Биографични бележки Повести и разкази 1906-1948г. Под манастирската лоза
- Андрешко
- Ангелинка
- Чичо Пейо
- Човекът за когото всички се грижат
- Дядо Мраз
- Две мнения по въпроса
- Дядовата ръкавичка
- Дядо Сечко
- Грешка
- Гераците
- Герчо
- Голям Сечко,Малък Сечко и Баба Марта
- Хитрец
- Иглика
- Иманяри
- Иван селският
- Изповед
- Жената със златния косъм
- Кошмар
- Как са произлезли врабчетата
- Кукумявка
- Гениалното куче
- Любов
- Мичето
- Мила родна картинка
- Напаст божия
- На браздата
- Обвиняемий,станете!
- Отечество любезно
- Огледалото на Свети Христофор
- От Пена до Пижо
- Отец Сисой
- Писмото на Пижо
- Печена тиква
- Самотни дървета
- Сполучлив лов
- Сиромашка радост
- Сливи за смет
- Трите баби
- Тримата глупаци
- Ветаро
- Веселият монах
Андрешко
– Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем. Ей го селото – хе, под горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.
И младият каруцар, като замаха камшика над конете, подвикна им силно и ободрително:
– Дий – хей!... Ди-и, господа!
Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле. Селянинът извика още веднъж, намести се по-добре на сандъка, върху който седеше, отметна от главата си влажната качулка на дебелия ямурлук и безучастно си затананика под носа.
– Как беше ти името, момче? – обади се из грамадния си вълчи кожух дебелият господин, който седеше в каруцата.
Момъкът продължаваше да си тананика.
– Ей, момче! – извика високо и дрезгаво господинът.
– А? – обърна се момъкът.
– Името, името? Как беше ги името?
– Андрешко.
– А-а – Андрешко... Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате... И как се преструвате! Гледам ги в съдилището... Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.
– Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.
– А-а-а – от сиромашия, от сиромашия... Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като скотове.
– От добро ли е?... Не, не е от добро... Че пиянствуват – пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро... Това човек като вас може и да си го запише.
– А-а, май и ти си пийнал, приятелю! Пък млад си още, мустаци не са ти никнали.... Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туй то!
– Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем – рече момъкът и като се обърна към дръгливите си коне, подвикна им:
– Дий, дий, господа! – и се замисли.
Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка на вълчия си кожух, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното дърво край пътя кацна врана с настръхнала перушина, залюля се на сухия клон, гракна унило и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе. Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, мътни, студени и оцъклени като мъртвешки очи. Малката каруца бавно се клатушкаше из дълбока та и рядка кал, затъваше, излизаше, криволичеше. Една отпрана дъска отстрани постоянно, еднообразно, глухо и безразсъдно клепеше и като удряше настоятелно нервите на дебелия господин във вълчия кожух, изкара го из търпение, Той откри яката, подаде си тлъстото лице и извика:
– Какво е това ужасно клепало, дявол да го вземе! Не ме оставя ня мира...
– Дъската и хлопа на моята каруца, господине. Плеще като учен човек: ни сама разбира, ни другите й разбират.
– Хитрец си ти, Андрешко, хитрец си! Трябва да умееш да лъжеш момите, ако не си се оженил. Вие се жените млади и хубави женички имате.
Господинът свали яката на кожуха си.
– Думай, каквото искаш, господине, ама госпожите по си ги бива... Аз знам това много добре! Ти какъв си, господине, по каква работа към наше село?
– Аз съм съдия-изпълнител.
Андрешко се обърна и с внимание погледна своя кираджия.
– И по изпълнение, а?
– По изпълнение, разбира се. Играе ме един вашенец там, ама тоя път ще му дам да разбере. Няколко пъти го гоня, а все се изплъзва от ръцете ми... Разбрах, че дяволува, и ще го издебна довечера, та ще ме помни... Житцето му ще секвестирам! Хем него на ум ще науча, хем да ви покажа един пример, та да не кръшкате друг път. Лъжете търговците, лъжете гражданите, та им продавате развалени яйца и граниво масло. Е, ама чакай, жено селяшка – властта се лесно не лъже! Пипа тя – здраво пипа! За вас камшик, руски камшик – така ще се оправите.... Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.
Съдията-изпълнител разкопча кожуха си и тялото му зашава в него като пиле, което се излюпва.
– Е, господин съдия, господ направил света и пресметнал, че на жените брада не трябва, и не им дал... Сметнал, че на магарето му трябват дълги уши, и му ги дал – отговори Андрешко с престорена наивност.
– Хем ти не дрънкай, ами карай, че вече се мръкна... Много ми взе ти, дяволе! Толкоз пари за двадесет километра! Умеете да ни скубете вие... Карай де, карай, че крантите заспаха!
– Дий, ди-и, господа! – извика Андрешко и завъртя камшика.
– Ти господа ги наричаш, а? По-добре наричай ги братя – забележи сърдито съдията.
– Ще се разсърдят, господин съдия! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа... Службата им е чиновнишка – на часове. На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.
– Я кажи де сръбна, приятелю, па не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави!
– Няма вълци, господин съдия, не бойте се – рече каруцарят с такъв тон, че почтеният чиновник се озърна плахо наоколо.
– От вълци аз не се боя, приятелю, ами стана студено. Нямам време да настивам.
– Увийте се с чула, господине, Моите коне никога не се оплакват от настинка. Чулът много топли.
"Ама лапацало, а!" – помисли съдията и се обърна строго:
- Карай, карай, говедо!
И като се наду сърдито, потъна в кожуха си и млъкна,
"А-а, попаднал си в ръце, приятелю" – помисли си Андрешко И като се обърна, попита със сериозен тон:
– Та по изпълнение, а? Кому ше изгорите душицата?
Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:
– Има един – Станойчо го казват – нисък такъв... с дебел врат...
– Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
– Сиромах човек – жив дявол!
Съдията пак млъкна. Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха въз баирчинката, зад която трябваше ла се намира селото. Андрешко нито им вече подвикваше, нито махаше камшика над тях. Той престана да говори и да си тананика и се размисли.
Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, нощта беше настъпила, а селото още се не виждаше. Тънък и студен ветрец повея над потъналата във влага земя. Облаците, разпокъсани, се оттегляха към планините. Синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше, разширяваше и възвишаваше. Скоро по него затрепкаха звезди, ледени светли звезди. Въздухът изстина страшно. А конете вървяха бавно. Съдията непрестанно се ядосваше,
– Карай, хей, шоп! Ще помръзнем!
Андрешко безучастно подвикна на конете и лениво размаха камшика над главите им. Те нехайно и омърлушено влачеха каруцата, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре е секвестира житото, съдията, когото той сега караше.
"Ти ми докара тая беля, Андрешко." – ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
"Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне... – мисли Андрешко. – Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад... Трябва да му се помогне – не може инак!"
Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.
На едно място Андрешко дръпна юздите и спря конете:
– Чакай, като че съм сбъркал пътя!
И момъкът почна да се взира в тъмнината. Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
– Момче, опичай си ума, че не отговарям... Бой ще ядеш!
Андрешко дръпна юздите, завъртя камшика и викна:
– Дръжте се здраво, господин съдия!
Далеч напред в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство неподвижна вода. Каруцата възви право към нея.
– Какво е това? – запита съдията.
– Блато, господин съдия... Пътят върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки... Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и пеши, и... Дий, дий, господа! Дръжте се здраво, господин съдия!
Конете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко. Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
– Стой, говедо! – извика по едно време съдията и се изправи изплашено в кожуха си. – Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че каруцата се напълни с вода? Спри! Спри!
Съдията, разгневен, почна да псува.
Андрешко спря конете, Каруцата, потънала до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
– Дий... Напред! – извика Андрешко на конете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота. Наблизо изхвръкнаха диви патки и с шум се изгубиха.
– Трябва и ние да станем патки, та да излезем – рече замислено Андрешко, – инак...
– Ах, говедо! Да излезем веднаж – ще те пребия! Ще се издавим бре!... Теле!
– Не щем, не щем, господин съдия, не бой се... В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен – заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:
– Ди-и!.. Напред!
Конете направиха усилие и тръгнаха. Единият се откачи от ока и зацамбурка из блатото свободен. Другият застана сам с каруцата.
– Бре! що стана? – извика съдията.
– Стой! Дорчо... Дорчо... Дорчо – завика Андрешко след коня и почна ла го мами. Но той, уплашен от водата, възви назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чува вика на своя стопанин.
Съдията стоеше в каруцата разтреперан и уплашен.
В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:
– Дорчо, Дорчо, Дорчо!
– Къде бре... хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин... аз ше те науча тебе!
Из тъмнината му отговори ехиден смях.
– Ей, говедо, ти ме оставяш тук!... Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! – заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше.
– Не бой се, не бой се, господин съдия – обади се Андрешковият глас. – Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете... Утре рано рано аз ще дойда... В каруцата има сено, постели си... Кирия няма да ти взема!
– Момче, не шегувай се бе – замоли се съдията. -Не ме оставяй!... Ела! Извади ме оттук!
– Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!... Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога.
Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена 6латска вода, краят на която не се виждаше!
– Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!... Избави ме!... Ще умра бе!... Деца имам!... Хлапако, нямаш ли сърце – завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.
Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:
– Ей, хлапе... говедо... канибал... вол... дръвник! Ела! Избави ме!... Смили се бе! Животно... селяндур... шоп! Ах-ах!... Помощ, помощ!
И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори.
Нагоре
Ангелинка
Леля Станка имаше някаква далечна роднина, гражданка, която живееше в София, дето имаше собствена къща и получаваше пенсия за не знам какви заслуги на покойния й мъж. Тя се казваше леля Дъмша. Нямаше ден, през който леля Станка да не помене най-малко три пъти за тая своя роднина. Нямаше срещнат човек, пред когото да пропусне да не каже нещо за нея. И как тя произнасяше името й! Каква щастлива усмивка озаряваше нейното червено лице, когато произнесеше думите: наша Дъмша или леля ви Дъмша! С каква сърдечна радост пееше и играеше безконечния поток от думи и похвали, на които леля Станка не знаеше мярка! И ако случайно понякога тя млъкваше, да се прокашля, да си вземе дъха или да свърши нещо на бърза ръка, то в очите й се виждаше как мислите й продължават се още да се усмихват на нейния светъл идеал.
Леля Дъмша! Това беше великата гордост на леля Станка.
Ние дечурлигата никога не бяхме виждали леля Дъмша. Тя съществуваше в нашето детско въображение като далечна, всемогъща и непостижима вълшебница, която живее някъде си в някакъв приказен град и държи сметка за всички наши добри и лоши постъпки. Нейният образ ни се представяше прекрасен и усмихнат, обкръжен от светъл ореол. Нашите наивни мечти я търсеха в оня лазурен небесен мир, дето поставяхме дядо господ и скърбящата негова майка - пречистата света Богородица.
Кого тя повече обича? Това беше един от най-честите детски спорове, които свършваха понякога дори и с бой. Леля Дъмша! Това беше най-силното оръжие на леля Станка против нашите сръдни и немирства. Достатъчно бе само да каже:
- Мълчете, че ще пиша на леля ви Дъмша!
И ние ставахме кротки и тихи, и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме на тая незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета.
На същото небе, върху което на своя слънчев трон седеше леля Дъмша, живееше още едно създание, кротко и
добро, русокосо като звездица. Това беше мъничката Ангелинка, детето на леля Дъмша. Нейното име се споменаваше винаги редом с името на леля Дъмша и будеше в нашите сърца затаена завист.
Аз бях тогава на дванадесет години. Моята служба у лелини беше да паса овцете и всяка събота, възседнал на магарето, да нося храна на говедарите в планината, дето преспивах по две нощи, две чудни планински нощи под самите звезди. Легнал край тлеещия огън в малката колиба, аз слушах вълшебните приказки на пастирите, гледах как по техните изпечени лица играе отражението на пламъка и заспивах магьосан като в скутите на някоя горска самодива. Вън цареше върховно планинско мълчание и аз чувах смо лекия шум на самодивските хора, сънното проскимтяване на кучето, тайнствените гласове на нощните птици,
сладкото преживяне на говедата и тежката въздишка на някоя крава. През малкото открито прозорче на покрива над мене бдеха кротко от синия небесен купол белите звезди. През тия нощи, изпълнени с видения и страх, аз не мислех за никого в света освен за Ангелинка. Нейното име ми навяваше хиляди невинни и щастливи мисли. Представлявах си я мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато като на ангелчетата, изписани в черковата. Аз бях нейният юначен покровител,
мислено я съпровождах по света и я пазех от всичко зло. Убивах огнения змей, който искаше да я открадне. Търсех я в тайнствените подземни царства и я спасявах върху крилете на орел, когото свалях от облаците само с погледа си. Развързвах страшни магии, които я бяха преобразили в златна пчела, и завладявах незнайни земи, дето царувах заедно с нея.
И колко, колко желаех аз да видя с очите си царицата на моята фантазия, с която неотлъчно живеех.
Един понеделник, като се връщах от планината, на портата ме срещна леля Станка, загубена от щастие.
- На, чети! Писмо от леля ти Дъмша.
Като погледнах леля Станка, стори ми се, че се смее радостно всичко по нея: и лицето й и кривнатата й напухана с брашно пребрадка, и дрехите й, и обиците й, и възпретнатите й ръкави, и тестените й до лакти ръце.
