Повести и разкази 1906-1948

 


Моите приятели


Върбови ливади е името на една малка долинка, далече от селото, отворена като пазуха между високи гористи върхове, стоплена от слънцето като стая.

Сред долината има буйна и красива китка от стройни брези, високи каваци, ели, стари лески, млади буки и две тополи. Сред тая китка минава малка бистра река, която слиза от върха. На това място, в клоните на тая голяма китка, се събират на игри и любовни срещи отбрани хвъркати песнопойци от съседната гора, всеки ден, като почнеш от април, та чак до края на август.

Обичах да се промъквам тихо до това място, да легна на миризливата трева и да наблюдявам. Познавах лично много от тия песнопойни приятели и през май почти всеки ден им отивах на гости. Там имаха гнезда два славея, облечени в сиво, скромни в държането си. Техните млади съпруги мътеха. Отнякъде дохождаше един топчест, тъмночервен врабец, когото обичаха всички зарад неговите остроумия, но малко го почитаха. Той ухажваше твърде нахално една пъстра кадънка. На върха на брезите един до друг кацваха два коса, които известяваха изгряването на слънцето и които бяха жив пример на съпружеска вярност. На една леска кацваше кокетна червеношийка с големи гърди, която завиждаше на косойката и влюбено гледаше нехайния врабец. На стария дрян кацваше една безпринципна кукувица, която винаги закъсняваше. Срещу нея подскачаше една глупава сойка, която надценяваше хубостта на перата си и се присмиваше на вечните траурни одежди на кукувицата. Високо в широките клони на един явор беше гнездото на две кадънчета, младоженци още, които се ревнуваха ужасно, умираха от любов един към друг и преследваха стъпките си. При все туй женската беше дала вече дума на безпощадния врабец.

На почтено разстояние от това място, върху една висока круша с полуизсъхнали клони, прострени към небето като ръце в отчаяние, кацваше самотен гълъб, тъжен, потънал в размишления, и от време на време изгукваше занесено и сам на себе си. Въпреки явното любовно предизвикателство на сойката, той не се намеси и не се запозна с това весело общество.

Аз лежех по корема си като голяма буболечка в цветистата миризлива трева и моята сламена шапка, която пазеше главата ми, приличаше на гъба, израстнала в ливадата. Веселият народ от китката не обръщаше внимание на мене и не подозираше присъствието ми. Само врабецът, усъмнен веднаж, хвръкна ниско над главата ми и тревожно зачурулика, но аз му шъкнах силно, и той не се обади, каква е работата. Освен това, два пъти го подкупих, като му хвърлих тайно няколко житни зърна.

Славеите кацваха по пепеляво-кафените клони и ставаха почти невидими. В гъстите сенки между едрите листа едвам след дълго взиране можех да виждам гнездата им, дето търпеливо и с чудни блянове и надежди мътеха техните мили. Двата славея заставаха всеки срещу своята другарка и пееха по цели часове, без да се поместят. С отпуснати треперящи крилца, с вдигнати глави, те пееха, и малките им тела цели трепереха от вдъхновение и творческа треска.

Тъмночервеният врабец беше голям немирник. Често пъти той пущаше такива остроти, че срамежливата червеношийка по цял час не смееше да повдигне очи и да погледне някого. Понякога той биваше особено разположен. Събере всички наоколо, почне да им разправя нещо и отведнаж подметне такъв въпрос, че всички се запрепират и в китката се вдигне ужасен шум.

Сойката, като всяка глупава птица, която не разбира умен разговор, само викаше отстрани:

- Глупци! Глупци!

А червеношийката скачаше на един самотен трън отстрани и свиреше с въздишка:

- Боже, колко обичам този врабец! Колко е лош и колко го обичам!

Кадънката го гледаше умилено и като побутваше своя ревнив пъстрьо, казваше наивно:

- Какъв духовит и безгрижен врабец - за нищо не иска да знае.

- Остави го тоя безнравственик, той няма никакво бъдеще. Виж как е почерняла яката му - отговаряше треперящ от завист мъдрия съпруг на кадънката.

- Напротив, милички, той е облечен, според мене, с голям вкус. Виж какъв хубав тъмночервен цвят имат крилата му, като кожичката на узряла вишня. Виж погледа му, виж колко е весел. Нима не ти се нрави?

- Да, да - писваше, треперящ от ревност, съпругът. - Аз зная, че ти го харесваш, зная много добре и не искам да ми го доказваш. Да, не искам.

Гласът на влюбения притреперваше. Очите му се наливаха. Той хвръкаше настрана, да не видят сълзите и слабостта му.

На бедната кадънка и ставаше мъчно. Тя бързо отиваше при него, намираше го във вейките и го обсипваше с нежности и мили чучуликания.

Той, стопен от ласки, молеше за прошка със сълзи и наричаше своята пъстра кадънка с хиляди хубави и мънички имена.

- Мила, миличка! Ти, мъничка частица от небесната дъга, дошла при мене с някой слънчев лъч! Ти, за която Бог създаде семките на слънчогледа! Прости ми, кадо, кадънке моя, не ми се сърди! Не се сърди на твоя ревнив и лош мъж. Вярвай, моя малка пъстрокрилке, страдам ужасно, че те обидих, но това е от любов, от ревност. О, ако зная, че ти няма да ми простиш, аз сам ще се предам в ноктите на сокола!

- Прощавам, прощавам, прощавам ти, мили! О, не говори така! Твоята мъничка кадънка знае, че ти си глупав, и ти прощава.

Тия истории се повтаряха всеки час.

Като ги чуваше кукувицата, която беше птица учена и върла защитница на свободната любов, казваше им право в очите:

- Фю - нещастници, вашата глупава любов ме отвращава!

- Ами ти? Ти, която подлъгваш чуждите мъже с користна цел и подвеждаш жените им! - изкрещяваше към нея сойката с предран от ненавист глас.

Кукувицата се изсмиваше пренебрежително и хвъркваше с думите:

- Предразсъдъци, предразсъдъци!

- Amour! Amour! - казваше по френски гълъбът от своето старо дърво и пак потъваше в размишление.

Тук често идеше и един черен кълвач, педант до костите. Той минаваше за учен. Беше доктор на философията, държеше речи по естетика, мразеше врабеца и говореше вдъхновено на славеите, по чиито дървета събираше мравки. Своята дълбока наука и всичките си знания той беше добил от безчислените писмена, които времето чертае по корите на старите дървета и по иероглифите, които хората дращят по сивите обвивки на каваците.

Врабецът го не уважаваше, наричаше го лъжец, буквоядец и шарлатанин. Другите птички му се бояха, но не го обичаха заради надменността му и злодумството му.

Понеже кълвачът един път каза чувствителни комплименти на кадънката за нейната хубост, тя почна да кокетничи с него и поиска да взима частни уроци по теория на поезията и по естетика.

Врабецът умря от мъка, като се научи. Той срещна мъжа на кадънката и какви не думи му каза.

Но благоверният съпруг мразеше врабеца, знайно по какви причини, и не повярва на интригите му.

Врабецът се хвана на работа.

Една ранна сутрин той дойде тук, поздрави любезно червеношийката и кацна при нея, без да погледне кадънката, която разглеждаше едно начертано сърце върху бялата кора на близката бреза.

- Благодаря, благодаря за вниманието - обърна се към него тя с прикрита ревност и с обидено до болка сърце.

- Извинете - каза врабецът, - боях се да не ви отвлека вниманието от науката. Чухте ли, вашият професор е отворил в гората училище за младите славейчета - учи ги как да римуват.

- Да, аз чух за това от самия него. Какво добро дело!

- Той също мисли да отвори и училище за любов - каза врабецът, - но му липсва още практика.

Думите удариха кадънката право в сърцето. Тя се качи на една пейка и заплака.

А врабецът отвори разговор със срамежливата червеношийка.

- Вие - каза и той - изглеждате влюбена. Постоянно сте тъжна, постоянно самичка и замислена.

- Всеки сам знае тайните на сърцето си - каза мъдро червеношийката.

- Но се пак вие сте влюбени.

- В един хубав господин, който не иска и да ме знае.

- Той може би мисли за вас повече, отколкото предполагате - каза врабецът и се приближи до треперящата от любов червеношийка.

Тогава кадънката хвръкна от своята вейка и кацна наблизо срещу тях, за да им попречи. Тя беше готова да откъсне с малките си крачка главата на червеношийката, да оскубе червените пера от шията и и да ги пусне в калта, но се въздържа.

Възприемчивото сърце на врабеца усети всичко това. Той се поклони на червеношийката, каза и довиждане и отлетя в гората.

Скоро малката кадънка, обидена и готова на отчаяни сцени, хвръкна по дирите му.

Червеношийката, в чиито гърди угаснаха наново мимолетните надежди, остана пак самичка и тихо запя една тъжна песен. Тъжна песен за краткостта на щастието, за нетрайността на любовта, за жестокостта на пролетта.

 

Беше ясно и хубаво утро. В ливадите свиреха щурци. Пеперуди се гонеха по цветята. Над реката се оглеждаха тревите. Тишина и слънце. Славеите пееха утринни песни на своите мили. Косът и косойката славословеха слънцето от върха на брезите. Бог благославяше започващия ден за нова любов. Пукълът отваряше червеното си око в ливадите и бели маргаритки си говореха за нежните ръце на влюбени момичета.

В китката пристигна съпругът на кадънката и не я намери в гнездото си. Той попита косовете не виждат ли я някъде там от високото. Те не отговориха нищо, защото името на падналата кадънка обиждаше благонравието им. Тогава той се качи на върха на кавака и дълго я вика:

- Кадо, кадънке, де си, миличка?

Никой не се обади. Той слезе при гнездото си. Неговата пустота и самота го ужаси. Той кацна близо до него на едно клонче и заплака жално и безутешно. Славеите го гледаха съжалително. Поразени от неговата скръб, те престанаха да пеят. Червеношийката, която знаеше всичко и имаше милостиво сърце, избяга в гората да не чува плача на нещастника.

- Е, хей, престани! - извика му сойката, която долетя от гората. - Една неверница не заслужава такава скръб. Ти тук плачеш за нея, а тя там, в гората, знаеш ли какво прави с врабеца?

И сойката нахално се изсмя.

Поразен от тая вест, съпругът на кадънката престана да плаче и с решителност отлетя в гората.

Скоро там се вдигна шум, писък, вик. Птичките от китката се разбягаха, настръхнали и уплашени.

И в тревата сред ливадите паднаха с шум врабецът и съпругът на кадънката, счепкани с ожесточение.

Вдигна се вик и перушина. Двамата врази си нанасяха по главите страшни удари с яките човки и се шибаха в тревата като две еластични топки, дърпани с конец. Кадънката хвърчеше с писък над тях и викаше отчаяно.

- Помощ, помощ!

Борбата ставаше страшна. Кръв обагри гърдите на мъжа, който се бореше за честта си. Две пера паднаха от опашката на врабеца.

- Помощ, помощ! Няма ли кой да ги разтърве? - пищеше кадънката и с ужас гледаше как мъжа и все повече отпада, удрян от яката човка на врабеца.

- Помощ, помощ!

Възмутен от тоя шум и писък, от гората долетя сокол, сви се над ливадите и погледна. Изпокриха се наоколо птичките, коя де свари. Само кръвните врази се биеха на живот и смърт в тревата и не виждаха нищо наоколо.

Изви се соколът над борещите се и с бързината на вятър грабна и двамата.

 

 

След тая случка животът в китката се промени.

Червеношийката, съсипана от скръб, не повери никому мъката си, отиде да живее в манастир. Кукувицата и сойката още се мразеха. Славеите и косовете измътиха, и по цели дни бяха заети с грижи по малките си.

Много дни наред плака овдовялата кадънка, без да знае за кого от двамата и бе по-мъчно. Тя прибра от бойното поле попадналите от двамата перушинки и ги турна в гнездото си за спомен.

Тя плачеше, защото беше самичка, но се гордееше страшно, че от любов по нея са погинали двама.

А гълъбът се така самотен кацваше на своето старо изсъхнало дърво, мислише, и щом си спомнеше за страшната случка в ливадата, казваше по френски:

- Amour, amour!

 

Нагоре


Старият вол


Всякога, когато си спомня за детинството, за топлото домашно огнище, за родното селце, кацнало на високото право срещу слънцето, за малката рекичка, при която си играехме, в паметта ми изпъква и едрата кокалеста снага на Белчо - нашия стар вол.

Влачил оралото дълги години безропотно, с великото мълчание на волската душа, той беше вече изнемощял и остарял. Баща ми го беше отгледал от мъничко теленце и знаеше целия му живот, прекаран в труд и покорност на съдбата. Той обичаше тоя стар труженик - негов другар, не помнеше нищо лошо за него, жалеше го от сърце и макар и негоден, не иска да го продаде, нито да го мъчи повече с работа, а го остави да живее свободно и леко на старини.

Бедният Белчо! Какъв мъченишки изглед имаше и каква кротка душа носеше! Той беше най-едрото животно в селото, бял като пряспа сняг, с големи тъмнобисерни рога, извити над челото му като лира.

Белчо обикновено лежеше в двора, под сайванта, обиколен от грижите на дечурлигата. Ние го чешехме, милвахме, носехме му храна и кичехме рогата му с големи китки. С тях той приличаше на стар сватбар, изглеждаше смешен, но не ни се сърдеше. Тоя стар добряк ни гледаше приятелски с големите си черни очи, толкова спокойни, мили, умни и жални, като че искаше да каже нещо. Ние се взирахме в тях и питахме приятелски:

- Какво, Белчо? А? Кажи, искаш ли нещо?

