|
Евстати Бурнаски БИЛЕТ ЗА НАДЕЖДА
Не преминах живота си гратис. Отегчен от лирични тиради, Вас, приятели мои, ви моля, Аз, глаголът без бъдеще време, ПОЛЕДИЦА Внезапен сняг в сърцето ми вали. И няма стъпки. Нито гласове. Крещи денят от бяла слепота. Къде са хората сега? Не знам. Ковчезите се стягат за парад. И нищото, без корен и без връх, Едно сърце ОТКРАДНАТИ МИНУТИ Да беше само спомен-ще забравя, да беше само трудно-ще река: една следа животът ли оставя? Нали от векове си е така: мъжът се е родил войник да бъде, жената да го чака у дома и любовта като един осъден да се надява само на писма… Но аз дори не можех и да пиша. С тревогата на дните си живях и се гордея, че не бях излишен, че пих роса и дишах юлски прах. И ако срещнех двама мълчаливо да търсят в мрака своите очи, признавам, че поглеждах завистливо и казвах на сърцето да мълчи, че в късите откраднати минути животът всичко свое бе събрал: и пукота на ветровете люти, и блясъка на хладния метал, и пламъка на погледите скрити… О, не... Съдбата ми не беше зла. Аз гледах всяка нощ звездите през оръдейните дула... * *
* Във
часовете на престои кратки край
камък или бряг скалист шумял
е вятър в моите тетрадки, прелиствал
ги е лист по
лист... От
край до край луната ги е чела и
колко есени над тях мъглите
са повличали къдели, а
пътят ги е сипел с прах... И
сняг, и дъжд
априлски ги е мокрил. По тях
е падала роса - затуй,
че имаха единствен покрив: простор и
родни небеса... ПРОФЕСИЯ Каква професия! Неумолима! Дулата сеят мъртви ветрове и в дългите артилерийски зими ранено ехо ехото зове... Понякога в квадратните планшети брезентовият хоризонт кърви, а залезите с изгревите слети, димят над обгорелите треви... Понякога метален вик превръща в останки пламналия самолет и в нечия неутешима къща целуват скрито мъжкия портрет... О, колко сънища са разорани от късни стъпки и верижен звек! Светът си причинява много рани, когато усмирява своя век... * *
* НАШИЯТ
ВОЙНИК ПОЗНАВАТ
ГО - с
цървули и навуща. Познават
неговия вик "Напред!" и
неизменният приклад, олющен от
някакъв случаен рикошет. ПОЗНАВАТ
ГО светци
и генерали, с
отметната фуражка настрана и с
длан, която може да погали трева
като косите на жена... ПОЗНАВАТ
ГО с очи
небесно чисти, с
усмивка неподкупна и добра и с
глас като топовен изстрел или
далечно одринско ура... ПОЗНАВАТ
ГО с
особена походка, с
която само българин расте, и с
две ръце, безкрайно кротки, когато
са прегърнали дете... НО
ИСТИНСКИ го
опознават в боя, в часа
на саблените ветрове! Тогава
мерят ръста му по броя на
коленичилите врагове!.. Не заспивай сърце
|