Жените на България                                                                                     

> 1 2 3 >>

Годината беше 2000-та. Настъпваше нов век, ново хилядолетие. Това бе повод за размисъл, за оценки, както на отминаващия век, така и на хилядолетието. Ние, като нация, не успяхме да направим поне част от своите  тъй необходими ни изводи, преценки, анализи.

Албер Камю има една мисъл: Или ще се възродим, или ще се унищожим. Нашето възраждане предстои, а унищожението, бавно, систематично, неотклонно провеждано, продължава. Това си мислех и тогава, това усещане имам и днес. Тогава предложих на редакцията на Вестник за жената да подхванем рубрика Жените на хилядолетието. Предложението ми се прие, както почти всичко, което съм предлагал.

Наченах рубриката с историята на Косара, трагичната дъщеря на българския владетел Самуил. Втората история бе за нейната сестра Мирослава. Сега вече не си спомням колко жени възкресих на страниците на вестника. Някак неусетно рубриката престана да съществува, причината вече даже и не си я спомням. Но пък окончателно се затвърди схващането ми, че българската жена е все още земя неоткрита. Длъжници са й както историята, така и литературата. Продължавам и до днес да събирам оттук-оттам информация за съдбите на българските жени. Някога, ако даде Бог живот и здраве, може и да ги събера в книга.

 КОСАРА Е БЪЛГАРСКОТО ИМЕ НА ЛЮБОВТА

Има една жена, чиито живот протече на прелома на първото и второто хилядолетие и стана символ на несъкрушимата сила на любовта на българката. В една  смутна епоха на кръв, предателства, заговори, сплетни и много смърт. Ама то кога ли пък българите не са живели в такива епохи?

Косара е най-голямата дъщеря на трагичния, но и могъщ български цар Самуил. Животът на Косара е изпълнен с превратности пред нейните очи, баща й, един от българските военачалници, се възцарява. Косара бе свидетелка и на страшното рухване на държавата ни. Не може да не се е обсъждал страстно в смейството й един от на-позорните мигове в българската история, когато синът на Петър І, внукът на Симеон, цар Борис ІІ пристъпвал в Константинопол опозорен и със сведена от срам глава след колесницата на византийския император Йоан Цимисхи. А пред очите на Косара погинало и семейството на чичо й Арон баща й наредил да бъде безпощадно изтребено. В това убийство се корени и трагичната съдба на Косара, сякаш Бог наказа нея заради греха на бащата. Единствен оцелял от жестокия, макар и напълно справедлив, гняв на Самуил се оказал синът на Арон Иван Владислав. Спасен бил, твърдят летописците, поради горещите молби на сина на Самуил Гавраил Радомир. Иван Владислав му се отплатил като го убил и се възцарил на негово място.

Косара била свидетелка и на неспирните войни на своя баща. В  една от тези войни Самуил пленил князът на сърбите Иван Владимир, оковал го във вериги и го затворил в тъмница.

Но пленникът пък пленил дъщерята на победителя си! Любовта им пламнала навръх Великден. На този ден  византийските християнски традиции повелявали да се направи нещо добро за страдащите. Така византийският император сам със собствените си царствени ръце измивал краката на седмина просяци в Константинопол. Косара пък посетила затвора и тук видяла за пръв път пленения княз Иван Владимир. Заговорила го и се влюбила до полуда. Любов от пръв поглед съществува, все пак, колкото и да не ни се вярва. Това, което последвало било все пак твърде неочаквано, защото съвременните й летописци пространно описват тази луда любов. Тя наподобявала пожар, тя приличала на земетресение, тя се извисила.

Косара заявила по женски твърдо на своя баща Самуил: По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за друг мъж! Разбрал навярно бащата, че такива думи не са голословни закани.

Какви са били чувствата на цар Самуил? Те не са били описани от летописците, но драмата е безспорна и явна в душата на българския владетел са се борили държавническите интереси и бащинската любов. Кое е надделяло  не е напълно ясно, но цар Самуил се съгласил на брака. Така българската столица Преспа станала свидетелка на покъртителен щастлив обрат и на странна игра на Съдбата плененият княз Иван Владимир бил освободен от оковите и въведен в царския дворец. Тук се състояла сватбата през 999 г.

