Вихрен Чернокожев

Навършиха се сто години от рождението на Светозар Акендиев Димитров (1905-1958), когото малцина от по-възрастното поколение знаят като Змей Горянин. Напразно ще търсите името му в маститата „Енциклопедия България”; там такъв писател няма. Неговата лирика, автобиографичната повест „Червеният хотел” (откъс за пръв път публикуваме в Електронно списание "LiterNet" - бр. 5, 2005) с любезното съдействие на г-н Кирил Захаринов), спомените из войнишкия живот и от затвора, книгата за необикновеното приятелство с Елин Пелин, историческите романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин”, трилогията „Дунавът тече”, „Бачо Киро”, „Звезда керванджийка”, творбите му за деца, така и си стоят или в ръкопис, или са просто старателно забравяни и забранявани десетилетия наред от „народната власт”. Част от епиграмите видяха бял свят едва през 2000 г., но за какво ли е било мъжеството му на епиграм, щом народът пак „си робува и трае”. Най-хубавото от религиозната му лирика Васил Балевски събра в „Майчина вяра” (2003).

За юбилея Русе - родният град на Змея, се отчете, кръщавайки на негово име една отсечка от ул. „Христо Ботев” до бул. „България”. Ще ми се да вярвам, че това общинско попадение не е случайно, защото Змей Горянин носеше в сърцето си един свещен култ - България. Пословична е страстта му към историческото познание, към живата история, която по собствените му думи „възкресява хората и събитията, а не ти разправя за мъртъвци с хладнокръвието на прислужник в моргата”. Змей Горянин е автор на повече от 50 книги и брошури. Из манастирите той търси незагаснали още автентични свидетелства за българската история и сам написва кондиката на любимия му Бачковски монастир (казват, сега се намирала в архива на Николай Хайтов.)

През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата. За това „прегрешение” „народният” съд го осъжда през 1945 г. на една година затвор. Ала кой от именитите му приятели вдигна тогава ръка да го защити? - Елин Пелин ли, или Александър Балабанов, или Васил Стоилов... Книгите му попадат в черния „Списък на фашистката литература” и са иззети от библиотеките. Въпреки репресиите Змея кетегорично отказвал да се разкае, за да бъде реабилитиран. Само в манастира „Седемте престола”, на изток от Врачанския балкан, душата му намира оная утешителна отвъдност, където всичко е „прекрасно и добро”, а скалите все още са „божествени палати”. Едва 53 години вървя той „по бялата пътека на своя земен път”; дали ще се намери някой да прелее гроба му зад църквата със седем параклиса...