Наоколо се натрупаха дечурлигата и аз, подпрян на шията на магарето, засричах премалял от вълнение, щастливото писмо на леля Дъмша, написано с детски почерк, без главни букви и без знаци, просто и наивно поздравление: "Съобщавам ти, мила сестрице Станке, че на Възнесение ще дойдем да се поклоним и да поднесем дар на вашата черква. Тогава е храмовият празник и аз съм обрекла пред бога да доведа дъщеря си." На края имаше много здраве на всички поименно освен на мене.
- Видите ли, видите ли! - възклицаваше трогната до сълзи леля Станка и ме караше да повторя и потретя писмото.
Радваха се всички, но не и аз, аз, чуждият в тая къща. Усещах как в моето сирашко сърце се събраха всички нещастни сълзи и тръгнаха към очите ми. Отведох магарето в обора и скрит от щастливите на земята, прегърнах братски главата му и пролях пред него изблика на всичkата си непоносима горчивина.
Почувствувах се триж по-нещастен, като си помислих, че на Възнесение ще бъда не дома, а на планината и нямаше да мога да видя ни леля Дъмша, нн Ангелинка.
Леля Станка се хвана на работа с трескава бързина. В два деня цялата къща се преобрази. Стените бяха белосани, дворът и пътят пред него поляни и пометени, като че идеше не леля Дъмша, а самият дядо владика. Но аз се не радвах, аз гледах с тъга на всичко.
Когато в събота, пред Възнесение, се качих на магарето и тръгнах към планината, изпращан от леля Станка, не можах да скрия горестта си и още на портата заплаках като момиче, с безпомощни сълзи.
Добрата леля Станка, която ме обичаше и гледаше като съща майка, остана зачудена.
- Ами защо плачеш, лели? У-у, гледай сега, бива ли тъй! Цял мъж да плаче. Какво ще каже леля ти Дъмша, като те види.
При тия думи на леля Станка мъжът, когото тя утешаваше с такъв нежен укор, се разплака повече. Той се захлупи върху гривата на магарето и едвам можа да каже от хълцания:
- Аз отивам в планината и няма да видя леля Дъмша.
- У, ти да не останеш там, лели. Забравих да ти кажа. Утре рано да си дойдеш.
Тя ме помилва с коравата си ръка, прекръсти ме и ме изпрати. Аз смуших магарето и хвръкнах, успокоен и пълен с надежди. Когато се обърнах, аз видях леля Станка, че тича след мене и със страшни ръкомахания вика, колкото може:
- Па да не останеш там, ами да си дойдеш, чу ли!
Рано сутринта на Възнесение аз се спущах бързо по стръмния планински път към село. Мислех за леля Дъмша и за Ангелинка и душата ми се вълнуваше. Аз бързах, пеех и дразнех с вика си птиците, които се пробуждаха н скачаха из клоните. Слизах по полянките и берех още росната иглика, която се жълтееше навред из храсталака. Набрах цял сноп от нея н го носех пред себе си, прегърнат с две ръце като дете.
Когато слязох долу, прегазих реката и стъпих в ливадите, посрещна ме набожният утринен звън на камбаната и ме придружи чак до село.
Когато стигнах дома и отседнах магарето, от вълнение нямах сили да вляза в къщи. Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех.
Най-после тръгнах боязливо, застанах на прага и надникнах. Сред къщи на едно триножно столче седеше като на трон леля Дъмша - гордостта на добрата леля Станка и нашия свещен идеал. На главата й стоеше смачкана черна шапка, украсена с две избелелн рози, до които стърчаха две черни проскубани страусови пера и трепереха почти до тавана. С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера. Тя ме погледна приветливо и в нейния кротък кравешки поглед имаше толкова обич, простодушие и доброта, че аз, непобутнат от никого, пристъпих сам и целунах жилестата й ръка смирено и страхопочитателно.
Около леля Дъмша стояха дечурлигата, прехласнати в съзерцание, а до коленете й седеше леля Станка, умилена до сълзи, като пред някоя чудотворна икона.
Докато да се опомня, от стаята излезе и застана в тъмната къща като слънчево петно, което падна от зирките на тавана, едно същество, каквото моето въображение не знаеше дотогава. Това беше Ангелинка. Тя беше по-малка от мен, цяла облечена в бяло, отрупана със сини и червени панделки, с малка златна коса, пусната свободно по плещите, също превързана с панделки. В нея нямаше нищо земно. Тя надминаваше сънищата ми. Усетих се слаб и недостоен, но сърцето ми се изпълни с радост, както цветната чашка се пълни с лъчи. Аз носех прегърнат до гьрдите си големия сноп иглика. Тя почна да пада на стръкчета от треперещите ми ръце.
Ангелика седна на едно столче до майка си. Панделките по нея затрепераха и зашумяха, и на мен се стори, че в къщи влязоха и заиграха хиляди полски пеперуди. Веднага тя се обърна и големите й сини очи се спряха удивени към мене. Тя отвори устата си и каза с чуден глас, като че изпя песен:
- Колко цветя! Колко цветя!
Тогава аз пристъпих треперещ, примрял от срам и сложих в скута й като на жертвеник всичката иглика. Тя се посипа и попада по крачката й. Ангелинка я прие с благодарствен и радостен вик.
Леля Станка и леля Дъмша се засмяха и казаха нещо одобрително, но аз нищо не чух. Не можах да стоя повече от срам. Повърнах се и избягах при овцете.
На другия ден леля Дъмша и Ангелинка заминаха, без да мога да ги видя още веднъж.
Но дълго време след това, когато и да вървях, свирейки с цафарата си подир моето кротко стадо, в гърдите ми под скъсаната овчарска абица биеше едно мъничко сърце, безкрайно влюбено.
И до днес още, когато си спомня за тая мъничка Ангелинка, не мога да разбера истина ли беше това, или сън.
Нагоре
Чичо Пейо
Качил се чичо Пейо на кобилата си и тръгнал за града. Пътят му минавал между градините и над главата му се надвесвали клони, отрупани с узрели череши.
Спрял кобилката си чичо Пейо, опрял краката на стремената, поизправил се малко и почнал да бере. Бере, яде, бере, яде и си мисли:
"Както съм сега, да има някой да каже на кобилката: "дий!" - ще падна да се пребия."
Както си мислил чичо Пейо, тъй, без да иска, изплеснал му се езикът и казал:
- Дий!
Кобилката тръгнала и чичо Пейо се намерил на земята.
Нагоре
Човекът за когото всички се грижат
Назначи се голяма комисия от важни лица - специалисти, учени, академици, икономисти, финансисти, инженери, архитекти, химици, ботаници, зоолози, лекари, хигиенисти, филолози, да се срещнат, да видят, да разучат, да разсъдят, да решат... Какво да решат? В първото заседание и те не можаха да решат какво трябва да решат.
Задачата беше мъчна: как да се излезе от затрудненото стопанско положение и как да се подобри всестранно животът и поминъкът на бедствующия български гражданин, главно на трезвия и трудящия се земеделец и работник. Такава трудна задача, естествено, не може да реши едно правителство, от каквито общопризнати или самопризнати личности и да се състои, без помощта на една или няколко комисии.
И ето че се състави тая съдбоносна комисия и указът за нея заля с надежди райската градина България от единия до другия край. Във второто заседание на комисията въпросът беше донякъде изяснен. Говориха избрали оратори, специалисти, казаха се дълбокомислия, големи думи и се реши кога да стане третото заседание.На третото заседание се реши, щото в следующето заседание да се избера подкомисия за отделните въпроси.
В следующето заседание се реши, щото в следующето заседание да се избере комисия, която да конкретизира възникналите въпроси. Възникналите въпроси се оказаха много упорити в своята неясност и затова се избра комисия, която да внесе известна ясност, т. е. да отдели главните от второстепенните. И тръгна работата като по вода. Дейност голяма. Всеки ден по вестниците дълги комюникета съобщават на народа, че всичко ще се нареди, че се вземат сериозни мерки и че в скоро време комисията ще има ново заседание. Обнадежди се народът, зарадва се, не иска да се труди, не иска да работи, яде, пие, весели се, чака резултати и предявява телеграфически искания.
Всичко се взима пред вид, събират се книжа, трупа се архива, отпущат се на комисията суми за наем за помещения, за чиновници и за други подобни цели. Кипи трескава и усилена работа. Година, две, три, пет, десет, двадесет... Не е лесна работа такова нещо. Трябва да се съберат статистики, да се изучат отделни въпроси, свързани с отделни въпросчета, та тъй, полека-лека, да се дойде до главното. Ала от дълги заседания и тежка преумора случи се,че комисията забрави главното. Съберат се уважаемите комисари, наредят се мъдрите глави една до друга като зелки на бостан, и мислят, говорят и се питат:
- Собствено, какво беше то?
Забрави комисията главното, а пък народът забрави комисията. И почнаха да си съществуват тия два елемента на народното творчество, да го речем. съвсем самостоятелно. Комисията заседава, а трезвият български народ пие и чака, забравил какво чака...
Веднъж в аналите на тая върховна комисия се случи нещо съвсем необикновено. Както си заседаваха господата, вратата на залата се отвори полека и вътре безшумно и някак си интимно се вмъкна, както се вмъква прасето в селската къща, едно странно лице. По плахата му физиономия веднага се разбра, че то е попаднало тук по погрешка, защото се дръпна малко назад, свали страхливо шапка и каза:
- Пардон.
Тая неблагоприятна личност имаше загоряло и небръснато от няколко дни лице, потна, невчесана коса, полепена на дебели пластове по темето му, безцветен, плах поглед, месести уши, чорлави мустаци, отсебено долно чене, което държеше устата, му полуотворена, като у всеки наивен простак. Беше облечен в износени селски дрехи, тук-там позакърпени, и целият миришеше на нещо като на чесън, смесен с ракия и пот. Такъв някакъв аромат напълни целия тоя чист изящен салон на заседанието.
Това странно лице разбра, че е сбъркало, усмихна се виновно и тръгна заднишком да си излезе. Ала един ведър мъж от комисията, с обла и корава глава, здрава съдържателка на велики мисли, скокна от мястото си и повелително извика:
- Стой!
Човекът се втрещи от тоя вик и застана като вцепенен зад вратата. Тогава господинът от комисията, който го възпря, се усмихна някак си неземно и се обърна вдъхновено към заседаващите:
- Най-после, спомних си! Господа, ето го главното. Ето за какво заседаваме. Ето лицето, за което всички се грижим. Чудесен екземпляр!
В залата гръмна ръкопляскане, настана оживление. Долната челюст на чудесния екземпляр се отсеби и увисна още повече. Той даже се усмихна, макар че някак си виновно.
- Да, един представител на народа - продължи вдъхновеният, - един представител на народа, за когото всички тук, които сме духовният елит на нацията, полагаме толкова грижи. Да, и ние го не знаехме, ние не бяхме го видели, той досега беше ни непознат. И ето, провидението ни го изпраща. Да не го пущаме, господа, Нека го вземем и всестранно да го изучим, всестранно и нагледно с всички способи, които ни дава съвременната наука. Нека зоолозите квалифицират, нека химиците анализират, нека лекарите го аутопсират, нека всички специалисти приложат своите методи, за да го разберем, да открием болката му и тогава, въз основа на науката, да му помогнем ефикасно.
- Прието, прието! - викнаха всички единодушно.
Председателят дърна звънеца. Влезе разсилният
- Отведете го за изследване - посочи той великолепния екземпляр.
Заседанието се отложи по случай ваканцията.След два месеца комисията, обновена от лятната почивка, се събра пак.
- Да се пристъпи към анализа на лицето, за което всички се грижим - бяха първите думи на председателя и заповяда на разсилния да го доведе.
- Ами че той умря - каза разсилният.
- Как така умря? - попита председателят.
- Така, бяхме забравили да го храним.
Заседанието се вдигна за следующия път.
Нагоре
Дядо Мраз
Знаете ли кой съм аз -
дядо ви Мраз?...
Тежък лед ми е брадата,
от бял сняг ми е косата.
Ледни дишам ветрове,
страшни трупам снегове.
Дето щипна - почервее,
дето хапна, посинее.
Бягай в къщи и се сгрей,
гледай вънка и се смей!
Нагоре
Две мнения по въпроса
Шуми Искъра буен и мътен, пенят се водите му по камъните, бият се в скалите, спокойно утихват под пясъците и пак се спущат по бързеите из кривия живописен пролом. Майското слънце свети празнично на чистото лазурно небе и към него се повдигат ту свежи и зелени, ту голи и скалисти разхвърлените върхове на Стара планина.
Сред тая поезия, до брега на реката, в едно хубаво кътче под китна горичка, пълна със славеи, гургулици и кукувици, бае Ради и Трендафилчо Жълтия, дошли от София с увеселителния влак, седят с въдици в ръце и ловят риба. Пред тях насреща на една издигната равнина, затулена от гористи баири, е държавата на нане Пасун - къщата му, ннвите му, ливадите му, кошарата му, жена му и децата му. Белее му се къщичката на слънцето, люлеят се нивите, цъфтят ливадите, но никаква душа сега се не мярка там.
Бай Ради и Трендафилчо хвърлят въдиците мълчаливи, съсредоточени в тапите, гледат насреща усамотеното царство на Пасуна, потънало в тишина, и повеждат разговор.
