„… Един тревожен и търсещ ум, една съвест, един рядко толерантен за литературните нрави характер, един професионално въоръжен литератор, една облагородена и омекотена от културата душа, една личност, която живееше с големите и неразрешени проблеми на българската и съвременната култура, един човек, който преживяваше като лична участ потъмняването и проясняването на нашите надежди за бъдещето на съвременната литература и култура. Той отнесе със себе си мечти за хармония, за обуздаване на тъмните инстинкти от благородния разум, за непомрачавано съревнование на творчески сили, за чистота и доверие в литературните нрави. Той носеше високо просветен ум, който го държеше над дребнавите житейски разпри, неговата фигура вдъхваше навсякъде спокойствие и увереност, дори когато цял отвътре е бил несигурен.”

проф. Тончо Жечев
„Творческият подвиг на
литературния критик”, 1968.

• • • 

„… Ерудиран и в нашата, и в чуждата литература, и в литературната теория, и в психологията и социологията, той съчетаваше широтата на знанията с изострен интерес и усет към актуалното, съвременното, към новите търсения. Беше напълно чужд на спокойния, съзерцателски естетизъм. Гореше с проблемите на нашата съвременност и изгоря в техните пожари.
Минко Николов беше такъв, какъвто смяташе, че трябва да бъде критикът: „едновременно принципен и доброжелателен, загрижен другар и строг ценител”.

Устояваше последователно своите убеждения, своите литературни, естетически разбирания, но без пристрастеност и сляпо упорство. Много взискателен към себе си, той внасяше и в колектива дух на взискателност, на недоволство от постигнатото и същевременно – коректност, култура на разискванията и споровете, даваше ни от светлината на своята чиста усмивка, на душевното си благородство.”

проф. Стоян Каролев
„Минко Николов”, 1968.

• • • 

„Той гореше в работата си. Изстрадваше я. Затова се залови да изследва най-горещите наши писатели – Христо Смирненски, Антон Страшимиров, Христо Ясенов. За тях написа удивителни монографии. Той беше първият литературен критик, който забеляза Пеньо Пенев.”

Минко Колчевски
„Да си спомним за него”
(60 г. от рождението на Минко Николов),
в. „Троянски глас”, № 14, 5 апр. 1989.

• • • 

„Винаги, когато прелистваме летописа на нашия град, се спираме на светлия образ на Минко Николов. Оправданата ни гордост се извисява от това, че той се роди в Троян, в Троян премина босоногото му детство, юношество и младост. В Троян оформи социалното си чувство и се включи с жар и оптимизъм в талвега на литературния ни живот. От Троян той надникна в пъстротата на живота и дълбините на литературните ценности.

Минко Николов е обичан и тачен наш съгражданин. Той гледаше истината право в очите. Неговата мисъл очароваше и му даваше обаянието на мъдрец. Дълбоката му човечност, откровеност и справедливост създадоха неотразимата му притегателна сила.”

Мичо Думанов
„С обаянието на мъдрец”,
в. „Троянски глас”, № 15, 12 апр. 1978.

• • • 

„… Смирненски беше първата му любов и първото сериозно занимание. Тогава той беше млад аспирант при Георги Цанев, живееше по студентски квартири, в бита му имаше нещо от поведението на „слънчевото дете” от Ючбунар: малко нехайство, малко бохемство и младежки увлечения. Още при първата среща и разговор открихме много общи неща между нас и това тури началото на приятелство, продължило до смъртта му. Мисля, че го привличаше и огнеструйната поезия на Смирненски като празник на пролетарската улица, празник на бледоликите братя и самата личност на поета – богата, артистична, многоструйна, явила се в епоха на небивал ентусиазъм и небивали надежди, когато бъдещето се беше приближило плътно до настоящето.