Белчо заклащаше глава, въздишаше дълбоко и почваше бавно да преживя с беззъбата си уста.

Ние му давахме много храна. Той вечно ядеше, вечно преживяше и при все това беше страшно мършав. Хълбоците му бяха хлътнали дълбоко, ребрата му се четеха, и кокалите, и плешките, и прешлените на гръбнака му изпъкваха като зъбестите чуки на Стара планина.

Всяка сутрин Белчо ставаше, отърсваше се от сламата, облизваше си натръпналите от лежане места, излизаше изпод сайванта и тръгваше към реката да пие вода. Той вървеше бавно, спокойно, равнодушно и държеше главата си гордо, сякаш съзнаваше великото дело, което е оставил зад себе си. И със своите хлътнали хълбоци, с красивите си рога, на които стоеха нашите китки, с чистотата на космите си, с цялата си едра господарска фигура, той будеше почит и всички се спираха да го гледат.

Белчо отиваше до реката, пиеше вода и пак спокойно, без да погледне настрана, се връщаше на мястото си под сайванта. Привечер той пак излизаше самичък, непоканен и неподкаран от никого, и пак се връщаше. Той никога не грешеше часовете на тия малки разходки и хората по тях си мереха времето като по часовник.

Лете понякога го пращахме на паша със селските говеда. Но те ходаха далече по горите, катереха се по баирите и камънаците, а това беше трудно за него. Вечери изоставаше и се връщаше късно. Един път той се изгуби, и баща ми цяла нощ го търси по гората.

Намериха го изостанал и уморен да лежи на един път.

Тогава баща ми реши да изпраща Белчо не вече с говедата, а с телците. Те не ходеха далече, не се завираха по горите и за него нямаше опасност да се загуби.

Първия ден Белчо не иска да върви с тия палави дечурлига и се върна обиден, още неизлязъл от селото. Телчарчето напразно бе се опитало да го откара. Белчо беше му изхвучал така сърдито и така страшно бе си навел рогата към него, че то се уплашило и го оставило. Втория ден пак го изкарахме. Той отиде. Но към обед се върна сърдит и недоволен, с пострадало честолюбие. Телците, тия луди малчугани със завити опашки и волни подскачания, бяха го обидили със своите немирства.

След няколко деня Белчовата упоритост беше победена. Той се покори на съдбата с примирението на мъдрец. Хората излизаха нарочно да го гледат, като тръгва. Когато телците се събереха и тръгнеха сред облак прах, подкарани от телчаря, Белчо се успоредваше с тях и тръгваше отстрана, като учител край децата. От време на време той изхвучаваше към някое немирно теле и му показваше острите си рога.

Сутрин рано, щом Белчо чуеше гласа на телчаря, излизаше из портите и се изпречваше на мегдана с очи, отправени към зеленото поле, над което първите слънчеви лъчи току-що пукаха росните капчици, и дълго гледаше нивята, които е порил, ливадите, дето е работил, дето някога е пасъл като млад и як. Влажните му очи гледаха тъжно, дълго и не можеха да се нагледат. Той въздишаше дълбоко като човек.

Какво ли ставаше в тая безропотна, мълчалива душа!

Веднъж Белчо заболя. Той не излезе из сайванта, не отиде на мегдана да погледне полето, и остана да лежи. Тялото му беше нафуняло, космите настръхналитой трепереше трескаво, очите му гледаха болно, и в тях се четеше мъка. Покрихме го с чул, дадохме му храна, но той не посегна към нея. Дадохме му вода, той потопи ноздрите си, извърна главата си, като че ли отвратен, и изпъшка тежко. Повикахме бързо налбантина, който знаеше да лекува. Той го прегледа внимателно, дърпа го за опашката, тегли му ушите, обръща му клепачите, най-после му надуха с цев някакъв лютив черен прах в носа и го остави.

Няколко деня Белчо лежа страдащ, съсипан, като не поглеждаше нито храната, нито водата, която му носехме. Той отслабна страшно. Тялото му стана плоско като дъска. Когато почна да яде и да се изправя, той едвам се държеше на краката си.

Един хубав пролетен ден, празник беше, хората се връщаха от черква весели и пременени. В нашата градина бяха нацъфтели старите сливи и бяха се привели една към друга засмени като баби, натруфени за сватба. През нощта беше валяло дъждец. Въздухът беше пресен, небето чисто и ведро. Слънцето бе изскочило над баирите светло, хубаво, празнично, като че бе излязло на черква заедно с хората.

Белчо имаше по-бодър вид. Зарадвани от неговото оздравяване, ние му вързахме на рогата големи пресни китки от млада коприва, иглика и сливов цвят. Изрешихме го, изчистихме го. Той ни гледаше другарски и примижаваше от удоволствие.

По едно време той стана и бавно се отдели от нас. След това тръгна и, като се крепеше с усилие на краката си, излезе из портата се така величествен и хубав, какъвто си беше, само че много слаб. Поискахме да го спрем, но мама ни каза да го оставим да се разходи. Тръгнахме след него.

Белчо се отправи по пътя към реката. Хората, които не бяха го виждали няколко време, се спираха и казваха:

- Бедният Белчо!

Той спря до малкото мостче, пи вода, стоя дълго и като никога, не се върна обратно дома, а прегази реката и се упъти към близката наша нива, дето се люлееше току-що вретенила ръж, в чиито вълни се обаждаше пъдпъдък и над която играеха малки пеперуди. Белчо спря край нея, погледна я като нещо познато, близко и откъдна няколко стръка трева от синура. После пристъпи един-два пъти и отведнаж се струполи с болна дълбока въздишка. Изплашени, ние припнахме да кажем в къщи.

Като се върнахме пак с баща ми, Белчо лежеше мъртъв край нивата, с глава, изопната върху цветистия слог, с очи, отворени широко към синьото небе, жални, мълчаливи и хубави, но вече без поглед.

Така умря тоя стар труженик, тоя мълчалив наш приятел.

Край нивата, която той някога беше орал и край която дойде да сложи уморената си глава, ние погребахме стария вол в дълбок гроб, както се погребва човек. Над тоя гроб, обиколен с бели камъни, пролети расте разкошна трева.

Местността, дето се намира той самотен покой, хората нарекоха "Белчов гроб".

И до днес, когато посещавам селото си, не забравям да се поклоня на два мили гроба - майчиния и Белчовия.

 

Нагоре


Сълза Младенова


Изпитът се свърши благополучно преди няколко деня и учителката Сълза Младенова, наведена над мъничката маса в тясната учителска стая, дописваше свидетелствата на децата. По стените бяха се повлекли вече паяжини. От шкафа, в който лежеха две-три разпокъсани книги, от старата географическа карта на двете земни половини, увиснала като счупено крило на стената, от таблата, от сметачката, от прашния глобус, върху който стоеше оскубаната гугла на училищния слуга, от изкривената желязна печка, чието сърце като че ли никога не бе горяло - от всичко лъхаше тъга, сънливост и безверие в науката. Човешкият скелет беше се завърнал с иронична усмивка в ъгъла, а препарираният черен гарван го гледаше с наведена глава от височината на шкафа, готов като фаталния гарван на Едгар По да произнесе зловещото: "Никога вече!"

Вън на широкия разграден двор печеше мило майско слънчице и една коза с превързан крак богобоязливо чоплеше по трънаците и врещеше нервно. Хората бяха по работа, и в селото не се чуваше нищо освен сладкото и приспивателно жужене на пчелите и крамолата на врабците.

Учителката пишеше нервно, бързо и не повдигаше глава да погледне навън. От време на време тя оправяше над челото рохкавите кичури на косата си и продължаваше да пише. Тя бърза да свърши всичко, защото подир два деня ще се жени.

"Два или три деня останаха - мисли тя, като слага перото, - два или три деня?"

Цяла седмица вече тя брои дните един по един и все ги сбърква. Тя толкова е заета, че не ги вижда, кога минават, и все пак и се струва, че времето върви някак си ненормално, че подир всяка нощ настъпя пак предшествуващият ден. Ето тя пак не знае кой ден е днес - четвъртък или сряда.

- Дядо Пене, кой ден сме днес? - пита внезапно тя и се обръща към ъгъла зад печката.

Но там вече не дреме с лула в устата добродушната крива фигура на глухия училищен слуга дядо Пене. Неговата работа е свършена заедно с изпита, и въпросът и остава без отговор.

Сълза Младенова се усмихва на разсеяността си. Мъничкото и птичо личице сияе блажено, мечтите я понасят към нейното щастие, което не е вече далеч и за което тя дава цялото си сърце, всичката си любов. Тя се вижда булка, хваната за ръката на своя мил, цяла облечена в бяло като цъфнала слива, с диадема от бели, мънички изкуствени цветя, които тя ще запази завинаги като свещен спомен. Воал тънък като слънчева мъгла я обръща от главата до петите. Тя стъпя грациозно с мъничките си бели обуща и поздравява с поглед съгражданите си, които я гледат завистливо, събрани на купчинки пред пътните врати, по цялата улица на техния малък град, дори до черквата. Слънцето свети празнично. В градините цъфтят трендафили и надничат през оградите към нея. Музиката свири тържествено. Хората чуват, отварят прозорците и казват: "Днес се жени Сълза Младенова." В черквата са събрани всички учители от околията, и още дванадесет учителки, между които тя е най-хубавата. Тя влиза в черковната врата. Всички погледи се отправят към нея. И тя, като хване роклята си, тъй както си знае, ше мине сред всички, подръка с любимия си човек, тържествуваща и честита, цяла в бяло, щястлива и влюбена.

Да, сватбеният ден е най-важен ден в живота на едно момиче и затова трябва да се отпразнува колкото се може по-тържествено. От мъничка тя е мечтала с трепет за тоя ден и ето той иде. Иде слънчев и усмихнат.

В паметта и възникна кратката история на нейната любов, и сърцето и заби пред спомена за тая хубава, мъничка, топла поема. В началото на годината, през есента, когато листата жълтеят и капят, тя закъсня в близкото село. На връщане, вечерта, я придружи тамошният учител, с когото тя току-що бе се запознала. Добрян Горев. Това име и се хареса много, то така му приличаше, че тя се чудеше как са могли да му го намерят. Добрян Горев учителствуваше в родното си село. Баща му беше кмет, брат му кръчмар, а той учител, но се занимаваше покрай това с овощарство, пчеларство, развъждаше птици, правеше кошери, шкафове и машини веячки.

По пътя те приказваха само за учителските работи, за боя като възпитателно средство, за методични единици и за други важни работи.

- Хората - казваше той - измислиха грамофони, кинематографи, рентгенови лъчи, радиото, хвърчащи машини, а в педагогическата наука се още се блъскат с остарели форми, с изтъркани понятия, с формалистика.

Той говореше, а тя вървеше край него, гледаше неговите умни големи очи, и погледът му, така несъответствуващ на широкото му селско лице, и ласкаеше сърдечно. Беше вечер. Светеше луната и Сълза не усети кога стигна в село. И колко просто - на другия ден тя получи дълго любовно писмо от него.

После те се виждаха всеки ден, тя го обикна, стана близка на семейството му и сега подир два деня ще се жени за него.

По нейно желание те ще се венчеят в родния и градец. Там вече всичко е готово. Сълза Младенова пак се вижда булка, облечена в бяло, като цъфнала слива, подръка с него . . .

Учителката се стрясна. Вратата се отваря, влизат шумно, един по един, годеникът и Добрян, баща му с наметнато палто, и кумата им Златана, жена с преминала младост, но белосана и червосана. Те влязоха бавно и тежко. От пръв поглед се познаваше, че идат с важна мисия. Вън се спряха няколко чифта стъпки и се понесе шушукане.

- У, Сълзице, такова хубаво време, пък ти си се затворила тук - захванала кумата.

- Рекох да свърша свидетелствата.

- Слушай, снахо, знаеш ли какво решихме - каза бащата, като повдигна рамене да намести палтото си.

Учителката изтръпна. Тя предчувствуваше, че няма да чуе нещо хубаво.

- Ние решихме - продължи старият - да направим сватбата на село.

- Така е по-добре - додаде кумата.

- Рекохме да не правим излишни разноски - затова. Вярвам, че ти няма да имаш нищо против - каза годеникът с увещателен глас. - Тия сватбени официалности отдавна си изпиха водата и няма защо ние, учители, хора без предразсъдъци, да правим на публиката удоволствие с различни зрелища.

- В село и по-весело ще я направим - притури червосаната кума.

Сълза Младенова пребледня и сви устни. Всички тия хора, с които тя до вчера говореше като със свои, сега и се видяха далечни, чужди и безсърдечни. Те стоеха пред нея като крадци, дошли да ограбят скъпоценностите на нейния пищен сън, и тя се видя безпомощна, жалка, обидена и не знаеше какво да каже. Добрян стоеше настрана почти безучастен и с молив в ръка смяташе нещо в едно тефтерче.

- Знаеш ли колко струва една сватба в града? - каза той и я погледна бързо. - За нищо работа да харчим толкова пари.

Сълза Младенова седна и затули очите си с ръце.

- Сега пък защо са тез сълзи! - каза кумата.

- Глупости! - произнесе старият.

Добрян излезе. Пред вратата на стаята се почна шушукане.

- Защо де си харчим парите - казваше му един дрезгав глас. - Тя да се благодари, дето я взимаш.