- Няма го днеска Пасун - казва някак загрижено бае Ради и сваля каскета от побелялата си глава, за да изтрие потта си. Трендафилчо Жълтия обръща към него младото си пълно загоряло лице и малките му сиви очички лукаво светват.
- Какво се хилиш? - казва бае Ради и изважда въдицата, за да промени червея.
- Нищо - отговаря бързо Трендафил и дърпа бързо въдицата.
- Какво? - повдига се бае Ради с любопитство.
- Нищо, изяде ми червея. И днес ще се върнем без риба...
- Ех - въздиша бае Ради, - обезриби се реката... Какво беше едно време - пръчката ще ти изядат, като я хвърлиш, а сега...
- Сега си купуваме от бае Пасун, но днес няма да ни огрее.
- Ех, де го Пасун! На събор е отишъл. Днес има събор, не знам на кой си манастир. Виж, жива душа не шава из държавата му.
- Спи по сенките... Пийнал е, па си е полегнал...
- И серкмето му не виждам. Кога е тук, серкмето му съхне, там е... пред кошарата. Няма го, няма го Пасун. Без риба ще се върнем.
В това време из нивите на бае Пасун изникна, като мак, някакво момиче с червено чадърче, с бяла блузичка, огледа се наоколо и седна. Само червеното чадърче стърчеше над класовете и се клатеше.
Бай Ради и Трендафил загледаха внимателно нататък.
- Навярно Пасун гости има, познат е на цяла София - рече бае Ради и почна да туря нов червей на въдицата.
Трендафил гледаше втренчено към червеното чадърче в нивите и малките му сиви очи като че бяха пораснали.
Отведнаж край чадърчето се изправи фигурата на младеж по риза, с разкопчани гърди и почна да се озърта на всички страни. После се наведе и каза нещо на червеното чадърче. То скочи бързо и се изправи.
- Ха - рече заядливо бае Ради, - ти мислиш, че е сама, а?
- Хич и на ума ми не дойде.
- Знам те, знам те...
Навярно младите не забелязаха рибарите, защото младежът завря глава под червеното чадърче и залепи продължително уста върху устата на другарката си.
- Браво, браво, ах... И аз съм тръгнал по риба пуста. Това е работа за мене. Еееех, ех!
- Възмутително - обади се бае Ради, свали каскета си и го остави на земята. - Да правят такива работи из светите хорски ниви. Сигурно това е някоя госпожица от семейство, възпитавана, глезена и е излъгала, че отива с компания на екскурзия. Ти как мислиш? Защо младежта, крилатата, златната младеж, тъй много се е пристрастила към туризма? Видял ли си туристи самички, без женска компания? Най-напред почнаха с групови излети, с водачи, с команди. И аз така съм ходил едно време. Пазеше се приличие. А жени идеха рядко. С баща си, с брата си, със свои. Тия групи после се разсипаха в групички без водачи. Намешаха се братовчеди. Мина се някоя година и друга, тия малки групички се разсипаха на още по-малки, а днес, приятелю, няма групи. Днес подвамка, подвамка. Мъжко и женско, момче и момиче... Туристи, любители на природата. Ти мислиш, че виждат нещо от природата, че се възхищават от нея, че идат за чист въздух, за почивка, за здраве?
- Хич не мисля тия работи, бай Ради. Аз знам защо търсят самота... знам и ме е яд, че не последвам примера им. Ама ти ме подмами с. тая въдица. Пристрастих се към тоя глупав спорт. То да хващам нещо, добре, ами нищо. Колко пъти съм се клел да зарежа тоя тапа-серсемлък, не мога. Наближи събота и нещо ме загложде. Пък и ти като кажеш: "Хайде, стягай се за утре", съвсем полудявам.
В това време младежът насреща пак завря главата си под червеното чадърче.
- Не мога да гледам - извика възмутено бае Ради. - Какви са тия бащи, които оставят децата си без контрол. Аз мойта дъщеря вън от града не пущам.Да, когато излезем семейно - друго е. Таз сутрин рано-рано отиде у леля си, след мен е отишла и майка й. Лелини й имат вила в Павлово. И те държат строго дъщеря си. Шеткане-меткане не позволяват. И майка и е строга. Настоява да я женим още млада. И момичето си знаем...
Главата на младежа още веднаж се завря под червеното чадърче и се задържа под него.
Бае Ради гледаше с възмущение. Въдицата му трепкаше. Нещо я дърпаше, но той беше се сякаш унесъл.
- Тегли, тегли - каза възбудено и шепнешком Трендафил.
Бае Ради трепна като насъне и дръпна въдицата. Едра голяма риба се залюля на конеца и го плесна по лицето.
Трендафил скокна развълнуван.
Младежите видяха рибарите.
Тоя успех възбуди радостно бае Ради, но той не престана да ругае развратената младеж, която е изгубила всяко чувство на срам, и да хвали своята строгост към дъщеря си.
- Ти, Трендафиле, не я познаваш. Така. Аз ще ви запозная. Ела на именния ми ден у дома - прекъсна възмущенията си бае Ради и пак почна дълга реч по морал и за възпитание.
Привечер двамата приятели се упътиха към малката станция да вземат влака за връщане. Когато излизаха на пътеката, която се възкачва от реката и тръгва по линията, на отсрещната пътека в същото време се възкачваше и момичето с червеното чадърче, а след него младият и другар.
Като ги видя, бае Ради се подхлъзна, падна назад и се търколи чак на поляната. Трендафил се затича към него.
- Какво, бе бае Ради?
- Спънах се... Остави друго, ами щях да си счупя пръчката.
- Стани де, стани. Да не си се убил?
- Нищо, нищо... Почакай, че ми стана зле. Трендафил слезна при другаря си.
- На, пада ти се, дето така жестоко осъждаш младите.
- А бе, остави ги тия млади! - някак си кисело и като че ли свенливо отговори бае Ради и в гласа му вече не звучеше ни възмущение, ни протест.
Той помълча малко, помълча, изкашля се и рече:
- А бе, слушай, Трендафиле, аз те поканих у дома на именния си ден, ама сега си спомних, че тоя ден ще ходим на вилата в Павлово у баджанака... Ще дойдеш друг път.
Така се извини бае Ради, защото момичето с червеното чадърче беше неговата дъщеря.
Нагоре
Дядовата ръкавичка
Тръгнал дядо за Златица,
изгубил си ръкавица.
Там играла на поляна
Малка мишчица Гризана,
ръкавичката видяла
и на топличко се свряла.
Ей го мокър и подплашен
тича Зайо от горица.
Спира го на пътя прашен
дядовата ръкавица.
- Кой на топло там се гуши? -
пита Зайо дългоуши...
- Аз съм мъничка Гризана.
Кой си ти, та страх ме хвана?
- аз съм Зайо Средногорски,
крия се от думи хорски -
каза Зайо боязливо
и попита предпазливо:
- В тая топла ръкавица
мир дали ще да намери
мойта, плахата душица?
- Влез, самичка ми е скучно! -
рече Гризла благозвучно.
Подир малко иде Лиса.
(То без нея що ли бива?)
Насред пътя се курдиса
и лукаво се подсмива.
- Кой е в тая ръкавичка? -
пита хитрата кумичка.
- Мишка мъничка гризлива
тук на топло си почива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски.
Ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои!
- Аз съм златната лисица
и желая да се стопля
в вашта чудна ръкавица.
- Влез, макар че сме мнозина,
но нали ни си роднина!
Тръгна Вълчо от гората
по работа към селата.
Спира той на пътя прашен -
гладен, настървен и страшен.
Ръкавичката съглежда,
да подуши се навежда,
но усеща я, че шава
и запитва той тогава:
- Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
- Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица.
ами ваша милост кой е
и защо ни безпокои?
- Аз съм Вълчо от Балкана,
гост желая да ви стана...
- Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Подир малко всички сещат
цяла земя разлюляна -
иде рошава Мецана,
в ръкавицата надникна
и юнашки се провикна:
- Чия уплашена душица
крий се в тая ръкавица?
- Тук на топло си почива
мишка мъничка гризлива,
Зайо-байо Средногорски,
скрит от лоши думи хорски,
още нашата кумица,
златокожата лисица,
Кумчо-вълчо от балкана,
гост на нашата покана.
Ами ваша милост кой е
и за що ни безпокои?
- Аз съм рошава Мецана,
гост желая да ви стана.
- Влез, макар че сме мнозина,
но нали си ни роднина!
Събрали се те другарски,
разположили се царски
и ръкавичката на друма
и отворили си дума...
Скоро дядо от Златица
се завърна да потърси
свойта топла ръкавица.
Зер, ако я намери,
баба с кремък ще я дере...
И вървейки, и кашлейки,
насред пътя той се спира
и душата му примира,
сърце му се разтреперва -
гледа, гледа и не верва:
ръкавичката му шава,
миша глава се подава
и опашка от лисица,
и парченце от ушенце,
едно късче кожух мечи,
светят остри зъби нечии...
- Какво мислиш бре, човече! -
дядо сам на себе рече
и ръкави си възпрете,
и с тоягата удари,
и повтори и потрети...
Вечерта дома го срещна
неговата баба стара:
дядо лов с колата кара
и засмян дори до уши,
той лулата важно пуши...
Нагоре
Дядо Сечко...
Дядо Сечко,
не сечи,
студове
недей влачи!
И земята,
старче бял,
не покривай
ти със кал!
Че е жалко,
Че галошите
в света
по са малко
от цървулите
продрани,
от обущата
съдрани...
Дядо Сечко
не сечи!
Дай ни слънчеви
лъчи!
Ветрец топъл
да полъхне,
та земята
да изсъхне...
На полето
нажалено
ти килимчето
зелено
постели,
да поникне
минзухар -
на цветята
златний цар...
С песни, веселби
и смях
ще ги женим
двама тях
с това хубаво
кокиче -
бяло Мартино
момиче.
В храсталака
кукуряка
ще ги чака
и венчей.
От клоните
на върбака
кос молитва
ще им пей.
Нагоре
Грешка
Госпожа Дена заедно с приятелката си госпожа Савка бяха дошли да направят някоя и друга баня на тия прочути лековити извори. Сами мъжете им ги доведоха и настаниха в най-хубавия хотел, оставиха ги и отидоха в града да си гледат работата.
Двете добри и верни приятелки живееха неразделно. Стаите в хотела бяха една до друга, а и болките, които церяха, бяха едни и същи: малко киселини в стомаха и малко ревматизъм в краката.
И двете бяха по на тридесет и пет години, запазени, охранени, каквито са всички жени на богати хора, които живеят охолно в провинцията, без грижи и без нерви.
Само че госпожа Дена беше малко нещо ревнива. Тя подозираше мъжа си, следеше го и от това често произлизаха необходимите домашни скандали, които свършваха примирително и без всякакви сериозни последствия.
На баните, далече от него, червеят на ревнивостта я пак заяде и въображението й почна да работи. Към края на седмицата тя вече сериозно се замъчи, не можа да се стърпи, ами телеграфира на мъжа си да дойде, като му определи днешния ден.
Сигурна, че той ще пристигне, тя отиде привечер на гарата, която беше два километра далече от баните, да го чака.
Мъжът й обаче не пристигна и тя се върна разстроена и вечеря без апетит. Прибра се рано в стаята си, разсъблече се бързо и си легна.
Все пак тя не изгуби надежда.
- Навярно той ще дойде с нощния влак.
Навън заваля дъжд, засвятка се, загърмя и едри капки почнаха да шибат през отворения прозорец.
Госпожа Дена стана, притвори прозореца, закачи на него дебелото одеяло, което употребяваше за завеса, напипа кревата в тъмното и пак легна. Дъждът навън се укроти и започна тихо и монотонно да шуми, водната тръба затананика, пригласи й и тенекиената настилка на балкончето. Госпожа Дена се унесе, обърна се един-два пъти, чистата й душа се успокои и тя заспа.
На вратата леко се почука. Госпожа Дена се просъни и се ослуша. Дъждът продължаваше се така приспивателно да шуми, а в стаята беше непрогледна тъмнина.
Госпожа Дена се обърна и склопи очи да продължи съня си, но се почука пак.
Почука се на нейната врата.
- Кой е? - попита тя малко изплашена, малко зарадвана.
- Аз съм... Отвори ми!
- А, ти ли си, ти ли си... Почакай.
Госпожа Дена се изсули от кревата и без да пали лампата, упъти се към вратата, завъртя ключа и отвори.
- Пропуснах първия трен - заговори мъжът, - имах работа, затова взех вечерния.
Чу се шум на няколко целувки.
- С какво нетърпение те чаках - заговори госпожа Дена, като го прехвана през кръста. - Днес ходих на гарата да те срещам.
- Запали лампата - каза високо мъжът.
- Пшът! Тихо! - каза съвсем полека госпожа Дена и потърси с ръка да запуши устата му. - Приказвай полека, ще събудим хората. През тия тънки стени се чува ужасно. Не мож да кихнеш просто.
- Да запалим лампата - рече шепнешком мъжът.
- Няма нужда. От светлото ще се разсъня. Ето стола, - привлече пипнешком тя един стол. Остави си дрехите на него и легни. Ти си съвсем сух.
- Дойдох от гарата с автомобил.
Госпожа Дена се шибна пак в леглото и пружината заскърца под нейното дебеличко тяло.
Мъжът засумтя, запъшка и в тъмнината се чуваше как той едно по едно сваля дрехите си и ги слага върху стола.
- Колко е часът? - попита Дена.
