Електронно издание - История на България

Война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878, с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875, Априлското въстание 1876 в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия била да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои не-благоприятни за нея последици от Кримската война 1853-1856.
Русия положила усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта по нейна и на Англия инициатива била свикана Цариградската конференция 1876-1877. След нейния неуспех войната станала неизбежна. На 3 (15) януари Русия сключила съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласила да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (23) април Русия скъсала дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (24) април, в Кишинев Александър II подписал манифест за обявяване на война на Турция. Този път руският император тръгнал със своя народ за избавлението на друг народ - акт, непознат в дългата история на Романови. На циркулярната нота на турския външен министър Савфет Мехмед паша на другия ден след обявяването на войната до западните велики сили да вземат участие във въоръжения конфликт не се отзовава нито една европейска държава. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застанала на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август. В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) била съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също били почти равни. През нощта на 15 (27) юни руските войски под команд-ването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов бил първият освободен български град. За преминаване на Балкана бил определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете били определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (7 юли) бил превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминал през Хаинкьойския проход (дн. Проход на републиката) Балкана и се насочил към Стара Загора. На 31 юли се завързали епични боеве, в които наред с руските войници и офицери се сражавали и проявили голяма храброст българските опълченци. Предният отряд трябвало да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупирало силите си, а в негова подкрепа дошла от Северна Албания (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (дн. Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминали към от-брана. С това започва вторият период на войната. Западният отряд превзел Никопол, но не успял да превземе Плевен, където от Видин дошъл 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказали неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски също преминали към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубили завладяното, с изключение на гр. Ардахан. През август руските войски и българските опълченци на Шипка след героични боеве удържали позициите (вж Шипченска епопея). Това е едно от двете най-решителни сражения в цялата освободителна кампания. Чутовната храброст на опълченците спасила цялата война. Третият щурм на Плевен отново завършил с несполука. Руското командване разбрало, че войната сега ще се реши при Плевен, и затова пристъпило към блокада на града, която завършила на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) паднал в плен. След това започнало общото руско настъпление. Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминал Балкана и на 23 декември 1877 (4 януари 1878) София била освободена. В същия ден започнал настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попаднала 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (15-17) януари армията на Сюлейман паша била разбита при Филипопол (дн. Пловдив), а на 8 (20) януари бил завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминали в настъпление и на 1-3 (13-15) октомври турската войска била разбита при Аладжа. След това били превзети Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигнали до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море накарало руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (31) януари в Одрин турското правителство било принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (3 март) бил подписан Санстефанският мирен договор 1878. В резултат на Р.-т. о. в. Русия си възвърнала Южна Бесарабия, загубена след Кримската война 1853-1856, присъединила Южна Украйна, Крим, Карската област, Кавказкото черноморско крайбрежие, Югозападна Грузия, северната част на Турска Армения. Сърбия, Румъния и Черна гора станали независими държави. Под натиска на английската и австро-унгарската дипломация и при опасността от избухването на нова война руското правителство проявило склонност към отстъпки. В резултат на войната България била освободена от петвековното турско робство и започнала самостоятелен политически живот и развитие по пътя на капитализма. Възродената държава съдействала за разгръщане на творческите възможности на българския народ, задържани дотогава от чуждото политическо робство.
Във войната Русия дала 200 000 убити, изчезнали, починали и ранени. Същността на този факт не се променя от субективните намерения на царизма, дори след като се допусне, че войната избухва, за да бъдат осъществени експанзионистичните планове на руския царизъм.
Българският народ участва много активно във войната. Наред с Българското опълчение, в хода на войната възникват спонтанно множество въоръжени отряди (с около 35 000 бойци). Тяхното участие с основание се смята за продължение на националната революция, и то вече не като саможертва, а като свещен дълг, като върховна повеля. Участието на българския народ не се ограничава само в съпроводителни акции по време на войната като продоволствена помощ, разузнавателни сведения, битова и медицинска подкрепа. Българите спомагат за успешното провеждане на много бойни операции и по този начин се превръщат в действена сила, във фактор за спечелване на победата над Османската империя и освобождението на България.