След малко излезе и старият.

- Думах му да си вземе селянка, но нали не ме слуша. На ти сега кокона, да ти се сълзяви, докато е жива! - каза троснато вън той.

- Селянка, ама няма да ми донася тя такъв приход на месеца ...

- Сто и осем ли получава? - попита плахо един непознат глас.

- Сто и осем - каза весело Добрян.

- И ти сто и осем.

- Двеста и шестнайсет - каза Добрян, засмя се гърлесто и добави, - нека ми е зле.

Сълза слушаше като насън тия обидни думи на годеника си, и сърцето и се пълнеше с горчивина.

- Е, ще плачеш, ще плачеш, па ще ти мине. Да не мислиш ти, като сме селяци, да ни се качиш на главите! - каза кумичката, излезе и смеси високия си смях с разговорите в коридора.

Сълза повдигна глава и погледна наоколо. В стаята нямаше никой. Вън говореше още нейния годеник. Неговият глас беше сух, омразен, безсърдечен и циничен.

- На жена смажи главата, докато е време! - каза той. И добави: - Сто и осем и сто и осем - двеста и шеснайсет.

Посред тия груби селяци бедната, мъничка учителка се почувствува като агне сред вълци. Сърцето и, препълнено от горчивина и ранено от обида, заплака. Тя сложи глава на масата и даде воля на сълзите си.

Зад нея се смееше иронично човешкият скелет, обърнат случайно от някой от влезлите. Препарираният гарван я гледаше с наведена глава от височината на шкафа и сякаш като фаталния гарван на Едгар По искаше да каже:

- Никога вече!

 

Нагоре


Мечтатели


Селският доктор, чичо Горан, с възпретнати до колене крачоли на потурите си, с обрамчена торбичка, гази наведен из реката и търси пиявици. Той върви бавно, внимателно обръща всеки камък, заспал в спокойната водица, и се взира в нежно милвания от стуите кадифен пясък по края. Шапката му се е килнала назад и едвам се крепи на едното му ухо, но той, вдаден в работата си, не намира минутка време да я поправи и върви наведен с вцепенена шия, пуши с луличката си, захапана накриво, и търси. Право върху него падат пладнешките лъчи на майското слънце и по потната риза на гърба му се лепят на рояк малки лъскави мушички, предвестници на сухо лято.

Така той извървя долът, като се провираше под сведените върби и ракитаци, и излезе наширокото в ливадите, дето реката тече бавно, разлива се повече и се пече на слънце между почти голи брегове. Обширните ливади, обрасли в буйна трева, се смееха под слънцето, щурците сговорно, усърдно и празнично свиреха. Реката, разгалена от слънцето и поздравлявана от жадната ширине, течеше тихо и бавно, ласкаеше златния пясък по брега и от време на време подплисуркваше леко, сякаш въздихваше. И тревите, и цветята наоколо посягаха към нейното освежително дихание.

Чичо Горан се изправи да разгледа наоколо.

Далечко из ливадите се щурашще човек. На всяка крачка той се спираше и ровеше дълго с тоягата си из тревата, като че търси нещо.

Чичо Горан турна мокра длан над вежди, гледа го дълго, и като извади лулата от устата си, извика:

- Рустем, хей, Рустем!

Момъкът се спря сред ливадите, вслуша се и се обърна. Чичо Горан му махна с ръка и Рустем се упъти към него с една усмивка, сякаш забравена отнякога на лицето му. Той дойде срещу чичо Горан, спря се на брега и се подпря на тоягата като овчар. От сухото му младо, мургаво циганско лице избяга усмивката. Под вехтия му и проскубан калпак над ушите се виеха тежки и черни кичури коса. Скъсаната му кирлива ризица бе отворена широко и под нея се виждаха слаби мършави гърди. Дрипав ален пояс увиваше като гъжва високото му стройно тяло. Крачолите на закърпените му потурци, излинели от старост, бяха разкопчани до коленете и свободно се матаераха въз босите му крака. Той стоеше на брега лек като вятър, приличен на някое водно насекомо, готово да заиграе по шаварлака. Черните му очи гледаха издълбоко като издъно, и в тях гореше някаква далечна мечта.

- Що се луташ из ливадите като въртоглав, да не си изгубил кесията с парите си? - каза чичо Горан.

Циганчето се засмя, наведе се засрамено и почна да чука едно камъче в тоягата си.

- Е така, ходя - що да правя!

Чичо Горан се наведе и пак запрестъпя из реката.

- Намират ли се, намират ли се? - попита Рустем и тръгна полека по брега, успоредно с доктора.

- Няма ги много, но като е за лек - намират се.

- Ами истина ли сега докторите не позволяват пиявици?

- Какво знаят докторите! - каза сопнато чичо Горан и се изправи. - Знаят само пари да взимат и толкова. И какво ли разбират? Разболееш се, вземат те в болницата, оттук те тупнат, оттам не тупнат, оплези се, опули се, кихни, дихни, па като не разберат болестта ти, дадат ти за пет пари отрова, и туйто. На другия ден запушат цигарките си, смеят се и те порят да видят от какво си страдал.

Чичо Горан излезе от реката, поизтри ръце о потурите си, напълни лулата и, като махна с ръка, продължи разпалено:

- Кой, мислиш, развъди тия болести, дето сега са завладели света? Докторите ги донесоха от Европа, да правят опит. Едно време знаехме само щарка, сипаница и лошата пъпка. И то беше рядко, и лекът му прост. Сета?... Черва се объркват, охтики различни, нерви, главоболия и не знам още какви си болести. И на никоя лека не знаят. Колко зоктори, толко и церове.

Чичо Горан опъна няколко пъти бързо от лулата и тръгна полека към близките върби.

- Да починем малко.

Рустем тръгна с него. Като стигнахме сянката, чичо Горан откачи торбичката от рамото си, седна тежко на тревата и отложи шапка. По загорялото му продълговато лице течеха браздулици пот. Циганчето застана срещу него и го гледаше как жадно и сладко пуши лулата си.

- Седни де - покани го чичо Горан, който мълчаливо продължаваше да негодува против лекарите.

Циганчето полека се сложи на земята и загледа в мъгливата далечина.

- Шарлатани и нищо повече - поде чичо Горан - Моят братанец разправя, като бил войник, разболял се от нещо и го завели в болницата. Давали му там разни горчилаци и прашуляци да пие, смал не отровили момчето. Един ден му донесли чорба. Взел той да сърба, гледа - в лъжицата човешки пръст и на него пръстен...

Циганчето погледна плахо и с втрещени очи чичо Горан.

Но той не каза вече нищо. Очите му бяха се спрели нейде в ливадите. Там по пътя към селото вървеше народ на тумби, на тумби. Те се изтакаха из класилите ниви и пълнеха целия път. Чуваха се пискливи звуци от гайда.

- Сватба? - каза чичо Горан и погледна въпросително циганчето.

- Не - избор? - каза Рустем. - Тия пристигат от Шупливци.

- Вълци главата им да ядат! - рече докторът и цъкна плюнката си през зъби. - Влачат се по избори, бият се, трепят се, омразлъци правят, и какво? По-лошо става, по-добро не става! Народ - вълци главата му яли! Полъгал се по ума на разни панталонджии, доктори и нехранимайковци и мисли, че кой знае какви големи работи върши. Сиромах ли си, приятелю, спукана ти е работата. Все ще те лъжат, все на другите маша в ръцете ще си. Нямаш нищо в къщата си и се въртиш сиромашинката из село за торба брашно, да нахраниш децата си, а той, оня, панталонджията, който и да е тамо нему, ти казва: ти, приятелю, мислиш, че нямаш нищо, ама не е така, ти имаш най-голямото богатство в света - ти, каже, имаш избирателно право. И тоя синковец ти мушне някоя бюлетинка в ръка, ти се почешеш по врата, па я пуснеш в кутийката - и ето че хайдутинът дошъл да те управлява. Аз по тия работи не ходя. Душата ми се гнуси, като гледам всичко това, и децата си уча така да правят. Не им трябва. Нек овците избират овчар - ако не е Вълкан, то ще е Вълчан, пък те са братя пущините... Стойте си настрана, момчета, думам на децата си - лайте, ръмжете като кучета, ама овци не ставайте. Пазете се от тия гнусни работи!

Чичо Горан изчука лулата си о длан, откъсна една сламчица и почна да чести чубука. Рустем седеше неподвижен, чужд на докторските негодувания и мисли. Очите му блуждаеха в далечината и светеха без поглед. Слънцето прижижаше силно, а реката сякаш беше се спряла под сянката на върбите и не шаваше.

- Иих, сърчице човешко, и ти ако не си се настрадало, няма и да се настрадаш! - въздъхна докторът.

Водата сънливо избърбука край корените и пак заспа.

- Ходя си аз, момче, по полето - продължи той след дълго мълчание, - лежа по сенките, гледам небесния вис и си мисля: божичко мили, що ми не дадеш ти на мене една способност, хе тъй, каквото кажа - да стане. Света на рай ще ти обърна аз тебе. Ни болести ще има, ни тегло ще има, ни сиромашия ще има.

Циганчето въздъхна. То се обърна към доктора и го попита плахо:

- Може ли, чичо Горане, да се намери по нашите места разковниче?

Докторът го погледна изпод вежди и рече:

- Може! Може, но мъчно.

- Их, да мога! - въздъхна циганчето, развълнувано от далечно неизпитано щастие.

- Рядка тревичка е тя, Рустем, рядка!

- Две лета го диря вече, чичо Горане, и още две ще го диря, ама ще го намеря.

Циганчето гореше като свещица от тъмни неясни надежди.

Двамата замълчаха. За миг като че ли всичко утихна. Малко облаче мина под слънцето и изчезна. Наблизо един кълвач удари три пъти вещателно по кората на една стара върба и се потаи.

- Като има човек тая тревица, нищо друго му не трябва - въздъхна Рустем. - Може да има каквото поиска: кои - звездите да сваля, скрито имане да намери, да вземе мома, каквато му сърце желае.

- Хм - усмихна се докторът, - Акима ти е забъркала ума, момче. Не показвай слабост пред жените - никакво разковниче няма да ти помогне. Ще се луташ ти по полето като сенчица, а сърцето ти ще страда.

Циганчето се зачерви от срам и очите му се изпълниха с влага на любовен спомен.

- Акима не ме иска вече.

- Ако не иска с добром - открадни я.

- Краднах я веднаж, чичо Горане, ама ми се примоли, приплака, и аз я пуснах. Стана ми мило.

- Слаба душица си ти, чичовото.

- Тя още лани ми каза: Рустем, чакам те година, не мога вече. Заключвам си сърцето. Само с разкавниче ще го отключиш. Претърсил съм полето, тревица по тревица. Не ям, не пия - току ходя и търся.

- Търси, пиленце, търси, може да имаш късмет - каза потънал в дълбока мисъл докторът. - Как ще живеем, ако не гоним измамата?

Той развърза тютюницата, изчука лулата си и почна полека да я тъпче и да сумти. Слънцето бе прескочило отдавна зенита и сенките на върбите бяха се нахвърляли като жадни по реката.

- Рустем, ти бяла кукувица видял ли си? - попита многозначително докторът, заклати важно глава и запуши изтежко лулата.

- Не съм, чичко.

- Хе, и аз не съм...

- Дали има? - попита циганчето с очи, опулени от любопитство.

- Има, има, но къде е! Нея да я намеря, тогава да ме видиш ти мене. Едно време чак по Тузлука сме ходили с баща си да я търсим. Там бяха я видели.

- Защо ще ти е птичката? Лете куку-куку, пък зиме - през море и царството.

- Ех, нищо не знаеш ти, момче! Още от старо време има скрито едно черковно имане, някъде си, в някоя пещера. Ама какво имане! Триста биволски кожи пълни със злато. Когато го крили, изкопали в канарата петстотин златни стълби една до една. Отпреде на самата дупка пази смок. И какъв смок! Страшна работа.

- И-и! - каза плахо циганчето.

- Ама то не е жив смок. Той е направен, момче, от сто ока восък, люспите му са от жълтици, а очите му - от безценни камъни.

Циганчето зацъка с уста, поразено от учудване, захласнато от вълшебните думи на доктора.

- В тая пещера живее бялата кукувица, благословена от Господа с безсмъртие. Ще рече - да не умира во веки веков. Тая бяла кукувица някога била царска дъщеря. Тя се влюбила в най-бедния войник, пазач на царските палати. Баща и се разсърдил и хвърлил войника в огнена пещ. Дъщеря му от скръб се хвърлила при него и изгоряла. Бог превърнал душата и на бяла кукувица.

Докторът се прокашля и замълча. Реката тихо и равно шумолене, сякаш продължаваше чудната приказка. Сърцето на Рустем, развълнувано от подвига на влюбената девойка, биеше неудържимо.

- Е, после, чичо Горане?

Докторът протегна изтръпналите си крака, изпъшка и стана.

- Ако видиш тая кукувица - каза той, - и паднеш да и се поклониш и викнеш три пъти: Сестрице, бяла кукувице, той те обича още! - тя ще те заведе в пещерата и ще ти предаде скритото имане.

Докторът нагази пак в реката, наведе се и почна да се взира по пясъка.

- Да имам разковниче, може и тая кукувица да видя! - каза Рустем. И като стана, погледна слънцето, тръгна из ливадата и почна да рови тревата с тоягата си.

Денят бе се смълчал и със спрян дъх се бе заслушал в мечтателната песен на реката, в нейните откъслечни дълбоки въздишки, недомлъвки и томления.