Някой подмятат, че не е невъзможно това да е бил политически брак. А аз си мисля, че от този изненадващ брак българският цар Самуил е почерпил и политическа изгода, а като върнал княжеството на своя зет, спечелил един съюзник срещу мощния си враг империята на византийците.

Последвали 17 щастливи години за Косара и Иван Владимир. За щастието трудно се намират думи, за него не се разказва, то се изживява, то се изпива на жадни глътки, а времето лети. Има ли по-възвишена поезия от тази да срещаш изгрева и залеза до своя любим, да го съзерцаваш денем и нощем, всеки миг и да му се наслаждаваш. Щастието на Косара е било пълно, истинско, защото жената е жена, само когато люби.

Но все пак щастието на Косара е било само в личен план, защото  българската държава през всичките тези години изживявала своите трагични събития и катаклизми. Един след друг следвали военните походи на византийците срещу българите, а коварствата и измените, на които ромеите били неподражаеми майстори подривали и разтърсвали българската държавност. Най-подир Самуил  загубил своята армия, изживял ужаса от гледката  на ослепените си войници. Една драма достойна за Шекспир защото мъката погубила българският владетел.

Когато Самуил починал наследил го синът му Гавраил Радомир. И последвала нова драма -  убил го неговият братовчед, този същият, когото той спасил навремето от страшния гняв на баща си Самуил. И веднага се сещаме, че няма ненаказано добро, поне в нашата си трагична история.

Възцарилият се на българския престол Иван Владислав, изпратил покана към съпруга на Косара да го посети.  Но кой  може  да излъже женското сърце? Косара разбрала, че посягат хищно към любовта й. И като истинска жена успяла да убеди мъжа си тя да се срещне с българския цар, човекът убил нейния брат! Изрекла слова, от които прозира  безумно влюбената жена: По-добре мен да убие, само ти не загивай! Любовта, истинската, е винаги готова на жертви, знайно е. Изумително е умението на Косара да убеждава мъжете както навремето сторила с баща си Самуил, така и сега успяла да стори с мъжа си. Вярвала, че ще  сломи и цар Иван Владислав, че ще успее да победи Съдбата. По женски страстно, по български истински вярвала.

И Косара се отправила на среща с българския цар, това е наистина нечувано в онзи тогавашен мъжки свят съпругата на един владетел да посещава друга страна и да преговаря! Има нещо обречено в усилията на Косара да спаси любимия си. Тя сякаш е изпълнявала жесток ритуал като жрица на собствената си любов. Пристигнала Косара в престолния град Преспа, посрещната била както подобава по царски, но веднага разбрала, че се е оказала в плен. Последвало ново коварство съпругът й бил пак поканен, ехидно бил попитан защо се страхува, получил като дар и златен кръст. Иван Владимир отговорил обречено, че дървеният кръст би го зарадвал повече.

Сега вече в интригата за унищожаването на княза на Зета се включил и българският тогавашен, макар и престарял, патриарх Давид пристигнал при Владимир, поднесъл му дървен кръст и писмо с уверения, че нищо лошо няма да му се случи в Преспа. Владимир тръгнал и още по пътя разбрал, че е обречен на смърт, защото попаднал на изкусна засада, устроена от хората на българския цар.

И точно в този миг можем да си дадем сметка за силата на тази изпепеляваща любов. Иван Владимир е могъл да се завърне, да запази живота си. Не го направил, продължил към своята Голгота. Защото любовта го тласкала към Преспа та нали там била Косара, там била обичта му! Въпреки че  разбирал пределно ясно вместо Косара ще срещне смъртта. Но той знаел длъжен е да направи опит, макар и обречен отново да съзре своята любима.

И тук вече съществуват две версии за гибелта на Иван Владимир. Едната разказва, че щом князът пристигнал в Преспа първото, което сторил било да влезе в черквата, да помоли Бог да спаси Косара и любовта им. Най-вероятно това е била катедралата Свети Ахил.

Коленичил князът на Зета и прострял ръце към Христос милостивия, проповядващия обич между людете, помолил му се жарко да спаси любовта му. Обърнал лице  и към светата негова майка Богородица и всичко й разказал от начало до край.  

