Евстати Бурнаски БИЛЕТ ЗА НАДЕЖДА
Не преминах живота си гратис. Отегчен от лирични тиради, Вас, приятели мои, ви моля, Аз, глаголът без бъдеще време, ПОЛЕДИЦА Внезапен сняг в сърцето ми вали. И няма стъпки. Нито гласове. Крещи денят от бяла слепота. Къде са хората сега? Не знам. Ковчезите се стягат за парад. И нищото, без корен и без връх, Едно сърце Да беше само спомен-ще забравя, да беше само трудно-ще река: една следа животът ли оставя? Нали от векове си е така: мъжът се е родил войник да бъде, жената да го чака у дома и любовта като един осъден да се надява само на писма… Но аз дори не можех и да пиша. С тревогата на дните си живях и се гордея, че не бях излишен, че пих роса и дишах юлски прах. И ако срещнех двама мълчаливо да търсят в мрака своите очи, признавам, че поглеждах завистливо и казвах на сърцето да мълчи, че в късите откраднати минути животът всичко свое бе събрал: и пукота на ветровете люти, и блясъка на хладния метал, и пламъка на погледите скрити… О, не... Съдбата ми не беше зла. Аз гледах всяка нощ звездите през оръдейните дула... * ** Въвчасовете на престои кратки крайкамък или бряг скалист шумяле вятър в моите тетрадки, прелиствалги е лист полист... Открай до край луната ги е чела иколко есени над тях мъглитеса повличали къдели, апътят ги е сипел с прах... Исняг, и дъждаприлски ги е мокрил. По тяхе падала роса - затуй,че имаха единствен покрив: простор иродни небеса... ПРОФЕСИЯ Каква професия! Неумолима! Дулата сеят мъртви ветрове и в дългите артилерийски зими ранено ехо ехото зове... Понякога в квадратните планшети брезентовият хоризонт кърви, а залезите с изгревите слети, димят над обгорелите треви... Понякога метален вик превръща в останки пламналия самолет и в нечия неутешима къща целуват скрито мъжкия портрет... О, колко сънища са разорани от късни стъпки и верижен звек! Светът си причинява много рани, когато усмирява своя век... * ** НАШИЯТВОЙНИК ПОЗНАВАТГО - сцървули и навуща. Познаватнеговия вик "Напред!" инеизменният приклад, олющен отнякакъв случаен рикошет. ПОЗНАВАТГО светции генерали, сотметната фуражка настрана и сдлан, която може да погали тревакато косите на жена... ПОЗНАВАТГО с очинебесно чисти, сусмивка неподкупна и добра и сглас като топовен изстрел илидалечно одринско ура... ПОЗНАВАТГО сособена походка, скоято само българин расте, и сдве ръце, безкрайно кротки, когатоса прегърнали дете... НОИСТИНСКИ гоопознават в боя, в часана саблените ветрове! Тогавамерят ръста му по броя наколеничилите врагове!.. Не заспивай сърце
|