Идин кълвач удари рязко няколко пъти по кората на една стара върба и също се заслуша.

 

Нагоре


Първи сняг


През нощта духа силен вятър. На сутринта времето омекна н заваля сняг. От сивото снишено небе се посипаха на превара дребни снежинки, запчелиха гъсто въздуха и бързо-бързо погнаха да покриват погрознялата земя с бяла рохкава покривка, девствено чиста.

Селото се потаи, сякаш заспа под нежното копринено шумолене на снежинките, и от комините се заиздига сладкоструйно тънък син димец и се понесе към небето като обредно кадение.

Чичо Кола Радин седи с подвити крака до закннженото с пожълтели вестници прозорче и унесено гледа навън през единственото парченце стъкло - око на ниска, мрачна, с окаден таван стаичка, изпълнена с парцали, сечива и всевъзможни домашни потреби. До топлото кюмбе стрина Коловица, разскубана като квачка, седи и чеше повесма. Шумът на кълчищата и трептящият звук от острите игли па дарака пълнят стаичката с тъп, ленив и приспивателен напев, като бръмчене от някакъв далечен рояк металически мушици.

Вън снегът стели и покрива всичко: двора, сламения покрив на кочината, затрънения плет, по който пърхат гладни врабчета, купата сено, стоварените дърва, колата, дори върха на стожера, върху който кацна сврака, завъртя се, каза нещо и се замисли дълбоко. Под стряхата на сушина стои на един крак петелът, навъсен, с провиснала опашка. Около него накуп се събрали кокошките, сгушили се, замислили се гледат и примижават мечтателно. Отнякъде излезе кучето, застана сред двора, примига срещу хвърчащите снежинки, прозина се, протегна се лениво, и бавно се отдалечи към обора.

- Их, че време за зайци! -въздъхна чичо Кола и килна оскубаната си капица над една вежда.

- Пък ти с тия зайци! Просънувал си ги. Няма като човек да станеш да свършиш някоя работа. Я дръвца да докараш, я... - каза стрина Колевица, прозина се до разчекване и продължи да дръгне повесмата.

Чичо Кола замълча пренебрежително. На женски приказки той никога не обръщаше внимание.

- Да имам аз куче и пушка - каза в себе си той, - пък ти си дрънкай, колкото щеш.

И главата му заседна в дълбоко размишление на плещите му.

Чичо Кола бе петдесетгодишен човек, нисък, с къса шия, с издадени плещи, които го правеха малко гърбав. Той бе ловец, и от постоянна мисъл за зайци лицето му бе добило заешка физиономия. Ушите му стърчеха назад, постоянно нащрек. Горната клепка на едното му око липсваше и то стоеше отворено, даже когато другото спеше. Редките му руси мустаци стърчеха в безпорядък на вси страни.

Сега той гледаше с тъга навън, и мислите му гонеха зайци по заснежените рътлнини като копои. Уви, чичо Кола нямаше ни пушка, ни куче! Пушката заложи за дълг в кръчмата, кучето му умря от мъка, че нямаше с кого да ходи на лов.

През двора премина ситно, с ръце в джобовете на изтритите си потури, Доне Козицата, съсед и връстник на чичо Кола, сиромах като него и ловец като него. Само че Доне никога в живота си не е имал пушка. Той ходеше на лов с брадва или с търнокоп. На зайци не налиташе, но за язовци, за лисици и за белки - умираше. Той поставяше капани, примки, копаеше вълчи трапове, хвъргаше стръв и живееше с мечтани приходи от продадени кожи на неуловени вълци и мечки. Зиме Доне Козицта, облечен в бялата риза на жена си, за да не се чернее на снега, по цели нощи мръзнеше да чака лисици край селото и, за да ги примами, лукаво кукуригаше като петел. Но освен тежки простуди не улови нищо друго.

И нему сърцето му се разигра тая заран, като видя първия сняг. Но от два деня той нямаше тютюн и затова беше му омръзнал целият свят. Гледа той дълго снега, чеса се край огнището и си каза:

- Чакай да ида у съседа Кола, да взема една цигарка и да го поядосвам малко.

Доне, при всичката си сиромашия, беше весел човек и обичаше да дразни сприхавия чичо Кола и да се забавлява с неговите неизчерпаеми псувни.

Той опуха на прага снега от цървулите си и влезе тихо като лисица в стаята при чичо Кола. Лицето му, покрито цяло с остри косми като таралеж, беше нафуняло от студ. Той каза добро утро и като сви устата си, краищата на които стигаха почти до ушите му, направи една такава изразителна гримаса, че чичо Кола веднага разбра, че Доне е каталясал за тютюн. Той отговори на поздрава му и почна да изтръсва прашуляка от всичките си джобове, докато се събра за една цигара. Доне я усука с треперящи пръсти, направи друга гримаса, в която взеха участие очите му, и каза:

- Де ли се крие сега бялката, топлата и кожица да одера!

- Трябваше да идем днес, Доне! Губим! - въздъхна чичо Кола многозначително. - Гледай време. Пустите му зайци, като са написали сега ония пресни дири по снега - дамаскин!

- Ех, ех, ех! - издаде копнеещи звукове Доне и заклати десет пъти таралежоподобната си глава.

- Ама време ли е, а? - каза чичо Кола, като извади миризливата лула от устата си.

- То, времето хубаво, ама не си стока да тръгне човек с тебе, ки! Още отзарана мислех да те викам. При тоя сняг, току влез в гората, като в къщи, вземи бялката и се върни, та си гледай работата.

- Бре, че ги лесно ловиш! - рече докачено чичо Кола.

- То аз ги лозя лесно, ами не мога самичък. Пък ти какъвто си зайчар, не ми трябваш. Окото ти се на зайци гледа.

- Ако не мож улови бързото, хитрото – хич!

- То да ги ловиш, нейсе, ами само плашиш животинките - каза Козицата.

- Като ходя с такъв котсузин като теб, то се знае.

- Не знам, кой е котсузин!

Двамата съседи се настроиха за кавга.

- Вие тук се препирате като деца, пък зайците и лисиците си ходят живи и здрави по гората - каза стрина Колевица с бездънна прозявка.

- По нашия двор се ще намериш заешко кокалче, ама по вашия и това няма – каза Козицата предизвикателно.

- Е, Доне, то брашното е по-потребно от заешките кокалчета - отмери със същата мярка чичо Кола.

- Затова взимате назаем от съседите и го не връщате.

- Да прощаваш, Доне, ама мисля, че сме го върнали.

- Да прощаваш ти, Кола.

- Ама нали го прихванахте за трите заешки кожи?

- Трите заешки кожи нали прихванахте за дела от бялката?

- Бялката беше моя, Доне.

- Какво твоя, нали заедно я хванахме?

- Да ме прощаваш, ама от тая, дето хванахме заедно, ти си взе дела.

- Та ти и сам си ловил бялка, а? - изсмя се ехидно Доне.

- Не, се заедно с теб ги ловя.

- Зайчар за бялка да приказва. Че ти на бялка дирите не познаваш.

Доне стана. Той уязви противника си право в сърцето. Чичо Кола кипна. Ушите му зашаваха. Безклепачното му око светна. Той изхвуча няколко пъти с носа си:

- Слушан бе, диване, ти на кого приказваш! Аз, дето съм продавал кожи с кола, аз!

- Продаваше, ама когато ти измряха овците от глад - отговори с убийствена ирония Козицата.

Чичо Кола се разпсува. Той стана от мястото си и грабна тоягата, възправена зад кюмбето.

Доне Козицата, като видя, че постигна целта си, турна ръце в джобовете, сви се, изкочи из вратата и прекоси двора като невестулка.

Пред портата той се спря и почна да се смее гръмко. Гласът му екна по махалата. Кучето го залая. Чичо Кола застана пред къщната врата, разлютен, разтреперан от яд, и почна да му праща всички псувни, които знаеше. Като не стигнаха българските, той си послужи с тия, които едно време беше научил в Румъния.

Из съседните смълчани къщурки наизскачаха развлечени жени, чорлави дечурлига и с любопитство занадничаха на улицата.

Стрина Колевица се подаде от къщи побеляла от паздера на повесмата и задърпа мъжа си.

- Хайде бре, стига си псувал! Влез в къщи, не ставай за смях на хората! Нали видиш, че Доне те ядосва. Да те убие господ, Доне!

- Ядосва! Мен ще ядосва! Ако не беше ми заложена пушката, щях да му дам да разбере. Щях да го застрелям като заяк.

Чичо Кола тръшна вратата и влезе, но се повърна пак. Забравил бе най-голямата псувня. Като изтърси и нея, той се прибра със страшно сумтение.

Доне Козицата остана да се смее на пътя и да разправя на събралите се зъзнещи мъже как ядосал съседа си.

А ситните снежинки падаха тихо, на превара, и затрупваха бързо глъхналото село.

 

Нагоре


Нане Стоичковата върба


В сиромашкия двор на нане Стоичко беше израснала чудна върба. Още от земята тя се разклоняваше на пет здрави и еднакво дебели братя. Всеки от тях широко разтваряше върха си и всички заедно правеха грамадна китка, която се издигаше високо над къщите и плевниците и привечер хвърляше сянка като някой баир върху широката поляна, просната от нане Стоичковите палати чак до другото село.

В клоните на тая чудна върба от край време имаше дванадесет щъркови гнезда и всяка пролет в тях идеха и мътеха дванадесет чифта щъркели - най-многобройната жива стока на нане Стоичко.

Какво радостно събитие беше, когато тия дългокраки гости пристигаха от дългия път в родните гнезда! Още при първия живителен лъх на пролетта, току-що напъпят овошките, току-що затичат децата боси по стоплената, още влажна земя, току-що се очисти небето, ето че през улиците и дворищата на селото премине бърза сянка, мерне се пред краката ти, удари на срещната стена, оттам на покрива и изчезне. Вдигнеш глава и какво? - Над тебе лети щърк. Бавно, спокойно и празнично той се вие над селото, вдига се високо, спуща се ниско, обикаля над познатите пътища и дворове, стрелне се над ливадите и прави първите си посещения над познатите родни кътчета. После се завърти бързо и се спусне върху гнездото си на нане Стоичковата върба. Децата наизскачат радостни, затичат по боклучавия двор, дето магарето в сладки размишления се пече на първото топло слънце, заскачат и завикат:

- Мамо - щърк! Мамо - щърк!

И като подрипват от крак на крак, почнат да напяват:

 

Щърк клечи - аз хвърча!

Щърк клечи - аз хвърча!

 

Кокошките, подплашени от шума и от ненадейната сянка на щърка, се разбягват и разкудкудякват тревожно. Петелът от бунището дава успокоителен сигнал, качва се бързо на колата и застава нащрек.

Изненадана от суматохата навън, от къщната врата се подава стрина Стоичковица с тестени ръце, с брашнен сукман, проточва с любопитство глава под ниската стряха и завиква с глас, който се чува по цялото село:

- Какво се дерете бре, проклетници проклети! Но като съглежда щърка, застанал на гнездото, че обръща шията си и разглежда родината си по всички посоки, тя застава умилено и продумва галено:

- Божичко мили - гости ни дошли, добре ни дошли!

Тогава някъде изпод прихлупените навеси излиза и домакинът нане Стоичко. По дрехите му и по оскубаната му капа, оплескана на главата, висят дълги сламки, Той върви лениво и безучастно поглежда жена си.

- Стоичко - щърк! - вика булката, възбудена от празничната картина на техния сиромашки двор, и сочи с ръка върха на върбата.

- Тате - щърк! - викат лудо децата. Нане Стоичко се прави на глух пред изблика на детската радост и се мъчи на скрие любопитството под навеса на веждите си. Той е твърдоглав и проклет човек. Душата му от нищо се не разклаща и леността му го е направила спокоен като добиче и равнодушен като камък към радостите и скърбите на околния свят. По цели дни той не похваща нищо, върти се с тегота из двора, влачи се из кръчмите, слуша злостно разговорите и шегите и се връща в къщи лют като арнаутска чушка и намръщен като облак. Тежко на децата му, ако не беше работливата булка Стоичковица.

Но колкото нане Стоичко и да е безучастен към всичко наоколо, неговата душа се пробужда от веселия вик на децата. Той сваля капа, вдига глава към щръкльовите гнезда, мърда дълго косматите си вежди, коитопадат над очите му като сламени стрехи, и гледа с примижал поглед.

- Това е Змияра - казва важно.

- Не - това е Жабара - казва булката.

- Какъв ти Жабар! Не виждаш ли жълтото пръстенче над коляното му. Жабара няма. Клисара има, само че на левия крак под коляното.

- Е, може да е и Змияра, миличкия - съгласява се примирително булката.

От тоя ден в къщата на нане Стоичко настава радост, в селото - празник. Голямата върба се оживява. Дванадесет влюбени чифта заклепват на дванадесетте гнезда.

Честитата върба като че ли това е чакала - отведнаж цяла се разлиства и във всяко гнездо почва живот. По цял ден щъркелите хвъркат, отлитат, долитат, любят се, мъкнат клечки, парцали, слама, нареждат домакинството си и се радват на живота в мир и сговор със Стоичковата челяд. Те стават близки с нея и се разхождат по двора, дето лежи кучето, окапало от мързел и одрипавяло като господаря си.