Когато Иван Владимир излязъл от черквата, войниците вече го чакали с голи мечове в ръце. На самия праг той бил жестоко и безпощадно  посечен. Денят бил 22 май, а годината 1016, единствената съхранена дата в тази трагична кървава любов.

А другата версия принадлежи на светата ни православна църква. В житието на Иван Владимир се разказва, че войниците, които получила задача да убият княза го спрели пред дверите на църквата. И като че ли това е по-вероятното, защото съществувало и се спазвало свято правилото, че потърсилия защита в църквата не може да бъде убит. И спрели войниците Иван Владимир пред черквата, наобиколили го и един от тях посегнал към своя меч. И намесила се Божията ръка - войникът не успял да изтегли меча си от ножницата. Тогава князът се усмихнал кротко и извадил своя меч. Войникът пребледнял, а князът му подал меча си и рекъл му: Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш! Ето ти меч, посечи ме! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!. И поел в десницата си мечът му войникът, и замахнал с огромна сила и отсякъл главата на княз Иван Владимир. Търкулила се главата на княза, а тялото не паднало. Само се привело, взело с две ръце отсечената си глава и тръгнало към дверите на църквата. Войниците изумени наблюдавали чудото.

Вървял княз Иван Владимир с главата си в ръце, пристъпвал бавно и страшно, а войниците треперели от ужас. И влязъл князът в църквата, а устните на отсечената глава мълвели молитва към Бога, към Света Богородица, към Исус Христос. И жарката молитва ще да е била за неговата любов, за любимата съпруга Косара.

И накрай срещнал княз Иван Владимир покоя на смъртта, а войниците набързо и гузно погребали тялото му в черковния двор. А денят бил 22 май. 

Да би бил по-друг народът ни, щеше на тази дата да слави  влюбените Косара и Иван Владимир, а не да привнася чуждоземни празници

Да би бил по-друг народът ни щеше да сътвори стихове, песни и драми за окървавената любов. Ако това би било, бихме били и по-други навярно. И съдбата ни би била непременно по-различна.

Косара потънала в толкова изобилни сълзи, че било невъзможно да се опишат, твърдят удивените от скръбта й летописците.

Позволили все пак на вдовицата да  препогребе мъжа си. Отнесла тленните останки на княза в родината му  Косара и ги положила в църквата Света Богородица край Шкодренското езеро. Плискали вълните на езерото и разказвали на всеки, който приседнел край брега историята за любовта на българската княгиня.

А Косара се замонашила, отправила взор към небето и навярно все е питала:Защо, Господи, защо? Защо допусна да убият любовта ми?!. Дали полученият отговор я тласнал към смъртта, или невъзможността й да живее без любов, не знам, но Косара живяла кратко след гибелта на своя любим.

Душата й жадувала за Иван Владимир. Как да живееш сама, когато си се обрекла да бъдеш с любимия?

Още една горчива чаша се наложило да изпие българската принцеса. Когато византийския император Василий ІІ Бългороубиец съкрушил българската съпротива и потеглял за Константинопол, наредил в стана му да бъдат доведени и двете дъщери на цар Самуил. И пристигнала Мирослава, съпругата на Ашот. И довели  Косара, вдовицата на княз Иван Владимир. Тук двете дъщери се срещнали с Мария, последната българска царица, съпругата на загиналия вече, Иван Владислав, убиеца на техния брат Гаврил Радомир. И двете сестри не издържали, нахвърлили се срещу съпругата. Дали са знаели за нейна съпричастност в убийството на техния брат? А византийските хронисти преиначили случилото се обяснили, че двете дъщери на цар Самуил завидели на даровете, които императорът дал на Мария.

После дошло време за позора в триумфалното шествие на императора Василий ІІ Българоубиец крачела и Косара редом със сестра си Мирослава.

Дали с нея е била и дъщеря й? Не е известно.

И завърнала се Косара отново при гроба на своя съпруг.

Наскоро Косара умряла от мъка. Или поради неутолимата си страст да бъде с него, с Владимир? Повелила още приживе да бъде погребана до краката на своя любим. И отново се събрали княз Иван Владимир и Косара, сега вече за вечни времена. Никой и нищо не можел да ги раздели, нали?