В смеха на Смирненски той търсеше и намираше вълшебника, импровизатора, безкрайно находчивия хуморист, който от усмивките и гримасите на живота прави голямо изкуство, който с неговата обикновена чувствителност долавяше всеки фалш, демагогия, спекулация на управляващите и ги жигосваше с фейлетони, подписани с шокиращия псевдоним „Юда добродушни”.

Иван Цветков
„Спомен за Минко Николов”,
в. „Троянски глас”, № 28, 11 юли 1979.

• • • 

„… Минко Николов беше необикновена личност. Той излъчваше благородство, проявяваше мъдра умереност в отношенията си с хората и в писането си, внасяше спокойствие и хармония между нас, проявяваше търпимост, респектираше всички с ерудицията си, със способностите си, с достойното си държане.
…
Минко беше всеотдаен човек, раздаваше се без остатък, изгаряше в творческата си работа и в обществено-културните си задължения, в приятелството си.

Солидно подготвен в областта на българската литература и съвременните западни литератури, Минко Николов работеше упорито, системно, дори педантично добросъвестно. Никога не се осланяше само на таланта си и на вродената си интуиция за художествените ценности, а трупаше огромни познания и по пътя на здравата си последователна логика проверяваше отново и отново естетическите си критерии и вкусове. Ясните му, категорични оценки за литературните факти и явления остават до днес непоклатими. Защото той имаше безпогрешен усет за истинското изкуство. Притежаваше рядка, ценна дарба на литературен историк и критик и изключителна подготовка – имаше всичко, което е необходимо в професията на литературоведа.”

Елка Константинова
в. „Троянски глас”, № 15, 10 апр. 1974.

• • • 

„… Всяко литературно явление той оценяваше не само за себе си, а с постоянния стремеж за всеобхватност при неговия анализ. Той не диреше историческа дистанция, нито пък изчакваше да мине време, за да вземе отношение към литературните факти. Той започна с рецензии, за да премине постепенно към литературните портрети, където създаде завършени и силни творби. Той винаги е имал верен поглед към онези явления, които са важните, съществените в живота и в литературата… Минко Николов с вярна ръка очертава както творческата индивидуалност на поета, така и неговото място в литературата. И в перспективите на литературното развитие.

По същия начин подхождаше Минко Николов и към литературното минало. Той разучаваше с добросъвестност и проникновение разнообразния фактически материал, богатството на текстовете, но с обич търсеше образа на твореца.”

Ефрем Каранфилов
„Неговият пламък ни топли и днес”,
в. „Троянски глас”, № 15, 12 апр. 1978.

• • • 

 „Надарен с творчески сили, в своя кратък живот той даде на нашата литература повече, отколкото позволяваше възрастта. Той бе роден за литературата и тя, предусетила бисерите на неговата душа, му стори път, прие го като свой обичан син. От ранно детство той беше закърмен с любов към литературата от своите родители – изтъкнатите учители Невена и Никола Николови. В духовната среда на семейство Николови се формираше личността на техния син, набираше сили за полет неговият талант.
…
И може би още от ученическите си години Минко формира у себе си ценни качества на своя характер: самодисциплина, системност, целенасоченост – качества, така необходими за по-нататъшната му работа като литературен критик.

Минко бе вече студент в Софийския университет… Беше председател на литературния кръжок. Когато щеше да чете свой доклад, това се очакваше като хубаво събитие от всички студенти. Слушах два негови доклада – за мирогледа на Христо Ботев и за естетическите възгледи на Белински. Втория доклад той прочете пред всички студенти от първи и втори курс. Помня възторжените оценки на проф. Георги Цанев и на проф. Пантелей Зарев за проучванията на Минко, за приносния им характер. Помня, че всички студенти оживено коментираха оригиналния подход на младия литературовед към темата, голямата му ерудиция. Безспорно ние, момчетата от Троян, се радвахме най-много за нашия Минко, за неговия талант.”

Минко Дудев
„Незабравимият Минко Николов”,
в. „Троян 21”, № 50, 28 дек. 2006.