Евстати Бурнаски

За поета:

БИЛЕТ ЗА НАДЕЖДА 

 

Не преминах живота си гратис.
До петаче за всичко платих.
Но съдбата покана ми прати
за раздяла с любимия стих...
 

Отегчен от лирични тиради,
примирил се със стар главобол,
сам на себе си станах досаден
като рана от пресен мазол.  

Вас, приятели мои, ви моля,
запомнете ме, все пак, с добро!
Уважете заветната воля
на едно уморено перо!  

Аз, глаголът без бъдеще време,
ще оставя след себе си знак,
че билет за надежда ще взема
от гише на отвъдния бряг...  

ПОЛЕДИЦА   

Внезапен сняг в сърцето ми вали.
Кой неговите преспи ще издуха?
Кой ще прогони зимните мъгли?
Пространството е непростимо глухо.
 

И няма стъпки. Нито гласове.
Светът е чужд. Противен и обречен.
Той леден кръст за себе си кове.
А пролетта е все така далече...
 

Крещи денят от бяла слепота.
Ръце, протегнати за милостиня,
напомнят на обрулени листа.
И всичко покрай тях - пустиня?
 

Къде са хората сега? Не знам.
Дори и спомените са безлюдни!
Под купола на рухналия храм
единствено иконите са будни...
 

Ковчезите се стягат за парад.
Дошло е тяхното велико време.
Богиня Смърт и Господ Глад
тържествено парада ще приемат...
 

И нищото, без корен и без връх,
над мъртвата поледица ликува
А аз, глупакът, търся топъл дъх -
сърцето ми от студ да излекува...

Едно сърце
Евстати Бурнаски

За обич и презрение,
за болка по любима,
за гняв и угризение –
едно сърце си имам…

Едно сърце ми стига
да нося по привичка
и волност, и вериги.
Едно сърце
за всичко!...

 ОТКРАДНАТИ МИНУТИ

Да беше само спомен-ще забравя,

да беше само трудно-ще река:

една следа животът ли оставя?

Нали от векове си е така:

мъжът се е родил войник да бъде,

жената да го чака у дома

и любовта като един осъден

да се надява само на писма…

Но аз дори не можех и да пиша.

С тревогата на дните си живях

и се гордея, че не бях излишен,

че пих роса и дишах юлски прах.

И ако срещнех двама мълчаливо

да търсят в мрака своите очи,

признавам, че поглеждах завистливо

и казвах на сърцето да мълчи,

че в късите откраднати минути

животът всичко свое бе събрал:

и пукота на ветровете люти,

и блясъка на хладния метал,

и пламъка на погледите скрити…

О, не... Съдбата ми не беше зла.

Аз гледах всяка нощ звездите

през оръдейните дула...

* * *

Във часовете на престои кратки

край камък или бряг скалист

шумял е вятър в моите тетрадки,

прелиствал ги е

лист

по лист...

От край до край луната ги е чела

и колко есени над тях

мъглите са повличали къдели,

а пътят ги е сипел с прах...

И сняг,

и дъжд априлски ги е мокрил.

По тях е падала роса -

затуй, че имаха единствен покрив:

простор

и родни небеса...

ПРОФЕСИЯ

Каква професия! Неумолима!

Дулата сеят мъртви ветрове

и в дългите артилерийски зими

ранено ехо ехото зове...

Понякога в квадратните планшети

брезентовият хоризонт кърви,

а залезите с изгревите слети,

димят над обгорелите треви...

Понякога метален вик превръща

в останки пламналия самолет

и в нечия неутешима къща

целуват скрито мъжкия портрет...

О, колко сънища са разорани

от късни стъпки и верижен звек!

Светът си причинява много рани,

когато усмирява своя век...

* * *

НАШИЯТ ВОЙНИК

ПОЗНАВАТ ГО -

с цървули и навуща.

Познават неговия вик "Напред!"

и неизменният приклад, олющен

от някакъв случаен рикошет.

ПОЗНАВАТ ГО

светци и генерали,

с отметната фуражка настрана

и с длан, която може да погали

трева като косите на жена...

ПОЗНАВАТ ГО

с очи небесно чисти,

с усмивка неподкупна и добра

и с глас като топовен изстрел

или далечно одринско ура...

ПОЗНАВАТ ГО

с особена походка,

с която само българин расте,

и с две ръце, безкрайно кротки,

когато са прегърнали дете...

НО ИСТИНСКИ

го опознават в боя,

в часа на саблените ветрове!

Тогава мерят ръста му по броя

на коленичилите врагове!..

Не заспивай сърце

1. Не заспивай, сърце, не заспивай!
Още има гнезда и тополи,
още гроздето слъце налива
и душата за обич се моли.

припев:
Без любов всяка дума е зима
всеки звук е снежинков кристал,
а живот без любов и любима
е сълза от всемирна печал.

2. Още есенни игреви носи
на рогата си влюбен елен
и пчелите в килийки от восък
се любуват на златния ден.

припев:
Без любов всяка дума е зима
всеки звук е снежинков кристал,
а живот без любов и любима
е сълза от всемирна печал.

3. Не заспивай, сърце, не заспивай!
Още има потоци в горите
и над техните сребърни гриви,
гургулици и сойки прелитат.

 

Обратно към [творчеството на Е. Бурнаски] [Стихотворения]