Така само 17 лета господни траяла изпепеляващата любов на българската княгиня Косара, своенравната дъщеря на българския трагичен владетел цар Самуил. Какво са 17 години, ще речете? Много са, цяла вечност, ще кажат някои. Други ще възроптаят 17 мига са това за една истинска любов! Кой е прав, решете сами.

Косара стана символ Любовта и изгоря в буйните й пламъци. И след смъртта си тя се сля със своя любим. На онзи,  другия свят, аз съм сигурен, че те пак са двамата и са щастливи, както приживе. Не може да не е така!

Но Косара си остана българка и успяла е да внуши това на своята дъщеря. И когато боляринът Георги Войтех решил да вдигне на въстание българите за освобождение от византийска власт, обърнал се към княза на Зета Михаил. Предложил му неговият най-малък от седемте му сина Константин Бодин да поеме трона на българите и да поеме водачеството на планираното въстание. Константин Бодин приел и се възцарил под името Петър ІІІ. Тежък жребий поел внукът на Косара, правнук на славния цар Самуил. Твърде много подробности от тази героична драма са останали в сянка възникнали са противоречия между българските боляри и Петър ІІІ, наченали са раздори и предателства. В крайна сметка и Петър ІІІ, и боляринът Георги Войтех, са били пленени от византийците. Боляринът намерил смъртта си още по пътя, а Петър ІІІ е бил затворен в един от константинополските затвори, а по-късно заточен в Антиохия.

Смели, а може би и подкупни венециански моряци успели да освободят и отмъкнат със себе си несполучилия български цар Петър ІІІ, сръбски принц Константин Бодин, внука на Косара  и  той се завърнал в родината си, възцарил се на мястото на баща си. Така един потомък на Косара и на цар Самуил се завърна в своето отечество и бе готов да пролее кръвта си за отечеството на своята баба Косара.

Но драмата не секваше пролятата кръв на Арон и семейството му искаше още и още жертви. Макар че синът на Арон уби синът на Самуил отмъщенията под една или друга форма, по един или друг начин, продължаваха. Сякаш някакво проклятие тегнеше над потомците на Арон и Самуил.

И дойде ред на внука на Арон, Алусиан, син на Иван Владислав, да отмъщава сега пък на сина на Гаврил Радомир. Алусиан пристигна като пленник, макар и почетен, заедно с майка си Мария. След позорното шествие в Константинопол Алусиан бил задомен и заселен в Армения, по-далеч от своята родина. Византийските хронисти са особено благосклонни към него, определят го като най-приятен от синовете на Владислав, човек с благ нрав, блестящ ум и забележително положение.

И станало така синът на Гаврил Радомир и унгарската принцеса, дъщеря на крал Геза (972997), Петър Делян, се появил в своята родина. А Петър Делян напуснал своята родина преди да се роди бил в утробата на своята майка, с която баща му Гаврил Радомир се разделил поради увлечението си по една ларисчанка. Когато баща му, Гаврил Радомир се възцарил, Петър Делян се завърнал и, когато рухнала българската държава, и той бил отведен като пленник в Константинопол. Как е преживявал той не е известно, по-важното е друго, че се завърнал и според византийските историци спечелил съчувствието на целия народ и се облегнал на единодушието на мнозинството. Въстанието се разгоряло, но водачеството на Петър Делян първо се оспорило от някой си войник на име Тихомир, а после съвсем неочаквано във въстаническия стан пристигнал сина на последния цар Иван Владислав Алусиан. Нека отново да си припомним кървавата драма Самуил разпоредил да бъде убит Арон и цялото му семейство. Останал жив само Иван Владислав благодарение на Гаврил Радомир, бащата на Петър Делян. После Иван Владислав убива своя братовчед, цар Гаврил Радомир. Сега Петър Делян се изправил лице в лице със сина на убиеца на своя баща. Ситуацията е била драматична, това е поне безспорно. Но Петър Делян потиснал своите чувства и приел Алусиан. А какво е сторил той ли? Проклятието продължавало, то било жадно за кръв Алусиан поканил Петър Делян на обяд, опили го и му го ослепили. Това станало през септември 1041 година.