Веднаж нане Стоичко дялкаше нещо на дръвника сред двора. Слънцето печеше силно и нане Стоичко беше захвърлил вечното кожухче, с което се не разделяше ни зиме, ни лете. Кълчищната му риза беше мокра от пот. До себе си в треските беше захвърлил оскубаната си Капица, прогнила от пот и мазна като баница.

Наоколо се разхождаше Змияра, търсеше клечки и сламки и с грижа разглеждаше из боклуците. Като видя капата, той се спря до нея, удари я два-три пъти с човката и понеже му хареса, грабна я и я отнесе на гнездото си. За ядене ли, за постилка ли, там негова си работа.

Стоичко, като видя, че капата му се възнася, скокна бързо, грабна шепа трески и ги захвърли по крадеца. Но щъркът беше вече на гнездото и биеше капата с червения си клюн.

- Пшът!... Хей, гадино проклета, дай ми капата - извика Стоичко и почна да псува.

"Так... так" - удари щъркът по нея с усилие да откъсне нещо.

Стоичко кипна, наведе се, грабна камък и го запопрати из широките клони на върбата. Подплашени, щърците от дванадесетте гнезда объркано се разхвъркаха. Змията остави капата в гнездото и избяга. Разгневен повече, нане Стоичко почна да търси камъни из двора и да замеря върбата, над която се виеха щърците, разтревожени и уплашени за съдбата на яйцата си. Но ето че Змияра се върна пак отнякъде, кацна на гнездото и пак удари капата с човката си.

- Чакай, сине майчин, ще те науча аз тебе! - извика Стоичко, грабна брадвата и удари няколко пъти по ствола на върбата. Щъркът остана спокоен. И като напук, пак почна да чука капата с клюн, като я застъпи с един крак.

Стоичко избухна, завика, зашътка, но щъркът, залисан в работа около капата, не побягна. Тогава Стоичко, разлютен още повече, грабна брадвата и почна да сече върбата. Децата надойдоха отнякъде, заскачаха из двора и почнаха да викат весело.

- Змияра взе на тате капата! Змияра взе на тате капата.

- Махнете се оттук - изкрещя Стоичко и ги подгони. Веждите се свиха над очите му и ушите му зашаваха от яд.

Децата се разпръснаха и изпокриха кое де свари.

Стоичко пак завъртя брадвата. Острието се забиваше бързо и дълбоко в мекото тяло на върбата. Бели сочни трески се разхвърчаха надалече. Могъщото тяло на дървото се разтресе от болки и петте грамадни разклонени братя притрепераха в предсмъртни мъки.

Щърците се разхвърчаха ужасени. Те бързо-бързо отлитаха някъде, изчезваха и се връщаха пак, като водеха със себе си цели орляци техни другари. Над Стоичковия двор се зави тъмен облак от разтревожени и изплашени щърци и с ужас се завъртя над треперящите върхове на върбата, дето тръпнеха и се разглобяваха от сътресението дванайсет гнезда.

А разгневеният Стоичко с дива наслада продължаваше да върти брадвата.

Скоро грамадното дърво се залюля страшно и се наведе. Разтрепераха се смъртно клоните му и дънерът изпращя, сякаш извика от болки. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие. Крехките му съчки се изпочупиха с плач. От разрушените гнезда се вдигна прах.

Стоичко отскочи назад и отмъстително изръмжа. После се завря в клоните, намери капата си, която бе отскочила от гнездото, опуха я от коляното си, нахлупи я над очи и се упъти към портата, като сумтеше нещо.

Стоичковица, като чу шума от падналото дърво, изскочи уплашена от къщи. Тя застана смаяна на прага и изплака с глас:

- Стоичко, Стоичко, на сто парчета да те насекат! Ка не бе те грях, господ да те убие!

- Млък! - изхвуча Стоичко, като се обърна свирепо.

Булката побягна в къщи и приклопи вратата. Стоичко отиде в кръчмата.

Щърците се виха над срутените си гнезда цели два дена.

 

Нагоре


Среща


Опълченската рота, в която служеше бае Стоян Гащникът, вървеше по дирите на настъпвящите войски, и служеше ту за гарнизон по градовете, ту за стража по мостовете, ту за охрана на обоза и на железопътните линии, ту за препращане на пленници.

От град на град, от село на село, бае Стоян, загърнат в шарения си ямурлук, въоръжен с кримка, преброди цалата новозаета земя и там някъде, на другия край на света, се установи за по-дълго време като пазач на някакъв мост по едно дълго шосе.

Мястото бе пусто и отдалечено. И в най-голямата нощна тишина, когато и самата рекичка заспиваше, дотук не дохождаше от селата нито ободряващия лай на куче, нито будния глас на петел.

Тук остана да пази бай Стоян с няколко души другари. Те си направиха широка топла землянка, с огнище и комин в дъното, накачиха вътре дрехите и торбичките си, направиха си сламени легла и се отдадоха на своя дълг.

Техните строги, мълчаливи фигури, тежки като камъни, стърчеха денонощно наоколо с такава верност и бдителност, че птичка не можеше да мине незабелязано.

По двете страни на калното шосе непрекъснато се точеха безкрайни обозни кервани. Воловете усърдно и покорно теглеха пълните коли, и техните напрегнати движения говореха за общата, великата стихийна сила на войната, която тласкаше всичкщи напред. През дългата им и задружна работа с хората техният животински инстинкт бе се възпитал да усеща трудността на задачата и важността на далечната цел, затова теглеха колите неуморно. Те не чакаха заканителното подвикване на коларя, ни застрашителното махане на остена. В бавния и тежък ход на тия благородни помощници и другари на селянина, на тия хубави, мълчаливи и поетични символи на дълга и труда, имаше усърдие и доброволно напрежение. Те като своите стопани изпълняваха сега войнишкия си дълг и знаеха, че това, което влачат, не е орало.

Бае Стоян, наметнат с вечния си ямурлук, с кримка при нозе, следеше с очи тия безкрайни върволици от коли и не изпущаше нито една подробност. Воловете, коларят, колелетата, ритлите, оригиналните приспособления за удобства, които през дългото пътуване бе направил някой изобретателен колар - всичко това минаваше под наблюдателния поглед на мъничките бае Стоянови очи, изгубени под надвисналите му вежди.

Понякога той правеше бележки с висок отсечен глас, като че говореше на глухи:

- Хей, момче, спиш ли бе, хей! Я прибери оглавника, че волът го застъпя, ще го покъса.

Или пък:

- Хей, байо, ще загубиш катраника!

При смяна, когато бае Стоявн с другарите сладко се припичаше на огъня в землянката, разговорите пък се въртяха около дневните приключения и той още веднаж кореше непознатите, заминали в неизвестност колари, които бе уловил в небрежност:

- Разкривила му се колата като пияна. Че затегни я бе, човече! На такъв път така ходи ли се!

В политическите разговори, които често се водеха в землянката, бае Стоян не вземаше участие.

Той седеше наведен край огъня, пушеше късата си луличка и час по час подтикваше главните.

Време дъждовно и мъгливо. По цели дни не проглежда никакво слънце. Не се вижда кога съмва, кога мръква и затова нощите им се струваха дълги и тежки. Нямаха и часовник. Това не мъчеше бае Стоян, който бе прекарал без часовник толкова години, но един от неговите другари, селски бакалин, само за това мислеше, и питаше кого де срещне по пътя колко е часът.

Веднаж бае Стоян му каза:

- Не часовник, ами цял будилник ще ти намеря.

И един ден, щом се смени, той се изгуби нанякъде и се върна чак вечерта.

- Ето ви будилника, момчета - каза засмян до ушите бае Стоян и извади изпод ямурлука си едър петел.

Те направиха за него място в колибата и всяка вечер го затваряха там. Затваряше го бае Стоян, като казваше:

- Чакай да навия часовника.

Точно в определено време през ноща и особено сутрин, ясният и звънлив глъс на петела огласяше околността и обаждаше на старите войници колко е часа.

Една вечер при землянката спря на нощувка голям обоз. Накладоха се огньове, писна гайда, и в това пустинно място настана оживление.

Бае Стоян отиде при коларите на разговор, да разпита отде идат, накъде отиват, да чуе новини и да разгледа колите и добитъка. Колите особено му се харесаха.

- Виждам, че не са откъм нас - каза той, - тия са загорски коли - тамошна направа. Хубаво нещо.

Той обикаляше отсам-оттам, надничаше отдолу, дърпаше стърчишката и тупаше похвално ритлите, като че тупаше по гърба някой познат.

Като разглеждаше един нашарен с бои и резки ярем, волът, който лежеше в него и сладко преживяше, протегна шия и духна в лицето на бае Стоян.

- Я! Това е Белчо, наш Белчо - викна радостно развълнуван бае Стоян. - Позна ме, бей, позна ме. Жената писа, че е реквизиран, и аз рекох - прощавай, няма вече да се видим. Пък... то. О, миличкият Белчо, о, добрият Белчо!

Бае Стоян приклекна пред вола и почна нежно да го милва и чеше по челото. Животното протегна глава и сложи влажна муцуна на коляното на своя стар приятел.

- Позна ме, брей! Добиче, пък познава - обърна се той към натрупалите се около него колари. Дойдоха и другарите на бае Стоян.

- Ето го Белчо, дето ви разправях - каза им той, - виждате ли, гост ми дошъл, пък аз мислех, че няма вече да го видя! Хубаво добиче, нали, и теглач, теглач!

Бае Стоян пак почна да го милва.

- Милият Белчо, и той на война тръгнал! Него за всичко го бива!

- Хей, момче - обърна се той към коларя, - да гледаш добичето, брей, чу ли? Я дай тука чесалото!

Бае Стоян взе железния гребен от коларя и се стегна да почисти своя гостенин, който му донесе такава радост.

- Стани, Белчо, стани! Ха така! Вдигни си опашката! У, колко си кален!

И като му говорешие ной-мили и нежни слова, бае Стоян внимателно и грижливо го очисти, вчеса го и го опуха хубаво с метлата. След това намери трици, забърка ги с топла солена вода, поднесе му да яде и отстъпи настрана да го гледа. Умореното животно яде с благодарност, наяде се, облиза се и отправи мили очи към своя приятел, който неотлъчно се въртеше около него.

- Ха, разбирам, трябва да ти е студено - каза бае Стоян и погледна изцъкленото небе, по което трепереха помръзнали звезди.

Той отметна ямурлука си и покри добичето.

- На, да се стоплиш! Гост ми си, не искам да мръзнеш! Ха така - видиш ли, ние доброто не забравяме.

Нощта отдавна бе настъпила. Старите войници вече спяха до огъня в землянката, а бае Стоян още обикаляше своя скъп гост.

Той се прибра късно и цяла нощ не можа да спи. В душата му, възбудена от милата среща с Белчо, се събудиха всички нежни и хубави спомени за дома, за децата, за земята...

На утрото той не дочака ранобудния глас на петела, а стана по-рано и обиколи пак Белчо.

Когато обозът тръгна, бае Стоян тръгна успоредно със своя Белчо и го изпрати чак донякъде си. При раздялата той го спря, помилва го и го целуна по челото.

- Сбогом, Белчо мой!

После се обърна към коларя.

- Слушай, момче, гледай хубаво добичето и... Бог да ви помага!

И като бръкна дълбоко в пазва, той измъкна кесията, развърза я, извади едно грошче и го подаде на момчето.

- На - да се почерпиш, па гледай хубаво добичето, чисти го и го храни.

Когато керванът замина, бае Стоян гледа дълго след него и се върна при другарите си тъжен, като че бе се разделил с най-близък човек.

 

Нагоре


Започването на един ден


Нощта още не беше се вдигнала от планинските усои. По върховете току-що бе паднал първия поглед на слънцето и белите малки мъгли, които лежеха тук-там над горите, се раздвижиха. В дълбокия пролом между скалите се пробуждаше мътната река и засилваше шумът си.

Заедно с първите лъчи, които блеснаха по канарите, над тях израстна пъргавата фигура на човек. Той изпълзя дебнишком, изправи се и загледа наоколо. В ръката му блестеше желязната цев на пушка. Уплашени от сянката му, по канарата се разхвърчаха облак гълъби, вдигнаха се високо и отлетяха.

Във въздуха се разнесе остър радостен писък. Отнякъде долетя младо соколче, завъртя се на неукрепналите си криле, затрепера във въздуха и записка. Живо и тревожно се разнесе тоя писък в свежия утринен въздух и по горите наоколо се разлетяха малки птички. Един гълъб се вдигна като подхвърлен камък от скалата. Внезапно пробуден от писъка на младия сокол, той литна сънен право към него. Младия хищник заигра във въздуха и го подгони.

Човекът дигна пушката. Но двете птици бяха далеко и той я сне, без да гръмне.

Гълъбът се върна ужасен и се устреми право към срещната гора. Там внезапно направи един рязък завой, види се, подплашен от друго нещо, и пак се върна към скалата.

Но там стоеше ловецът и металическият блясък на оръжието се видя зловещ на невинния гълъб. Той счупи правия си полет и се спусна ниско над дълбоката мътна река.

Младото соколче не се уплаши. То още не знаеше какво е човек. Него го тласкаше страшния хищничиски инстинкт към сивия гълъб. Тънкото фюфюкане на гълъбовите крила го възбуди. То се изви, засили се и настигна жертвата. Гълъбът ужасен го усети над себе си и падна съвсем ниско над водата. Над него като пуснат камък се устрели сокола. Тогава гълъба, който бе по-опитен, се плъзна над само водата и се вдигна високо. Соколът не можа да се задържи в устрема си и падна с разперени криле в мътната дълбока вода.