- Навярно към един.
- У-у!
- Имаше закъснение...
- Е, нали все пак дойде. Инак щях много да се сърдя.
- Няма що да се сърдиш - каза мъжът.
- Съблече ли се?
- Да.
-Ето ти нощницата, бях я турила под възглавницата.
Мъжът криво-ляво навлече нощницата и се вмъкна в леглото.
Дъждът продължаваше да шуми навън. - Да отворя прозореца - рече мъжът.
- А, не. Влажно е, пък аз като че съм настинала. Какъв човек си, брей - забрави ме. Остави ме тука не се обади да попиташ как съм, що съм.
- Не си кой знае къде попаднала.
- Да, да, знам те аз. Ти навярно пак с оная. ,. Тя нарочно не отиде на курорт. Знаеше, че ще бъдеш сам.
- Не ти ли омръзна тая глупава история? Двамата почнаха шепнешком да се карат.
- Да, да... не ми е омръзнала. Знам, че ти сигурно си се срещал с нея.
- Ни дъха й съм помирисал.
- Знам, знам... Да не мислиш, че не знам! Ти ако беше мислил за мене... щеше да се обадиш. Аз всичко ще науча.
- Я стига си дрънкала глупости. По-добре кажи ми как си с ревматизма.
- Малко те интересува моя ревматизъм. Мъжът просумтя нещо сърдито и с висок глас. Госпожа Дена му запуши устата. И те пак шепнешком почнаха да се карат.
По едно време мъжът протегна ръка и я прекара по целия й гръб върху нощницата.
- Ти май си понадебеляла - нежно рече той.
- А-а, да - цяло кило съм отслабнала.
Тя се притисна към него и в тъмнината се чу лекият шум на общопризнатите и извехтели от употребление семейни целувки.
Кавгата престана и след четвърт час двамата заспаха тихо и спокойно, унесени от кроткия дъжд, който тихо шумеше навън.
На сутринта тропот от тежка кола раздруса зданието. Двамата се пробудиха отведнъж. В стаята беше влезнала дрезгавината на утрото.
Госпожа Дена се надигна и пресегна през мъжа си да дръпне одеялото от прозореца.
Отведнъж тя извика ужасена.
До нея лежеше, обърнат на другата страна, мъжът на нейната приятелка госпожа Савка!
- Никола - едвам произнесе тя, - какво търсиш тука?
Никола скочи също ужасен, по нощница, и почна бързо да се облича. Той няколко време не можа да каже нищо, а като побъркан разкопчаваше и закопчаваше ризата, жилетката, палтото. След като завърза обущата си, той се изправи блед като стена и проговори:
- Каква стана тя...
- Ах, боже, ах, боже - закърши ръце под завивката госпожа Дена, ужасена и отчаяна. - Ами сега, ами сега?
- Е, че тази стая нали беше на жена ми? Аз тук я оставих...
- Е, да, ама ние ги разменихме. Тя не искаше балкона. Духало й от вратата... Ами сега?
- Мълчание, мълчание... мълчание - зашепна господин Никола, като движеше двете си ръце, като че дирижира оркестър.
Лицето му изглеждаше несъвместимо с околната обстановка, като тамбура, закачена в кухня.
- Грешка, грешка - повтори няколко пъти той й се измъкна тихо в коридора.
Нагоре
Герчо
Герчо ще одумам.
Те, Грозданка му е либе, па и она се бои, като го види у делник. Нескопосен, като попско чедо, проклет да е. Меча капа му над вежди, а под них две вълчи очи, с орлов поглед, що фърлят искри като от кютук бъдник. На пояса му кожен силях с четири преградки, у всяка нож, а у среднята пищов кремъклия, що гърми като топ и рита като магаре, да простите. На бедро обесил тутуница, пуна с кескин тутун и с лютаци кремъци, а до него виси огнило, тежко до пол ока и люто като арнаутин. Воз колене превързал ногавици от язовги. Обул небричени царвули от див шопар, също като че стъпил на таралежи. Па кривака му да видиш -
сърце че те свие: цяла суровица, накрайо с малюга, ете, да прощава ваша милост, колко главата ти. На бой - деветнадесет наснован, дълъг като велики пости и прав като лесков остен. Па опретнал ръце до лактите, а по них се опънали жили като въжета. Хеле като пойде на некъде - бегай да бегаме! Като се заклати на рамо с кривака, па като закрачи... Махни! Пцета лаят, ч'а дор керемиди падат! Всичко живо из село се на крак дигне! Халетина! Хала, че речеш, го е родила, а то майка му е стрина Нена - женица, у шепа да я земеш.
Грозда му е първо либе и го обича толко, че би го втикнала на коса си, пад само челото, да е Герчо цвете. А пък да се яде или да се пие, она би премижала, па би го изпила със се капа и ногавици. А он нали е момче, брате, ни се пие, ни се яде, току сака да се либи...
Такъв е у делник Герчо. Е що чеш му - работник! Ама у празник да го видиш, ухо че си режеш, ама че кажеш: "Това не е он, синецо, таму нему" Над вежди палупил, като тъмен облак, църна капа равница от ягне бозаиниче. Облекъл конопена кошуля с червени шевици-криволици, согърляк, висок чоперек и три пръста, шарен-везан, по краищата с клекавец, а на клекавецо тютюрмета треперят.
Воз кошулята му църно менте с бели конци нашарено от тегели на тегели, а на ръкавете дор до четири: един горе, един доле, един такъв, един по-такъв. Беневреци му от снег по-бели, па се лепнали на него, като излени. До колене навуе насукал, а отгоре им църни върви козиняви на гривици, на гривици. Па претегнал тънка половина с ален пояс, що очи пръска, па му спуснал отляво ресите на кичор, а опи гъсти, ситни, море да речеш, с ръка неловени.
А лицето му, ете, светнало, като това ясно слънце, па младо, па пълно, па оно! Душа да огрешиш, па да му завидиш! Майке!
Па като се хване на хорото на челото, па подскокне да му дзвекнат три реда верижници на бедра, оно го избие роса като сребрен кръсток на водици.
Па като навири глава, като скокне, па извика: "Ииии-н-й... тука ти е пато!" Па като приситни! Море, мъртъв да си, па не мож утрая: че заскачаш като самодива! Бога ми ти казвам: дека Герчо хоро играе, трева нече да поникне и до... не знам кога.
Село се размири, свят се разонодя, бе брате. Моми луди полудяха за него. А Герчо се тая си знае: да лудува, па глава у ярем, санким у женило, да не туря. Хитър синец, проклето му сърце! Поразии прави, сякаш луд-лудее по момите, а кога му некоя спомене за такова, сети се де... да се уземат, он на жегла ударя и страни като вол от налбантница.
Ама и он че влезе у клопката! Хем знаете ли кой че му я курдише? - Гроздана, нане Джурова Грозданка, що е от грозде по-сладка.
Нагоре
Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта
Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта - двама братя и една сестра - имали общо лозе. От него те изкарвали три бъчви вино - на всекиго по една.
Голям Сечко цял ден ходи, скита по калове, по студове, сняг го вали, вятър го духа и вечер се върне капнал от умора. Седне да си почине, хапне си, пийне си, каквото му е редът, че чашка, че двенки, че килце, че две - изпил си бъчвата с виното.
Малък Сечко - и той като брата си. По реките ходи, леда чупи, снега топи, порои отправя, горите чисти, гнезда за скорците готви, цял ден ходи нагоре-надоле, умори се, върне се вечер, хапне си, пийне си. Ха чашка, ха още една, че килце, че две - и той си изпил виното.
Тръгнат двамата братя на сватба, на кръщавка илн някъде на гости и умират от срам, че нямат вино.
А пък бъчвата на баба Марта си стои в зимника непобутната - пълна-пълненичка.
Няма какво! Двамата братя решили да изпият вино-то на сестра си. Решили и го сторили. Днес тоя точне, утре оня точне - и виното се свършило.
Дошла баба Марта, запретнала ръкави, разшетала се да среща пролетта, както е прилично. Шетала, шетала, уморила се, седнала да си почине. Рекла да похапне, сетила се за винцето и рекла да си пийне.
Като отишла при бъчвата - що да види. В нея не останало ни капка. Дъгите й се разсъхнали, обръчите й се разслабили.
Разбрала баба Марта, че е ограбена от братята си, разсърдила се, разфучала се, леле-мале - насреща й се не излиза! Фучала, бесняла, клела, викала, па седнала, та заплакала. Сълзи реки потекли от очите й.
Плакала, плакала, най-после се утешила.
- Ех, ако са го изпили, моите братя са го изпили, не са чужди хора я - казала тя и се засмяла.
Утешила се, но все пак й било мъчно и обидно, останала без винце и че братята я излъгали.
И всеки път, кога си спомни за това, тя се сърди и плаче, но ядът бързо й минава и тя пак се засмива.
Нагоре
Хитрец
Арестантинът Петко Лисичката, дребен крадец, върви напред, а три крачки след него върви полицейският стражар Иван Кьосето, с пушка на рамо.
Полето пусто. Път кален и безкраен. Цялата земя мъртва и мокра като удавена бабичка. Небето се слупило над земята облачно, грозно и безнадеждно.
- Такова ли време избрахте да ме карате, господин старши! Можеше да се почака - говори Лисичката и цапа из калта, с ръце, мушнати в джобовете на излинелите си потури, окаляни до пояса. Мъничките му сиви очи се въртят на всички страни, като че гледат има ли нещо за кражба.
- То не е моя работа! Началникът заповяда и аз те карам! - отговаря стражарят и клопа с чизмите след него.
- Началникът като е сляп, та не вижда, ти нямаш ли уста да му кажеш? - възразява арестантинът.
- Как ще му кажа! Той е началник и аз съм длъжен да изпълня заповедите му. Нищо не мога да приказвам с него - отговори важно полицейският и изтри несъществуващите си мустаци.
- Ами аз как приказвам с тебе?
- Нашата работа е друга.
- Как друга? Ти си, да речем, началник – а аз твой подчинен.
- Ти по служба не си подчинен - обяснява стражарят, - а тъй. Свободен си...
– И тебе господ такава свобода да даде!
Лисичката се обърна и тихо се засмя срещу лицето на стражаря.
- Ами да ти заповяда началника, да речем, да биеш брата си, какво ще правиш, господин старши?
- Ще го бия и туйто!
- Как така ще го биеш! Няма ли да ти домилее, да размислиш, че за някаква си нищожна заплата биеш брата си? Да те чукне, тъй, съвестта? - разсъждава Лисичката.
А бе то човек, ако вземе много да му мисли - така е... Ама заповед... не може! - отговаря виновно стражарят.
- Тогава ти не си за жалене!
Арестантът наведе глава и мълчаливо зацапа из калта.
- Гледай какъв си опак човек! - мъмре след него стражарят. - В най-гъстата кал цапаш. Не виждаш ли
стъпки?
- Аз се по чужди стъпки вървях, затова влязох във вашите ръце, господин старши!
Лисичката вижда, че стражарят не е старши, но го ласкае.
- По приказките личи, че си умен човек, приятелю, пък да идеш да крадеш!
- Ако остане на глупавите да крадат, тежко и горко на България, господин старши!
Настъпи мълчание. Лисичката тръгна вече с наведена глава и се замисли нещо. Стражарят вдигна с ръка полите на шинела си и изпсува времето. Пътят напусна полето н полази въз един храсталат баир. По голите шубраци висят едри капки от скорошния дъжд. Отстрани на пътя, като някакви странни животни, са налягали един през друг големи, мокри камънаци и спят като всичко наоколо. Над пътниците безшумно прелетя някаква си птица.
- Ех, защо не съм и аз птица! - въздъхна стражарят, който едвам мъкнеше широките си тежко подковани
ботуши. - Колко ще ми с леко!
- Хубаво ще бъде...хвъркат стражарин! – засмя се замисленият арестант. - Вие така и така цвъкате, дето трябва и дето не трябва, какво щеше да бъде пък, ако бяхте птици.
- Само да не влизаме в капана като тебе - отвърна стражарят.
Пак настана мълчание.
На пътя изскочи заяк и страхливо застана на няколко крачки пред тях.
Лисичката се спря и викна високо:
- Мери, господин старши!
Заякът, подплашен, избяга в храсталака. Стражарят и арестантът се спряха и дълго гледаха подире му.
- Ама че си туткав, господин старши! Мерне ли ти се - бий! Изпусна лова. Защо мъкнеш тая цепеница на рамото? Разигра ми се ловджийското сърце... Да видя заяк и да не гръмна след него! Умирам от яд...
Арестантът седна на един камък и извади цигара.
Стражарят също седна.
Та ти си ловджия, а? - попита той Лисичката.
- Ех! - въздъхна арестуваният.
- Пък аз съм страшно вързан в ръцете - не мога кола със сено да ударя!
- Право да ти кажа, приятелю, яд ме е на тебе. Изпуснахме заяка... Че хвърли му тамо нему един
куршум, да му се разиграе сърцето! Ти за мене ли ги пазиш? - Не бой се, аз не съм убил никого, та да бягам. Аз и без конвой бих си отишъл, дето ме пратят. Най-много три месеца ще лежа, па ще ме пуснат. Не бой се, че ще бягам, господин старши. Не ми се ще да си затварям къщата. Ех, с твоята пушка аз бих ударил врабче на триста крачки!
