Евстати Бурнаски е роден на 21 октомври 1922 г. в с. Муртинци, Пернишко. В ранните си детски години живее с родителите си в Брезник и Перник, където баща му намира работа и препитание за домочадието си. През 1934 г. цялото семейство се премества в София и се настанява в малка недостроена къща в "Красна поляна". Там бъдещият поет преживява двадесет години от своята младост. Завършва образованието си - дипломира се като ветеринарен лекар. Отказва да стане асистент в Катедрата по микробиология на Ветеринарния институт. Вместо това постъпва като участъков лекар в Новопазарско. Година след това е мобилизиран в армията. Като офицер служи в София, Разлог, Крупник, Божурище, Кърджали... След излизането на първата му стихосбирка - "Песни по пътя", е преместен във Военно издателство. В продължение на десет години е редактор и завеждащ редакция "Поезия", след което е назначен в Групата на писателите към Министерството на отбраната. Има военно звание полковник.Години наред е председател на дружеството на писателите в Перник.
Автор е на множество стихосбирки, сред които "Обич", "Лирика", "Стенопис от куршуми", "Събудени очи", "Шеста алея", "Кипарисова сянка", "Стихове за Доли" (претърпяла три издания), "Между два сезона","Любовта на лейтенанта" (поема), "Спасени истини", "Подземният вятър" (роман в стихове), "Внезапни признания", "Окована нежност", и др.
Издал е автобиографичната повест "Личности и коне". Нему принадлежи недовършеният фантастичен роман "Чудовище".
Има поети, които са обречени на вечна младост. И нито годините, нито побелелите коси могат да ги състарят. Защото млади са техните сърца, млад е духът им, млада е поезията, която създават. Жив пример в това отношение е Евстати Бурнаски. Ако човек е имал възможност да общува с него преди години, когато беше по-напета стъпката му, сега щеше да каже без колебание, че е все така жизнен и емоционален. Все така го наобикалят млади дарования - да поемат от неговата човешка топлина в тия студени времена, да се пречистят от щедрата му човечност, да се заредят с неговия непоправим оптимизъм. И да му прочетат най-новите си стихове, които той с готовност ще изслуша, ще подкрепи техните търсения, ще им даде рамо да продължат напред. Както някога, когато като редактор във Военното издателство той даваше път на не една дебютна книга на млад поет.
Все същата е и неговата поезия - дълбоко човечна, изповедно откровена, богато метафорична. Вярно е, че с промените в живота и той се е променил. Но тези промени са повече външни, насочени към разширяване на поетичния диапазон, към натрупване на нови багри и светлосенки в поетическата палитра и омъдряване в позициите.
Но всичко това е приглушено, невидимо. Евстати Бурнаски никога не натрапва своето поетическо кредо. Той ни потапя непринудено в дълбоките и чисти води на своите мисли, чувства и поетически прозрения.
Хуманист по убеждение, лирик по творческа нагласа, той бяга от високите тонове в поезията. Дори социалните и патриотични стихове, които заемат голяма част от неговото творчество, не залагат на патоса, а търсят дълбокото емоционално внушение. Съществено роля в стиховете му има поантата, която идва като естествен, логически финал на стихотворението. Ето няколко примера от неговите сонети, които са характерни в това отношение:

Дори и робството е Божи рай,
щом свободата стане полицай.
("Божи рай")

Росата Бог за хубост ни е дал.
А ние и от нея правим кал.
("Кал")

И Господ даже в своя звезден храм
не смее вече да замръкне сам.
("Орисия")
Много често тези поанти синтезират изводи и наблюдения върху нашето днешно битие. Вкусил от горчивите плодове на лъжедемокрацията, поетът не крие болката и разочарованието си. Защото животът отново го връща към жестоките дни на неговата младост. В едно свое интервю той споделя: "Някога, за да уча и да продължа образованието си, трябваше всяко лято да работя. Да изкарам пари за училищната такса. Но един случай не мога да забравя. Бях петнайсетгодишен. Намерих работа във фабричка за кандилца и дървени кутийки. Веднъж стопанинът ме взе със себе си, за да му помагам у дома... Той се качи на трамвая заедно с домашното си куче, а за мен не плати за билет. Каза ми да тичам след трамвая и да го застигна на площад "Света Неделя". И така - до последната трамвайна спирка от "Красна поляна" до центъра, цели четири километра тичах, за да не загубя работата си... Там, където има икономически гнет, демокрацията е празно слово. Другото начало на човешката гибел е алчността на новите богаташи. Те изпадат в бяс само като дочуят понятието "социална справедливост". Общество, което заставя своите граждани да търсят насъщния в кофите за боклук, е обречено на позор."
Но тематичният периметър в неговата поезия е много по-широк и обхватен. Като дългогодишен офицер той посвещава много свои стихове на българските воини. Оттук - неговата нагласа да откликва на патриотичната тема ("Посвещение", "Българин", "Молитва в Балкана"...), а от друга страна - винаги да отстоява своята категорична гражданска позиция ("Съд на съвестта", "Възгласи без ехо", "Тефтерчето на Левски").
Като дълбоко емоционален поет Евстати Бурнаски има изразителен пиетет към интимната лирика ("Недей пали", "Любов", "Не заспивай, сърце, не заспивай", "Каквато си, бъди такава", "Шеста алея"...). Прочее, лиричността е същностна, органична черта на неговата поезия. Тя е "провокирана" както от дълбоко личното страдание, така и от чисто човешките терзания и пристрастия, тревоги. И ние го откриваме в неговите изящни сонети и сонетини- силен и слаб, решителен и колеблив, щастлив и нещастен, мечтателен и покрусен. Изобщо - Човек. Така е дори, когато лиричното преживяване на поета е свързано със суровата и мъжка военна професия, с която той е свързал своя живот и съдба:

Такава професия! Неумолима!
Дулата сеят мъртви ветрове
и в дългите артилерийски зими
ранено ехо ехото зове.
("Професия")

Много може да се пише за творческия почерк на Евстати Бурнаски и неговата поезия. Нейни същностни черти са чистотата на фразата, ясното внушение, богатата образност. И още- звънкият стих, сочните рими, точната мяра. Всичко това придава на поезията му непринудена красота и изящество. Тя е нежна, топла и искрена, човечна. Затова Евстати Бурнаски има неизброими почитатели. И ще ги има, докато съществува и самата поезия.

Обратно към [творчеството на Е. Бурнаски] [Стихотворения]