Жените на България                                                                                     

> 1 2 3 >>

ГРЕШНАТА МИРОСЛАВА ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБИРА МЕЖДУ СЪПРУГ И БАЩА, МЕЖДУ ЛЮБОВ И РОДИНА

 Нявгашната преславна българска столица Преспа ликувала на сватбата на Косара, прекрасната и своенравна дъщеря на Самуил. Защото любовта победила, а на всички им се искало винаги да е така. Все любовта да разбива даже и стените на затвора, защото женихът на Косара излязъл от килията и пристъпил черковния праг, за да се венчае. Сред най-близките гости на трапезата била и Мирослава, сестрата на Косара, по-голямата дъщеря на царя. Малката сестра преженила сестра си!

Не минал  месец и цар Самуил бил изненадан от Мирослава – съобщила му, че и тя е влюбена в пленник! Избраникът на сърцето й бил арменецът Ашот, син на управителя на Солун –стратега Григорий Таронит.

Когато Самуил направил пореден опит за завоюване на Солун през 996 г., младият и буен Ашот попаднал в българска засада и бил пленен. Бащата светкавично и саможертвено се втурнал да спасява своето чедо, озовало се в ръцете на българските войни. Но бил посечен пред очите на своя син Ашот.

Тъй под жаркото и немилостиво слънце на Балканите се разиграла още една драма – да видиш как родния ти баща се жертва е потресение, което цял живот не се забравя. Нима някой е в състояние да обича, тези които са отнели живота на баща му?

Три години прекарал в преспанския затвор Ашот, докато пламнала искрата на любовта. Мнозина се отнесли, така е и до днес, скептично към любовта на Мирослава, защото тя повтаряла, дори някак си копирала, стореното от сестра й, Косара.

Но нима любовта е подвластна на такива сметки? Мирослава била непреклонна и отстоявала своята любов – изисквала пламенно “по закон да бъде свързана” с Ашот. Дори заплашила баща си със самоубийство. Допустимо е подозрението, че връзката между двамата навярно е отишла вече твърде далеч.

Така отново царят трябвало да отстъпи на бащата Самуил. Накрай владетелят склонил и втората му дъщеря да сключи брак. И му се наложило за втори път да освобождава пленник и да го прави свой зет. Затворът се оказал мястото, където намерили своите женихи  и двете дъщери на прославения българския цар.

И тази сватба била сензационна за времето си, за това свидетелствува и съхранения в Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица, прекрасна миниатюра. В центъра на изображението е българският патриарх Давид – пред него са застанали двамата младоженци – Мирослава и Ашот. Тук е и бащата Самуил и майката Агата.

Дали на мен така ми се струва, но като че ли майката гледа някак тъжовно в тази миниатюра. Своенравни дъщери отгледала Агата, това е поне безспорно. И някак си прибързана била тази сватба, само няколко месеца след сватбата на Косара. Но така или иначе любовта отново възликувала в преспанския царски двор.

Самуил поверил на своя зет управлението на крепостта и областта Драч. Така Съдбата отново погалила арменецът Ашот, заминали със щастливата Мирослава.

До 1004 г. щастието им било безбурно, а Ашот е бил напълно лоялен към Самуил и българската държава. Но Ашот се оказал образец за коварен и недостоен човек – изменил подло и коварно на своя тъст.

По-страшното е друго – че в организирания заговор-сделка за предаването на Драч на Византия участвувала и Мирослава. Тя е трябвало да избира – между съпруг и баща, между Византия и Отечеството. И избрала своя съпруг и чуждата Византия. Така Мирослава стана символ и на предателството, за разлика от сестра си Косара, която българите запомниха като жертва на любовта си.

Това, което последвало, било безсрамно и безчестно –  продаването на град Драч на византийците. Сребърниците за предателството на Ашот се изразявали в титлата “магистър”, а Мирослава получила званието “зости” – придворна дама. (Колко такива “зости” ще видим да крачат през вековете в родната ни история, та до днес? Има ги и в политиката, особено разпространени са в литературата...) И сякаш се изпарила, тъй като щом пристигнала в Константинопол, никой повече не споменал за нея. Напълно заслужено забвение, защото Мирослава не само измени на своята страна, но и на своя баща.

Не, знам, знам, че не бива да съдим със задна дата постъпките на нашите предходници, но не бива и да ги забравяме.

Мирослава е жената, която сграбчи хищно личното щастие, а презря своята Родина. Поставена бе в състояние на жесток избор.

Възможно ли е щастието, ако се сдобиваме с него на такава цена?

Как е живяла Мирослава след черното семейно предателство? Имаме пред себе си среща с една жена, която воюва страстно и непреклонно за своето щастие, стреми се към него, преодолява всички препятствия и наистина го постига. Но въпросът, който ме гложди ден и нощ е – беше ли щастлива Мирослава? Съмнявам се и го казвам, не със злорадство и поради уязвен патриотизъм, а защото знам от заниманията ми с историята и човешката душа, че щастие на такава цена е наистина невъзможно.

И има ли пощада за този грях?

Такава е Мирослава, другата дъщеря на преславния, могъщия, трагичния български цар Самуил – една палеща тайна, съхранена през вековете. Но и такива жени видя хилядолетната ни история.

Какви са те – решете сами.   

> 1 2 3 >>