- Аз имам един чича, той е такъв. Едно око има, ама знаеш! - въздъхна с гордост стражарят.
- Пък аз, може лъжа да ти се стори, кога бях войник, ударих с пушката едно врабчо яйце на триста крачки.
- Може, защо не! Моят чича... просено зърно в торба удряше! - възразява пак насмешливо стражарят.
- Виждаш ли оная сойка на дървото горе – сочи арестантът. - Ако я не застрелям с една ръка... тъй, човек да не съм!
- Далече е...
- Ако е далече... Ще я порна, та няма н да мръдне! Да се ловим на бас, господин старши!
- Ще изгубиш.
- Не! Дай пушката!
Лисичката полека, като не снемаше очи от сойката, взема пушката от коляното на стражаря, който си палеше цигара, и се прицели. Стражарят заследи с внимание.
Лошо съм седнал...чакай! - рече Лисичката и се изправи. После погледна стражарина и извика сойката:
- Пшът!
Тя изкряка и отлетя.
- Сега ставай, господин старши! Пък аз да повървя след тебе! Хайде, напред!
Стражарят, като видя пушката си в ръцете на Лисичката, пребледня от страх.
- Лисичка, не шегувай се! Дай ми пушката!
- Ще ставаш ли? Е, ти знаеш. Ако не щеш - сбогом!
Арестантинът шумна в храстите.
- Какво правиш, ей? Лисичка... Хайде, ела да вървим!
- Ти върви сам, господин старши, моя път е на друга страна!
Лисичката бързо запрескача храстите, премина едно долче и излезе насреща.
- Къде бре, ей! Не се шегувай бе! - завика стражарят, побъркан от страх. - Какво правиш? Ти искаш аз да лежа в затвора вместо теб? Ела, бре човек! Ще пострадаш, ти казвам!
- Аз да не лежа, та друг, който ще, нека лежи! - обади се Лисичката, без да се обърне, и се изгуби в гората, над която падаше гъста мъгла.
Стражарят погледна наоколо, сякаш искаше помощ, по пътят беше пуст. Баирите намръщено се гледаха един друг. Гората мълчеше. Из храстите се белееше разпръснато вкаменело стадо от канари. Една креслива сойка прехвръкна, присмя се на това мълчание и отлетя нанякъде.
Стражарят седна край пътя и като не знаеше какво да прави - заплака.
Нагоре
Иглика
Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бръз, който кипеше и обновяваше всичко на-около.
Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:
- Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си!
- Мъркушке, ще те ударя!
Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцуики и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.
Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:
- Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.
Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.
На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.
Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и си пееше.
Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и тревожно задрънка.
Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.
Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от умора.
- Добър ден, моме! - каза той със силен и бодър глас, като я видя на камъка.
Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар тя виждаше вече два пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад, едър, висок човек с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.
Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.
- Къде забърза? Виж, забрави си цветето - обърна се към нея той като към дете и й подаде китката.
- Хубави цветя си набрала!
Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от лицето си, като говореше:
- Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из храсталака... Тю, че горещина!
Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.
- Чие си момиче? - попита я изведнаж той.
- На Никола воденичаря.
- Значи, имате воденица?
- Не, ами... тате стои на чужда.
- Е, нищо. Се едно.
- Не е се едно - отговори Иглика и се усмихна.
- Как ти е името?
- Иглика.
- И момичето хубаво, и името му хубаво. Горският шеговито я тупна по страната. Иглика почервеня от срам. Искаше й се да побегне, но остана.
- Колко овци пасеш? - запита стражарят и седна на един камък.
- Единаесет.
- А кози?
- Деветнаесет.
- И ти една - плесна ръце стражарят и се засмя весело право срещу лицето й.
- И аз една, та двайсет - отговори бързо и шеговито Иглика и облите й млади гърди, кипнали под тесните дрешки като узрели плодове, се развълнуваха от тоя весел смях.
- Много си весела, госпожице - рече горският, като се удари по бедрото.
- Ти гражданин ли си? - запита го Иглика, на която думата госпожице прозвуча странно и смешно.
- От сред София съм.
- У - зачуди се Иглика с детска наивност. - Аз да съм като теб, никога не бих оставила града. Там е по-хубаво.
- Не, лъжете се, госпожице! Мене повече ми се харесва да живея в село, защото има хубави момичета. В града такива няма. И съм рекъл, като се женя, да си избера мома от село...
- У! Нима не си женен? - зачуди се още повече Иглика, която слушаше внимателно горския и непрестанно гледаше неговото червено хубаво лице. - Човек с такива големи мустаци и неженен!... Лъжеш!
Горският се изсмя високо, после попита ниско, като приглади мустаците си:
- Ти имаш ли си любовник?
- Бре, не те е срам! - отговори му Иглика. - Аз съм още малка.
И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.
- Малка си, ама на. Аз щом те видях, и те залюбих - каза стражарят и погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.
- Да имаш да взимаш! - отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като подгони стадото си.
- Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш, нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш вече - каза след нея горският.
Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като прикриваше голите си обли крака, прижурени и издраскани. И като наметна пушката си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил изкусно примката си.
Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не се среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя,като изкара стадото, сама не разбра защо се намери пак на същата полянка.
- Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види, как смее да приказва така! - оправдаваше се тя.
И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие венец.
Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята, както вчера.
Но днес тя им приказваше за горския стражар.
Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещеха срещу слънцето като златни. Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с оная малка песенчица, пълна с тайнственост за детското въображение и прилична на сън.
- Калинке-малинке! Кажи ми, накъде ще се оженя?
Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.
Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.
Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.
- Добър ден, момиче!
Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.
Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.
- Защо го не доплетеш?
- Дай ми го! - дръпна го из ръцете му тя.
- На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.
- То не се знае - отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й стана жално.
- Къде е дядо Мартин? - попита тя внезапно.
- Преместиха го.
- Колко беше добър той!... И какви шарени хурки знаеше да прави!
- Добър! Разбира се... Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!
Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:
- Да искам, мога да те изям. - Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.
Настана неприятно мълчание.
- Какво се замисли? - попита горският. - Седни си увий венеца.
Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.
- Като се сърдиш, по-хубава си - каза горският. Иглика пак не отговори.
Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута й.
Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.
- Какъв си! - каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.
Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.
- Хвърли ми го в устата.
Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.
- Видя ли!
- Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча - каза горският.
Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в играта. Тя си отвори устата.
Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.
Иглика го схруска със смях.
Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея, една по една, и да я загражда.
- Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.
- Остави врата, че не мога да изляза, ей! - каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.
- Ето, това е нашата къща - каза горският, като я обгради - и ти си, да речем, моята невеста.
Той загледа момичето в очите продължително като орел, който следи от висинето малката полска мишка.
Иглика отклони поглед настрана.
- Е, притрябвала ми е такава къща. Малко дъжд, и ще се стопи! - каза тя.
- За тебе аз друга ще направя. Стига да ме вземеш - рече стражарят и й хвана ръцете в своите могъщи лапи.
- Пусни ме! Ти ме лъжеш! - почна да се тегли Иглика.
Тогава горският я прегърна като дете в силните си обятия и захвана да й говори с тих и нежен глас:
- Иглико, ти си хубава! Ти не си вече малка. Цяла мома си! Аз те обичам и искам да те взема. Там, в града, ти ще бъдеш като царица. Най-хубава от всички. Ще ти направя дрехи, каквито поискаш, и ще ти дам всичко, всичко. Каквото кажеш.
Иглика, предадена, изгубена, се отпусна на гърдите му като младо заклано теленце, стопена от нежностите му, примряла от срам, магьосана от думите му.
- Кажи, искаш ли ме, Иглико? - шепнеше над нея горският и в чудната тишина на тоя пролетен ден неговите упоителни слова идеха до нея като от небето.
- Искам те, искам те - едвам проговори тя.
Горският тихо и неусетно я сложи върху тревата на топлата земя.
Привечер, когато тоя хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика вървеше с наведена глава след стадото си и го закарваше към село. До нея вървеше с пушка през рамо горският, едър два пъти колкото нея, и й говореше:
- Ти бъди спокойна. Утре пак изкарай стадото там. Тая неделя всеки ден ще се срещаме. После ще се годим и тогава вече лесно.
Иглика го слушаше доверчиво и детинските й мечти рисуваха едно чудно бъдеще, в което тя се губеше като мушица в златна паяжина.
На другия ден тя пак закара стадото си там, на същата поляна.
Денят бе хубав и топъл като вчерашния. Но Иглика не пееше вече и не подвикваше на овците, които кротко си пасяха из шубраките. Тя седеше на големия камък като на трон, босонога, гологлава, с хурка в ръка, прилична на осиротялото царско момиче от приказките. Очите й бяха втренчени в далечината надолу, дето се виеше пътят за към гората. Щом нататък се мернеше човек, тя скачаше пъргаво, като дива коза, изправяше се на канарата тревожна, примираща от вълнение и гледаше дълго надолу. Погледът й се замъгляваше от напрежение. Тя изтриваше очите си и като им правеше сянка с ръка, гледаше пак. Ноздрите й се разширяваха, душата й се вълнуваше от сладък и необясним трепет.
Цял ден прекара тя в трескаво очакване, но горският не дойде. Китката на страната й увяхна. Вечерта тя се върна със стадото си сломена и отчаяна. На другия ден тя отиде пак на същото място и пак чака. Но напразно. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете й. Кротките овци идеха смирено при нея, гледаха я спокойно, дълго, и в техните безстрастни погледи личеше тъжен, мълчалив приятелски въпрос. Но Иглика ги не милваше, не им подаваше трохи с ръката си и те я заминаваха с тежка въздишка.
Горският пак не дойде. Той не дойде и на четвъртия, й на петия ден. Вместо него дойде старият дядо Мартин.
- Пак ли ти, дядо Мартине? Ами другият? - попита зачудено и с трепет Иглика.
- Той си отиде във Варненско... Преместиха го там. Жена му била болна. А ти как си? - запита добродушният дядо Мартин.
Иглика не отговори. Главата й се замая. Тя седна зашеметена на камъка.
И бедното й малко сърце се сви от такава мъка, каквато никога досега не бе изпитвало.
Нагоре
Иманяри
По нашите краища, в една местност мистериозна по минало, търсеха имане десетина страшни хора. Как бяха се събрали те от различни краища на България? Всичките бяха хора възрастни, живели, създали домашно огнище.
Ето вече трета година как те се събират всяко лято и работят тук по няколко месеца непрекъснато.
Веднаж отидох да ги видя. Беше вечерно време. Валеше ситен дъжд. Те седяха около огъня в една малка пещера, уморени и мълчаливи. Едни лежеха до огъня, други, подпрени до каменните стени, унесено мислеха.
Най-старият, дядо Коста, седеше с кръстосани крака до самия огън и пушеше къса луличка. В сивите му очи подскачаха отражения от пламъка, сухото му мечтателно лице бе озарено от блажени мисли.
Той разправяше с охота за баснословното богатство, скрито в земята. Той не се съмняваше, че ще го намери. Много признаци говорят, че той е близо до него. Части от стена, парчета от съдове, от непознати животни, кости и следи от вкаменени човешки стъпки - всичко това показва, че богатството е тука.
Само трябва да се мълчи и да се работи. Ударите от копалото кънтят - това значи, че е близо празнината, дето лежи богатството, дето е краят на бедността, дето почва щастието.
Попитах го откъде научи за това богатство.
Той устреми очите си в огъня, помисли и отговори като магесник:
- Знам!
И по лицата на другарите му, които при моя въпрос бяха се втренчили в стареца да чуят за стотни път отговора му, мина една усмивка, светеща от надежди, от вяра в неизвестното щастие.
- Ами утре ако намерите това богатство, тия седемдесет биволски кожи, пълни със злато, какво ще правите, какво ще стане с вас?
Никой не отговори право на тоя въпрос. Те се впуснаха един през друг да разправят чудните и примамливи легенди за скритото богатство и това ги увличаше, и те не знаеха граница между истината и измамата, между разума и фантазията.
Късно през нощта ги оставих щастливи, възбудени от желания, и ми се стори, че над главата на всекиго от тях гореше синият пламък на духа божи...
Ще бъдат ли щастливи така тия хора, когато утре намерят богатството и изгубят прекрасната и опоителна измама?
Нагоре
Иван Селският
Има на света хора, без които колелото на живота не би вървяло правилно. Не е тук думата за големите хора - за царе, за министри, за началници, за прочие, без съществуването на които не би имало никакъв предмет по история в училищата и цветистата ежедневна преса би била нещо непознато.
Тук въпросът не е за предопределените хора, които градят световната история, а за прости, неизвестни, незаписани никъде имена. Изгубени из човешкия мравуняк, хорица по земята, на които ние не даваме никакво значение, но без които, все пак, колелото на живота не би вървяло правилно.
Те не са герои, не са мъченици, нито на идеите, нито на труда, нито на науката. Те са просто живи роботи, които чакат да натиснеш само копчето - и ето че са осъществени желани или нежелани събития, които, наредени хронологически, ние наричаме колелото на живота.
В наше село това колело на живота, въпреки дълбоката кал, в която е затънало открай време, върви съвсем правилно.
Върви съвсем правилно, повтарям, защото си имаме необходимия човек, който справедливо е наречен Иван Селският. Иван Селският не работи, не оре, не жъне, не копае и пак щастливо си живее нахранен, напоен. Работят, орат, жънат и копаят жената и децата му, а той по цял ден мъкне високата си суха фигура от кръчма на кръчма, стои на припек в общината и се мярка някъде, гдето съвсем не му е мястото.