Силен гърмеж процепи тишината на тоя самотен кът сред планината и няколко върха се обадиха един на друг с ясно ехо. Сивият гълъб, който избегна опасността от сокола, се обърна във въздуха и падна убит почти пред краката на ловеца.

Водата понесе неопитното соколе. То напразно махаше криле, за да се вдигне пак във въздуха. Краката му не намираха подпора и ледените капки на водата, която разбиваше с криле, падаха като съчми по перата му.

Уморено, то се отпусна над леките вълни и водата бавно и спокойно го понесе. Но то не губеше надежда, обръщаше глава на всички страни и кръглите му очи не изпущаха нито една сламчица, която плаваше по водата. То се дърпаше с усилие и завитата му човка зяпаше към скалите, които със страшна тежест надничаха над реката, като че искаше помощ от тях.

Най-после течението го отнесе до подножието на една канара и го блъсна в нея. Соколето изписка и се закачи на някакъв стар корен, измъкна се полека и застана в една малка дупчица под камъка. Пред него се разстилаше реката, над него нямаше простор, крилцата му бяха мокри. Соколчето се сви разтреперано от студ и преживян ужас.

Откъм отсрещната гора се чу писък - жален, тревожен зов. Соколицата майка търсеше детето си. Тя мина над главата на ловеца, изписка над срещните сипеи, завъртя се над канарите, над пещерите, над бездните. Тя се спущаше ту ниско над земята, ту се издигаше високо над всички върхове.

И там, от висинето, неяното майчино око видя треперящото дете и сърцето и се сви. Няколко остри писъци екнаха над скалите. Тя се спусна като стрела, доверявайки се на своите яки, опитни криле, мина над реката толкова ниско, че закачи водата с нозете си. Тя обиколи неопитното соколче, и не намери място къде да кацне при него. Тогава тя се опита да го подмами с полета си. Но то бе мокро, уплашено. То пухаше с криле, пищеше и не смееше да се вдигне.

Тогава майката се спусна и го клъвна по главата. Соколчето подскочи изненадано. И като се видя на крилете си, литна с радостен писък. Майката се завъртя около него и го изведе из усойната сянка на канарите в чистия въздух, напоен с лъчи, и нейните радостни викове се залюлахя като златни верижки, закачени от върх на връх.

Още един страшен гърмеж гърмеж процепи утринната тишина. Майката соколица отпусна криле във висинето и падна надолу.

Радостните викове замлъкнаха. Околните върхове се обадиха още веднаж един на друг с ясно ехо.

Над тях беше се издигнало слънцето.

 

Нагоре


Скорецът


Деца воловарчета пристигнаха тичешком в село и уплашено разправиха, че намерили в нивите Скореца умрял.

Беше празник, майският ден бе хубав и весел, кръчмите бяха пълни с мъже, на мегдана имаше хоро и тая вест бързо се се разнесе навсякъде. Кметът взе мерки, повика писаря, горския, пъдаря, взеха книги и мастило да опишат случката, подбраха хората от кръчмата и тръгнаха за мястото. Хорото се разтури - моми, момци, жени и деца хукнаха също нататък.

Скореца умрял! Нечакано нещо! Той не бе тукашен. Всички го познаваха, но никой не знаеше откъде е дошъл. Отскоро бе се завъртял в село, свиреше с гуслата, пееше, веселеше хората, търпеше им шетите, всякога усмихнат, всякога добър. Никому не беше свой, но всички бяха с него и при тая вест всички се учудиха и всички го пожалиха. Като че на всекиго липсва нещо, като че опразня селото. Не бе умрял Скореца, една душа бе изгоряла, една песен бе пресекнала.

Скореца бе се появил в село през есента. Дрипав като плашило, гол, гладен. Намериха го заспал на пейката на общината. Кметът го разпита за това, за онова, видя му се съмнителен и го затвори в общинското мазе. На другия ден щеше да го прати при околийския.

Веднага от малкия затвор се понесе весело и живо гласът на гусла. Зуза, дъщерята на циганина дядо Мехмед, минаваше оттам, спря се да послуша и надникна през железните пръчки на прозорчето.

- Я бре, що търсиш тука? - рече наивно тя на младия момък, в когото, види се, позна човек от своята раса.

- Нищо, затвориха ме - каза свирецът и остави гуслата. После нацупи устни и засвири като слявейче: тънко, кръшно, продължително. След това залая като куче, записка като скорец.

Момата се засмя и залепи очи до прозирчето да го види по-хубаво.

Кметът излезе от общината.

- Какво правиш там? - каза строго той на циганката, като я видя.

- Чух свири скорец в мазето, та рекох да го послушам.

- Хубав скорец съм уловил аз, ама чакай да видим какво ще излезе от него.

Циганката се изправи, помълча, после отведнъж чистосърдечно и умолително каза:

- Господин кмете, пусни го, пусни скореца. Не е лошо момче.

- От вашите ли е? - надсмя се кмета.

- От вашите ли е, от нашите ли е, не знам, ама пусни го, пусни го, господин кмете.

Зуза се изви като пружинка, посегна с ръка, та погали дрехите на кмета и спря черните си очи срещу него с детски поглед.

- Пусни го, господин кмете, пусни скореца.

В това време Скореца засвири с гуслата. Минаха мъж и жена и се спряха при кмета.

Зуза продължаваше да се моли:

- Пусни го, господин кмете. Пусни ми скореца. Утре правим сватба на брат ми. Нека дойде да ни свири.

- Ами ако избяга? - рече кметът.

- Ако избяга, мене ме затвори. Три годин ще лежа за него - каза шеговито Зуза и пак се замоли.

Кметът беше добър човек. Той помисли малко, поизгледа с учудване Зуза и пусна Скореца.

Така му името остана на това момче.

Зуза го заведе при баща си в кръчмата. Там дядо Мехмед пиеше с гости цигани, дошли от околните села за сватбата на сина му. Скореца седна настрана и засвири с гуслата. На дядо Мехмед му се хареса, повика го, почерпи го и го турна до дясното си коляно да му свири. Зуза постоя на вратата, погледа и си отиде.

Циганите се веселиха цяла нощ и цяла нощ Скореца им свири. В кръчмата останаха много селяни, които пиха заедно със сватбарите. Скореца непрестанно ги забавляваше. Свири им като славей, като скорец, обажда се като пътпъдък, като сойка, като сврака. Хората го харесаха, чудеха му се, радваха се. Усмивката, която не падаше от лицето му, ги подкупи.

На другия ден почна циганската сватба и трая цяла неделя. Бумкаха тъпани, зурли се надуваха, хора се виха. Скореца с гуслата прави невидени дотогава веселби. Всички се стичаха да го гледат и да го слушат.

След сватбата свирците, които бяха от друго село, взеха и Скореца със себе си и тръгнаха по сватба из околните села. Но след месец той пак се появи. Дядо Мехмед, който ходеше да пие по кръчмите, го взе със себе си да му свири.

Синът на дядо Мехмед наскоро се скара с баща си и напусна къщата. Отиде да живее с жена си в нейното село. Тогава старецът прибра Скореца да му помага в ковачницата и да му свири по кръчмите.

Откак Скореца с покъсаните дрехи, с бледото лице, с хубавата усмивка, с къдравата, на пръстени коса остана в село, неговата гусла не млъкна. Той вече и не туряше в кожената чанта, която носеше обрамчена, държеше я закачена на петлица до младото си песнопойно сърце.

В ковачницата на Мехмед нямаше много работа. Секира да се наточи, маша или друго нещо да се направи - това. Мехмед и не влизаше вече там. Работеха Скореца и Зуза. Зуза натискаше духалото, въртеше точилото, а Скореца удряше с чука.

Привечер, когато дядо Мехмед отвеждаше Скореца да му свири в кръчмата, Зуза оставаше сама. Тогава тя ставаше неспокойна, но не излизаше като по-напред да поскита из селото или да види другарките си. Тя сядаше на прага на ковачницата строга, замислена и ги чакаше. А когато се забавеха, отиваше в кръчмата, викаше ги и ги завеждаше в къщи.

Веднаж Зуза каза на Скореца:

- Да не ходиш вече с баща ми по кръчмите, чу ли! Магия ще ти направя. Ще те отровя.

Скореца погледна уплашено Зуза. Очите и горяха строго и сърдито.

- Какво да правя? - рече той. - Ако не слушам баща ти, ще ме изпъди.

- Нека те изпъди.

- Ще ми е мъчно, бе Зуза, за тебе.

Зуза се засмя и белите и зъби светнаха.

- И аз с тебе ще отида - рече тя решително и окачи нежно ръцете си на шията му.

В това време влезе дядо Мехмед. Сега той не бе пиян.

- Ха, така ли? - извика той. - Скорец, хайде хващай света, да те не гледат очите ми.

И той му посочи вратата.

Скореца, смутен, уплашен, изскочи бързо навън. Зуза тръгна след него.

- Ти стой - каза баща и. - Аз теб ще те заколя. - Той я бутна силно навътре, след това излезе и заключи вратата.

От тоя ден Скореца изчезна. Изчезна и Зуза, защото баща и я държеше заключена в ковачницата. Цели две седмици той не я пусна навън. Храна и вода и даваше през малкото прозорче откъм двора. Зуза търпеше мълчаливо.

Най-после старият циганин помисли, че всичко е минало, и я пусна.

Зуза потъмня. Лицето и повяхна, черните и очи загаснаха. Усмивката и избяга. Тя не излизаше вече никъде, не се събираше с другарки, не ходеше на хорото, не пееше и не отиваше да прибира баща си от кръчмата.

Вечерно време я виждаха подпряна до вратата на ковачницата, замислена, с очи, втренчени на запад към слънцето, което захождаше в запалените облаци над планините. Зад тях се пръскаше огън като от някоя страшна ковачница. Зуза гледаше дълго нататък и душата и гореше от също такива пламъци. Тя стоеше така до късно, докато съвсем се стъмваше, и се прибираше мълчаливо.

Една вечер дядо Мехмед не я намери в къщи. Той излезе да я търси. Обиколи цялото село. Зуза я нямаше. Никой никъде не бе я виждал.

Разчу се, че Зуза избягала. Скореца дошъл и я отвел. Стария циганин даде заявление до полицията. Търсиха я навсякъде - няма я. Скореца също го нямаше из околията.

Чак след месец един стражар доведе Зуза. Намерил я е в някакво далечно село. Ходила, обикаляла навсякъде да търси Скореца. Тя се прибра съсипана, изгладняла, изморена, изпокъсана, боса. Не я познаха. Само черните огнени очи бяха останали същите.

- Скореца търсих. С него исках да живея. Ама никъде го няма, Господ да го убие. Забрави ме, остави ме - каза тя на баща си и повече за това не продума.

Мина се доста време и тая история се позабрави. Но веднаж, нещо преди седмица, посред нощ из село се понесе гласът на гусла. Нейният жален глас обиколи цялото село, кръстоса всички улици.

- Скореца трябва да е бил - говореха хората на другия ден. - Ей че жално свиреше!

Но скореца го нямаше.

Сега бяха го намерили мъртъв в нивите. Цялото село се струпа там. Само Зуза не дойде.

На цветистия слог в една сляпа пътечка между буйно класилите ниви лежеше Скореца като заспал. В една ръка държеше гуслата си, в друга - малка бяла кърпичка. Младото лице бе бледо, хубаво, с израз, като че ще запее. Дългите ресници бяха затворили черните очи. Хората се трупаха любопитни, гледаха го, жалеха го, но никого не болеше сърцето за тоя чужд човек.

- От песни се е пукнало сърцето му - каза някой.

- От глад е умрял, сиромахът - каза една стара жена.

- От любов е умрял миличкия - рече една мома на другарките си.

И всички имаха право.

 

Нагоре


Син


Дядо Никола плаче от щастие. Той събра кротичко лютивата фасулена чорба, подсмърча и гледа да скрие сълзите, които вече преливат и се готвят да потекат по грапавото му, добро, небръснато лице. Студена мъгла покрива града и ситен дъжд ръми навън. Вътре в хана - гъмжило. Селяни седят по масите, пият, ядат, викат. Вратата постоянно се отваря, влизат-излизат хора, жени с деца на ръце, увити в кожуси, загърнати в япунджаци. Дядо Никола, стопен от щастие, не чува шума, не вижда никого. Само от време на време поръчва да донесат вино и не знае какво да каже на сина си, ами току повтаря:

- Мило ми е, синко, мило ми е, че те видях. Като че от небето падна. Десет години, кажи го, ти беше дете - оттогава ни вест, ни кост от тебе. Да не бях дошел днес на панаира, кой знае дали щях вече да те видя.

Синът му Стоян, облакътен широко на масата, човърка главата на един излезнал от дъската пирон и свива навътре устните си, така, че бузите му чак се надуват. Той се наяде хубаво и сега обръща до дъно малките чашки, като се движи неспокойно на стола и умът му бяга оттука.

- Къде беше, бе синко? Толкова години. Чухме те в Америка, чухме те по дунавските гробища. В село пуснаха, че си бил и в затвора, па чухме, че си умрял! Насмалко помен не правихме. Питахме, разпитвахме - отникъде нищо.

Гласът на дядо Никола се задави. Той замлъкна. Родителските му очи поглъщаха сина цял и го милваха, и му се радваха.

