовска Вяра сияй!
Ти, Църква Христова,
предвечна и нова,
бди крепко над родния край."
Васил Балевски
Из книгата "Майчина вяра" (съставител Васил Балевски)
Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и
моят дух ще се смири:
- да бъде Божията воля!
На къра ще изляза,
там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще
отпивам.
И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И
всичко той ще разбере!
И ще ме викне, като Рут
глава на неговия
скут
да сложа и да си почина.
Змей Горянин, из "Майчина
вяра"