Често ще го видите да гони децата около селската чешма, да влиза в някои двор, да дразни кучетата, или в някоя къща, за да си запали цигарата.
Понякога, когато съвсем не знае какво да прави, той се отбива в училището, да поговори с учителите, да погледа картата, да повърти глобуса и да раздрънка скелета, доставен за научна цел.
Този скелет се вижда много смешен на Иван Селският и той винаги го гледа с философически размишления.
- Дали е на богат, или на сиромах? - пита той учителите и сам си отговаря:
- Трябва на сиромах да е. Богат човек няма да приеме да го варят и да му нанизват кокалите на тел.
И като раздрънква ръцете му, Иван се киска весело, а малките му черни очи се кривят като мишки в гнездото си под клепачите.
Често Иван се шляе безцелно из улиците, прозява се и се чуди какво да прави.
Иван нищо не прави, но всички го обичат, защото е добър, защото е весел, защото е услужлив и защото е беден. По литите му отъркани потури са налепени кръпка до кръпка, късото му кожухче е нацепено и из цепнатините изскочила вълна. Тъмното му селско лице е брадясало, коженият му каскет е спечен, но Иван на външността не обръща внимание. Иван Селският с всички е добър, с всички е приятел. С всички партии, с всички кметове, бивши и настоящи, с попа, с чорбаджията, с пъдаря, с всички, живущи в селото, и с тия, които по една или друга причина са вън от него и се намират в затвора.
Такъв е Иван Селският. Но защо е толкова необходим, за да върви правилно колелото на живота?
Защото е всякога на поста си, защото е той, защото е Иван.
Чуе се например, в село ще дойде опозиционен агитатор. Кметът вика Иван, пошепне му нещо. Иван събере децата си и децата от махалата, разправи им нещо, раздаде им тенекии, тепсии, бакърени сахани, нареди ги зад някой плет на главната улица и чака. Щом се зададе агитаторът, Иван дава знак и сам удря най-напред три пъти най-голямото тенеке, което е негово собствено. Децата започват и се вдигне небивала дрънканица. Чукат децата непрекъснато, силно, колкото могат, а Иван от време на време извиква:
- У-у-у, ууу! Не щем ви! Не щем ви!
Одюдюкан и освиркан, агитаторът се качи на автомобила и дим да го няма.
Друг път ще дойде, да кажем, правителствен човек. Опозицията намира Иван. Иван събира пак децата. Скрият се с тенекетата, издюдюкат, изтропат, изсвиркат и пак засрамят човека. Почнат разследвания.
- Кой направи това?
- Не знам.
Викат тоя:
- Не знам.
Викат друг:
- Не знам.
Трети.
- Не знам.
Никой не изказва Иван, защото Иван на всички трябва.
Иван и за общото благо се грижи.
Селото имаше спор за мера със съседното село. Заведе се дело. Отлага се, протака се, влачи се. Най-после окръжният съд трябваше да дойде на самото място да види, да изучи, да реши.
През нощта срещу фаталния ден Иван ходи по околните села с каруца да събере лъжесвидетелите. Като се върна, тръгна от къща на къща.
- Слушайте, хей, утре пристигат съдиите. Да излезем да ги срещнем. Всички да излезем - жени, деца, котки, кучета. Всички да облечете най-дрипавото, най-скъсаното, каквото имате... Нека ни видят сиромашията, па нека съдят кому е потребно спорното.
На другия ден, когато пристигнаха съдиите и адвокатите, посрещна ги цялото село. Доплака се на съдиите, като видяха жалната картина. То не бяха селяни, не бяха данъкоплатци, а просяци. Всичко тънеше в дрипи, мръсни, кални, жалки.
- Изгубен народ, одрипавял, потънал в мизерия! Български граждани ли са това, или нещастници прокажени ?
Като слязоха съдиите от автомобила, жените се нахвърлиха в праха пред краката им, завиха, заридаха сърцераздирателно.
Трогнаха се съдиите, адвокатите дори се трогнаха, а защитникът на Ивановото село с разплакан глас протегна ръка към съдиите и извика към селяните:
- Не се отчайвайте, нещастни братя! Жив е бог. Има правда... Е, разбира се, нашите спечелиха делото. Спечелиха го благодарение на Иван Селският.
Иван не оре, не копае. Неговите работи са обществени работи.
Ето защо такива като Иван са необходими, за да върви правилно колелото на живота.
Нагоре
Изповед
Вечернята се свърши. Последното амин на отец Павел замря без ехо и в малката, ослепяла от старост манастирска черквица настъпи продължителна тишина. Трите селянки богомолки, които стояха на купчец в средата, погледнаха отец Павел. Погледна ги и отец Павел. Няма нищо повече. Свърши се. Трите жени се прекръстиха и се наведоха да вдигнат от трона болния младеж, който седеше там блед и неподвижен.
В това време пред черквицата се чуха стъпки, придружени от късо и отмерено дрънкане на мънички звънчета. Някакъв едър мъж застана на вратата и я задръсти цяла. Той постоя малко, влезе тежко вътре и се спря.
- Добър ден. Тук ли живее изповедникът? - каза той с дебел и див глас, без да се обърне към някого.
Трите жени и отец Павел, който току-що се канеше да излезе, погледнаха влезлия. Това не приличаше на човек, а на някаква грамадна страшна мечка, отървана от синджир. Едно рошаво чудовище с голяма шапка от козя кожа, с широк кожух, обърнат с козината навънка, с рошави ногавици, които покриваха краката му от стъпълата до пояса. От това вълмо жълта козина гледаше бакърено, обгоряло лице с разрошени мустаци, с малки очи, скрити в месести мигли, отдето надничаха безстрастно. В ръката си държеше дебела и тежка тояга, по-висока от него, и когато влезе, той я удари по плочите на пода, като че искаше да я забие.
- Тука ли живее изповедникът? - попита пак той, без да се обърне към някого.
Отец Павел, който гледаше над очилата учудено тоя човек, посочи с ръка към една странична врата на олтара. Там седеше, свит на ниско столче, престарелият проповедник отец Никодим, унесен в дрямка. Голямата му глава бе наведена настрани и бялата му брада лежеше като пешкир върху отворената книга на коленете му.
Странният човек в коженото одеяние се раздвижи, повдигна тоягата и тежко запристъпя. При всяко стъпване на краката му издрънкваха мънички звънчета и техният ситен звън сякаш се търкаляше по студените плочи на пода.
Трите жени, които се канеха да си вървят, оставиха болния на трона му и се спряха. Отец Павел се прекръсти и се усмихна.
Дзън-дзън, дзън-дзън. И между всяко обаждане на звънчетата се чуваше и тежкото тупкане на тоягата, която ги предвождаше.
Задрямалият изповедник отец Никодим се сепна и изправи глава. Като видя страшния едър човек, който застана пред него, той се изправи тъй бързо на крака, че събори столчето си.
- Добър ден - каза непознатият, като установи себе си със силно тупане на тоягата.
- Свали си шапката! - каза изповедникът.
Рошавият човек вдигна тежко ръка, свали голямата шапка и я натисна под мишница. Сплеснатата му коса бе леко посребрена.
- Приближи се! - рече изповедникът.
Човекът пристъпи няколко крачки и на краката му се пак обадиха ситните звънчета.
- Рекох да се изповядам... Така ме научиха.
Изповедникът се облещи насреща му.
- Кой те научи?
- Там, в планината...
Гърлестият див глас на човека даде страшно ехо в черквичката. Догарящите няколко свещички по свещниците примигаха.
- С пари ли е, без пари ли е? - попита човекът и почна да бърка в пазвата си. Шапката, която стискаше под мишница, падна на плочите и застана край него като някое овчарско куче.
- Остави, остави - каза малко развеселен отец Никодим, но човекът не обърна внимание на думите му, извади една дълга кожена кесия, размота й връвта и си пъхна ръката в нея.
- Не знам, брате, какво са ме научили, това правя. Аз между хора не живея, аз съм в планината. Там е гора. Между дървета си живея...
Той подаде няколко лева на изповедника.
Отец Никодим погледна човека, усмихна се от досада и от досада пое парите.
- Аз съм пастир човек - заговори пак гърлесто непознатият. - У гората съм пораснал и там си живея. И там ще си умра.
- Деца, жена имаш ли? - попита изповедникът.
- Ъ-а. Нямам, нямам. Това съм, що ме гледаш.
- Пастир си, кажеш?
- Пастир, пастир. На чужда стока. Мое си нямам нищо.
При всеки нов отговор човекът освобождаваше повече душата си и гласът му се засилваше.
- По-полека, по-полека, тихо - забележи изповедникът.
- Защо? Няма що да крия. Не съм убил никого. Ние в гората така си говорим. И на стоката си говоря. Планина широка.
- На черква ходиш ли?
- Не ходя. А не съм ходил от дете. Току-речи, едвам помня кога е било.
Понеже непознатият заговори съвсем високо, отец Никодим кимна към жените и към отец Павел и им даде знак да си излязат.
Жените вдигнаха болния и като го подпираха под мишници, изведоха го навън. Отец Павел угаси догарящите свещи на свещниците и също си тръгна. Но понеже забележи, че в черквата стана тъмно, той се повърна, запали отново две тънки свещици и излезе.
- Затова ме и пратиха да се изповядам и да се пречистя.
- На колко си години?
- Не знам, брате. Четиридесет ли съм, петдесет ли? Па може и шеесет да имам. В планината годините се губят и не мож ги намери.
- Ела по-близо.
Човекът се приближи и звънчетата на краката му се обадиха.
- Какво звъни на краката ти?
- Звънченца...
- Защо ги носиш?
Непознатият се усмихна благо като ангел.
Слънчеви лъчи паднаха през прашното през прашното прозорче на купола и варакосаният иконостас светна като усмивката на непознатия.
- Защо ги нося ли, каеш? - поде той. - По планината ходя и ми е жал за животинките, за мъничките. Мравчици, пчелици, буболечки, сякакви гадинки, шаренички такива, жал ми е за тях. Не виждаш го, настъпиш го и го смачкаш. Пък тъй, звънчетата ги плашат и те самички се вардят..
Старият изповедник отпусна ръце и умилено погледна непознатия в очите. Те го гледаха спокойно, кротко и по грубото изгоряло пастирско лице гореше светост.
- Какъв свет човек - помисли си отец Никодим. - Да жали буболечките, мравките, мъничките гадинки, за които човек никога не мисли. Света душа. Дали не е светец, преоблечен, пратен от бога да ме изпитва?
Отец Никодим плахо се обърна към иконите и се прекръсти.
Непознатият пристъпи - звънчетата пак се обадиха.
- Ти си праведник, ти нямаш грях. Чиста душа - каза с усмивка изповедникът и поклати глава, като че искаше да каже: Толкова хора съм видял, а такава праведна душа като тая не мислех, че има.
- Ти нямаш грях, нямаш грях - повтори той.
- Па нямам та... какво ще имам...
- Как живееш в планината... молиш ли се на бога?
- Какво ще му се моля - каза непознатият, след като помисли малко. - Чудя му се. Па аз съм близо до него, та... На върха на планината, под само звездите. Па му се чудя, наистина, чудя му се.
- Свет човек, свет човек - говореше в себе си отец Никодим.
- А така, да си откраднал нещо, да си направил пакост?
- Не съм, брате. Какво, пази боже! Да взема чуждо, пакост да правя? А, не...
- Свет човек, свет човек - мисли изповедникът.
- Ами нещо да си излъгал?
- Ами че кого да лъжа там в пустинята. Дърво и камък се не лъже. Па стоката... Какво да го лъжеш... добиче. То се и не лъже... Човек се лъже, истина, ама де да го намериш, та да го излъжеш. Па и за какво ще го лъжеш?
- Свет човек, свет човек - удивлява се в душата си отец Никодим и му се струва, че се намалява пред него като мушица.
- Ами жени, жени срещаш ли? - решава се да попита изповедникът.
- Е, пък може ли без жени, брате? - усмихва се добродушно праведникът. - И то е божа работа.
- Кое? - попита изповедникът, повдигна се на пръсти и широко отвори очи.
- Това де, дето го рече, женските работи.
- Как божи работи?
- Е, така де, пак така си е.
"Чудак" - помисли отец Никодим.
- Тъй да си имал работа с жени отблизо... сношение?
- Па имал съм, брате.
- Навярно много рядко?
- А, не, честичко, честичко - каза с добродушна откровеност непознатият.
- Где намираш в планината жени?
- То жени сякъде ще намериш, като търсиш.
"Грешник - мисли си изповедникът и го гледа подозрително. - Дали не е дяволът преобразен, дошел да ме изкушава?"
Умилението изчезна от лицето на отец Никодим. Той взема строг вид.
- Как намираш жени в оная планинска пустиня?
- Някои сами идат.
- А други?
- Други ме викат по колибите.
- А-а...
- Има една вдовица там на едни колиби. Често ме вика. И наглежда ме жената, и пере ме. Пък една идва отдалеко. Ама за нея какво ще ти разправям, тя е от друг район. Тя е по-хубава.
- Само две ли?
- Е, има още три-четири.
- Това е грях - каза с възмущение изповедникът и очите му се отвориха застрашително.
- Грях ли? - учуди се непознатият. - Че отде да знам. Кой да ми каже там в планината.