И мнозина навярно наивно са очаквали, че Алусиан сам ще продължи борбата, че властолюбието е причина за ослепяването на българския цар. Нищо подобно, съвсем скоро Алусиан, заедно с цялата командвана от него войска, преминал на страната на византийците. Тогава като орли се нахвърлили върху ослепения български цар византийците, в чиято войска били и норвежки наемници, начело с принц Харолд Хардрад. Според норвежките саги лично принц Хардрад посякъл ослепения български цар. Така сякаш Съдбата повелила внука на Самуил да потъне в мрака, сля се с хилядите български войници, които все така крачат в българската вечност.

А какво се случило с изменника Алусиан? Веднага след като се предал на византийците, те възстановили правата му върху всичките имоти, получил титлата магистър. Такава титла получили и Борис ІІ, след като със собствените си ръце свалил царските знаци, и Пресиан, когато се отказал да се съпротивлява и се предал на Василий ІІ Българоубиец. Византийците са признателни към предателите, пък и хитрата лисица Михаил Псел откровено признава, че главната причина за победата на императора бил именно Алусиан.

Алусиан се завърнал при жена си, която била арменка. И има един факт, който най-красноречиво показва душата на Алусиан в имената на двамата му сина Василий и Самуил.

Как така е успявал да споменава имената на двамата, които се бориха на живот и смърт? И синовете на Алусиан Самуил и Василий се отличили като достойни и умели военоначалници, воювали са храбро срещу настъпващите в Мала Азия турци. А дъщерята на Алусиан се омъжила за бъдещия византийски император Роман Диоген, преди той да се възкачи на трона.

Така проклятието като че ли се смирило...

Съдбата на един друг участник в драмата на Косара Давид? Той е последния охридски патриарх, предвождал е делегацията на българите, която представила на император Василий ІІ Българоубиец писмото на царица Мария, в което тя обявявала капитулацията на българската държава. Въпреки всичко патриархът бил сменен след рухването на българската държава, тъй като патриаршията била понижена в архиепископия. Давид най-вероятно е завършил живота си в манастир. Дали тук е молил Бога да опрости греховете му, един от който е бил, че е станал поръчител пред княза на Зета Иван Владимир, че  цар Иван Владислав ще съхрани живота му... Хронистът Скилица хвърля  вината за убийството на княза на Зета изцяло върху цар Иван Владислав, но не е невинен и Давид, това поне е безспорно. А инак дълго може да се разсъждава за степените на вината, за ролята и мястото на свещенослужителя в българската история и държавност, за своеобразието на православието, което прегръща цезаропапизма...

И разчуло се за чудото пред храма, и църквата обявила за светец княза на Зета Иван Владимир. Нетленните мощи на княза са се прославили с изтичане на целебно миро и чудеса. Накрай мощите се озовали в градът, който днес носи името Елбасан в Албания. И днес те помагат на влюбени и нещастни.

   И какво остана от Косара за нас днешните хора? Име на страстна и силна жена, която извоюва своята любов, направи всичко, което е по силите й, за да я има, а сетне и за да я спаси. И самата тя се превърна в Любов.

Ние, българите, а и сърбите, сме потомци и на тази жена, хубаво е да си го спомняме. Може пък да ни направи по-силни, когато трябва да следваме повелите на сърцата си Като гледаме да дефилират по страниците на пресата и по екраните на телевизорите ни историйки за какви ли не знаменитости, не е ли време да потръпнем и да се запитаме  та ние сме забравили, своя, българския, кървавия и зашеметяващо красив символ на любовта Косара. Та ние векове по-рано сме имали своите любовни драми, но сме ги забравили.

А дали е и така? Много неща си мислим, че отдавна сме загубили, но в един миг на прозрение разбираме, че те са ако не в нас, то са поне някъде наблизо и ни очакват. Така е впила взор в нас и Косара, от небето се взира в душите ни и всичко разбира, всичко прощава. Така е.

Защото всяка българка, всяка жена в Сърбия, пък и на Балканите, носи в себе си и частица от душата на Косара.

А Косара е другото име на Любовта. 

> 1 2 3 >>