Стоян избягваше да говори за себе си. Той ту килваше оръфания си каскет на чело, та захлупяше очи, ту го тикваше назад и изпод него се подаваха мазни, немити, слепнали като от пот чорли. Ризата му бе кирлива, износената му връзка изскачаше из яката му отзад и лежеше върху голия му врат.

- В земята потъна, бе синко, майка ти, горката, очите си изплака. Да беше ни се обадил. Писъмце да беше ни пратил. Измъчихме се, синко - въздъхна дълбоко старецът и сълзи задавиха думите му.

В хана влезе някакъв стражар, отиде до тезгяха, попита нещо кръчмаря, изпи една ракия, повгледа се в хората и си отиде.

Стоян извади парче хартийка, нахлупи каскета над очи и се наведе съвсем над масата, като се взираше в книжката.

Дядо Никола забележи това, погледна сина си, погледна стражаря, но разпъди лошата мисъл.

И пак сърдечно и наивно заговори:

- Не сърди се, синко, ама лоши работи чухме. Страмувахме се, синко. . .

Стоян мълчеше и се усмихваше, но не весело.

- По едно време идваха стражари в село, търсиха те. Обърнаха всичко в къщи. За кражба някаква приказваха. Нещо каса сте разбивали.

- Вятър работа - каза Стоян и се наведе.

- Така, така се чу, синко.

- Не е така, татко - рече кисело Стоян. - Аз се боря за правдата. Тоя изгнил свят трябва да погине. Един да има, да живее царски, а друг да мре за кора хляб. Къде е тук правдата?

Старецът замига бързо срещу сина си и нищо не разбра.

- Така е, синко, така. Тя, правдата, е в човека. Ако я има в тебе, има я и по света. Ако я няма в тебе - никъде я няма.

Тежкоснагият Стоян се размърда на стола, наведе се и плюна на пода.

- Е, било какво било. Ние ли ще оправим света. Срещнахме се, видяхме се, я остави ти и правдата, и кривдата, ами ела да си идем на село. Да зарадваш майка си. Прибери се да поемеш работата. Аз остарях вече.

Стоян бутна ръце в джобовете и се наду в изтърканите тесни дрехи.

- То, татко, така ще стане, но засега не мога.

- Барем за ден, за два си ела, бе синко. Да се порадва майка ти. Дома да си видиш.

- Не мога, татко. Къде ти мога? Аз тук по бърза работа съм дошъл. Служа в една фабрика, там. . . кюстендилско. Прати ме господарят на панаира да му купя кон. Купих и трябва да го откарам.

- Е, синко, отчужди ти се сърцето от нас. Добре, че ми се обади. Инак нямаше и да те позная - въздъхна с горчивина стария. - Не искаш да пододеш. Аз трябва да си вървя, доде е раншко. И времето е лошо. Пък и пари нося. Продадох добичетата, да ги не храня зимъска.

Дядо Никола се разплати, завърза торбичката си, стана и наметна ямурлука.

- Така, синко, не искаш да те заведа у дома - проговори той като на себе си и очите му пак се напълниха. Той подаде ръка на сина си.

- Сбогом, синко. Прощавай. Господ да те пази!

Стоян стана.

- Не, татко. Ще те изпратя донякъде. И на мен ми е мило, но такава ми е работата. Сега не мога да дойда. Ще гледам по-нататък.

Двамата излязоха от хана.

Гъста, непрогледна мъгла пълнеше улиците. Ръмеше. Земята беше кална.

По пътя Стоян се разприказва. Работил. Получавал сега добра заплата. Имал малко пари в банката, като ги позакръгли, ще се прибере. Само, че го гонят, защото се борил против неправдите, застъпял се за сиромасите.

Старецът вървеше приведен, слушаше го умилено и мълчаливо, и от време на време попипваше пазухата си, дето носеше парите.

Студената влага проникваше навсякъде и Стоян вървеше свит, с ръце в джобовете на панталоните си, защото нямаше горно палто. Обущата му бяха кални, скъсани и пропущаха.

Те излязоха извън града, тръгнаха по калното шосе и дълго вървяха.

Дядо Никола на едно място спря.

- Ти се върни, синко, не гази калта. Аз ще взема тук през ливадите - по-пряко. Мъглата се разреди, не ме е страх.

- Ще повървя и аз малко, па ще се върна - рано е.

Старецът и Стоян тръгнаха през ливадите. Те вървяха мълчаливо по влажната трева, избикаляха локвичките и бързаха. Когато стигнаха малката елхова горичка, те се отправиха през нея по тесен коларски път.

Стоян се спря.

- Стига дотука. Ще се върна вече.

Бащата разтвори ямурлука и подаде ръка за сбогом.

Отведнаж той усети, че яките, железни ръце на сина му го стиснаха за гушата и го повалиха на земята.

Кървава мъгла премина през очите му. Дъхът му спря. Нещо тежко нахлу в гърдите му, той поиска да извика, но не можа. А после усети, че топлината, която стягаше шията му, изчезна. Студенина проби тялото му, той отвори очи и разбра, че лежи в калта. Беше тъмно. Черна непрогледна нощ поглъщаше всичко.

Старецът протърка очи, поиска да се изправи на краката си, но не можа. Страшна мисъл мина през главата му. Той попипа пазухата си. Елека му беше разкопчан и парите липсваха.

“Дано е сън, дано е сън” - помисли той, направи усилие да стане, повдигна главата си и като се подпря на ръце, седна. В гърдите му имаше някаква страшна тежест. Той едвам дишаше. Студената влага го освести. Той си спомни всичко. И разбра всичко.

- По-добре да ме беше убил. А сега пак ще живея!

Дядо Никола захлупи лице с ръцете си и окаяно и горчиво заплака.

 

Нагоре


Изпусната дума


Доктор Харалампи, така го наричаха всички, както всяка вечер, игра до късно на карти с вечната си компания, прибра се в два часа през нощта и спа до десет сутринта.

Той се излежава дълго в кревата, стана бавно, облече сутришното си кадифено палто, влезе в кабинета си и седна да прегледа вестниците, които слугинята му оставяше все на едно и също място.

Доктор Харалампи беше отдавна надхвърлил петдесетте години и се приближаваше към шестдесетата, макар, че не бързаше, както той обичаше да се изразява. В последните десетина години неговият живот течеше по равна плоскост, ръководен от установените привички, като на всеки стар ерген. От баща си наследи добро състояние и особени грижи за живота нямаше. Имаше кабинет, имаше и надпис пред вратата от кой до кой час приема, но клиенти нямаше и не се стараеше да има. Медицинската наука вече не го интересуваше. Болните го отвращаваха и той предпочиташе да не ги вижда. Затова и не стоеше много в къщи, а когато беше там, поръчваше на слугинята да казва, че го няма.

Доктор Харалампи се грижеше много старателно за външността си. Носеше хубави костюми, сменяваше ги често и имаше особена слабост към вратовръзките. Това беше у него мания. В гардероба му стояха стотици вратовръзки, коя от коя по-оригинална. Денят прекарваше малко в къщи, малко в клуба. Вечеряше в един и същ ресторант, с една и съща компания, в която имаше и знаменитости. Те хвърляха от своята слава светлина върху кръглата маса, на която се хранеха, и я правеха популярна. След вечеря докторът отиваше в познати семейства, дето до късно играеше на карти.

Живот равен, еднообразен, лишен от красота, от темп, но затова спокоен.

Още неразгърнал вестниците, влезе слугинята.

- Господин докторе, една жена иска да ви види.

- Каква жена? - повдигна глава докторът. - Защо не каза, че ме няма?

- Много настоява да ви види. От сутринта стои пред вратата.

- Добре, нека дойде - рече докторът незаинтересовано.

След малко вратата се отвори полека и вътре се вмъкна тихо, страхливо една жена, бедно, жалко, окълцано същество, с черни очила, безцветна коса и жълтеникаво, износено палто. Тя носеше в ръка голям букет от червени и бели карамфили и като влезе, застана нерешително пред вратата. Ръката с карамфилите трепереше, а мършавото и лице се изкриви в някаква страшна и виновна усмивка.

- Какво има? - каза студено докторът.

- Извинете, може би съм дошла много рано - пробъбра жената и по лицето и се появи пак тая виновна усмивка.

- Седнете - каза докторът и посочи стола.

Тя седна гузно на самия крайчец на стола. Черните и очила бяха устремени право към доктора, а карамфилите в ръката и трепереха, като че ги люлееше вятър.

- Болна ли сте? Кажете, какво ви е? - попита докторът, който забележи смушението и.

- Извинете, господин докторе - каза жената. - Не съм болна. Днес ви е имен ден и аз дойдох да ви честитя и поднеса тоя скромен букет.

Тя стана като автомат и подаде букета.

Докторът беше съвсем забравил, че днес му е имен ден, и това странно напомняне възбуди в душата му смях. Той пое букета с малък поклон и каза:

- Много мило от ваша страна. Благодаря ви, че ми напомнихте за именния ми ден, аз съвсем бях забравил.

- Навярно вие и мен сте забравили - каза жената. - Но аз не съм ви забравила и никога няма да ви забравя... Аз съм Надя... Надежда Николова - каза жената и пак се засмя.

- А, да, да... приятно ми е - каза докторът, - моля ви, седнете, седнете...

Докторът каза това от любезност. Той не можа да си спомни за никаква Надежда Николова, и продължително се замисли.

- Не, вие не можете да си спомните. Аз знам. Вие сте забравили. Това беше преди двадесет години, вие току-що бехте свършили и бехте се върнали от Европа. Аз бях малко, шестнадесетгодишно момиче. - Бехме в планината на разходка. Аз със сестра си бях във вашата компания. Помните ли, когато излезе бурята?... Страшна буря. Никога в живота си не съм виждала по-страшно нещо. Но тя за мене е най-хубавия спомен. Бурята разпръсна цялата компания. Всички се изпокриха, кой къде свари. Светкавици падаха, гръм дробеше небето на парчета. Тогава вие ме хванахте за ръка и ние двамата се скрихме в една пещера.

- Да, да, спомням си нещо такова - каза като насън докторът.

- За вас това може да е „нещо такова“, но за мен то е много, то е всичко. Аз тогава се гушех във вас, а вие ме притискахте до гърдите си и ми казвахте:

- Надя, колко сте мила! Надя, аз ви обичам... След това никой после в моя живот не ми е казвал тая дума. Аз изгубих всичките си близки, боледувах дълго, ослепях с едното око, не можах да свърша гимназията и почнах да живея по милостта на другите, да работя, да слугувам, да се мъча, опростях и погрознях... Но никога не се отчаях. С покорност нося теглото си. Имаше нещо, което ме крепеше. Това бяха хубавите ония думи, които ми казахте тогава. Аз прекарах младостта си с тях, болестта си с тях, мъикте и унижението си с тях. Те ме топлеха, те ме сгряваха, те ме подкрепяха. Тия хубави думи, които за пръв и последен път чух в живота си. Колко ви съм благодарна!

Жената замълча.

- Да, спомням си - каза докторът, комуто стана неприятно от спомените за нещо толкова незначително, което той съвсем бе забравил.

Жената стана.

- Докторе, не искам нищо от вас. Кажете ми само, тогава искрено ли ми казахте това? От сърце ли беше?

Жената заплака. Докторът я погледна и за пръв път в неговия живот душата му се напълни с жалост.

- Да, да - каза той. - Спомням си много добре и често си спомням за това. Това тогава аз ви казах от всичкото си сърце. Вие бйхте толкова мила, че аз ви обикнах отведнаж. Жалко, че случая не ни срещна повече.

- Благодаря, много ви благодаря. До смъртта си ще бъда щастлива и ще ви благославям.

Жената тръгна.

- Простете ми, ако ви отегчих. Сега сбогом.

Доктор Харалампи остана сам. Той отиде до прозореца и погледна. Надя Николова вървеше по средата на улицата - мъничка, жалка, нищожна, като хвърлена угарка, но щастливо усмихната. За миг тя се спря, обърна се, погледна къщата с черните си очила и пак тръгна.

На доктор Харалампи се стори, че той за пръв път вижда тая улица, по която къщите от едната страна бяха в сянка, от другата осветени от слънцето. Тая улица, по която той ежедневно минаваще като слепец, сега му се откри като непознат път, който води към друг живот, към истински живот, пълен, интересен, наситен с добро и с лошо, със страшно страдание и с неизвестно щастие. А той стои далече, далече от тоя живот, затворен в самотната си къща, безучастен като мъртвец.

 

Нагоре


Лаборатория


Селото се пробуди в мъгла. Гъста есенна мъгла, която покриваше всичко и висеше като парцали по стрехите, по дърветата, по затрънтените огради на дворищата.

Николай Сенов излезе на чардака на тяхната къща и погледна. И като видя тая непрогледна мъгла, в която всичко се губеше, лицето му неприятно се смръщи. Стана му още по-тежко.

Николай Сенов преди осем месеца се върна от странство, дето свърши по химия. От два месеца той беше в столицата да търси работа и снощи се върна отчаян.

Той вложи всичката си енергия и направи всичко, което можеше да направи един човек с отлична диплома в ръка, със специални препоръки от своя знаменит в цяла Европа професор, за да постъпи на служба, но не можа. Нещо повече, той се унижава да търси препоръка и от видни партизани, които току-що бяха дошли на власт. Ходи даже при някои министри, но напразно.

Той се върна унижен и оскърбен, захвърли дипломата в долапчето, дето бяха наредени книгите му, които бе събирал още като ученик в гимназията, не вечеря, не каза нищо на домашните си и си легна мрачен.