- Грях, голям, непростим - викна гневно свещеникът.
- Като е грях, тогава ще си вървя - все така добродушно и наивно отговори непознатият, повдигна шапката си, тропна с тоягата и си тръгна.
- Не знам, не съм знаял - замъмра той и звънчетата запяха в краката му.
Но отведнъж се спря, като че бе забравил нещо, обърна се към изповедника и попита учудено:
- Аз мъж ли съм?
- Да, мъж си, мъж си - троснато му отговори отец Никодим.
- Е, грешно ли е, че съм мъж?
Отец Никодим млъкна учудено.
Непознатият тропна с тоягата и тръгна. Звънчетата пак живо се обадиха от краката му.
Това раздразни душата на изповедника. Той го настигна и извика сърдито:
- Ей, слушай, хей!
- Какво? - обърна се непознатият и се спря.
- Слушай, приятелю, звънчетата, дето си ги вързал на краката си, не са за там... Чу ли? Чу ли?
Непознатият като че не го чу. Той бавно излезе вън.
Отец Никодим застана в мрака сред пустата черквица и дълго стоя така. Вън полека-полека чезнеха равномерните стъпки на непознатия, удара на тоягата му и живия звън на звънчетата.
Кой знае - продума на себе си отец Никодим, като се свести. - Тоя човек може би е по-близо до божията истина. Той живее под само звездите.
Нагоре
Жената със златния косъм
В едно малко глухо градче, с река през него, с бели старовременни къщички, скрити като кутийки във високо оградени мънички дворчета, пълни с трендафили, живееше една вдовица на име Смарайда, ни много млада, ни твърде стара. В това градче, наистина, живееха много такива вдовици и тая, за която става дума, не се отличиваше с нищо от другите.
И тя като всички носеше старомодна черна копринена рокля, широка и дълга до глезените, чохено джубе с широки ръкави, гладка прическа, черна копринена забрадка, имаше бяло, хрисимо, набожно лице и срамежливи очи, навикнали да гледат повече надолу. Смарайда живееше при старата си майка близо до запустелия женски метох и походката й, като на всички жени от тая махала, приличаше на походката на калугерка - равна и бавна. Тя живееше от прихода на едно лозе и от работа на чужди хора - тъчеше канарени платна и получаваше скромна надница. По цял ден тя седеше на стана в слънчевия пруст, като кукувица в клетка, и тъчеше. Настрана, седнала на пода, свита одве, насукваше цеви старата й майка. Двете жени си мълчеха. Наоколо бе съвсем тихо. В градината цъфтяха няколко стари едри трендафили, които прехвърляха оградата и ронеха големите си цветове по безлюдния път, и сладкия им мирис изпълваше всичко и проникваше навсякъде: в пруста, в стаята, в сандъците, в дрехите. И мухите, упоени от тая миризма, заспиваха коя де кацне на пода.
Така тая честна вдовица прекарваше вкъщи, помирена, нищо не желаеше, нищо не мечтаеше и никъде не излизаше.
Смарайда, макар че не беше грозна, не беше и красива. Мъжете почти я не знаеха и не бъркаха името й в разговорите си. Градската клюка никога не бе споменавала името й.
В кафенето срещу банята, край което два пъти в седмицата минаваха окъпани жените от града и дето по тая причина се събираха сластолюбивите и наклонни към изневяра мъже, името на тая вдовица никога не беше произнесено. То не бе записано и в списъка, който се водеше от тия роби на плътските въжделения, в който бяха отбелязани подробно всички тайни и явни прелести, които притежаваше всяка отличена с привлекателност жена в града. Тоя списък се водеше от някой си Павел, наречен Блажения, преминал в години ерген, градски шегаджия. Той бе описал с крайна подробност, с тънък вкус, вещина и познание душата и тялото на всички жени, и стари, и млади, най-много на вдовичките, към които имаше особена слабост.
Тоя списък се четеше тайно само от посветени и в него през ден, през два или се изличаваше, или се добавяше нещо. Блаженият събираше знание по тия въпроси отвсякъде. Съмнителните работи проверяваше сам или чрез други, претегляше всичко като аптекар на везните на своя ум и записваше само онова, което му се виждаше оригинално и интересно. Фантазията му беше изострена като игла, с която той често бодеше истината и оттам течеха капки кръв, които го възбуждаха към прекрасната, измамлива и сладка лъжа.
Павел Блаженият беше мъж здрав, хубав, с тъмно лице, с коса голяма, накъдрена на сребърни пръстени, и съвсем побеляла над ушите. Неговата работа бе да подрязва лози, да чисти дърветата от гъсеници, да ашладисва дивячките и трендафилите, да поправя часовника на градската кула, да отваря брави, на които са изгубени ключовете, и да намира подземни извори за чешми и кладенци. Тия занятия му даваха възможност да скита навсякъде по воля и затова душата му бе свободна и воденето на списъка за жените му правеше удоволствие, както играта на детето. Той бе останал стар ерген, защото по-приятно му бе - не да улавя птичката, а да гони сянката й.
Веднъж Блаженият Павел, като говореше със стария, малко изветрял изповедник от малката черква, от когото научаваше работи, доверени само нему от жените, чу нещо, което нито бе мислил, нито бе записвал в любовния си списък. То бе, че Смарайда имала нейдена съкровено място на тялото си един златен косъм. Старото отче научило това от попадията си, която се къпала в банята заедно със Смарайда...
Това за Павел беше изненада, която го учуди много. Златен косъм! Нечуто нещо! Фантазията му се разплете и разклони като лозите, които подрязваше.
- Смарайда? Коя е Смарайда? - мъчеше паметта си той и не можеше да си припомни коя е тая чудна вдовица. Той познаваше почти всички. Чак когато отчето му разправи подробно кой е бил покойният и мъж, уличката и къщата с най-големите трендафили, в която тя живееше, тогава чак Павел си спомни и със срам удари широкото си чело, над което сребърните кичури като че ли надникваха да видят какво се пише по него.
На другия ден посветените другари на Блажения бяха особено възбудени от новината,която се донесе и записа в тайния списък, който, разбира се, бе известен на цялото градче. В същия ден тая новина мина по всички улички и се пръсна навсякъде. Тя донесе нещо особено, нещо празнично. Хората се оживиха и някак си пораснаха, защото сред монотонния живот на градчето дойде нещо странно, нещо небивало, което беше толкова приятно и хубаво, защото приличаше на лъжа, в която всички повярваха.
Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен. Тая новина дойде заедно с пролетта и малкото градче се обнови двойно. Пъпките на дърветата се пукаха бързо, в прочистените градинки се появиха първите цветя. Малки пеперуди захвърчаха през големите огради и запърпаха над слънчевите домове.
Самата тиха Смарайда, като чу това, усмихна се така младо и хубаво, както не бе се усмихвала от дълго време. Тя, като никога, стоя дълго пред огледалото. После очисти корените на големите трендафили, по чиито пръчки бяха тръгнали вече соковете на живота. Като отиде през близкия празник в черква, тя чу зад гърба си шушукане, усети от всички страни завистливи погледи на жените и това мина като новоземна сила в снагата й и накара Смарайда, за пръв път след толкова години да повдигне очи едно стъпало по-високо.
На връщане тя мина по голямата улица. Пред кръчмите и кафенетата седяха на припек мъжете. Тя почувствува пълните им с желания погледи, вплете ги и ги влачи като невидими юзди чак до далечния завой. Като скриви в малките улички, тя си отиде дома бързо и развълнувана като младо момиче.
През първите дни на великите пости, време, по което цъфти най-коравото дърво - дрянът, - Павел Блаженият тръгна из града да чисти гъсеници и да ашладисва.
През време на работата, качен на малката стълбичка, като дърпаше връвта на ножицата, той мислеше за златния косъм на Смарайда и сам не знаеше вярваше ли, или не, че тя има такъв косъм. Смарайда той не бе виждал, но другарите му казваха, че я видели, и наистина тя изглеждала да има в себе си нещо, което не се среща у другите жени. Те, повечето иманяри, комарджии и ловци, лесно повярваха в златния косъм на Смарайда и допущаха, че такова чудо е възможно. Блаженият почна да се замисля.
Един ден той каза на другарите си, че ще иде у Смарайдини да чисти гъсениците. Оттогава той не се яви вече в кафенето и ония, които бяха го видели да влиза със стълба и ножици на рамо у Смарайдини, се чудеха. Те повярваха, че Смарайда наистина има златен косъм.
На Връбница, преди да се пречести, Смарайда, с наведена глава, смирено, но без разкаяние, като се изповядваше пред стария изповедник в малката черква, каза му, че е сгрешила с Блажения и че след празниците ще се венчае за него.
Нагоре
Кошмар
Адско слънце пече над широкото поле. Там морни работници, пръснати из златните ниви, усилено жънат. Кървав пот капе от челата им и прави червени дири по бодливото стърнище. Нейде екват дружни момински гласове и над полето, като тих ек от медни звънци, се залюлява тъжна песен, тъй тъжна, че ти се струва да е надгробен припев.
Из пътя между нивите бавно отива към гробищата малко, бедно погребално шествие. Пред него върви шишкав поп и пее провлечено, монотонно и безучастно с дрезгавия си глас. След него четирима боси и гологлави селяци, със сърпове, закачени на пояс, носят ковчега с мъртвеца. Две крачки след тях върви самичка млада, изпита, но красива мома, с големи насълзени очи, съсипана от скръб, цяла облечена в черни дрехи.
И никой друг.
Шествието върви бавно. Попът все тъй безучастно и монотонно пее тъжна погребална песен. Босите крака на носачите ровят дребния пясък из пътя и вдигат облак от златен прах.
Песните в порето замлъкват.
Жътварите около пътя прекъсват работата си, изправят се, кръстят се и дълго и тъжно гледат печалното шествие.
- Кой е починал, братя? - питам аз.
- Ти, ти, учителю!
Студени тръпки побиват тялото ми.
- А коя е тая нажалена мома, която ме придружава с плач?
- Твоята несрета, учителю...
Едничка тя - моята несрета - ме придружаваше до гроба.
Нагоре
Как са произлезли врабчетата
Е, Бобо, ти пак искаш приказка. Добре, да ти разправя. Само че приказките се вече свършиха. Да ти разправя за дядо и баба, знам, че няма да искаш, това ти е омръзнало. За вълка и агнето също знаеш. Знаеш и за Иванчо и Марийка. За лошото момче? Сега вече няма лоши момчета. Сега педагогията е достигнало своя връх и не позволява вече да има лоши момчета.
Хиляди училища, разсадници на доброто, пълни с отбрани педагози, тъй майсторски преобръщат лошите деца в добри, че не можеш да ги познаеш. Аз да ти кажа право, Бобо, вече зле е страх да разправям какви да е приказки на децата. Опасно е. Кой знае каква беля може да ми направи някой учен педагог. Защото те мълчат, сумтят, следят и мислят. И всяка година по нещо ново измислят. Те още не са ми казали какви приказки трябва да разправям на малките като тебе, но постоянно разправят какво не трябва да се разправи.
Стига вече - провикват се тия педагози - сте разправяли невъзможни фантазии за дядо и баба, за Иванчо и Марийка. Дайте нещо реално, подгответе детето за живота, приучете го да гледа на нещата право в лицето. Утрешният гражданин трябва да бъде подготвен; не трябва да бъде заблуден, сляп пред действителността, с глава, замътена от разни фантастически измислици.
Спрете! - Пък аз, кат чуя такива дълбоки думи, Бобо, много ме е страх. И от страх забравям всичките приказки и само мълча и се усмихвам. Едни пък, педагози де, бяха се развикали: стига сте разправяли на децата за царе и царкини, тяхното обаяние в живота е изчезнало. Какви са тия раболепни пажове и верноподанни народни маси? Ние искаме свободни граждани. Всички, гдето обичахме да разправяме приказки за децата, изтръпнахме пред тия възвишени слова, Бобо.
И почнахме с трепет да чакаме новите приказки на новите педагози. Чакахме, чакахме и нищо не излезе. Какво се оказа, Бобо? То било само педагогическа екзалтация. Виж какви страшни работи има в реалното, в действителността, мое дете. И ако взема да ти разправям, зная, че няма да ти се хареса, а може би и няма да ме слушаш.
Ето защо, Бобо, аз ще ти разправя нещо, което ще ти хареса. Ще ти разправя за врабчетата. Как са произлезли врабчетата. Тия малки сиви птиченца, гдето кацат в нашата градина, гдето не знаят да пеят, а само жално и слабо чуруликат, гдето зимно време няма какво да ядат и ти им даваш трошички от хляба си. Тия мънички птиченца едно време са били деца като тебе... Едно време имало един писател. Ти знаеш ли какво нещо е писател, Бобо? Не знаеш. Това са хора, които не са способни за никаква сериозна работа и затова пишат книги. Всеки от тях мисли, че неговите книги са най-хубавите. Писателите са много особени хора. Те обичат много да говорят за себе си, а още повече обичат хората да говорят за тях, и не само да говорят, ами и да се възхищават от тях. Затова те дружат само с ласкатели. Човек, който обича да казва истината, не може да се приближи до тях. Тежко му н горко, ако само се опита да каже нещо, защото, Бобо, те са отмъстителни и злопаметни. И когато лишат книгите си, Бобо, те мислят, че вършат най-необходимата за човечеството работа, най-възвишената, най-полезната и най-голямата.