Мрачен стана и тая сутрин. Неговото младежко, хубаво и умно лице бе тъжно. Усмивката, която винаги го озаряваше, беше изчезнала. И сега, когато изгуби всяка надежда, той се изправи на селския беден чардак срещу гъстата мъгла, непроницаема като неговото бъдеще.

- Какво да се прави?

От два месеца той повтаряше тоя въпрос хиляди пъти, повтори го и сега, но отговор нямаше. Отговорът беше тая непрогледна мъгла, която лежеше пред него и в която се губеше всичко.

Старият му баща излезе от къщи с вечната си кашлица и потъна някъде в двора.

Николай Сенов затули очите си с ръка.

- Срам ме е от стария. Потъна в борчове за мене, съсипа имота си и здравето си, и сега накъде? Как ще се оправдаят дългогодишните му надежди, с които живееше досега?

Пред очите на Сенов се мяркаха унизителните и недостойни картини от последните два месеца, когато той заедно със стотици службогонци стоеше пред вратите на министерствата и се натискаше пред кабинетите на разни началници. И покрай това той си спомни хубавите, светлите, просторните, прекрасно наредените университетски лаборатории, дето той и неговите другари работеха, облечени в дълги, чисти бели блузи.

Колко хубави години прекара той в тия прекрасни лаборатории! И се пак той бързаше да излезе. Той искаше да се нареди на работа в живота, който в неговата младежка чистота му се виждаше подобен на тая светла, просторна лаборатория, дето владее тишина, жива любознателност и спокойна работа.

Но ето, че животът бил друга лаборатория, нечиста, неприветлива, неуредена. Тук няма спокойни, любознателни работници, съсредоточени изследвачи. Тук алчни, лоши, подозрителни, нечестни и посредствени хора протягат ръце и всеки се мъчи да изтръгне залъка от устата на другия.

- Какво да се прави?

Николай Сенов влезе в къщи. Майка му, макар и стара жена, шеташе пъргаво около огъня и готвеше нещо.

Тя видя мрачното лице на сина си и се помъчи да го развесели, като почна да му разправя разни закачки за момите в село. Николай остана мрачен, той дори не чуваше думите на старата.

- Днес ти готвя едно хубаво ястие. Ти много го обичаше, като беше малък, но няма да ти обадя какво е - подхвана пак майка му.

Николай погледна часовника.

- Не, майко - каза той. - Аз няма да стоя за обяд. Ще отида да се разходя до Листово.

- У, в тая мъгла, синко!

- Нищо, близо е. Да видя приятели.

- При учителката ли? - каза весело майка му. - Тя идва у нас. Много ми харесва.

Николай не каза нищо, а се облече и излезе.

Той пристигна в Листово към обяд и се отби в училището, дето имаше стари познати учители. След това заедно с някои от тях отиде в кръчмата, дето се хранеха. Над Листово нямаше мъгла. Тук светеше хубаво есенно слънце и на душата на Сенов беше по-леко.

В кръчмата на една маса, заобиколен от петима селяни младежи, седеше агента Лольо. Всички бяха пияни. Лольо говореше нещо високо, но като влязоха учителите, млъкна и устреми нахален поглед към Цветкова.

- Каква неприятност - каза тя като на себе си и отведе другарите си на една отстранена маса в ъгъла.

- Виж ги, виж ги, учители, интелигенция, едно добър ден няма да кажат - обади се Лольо предизвикателно.

- Казахме бе, Лольо, ама ти не ни обърна внимание - каза шеговито един от учителите.

Учителката наведе глава.

- Кой е тоя? - запита тихо Николай.

- Не е тукашен. Някакъв агент. Организатор, от нововластниците. Назначава на служби, дава препоръки и пие. През ден, през два се мъкне тук. Другото нека каже Цветкова - рече един от учителите и се засмя.

Цветкова наведе засрамено глава.

- Какво мога да кажа? Отвратителен ми е. Заплашва ме с уволнение. Пише ми глупави писма.

Сенов вдигна глава и изгледа презрително пияния агент.

- Ти какво ме гледаш? - обърна се към него Лольо. - Гледай нея. Нали за нея си дошъл… Да не мислиш, че не знам. Поздравлявам ви, госпожица Цветкова. Най-после многоочаквания ви гост пристигна. Честито!

Сенов скочи, но учителят, който беше до него, го задържа.

- Не се разправяй, Николай. Ще имаш само неприятности. По-добре да излезем оттук.

- Да отидем у дома - каза Цветкова. - Подир обяд няма училище, ще постоим там.

Те станаха набързо и излязоха заедно със Сенов, който трепереше от гняв. Зад него се чу циничен смях и заканително ръмжене.

Сенов вървеше мълчалив, гневен, с наведена глава. Тая случка го погнуси. Той си спомни пак за хубавата университетска лаборатория и се видя там, сред своите млади другари с белите блузи, наредени около дългите мраморни маси, отрупани със стъкленици, епруветки и разни инструменти. От стъкления потон пада мека, приятна, матова светлина. Чува се лек шум от работа, мярка се симпатичната и бодра фигура на стария професор. А тука?

Цветкова вървеше до него. Тя видя неговото тъжно, замислено лице и леко се докосна до ръката му.

- Николай, не обръщай внимание. Тук това е обикновено нещо. Хората станаха лоши, но какво да се прави. Ела у дома. Има много нещо да ти приказвам. Боже, та ти съвсем ме забрави.

- Обидно ми е - каза Сенов, - обидно ми е и срамно. Струва ми се, че потъвам в някакво нечисто блато.

- Ти си в лошо настроение. Ще ти мине.

Сенов с учителите стоя у Цветкова до късно. Есенният ден се свърши. Учителите се разотидоха. Тръгна да си отива и той. Беше вече тъмно, а мъглата, която отзарана лежеше над неговото село, сега бе паднала и тук.

Олга Цветкова го изпрати до пътната врата.

Сенов възви по тясната уличка, мина разровения дол, дето течеше мътна вадичка, и излезе при градините. Оттам въз баирчето почваше пътя за неговото село. Беше тъмно. Мъглата като че беше се сгъстила и той едвам налучкваше пътя. Той вървеше бодро. След срещата му с Цветкова в душата му бяха се събудили нови светли надежди.

Когато измина последните градински огради, иззад гъстите сливаци, които тулеха пътя, отведнаж изскочиха няколко души с големи тояги в ръце и извикаха:

- Стой!

Сенов спря изненадан и уплашен. Докато се опомни, няколко удара се стовариха върху главата му и той падна.

Сенов лежа дълго време. Най-после се освести, дигна глава и седна. Беше съвсем тъмно. В селото лаеха кучета. Виеше му се свят.

Той попипа лицето си. То цяло бе обляно с лепкава, съсирена кръв. Той стана бързо, постоя, помисли да се върне в Листово за помощ, но после се обърна и тръгна в тъмнината за към своето село. Като се качваше по стръмното, мъглата все повече и повече оредяваше и когато излезе горе на равното, над него се просна ясно високото небе, осеяно със звезди.

Краката му омаляха и той седна край пътя да си почине. Далече някъде се виждаха светлините в неговото село. Стана му студено.

Остри болки като въглени го пареха по темето на главата, той сложи ръката си върху болното място, усети, че омалява, и легна.

В душата му не гореше ни гняв, ни омраза, ни зли чувства. Там се бе събрала на топка обида, която бе заседнала в гърдите му като страшна, мъчителна жажда, която той не можеше да утоли. Обида и срам.

Някаква сладка, лека дрямка го взема. Той се помъчи да стане, но тя го притискаше и унасяше.

Стори му се, че лежи върху мраморна маса в лабораторията, под една грамадна лупа, през която подробно го разглежда старият негов професор и го обръща с малки щипци. Наоколо по масите, облечени в дълги бели блузи, наведени над инструментите, работят съсредоточено млади хора. И всички бързат, и всички мислят за живота. И всеки иска по-скоро да свърши, да иде там, да работи и да бъде пръв.

 

Нагоре


Наслада


Всред разлатото поле, далеч от села и от пътища, край брега на голямо блато, в скрита подземна колиба светят две цигари. Двама души, току-що пробудени, лежат и пушат. Вътре е тъмно, задушно. Една малка желязна печка хвърля грейка от ъгъла. Единият се обърна, посегна напосоки, и в ръката му зашумя сламена възглавница. От стената погледна прозорче, малко колкото уста на чаша, и през него се наля мътна дрезгавина.

- Съмна - рече тихо ловецът и залепи лице на малкия отвор.

Другарят му бързо и пъргаво се обърна, откри друго прозорче и също залепи лице на него.

Зимно утро раздира студените мъгливи покриви на нощта. Куршуменото небе полека-лека лъсва като дълбоко бисерно огледало, по което остават големи петна пара от застиналото дихание на на настъпващия ден. Обширното поле, посипано със ситни диаманти от скреж, се губи на изток в една тъмна и опушена далечина, отрязана от небето с тънка кървава черта. Над нея гори нажежен върхът на един облак, като върха на гигантски нож, който се закалява все по-силно и по-силно.

От тая сияеща далечина се показват две черни точки, които се движат равно и успоредно с алената линия на хоризонта, там, дето се подаваше разкаления нож на титана-ден. После те се губят, сякаш потъват в опушения край на полето. След малко отново се явяват, и тяхната лека игра чертае криви наклони по малките прозрачни облаци, пратени да посрещнат настъпнащия ден.

И ето, над леко зелените тъмни върби, които упътват реката през полето, се явяват близо една до друга две диви патици.

Те хвърчат равно, с шии, проточени напред. Тоя полет в студения свеж простор на утрото им е тъй приятен! При всяко махане на крилете, те чуват крехък звън от чупливостта на помръзналия въздух и се обръщат с красивите си шии една към друга. По сивите лъскави пера на крилете им играят неуловими отблясъци от всички езера и небеса, дето са били.

Мъжката върви малко по-напред. Тя води женската, оглеждайки с внимание всяко петно по кристалното поле. Над всяко помръзнало вирче тя вижда сянката на своята другарка и леко се извива, за да и се мерне още веднаж.

Те се изравняват, спускат се ниско и отведнаж поривисто се извият, издигат се и пак се устремят напред. Те виждат вече крайчец от слънцето. Първите му розови лъчи са паднали по върха на снежната далечна планина.

Двете птици политат нататък. Право нататък. Те сякаш искат да минат през невидимите струи на лъчите и кацат на спокойния и блестящ връх на планината, но отведнаж се обръщат пак на изток.

Слънцето изгрява. Страшният нож, който стоеше над хоризонта, се е стопил и го няма. Кървавите потоци по облаците са претекли. Цялото небе сияе.

Патиците чуват от земята радостни приятелски привети. Те правят широки кръгове над полето, оглеждат възбудено навсякъде, спущат се, издигат се и виждат далеко-далеко през бляскавото поле два черни тънки ивици, над които се дига лека пара.

Двете патици се устремяват нататък. Мъжката се отдалечава напред, прави кръг, връща се, посреща другарката си и тръгват пак заедно към двете черни ивици, които като две кадифени пиявици са легнали на сребърното легло.

Какво има там?

Две малки рекички.

Топлици. Близо до тях е голямо блато, обрасло с гъсто налягала тъмнозлата тръстика, цъфнала в скреж. Между тръстиката обширни ледени огледала.

Оттам до птиците долитат другарски привети, радостен зов на техни другарки, ксойто се носи далеко из помръзналия въздух.

В блатото, дето се сливат димящите топлици, пляскат криле десетина техни другарки, протягат радостно шии и се къпят.

Двете патици са тъй радостни! Те се извиват широко, спущат се леко и падат във водата.

Двамата ловци, които стръвно гледаха през очите на малкото подземие, трепнаха. Викът и веселото гуркане на птиците ги оживиха и ги пробудиха. Лицата им се опънаха и заруменяха от слънцето, което беше заляло всичко в светлина и проникваше през отворите на гюмето. Очите им се зацелиха в блатото като гърлата на пълни пушки.

Двете диви патици разгледаха внимателно наоколо, успокоиха се и почнаха да се къпят. След малко мъжката се отправи към вързаните патки, които така коварно ги мамеха. Женската остана на мястото си. Полето блещеше белоцветно. Небето се проясняваше и неговият лазур ставаше по-дълбок. Дългата редица големи синкави върби зад блатото тънеха в розови воали.

Мъжката погледна небето, погледна водата, постоя и тихо се върна към женската. След това тя се обърна към слънцето и почна бързо да гурка във водата зелената си глава, като че му правеше поклони. По перата и се преливаха и играеха златисти отблясъци. Женската беше неспокойна. Тя може би предчуствуваше злото. Тя като че ли се готвеше дори да хвръкне, но безгрижието на нейния другар я задържа.

Глух гръм плесна над водата. Женската се вдигна. Едното и крило тежеше. Тя с мъка се изви над блатото и видя, че другарят и остана да лежи неподвижно във водата. Тя се спусна към него и усети, че я попари тякакъв тежък, страшен шум. Тялото и падна до тялото на нейния най-близък.

В миг от земята израснаха двама души, развълнувани и оживени. Те нададоха радостни звукове. Лицата им бяха прекрасни и млади. Единият нагази в блатото и още отдалеко простря ръце към двете застреляни птици, които лежеха една до друга с разперени крила, с окървавени гърди.

Наоколо беше тъй тихо и свежо, тъй прекрасно, тъй спокойно и мъдро.

 

Нагоре Обратно към: [Елин Пелин]

 

СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА ДОПЪЛВАНЕ!