Всеки от тях, Бобо, си има своята специалност. Много научно ще стане да ти обяснявам подробно. Най-високата специалност е "детски писател". Това са писатели, гдето мислят само за децата и пишат кое стихчета, кое приказки, на сладък, мил, мазен, лесноразбираем език, само за малките дечица, за тяхното добро, за услада и храна на техните малки душици.
Ето, такъв един писател, Бобо, станал причина, щото малките деца, които чели неговите стихчета, да се превърнат на врабчета. Седял тоя писател по цял ден на масата и писал приказки и стихчета. Под прозореца на тоя писател цял ден стоял един издател и поемал всяко написано листче и издавал книжки. Писателят все седял и все писал. Той не знаял почивка. Бил много трудолюбив. Само когато вече съвсем се уморявал, той преставал да пише. Преставал да пише, но не ставал от масата, През време на почивката той рисувал на една книжка проект за паметника, който трябвало да му въздигне признателното потомство.
Писал той, Бобо, стихчета и приказки, мили и сладки. И за да ги направи по-мили и по-сладки, той употребявал всички мили и сладки думи. И за да бъдат разбирани от децата, всички съществителни имена той превръщал в умалителни: цветето ставало цветенце, лъвът - лъвче, око - очице, теле - теленце, краставица - краставичка, щъркел - щъркелче, мама - мамичка, тате - татенце, писател -писателченце. Умалявал той тия думи и те ставали сладички, милички и звучнички.
Писал той, а децата от цялата страна четели, учили наизуст, повтаряли непрекъснато денонощно тия сладки стихотворенийца и приказчици, чели, смели се, плакали, пискали, скачали.. , И от многото четения на умалителни децата вместо да растат, почнали да намаля-ват. Намалявали, намалявали, докато се превърнали на мънички врабченца и почнали да чуруликат на стихове. Така станали врабченцата, Бобо.
- Ами писателят, тате?
- Писателят, който все умалителни думи писал, също така почнал да намалява, Бобо. Намалявал, намалявал, но понеже не бил дете, не можал да стане на врабче, ами станал на сврака.
Нагоре
Кукумявка
На народните учители
Благо пролетно слънце пече над село. Всичко живо се е размърдало. В разградения училищен двор, обраснал с бурен и коприва, играят моите немирни ученици. Училището е накривило комин, като ергенин шапката си, и самодоволно се е припекло на слънцето. По тревясалите керемиди на покрива му една селска коза богобоязливо си пасе.
Да ти е мило и драго да гледаш...
Но ето че от незнайно място върху кривия училищен комин кацна и се обади зловеща кукумявка.
- Проклятие!
- Кукумяу! Ку-ку-мя-у!
- Кажи, зловеща птицо нощна, мракът ли те изпрати всред бял ден, злини да ми прокобиш? - извиках възмутен.
- Кукумяу!
- Запустение на бедното училище ли, или моето нещастие вещаеш?
- Кукумяу!
- Мрачна птицо, със зелени, пъклени очи! Що искаш да кажеш? На народната просвета ли се подсмиваш, или на мене, що си заложих младините да гния тук?
- Кукумяу!
Проклета да си ти, кажи, защо си пратена тук? Печална новина ли да ми обадиш, че бъднина ме не чака никаква и че тук, в праха училищен, ще мра полека-лека, забравен, изоставен?
- Кукумяу!
- Иди си, проклета птицо на мрака!
Тя шумно отлетя и ме изгледа презрително със зелените си очи.
- Къде отиваш ти, любителко на тъмнината? - викнах след нея. - нима ще обиколиш моите братя по борба, по идея и по страдания, все таз зловеща песен да им пееш?
- Кукумяу! - отговори тя.
Нагоре
Гениалното куче
Като си помисля, плаче ми се, господа. Удивително куче беше моя Мечо. Бог да го прости. Такива кучета рядко се раждат. Особено в днешните времена. Макар и човечеството да се е издигало в техническо отношение, все пак днешният век може да се класира като век на посредствеността. Да вземем нашия обществен и политически живот, да речем... А преди години не беше така. И хората, и животните стояха на една недостигаема висота. Интелигентен - интелигентен. Прост - прост, и туй то. Сега всичко се обърка и не можеш да различиш кой какъв е. Всеки говори, всеки разсъждава, всеки ум дава, а никакъв полезен резултат няма. Едно време и хора имаше, н кучета имаше, сега тълпа, народ, демокрация, маса, колективитет. А где е човекът? Скрита картина, намери го. ако можеш! За младежта и да не говорим - филмова интелигенция. Извинявайте, че се увлякох, господа, аслъ ние ловците сме увлекателни натури. Без тая наличност в характера нашият благороден спорт не би съществувал и количеството ни не би се увеличавало така баснословно. както е днес. Жалко само, че това става в ущърб на нашата флора и фауна, която, може да се каже, поголовно унищожихме.
Та за моето покойно куче Мечо ми беше думата. Гениално животно. Феномен. Ако не бяха го отровили безразборно градските агенти, аз ви казвам, че то ще-ще да изиграе своята историческа роля... Или някое изобретение щеше да направи, или щеше да организира в съюз всички ловни кучета. Дисциплина, ум, съобразителност, нюх, страст това бяха негови неотделими качества. Веднъж, господа, ми се случи следующето. Една сутрин, още лежа на кревата си, чувам моя Мечо скимти н драще на вратата. Понеже му знаех добре характера, ставам бързо, отварям и питам: - Какво, Мечо, какво има? Той завъртя опашка, залая, заскимтя и пред мен, пред - мен - право в кухнята, вдигна предните си крака въз стената и залая срещу календара. Поглеждам - 1-и август (по онова време на тая дата се откриваше лова). Аз, залисан нещо в работа, бях съвсем изумил. А то, животното, видяло календаря и рекло да ме подсети. Макар че нямах разположение да ходя тоя ден на лов, рекох да направя удоволствие на моя Мечо, облякох се набърже, взех чифтето и хайде на гарата, Мечо тържествува. Взимам аз първия трен за Сливница (там обикновено аз откривах лова си) и подир един час пристигам на мястото. Пък се улучи и един хубав ден, само за лов. Тръгнах аз из стърнищата около гората с моя Мечо, пата-кюта, пата-кюта, направпх връзката. Мечо ликува. И едни стойки прави, едни грациозни маниери, едни дипломатически фокуси - остави се. Пък лов имаше тогава! Яребици, пъдпъдъци, колкото искаш. Работихме ние с моя Мечо докъде обед. Аз се поуморих, а той не иска да знае. Мислех малко да си почина, но по едно време, гледам, онова ми ти куче по лази из стърнището и направи една такава поза - просто паметник. Тръгнах аз към него. Отведнъж дойде ми на ума, че има да уреждам полица при покойния Ганчо Богданов. Бре, ами сега! Честта преди всичко. Гледам на гарата пристига трен. Затичвам се аз, вадя билет обратно за София и едвам се покачих на стъпалото, тренът тръгна. Чак тогава ми дойде на ум, че кучето остана. Е, рекох, ще си дойде. Разчитах на неговата интелигентност. Пристигам аз, господа, в София, уреждам си работата и отивам в къщи да си почина Както съм полегнал, така съм и заспал. Кога се събудих, часа пет. Първата ми мисъл е, разбира се, за кучето. Ставам и питам слугинята дойде ли си. Няма го. Грабвам аз пушката и пак на гарата. В шест часа заминава трен за Сливница и аз се бухам в него. И знаете ли какво, господа? Заварвам моя Мечо на същото място, още държи стойка! Но това нищо. Случи се нещо по-важно и по-интересно с моя Мечо. А това се отрази, така да се каже, и върху моята съдба. Един ден кучето липса. Няма го никакво. Бре, какво стана? Пращам слугинята да го търси - няма го. Пък аз нямах време тоя ден. Бях много залисан. Решаваше се съдбата ми. Тая вечер щях да се годявам Всичко уговорено. У милата ме чакат. Аз влюбен. Тя добра и благородна и при това нямаше нищо против моята ловджийска страст. А тоя ден, обречен за радост, се огорчи. моя Мечо беше се изгубил. Както и да е, аз, макар и много наскърбен, едвам дочаках вечерта и се упътих към дома на моята бъдеща жена. И както вървя из една затънтена уличка, как да ви кажа, бях малко възрастен ерген, някак си беше ме срам да вървя из по-шумните улици, срам ме беше да не разберат намеренията ми. Както и да е. Вървя аз из една затънтена уличка и на едно място на тротоара, гледам, моя Мечо застанал на стойка и вдигнал глава нагоре, стои, не мърда. Поглеждам и аз - какво да видя. На стената закачена фирма: Кръчмарница "Пъдпъдък". Моля ви се, на тая фирма моя Мечо направил стойка. И то от сутринта още. Зарадвах се аз безкрайно много. Извиках Мечо и влязох в кръчмата. Там се събрали хора и го наблюдават. Влязох в разговор, седнах да пийна нещо. Запознах се с публиката. Не щеш ли, те всичките колеги-ловци. Развързахме езиците, увлякохме се и аз забравих, че съм тръгнал на годеж. Гледам, часът станал един през нощта. И аз, значи, пропуснах случая. Че после от срам и от мъка почнах всеки ден да ходя в тая кръчмарница "Пъдпъдък", опиянчих се и си останах до ден днешен стар ерген. Е, бог да прости моя Мечо. Благодаря му. Може би той нарочно
направи това, да ме спаси от беля. Интелигентно животно беше.
Нагоре
Любов
Защо замлъкнаха живите игриви звуци на хармониката, които всяка вечер пълнеха нашата малка отдалечена уличка?
Къде е младият железар, който цял ден поправяше примуси, чешми, колички, пушки и всякакви пружини? Трябва да е заминал някъде.
И колко глуха е сега улицата без неговата хармоника. Пролетните вечери са се тъй хубави, липите миришат, звездите са толкова чисти. Но пред малките пътни вратички няма хора. Хубавата словослагателка не се разхожда по тротоара подръка с малкото си сестриче. Младоженците от крайната къща не се навеждат на прозореца, притиснати един до друг, като гълъби пред гнездото си. Даже вечният стражар, който обичаше слугинята на съседите, изчезна.
А как беше хубаво по-напред! Падне вечер, градът стихне и откъм малката ковачница в ъгъла на тая бедна улица се понесат веселите звуци на хармониката. И ето че тъмнината омеква и става ласкава. Пространствата между малките къщи изчезват и една задушевност ги приближава. По тротоарите минават момичета, сякаш обкръжени от сияние, чува се смях, въздишки, затанцуват желания...
Защо замлъкнаха сега живите звуци на хармониката и тъй глуха, тъй мъртва стана нашата малка улица?
Отидох в ковачницата да видя там ли е младият свирец. Тя бе затворена. Прозорецът не светеше. Вътре лежаха заспали разхвърляните сечива.
Отбих се в кръчмата. Железарят седеше самичък на една маса. Беше пийнал - пушеше и мислеше. Не беше весел.
- Майсторе, къде ти е хармониката? Защо вече не свириш?
Той ме погледна, мълча дълго, после махна с ръка, измести краката си и каза глухо и отдалечено:
- Любов!
Разбрах го и не исках да го разпитвам повече.
Нагоре
Мичето
- Та ще ти кажа, госпожа, дойдох само с доброжелателна цел. Съседи сме и се радвам, че така бързо станахте възможни хора. Откак мъж ви зае голяма служба, гледам, всичко ви тръгна на добро. Пък и партията му се задържа на власт, та може още по-добро да бъде. Истина, и хората говорят, и вестниците писаха за някакви си там гешефти, но обществото е невероятно към тая работа, пък и министърът ви приятел - всичко си е по ред и няма що да му берете грижата. Кой ли у нас, без извинение, се е издигнал и закрепил, да му не завидят и да го не очернят! Как е Мичето? Къде е? На курорт била. Обажда ли се? Па гледам го Мичето ваше, станало една такава богиня. Израснала. оформила се, стъпя като царица. Не мога да й се нарадвам. Пък и дрехи от хубави по-хубави сте й направили, Всеки ден с нова рокля, с нова шапка, пък обуща, обуща, де ги намери толкоз хубави и толкова елегантни! С вкус голям е Мичето, няма що да му се каже.
Само че, госпожа, рядко я виждам. Тя в къщи като че не си стои. Чувам, се по сладкарници, се по Царя, се с младежи кавалери, по кина, по театри. Кога спи, кога яде, думам си, това хубаво момиче? Ама нали е младо, кипи от сили...
Та много лошо почнаха да говорят, госпожа. Завиждат й. Срещат я се с богати кавалери. С автомобили я разхождат по околността и затова й завиждат. Попаднала в среда интелигентна, дано щастието ви помогне, да ви влезе подобен зет в къщи.
Обичам Мичето, госпожа, и дойдох с доброжелателна цел, да ви обърна внимание. Пазете я таз хубавица, защото всякакви хора има и младежта се разюзди много. Видях я, отдавна беше, в една сладкарница. Гледам я и не можах отведнаж да я позная. Какво направило пустото Миче с това хубаво свое лице! Обърнете й внимание, госпожа. Защо така се е нацапала с мазила, с помади, просто физиономия не останала по нея! И защо си е така проскубала хубавите вежди? Вдигнала ги, изтеглила ги, японски фасон. Че по що им харесва тоя японски фасон на хубавите момичета, та се правят на карикатури. Пък и как си беше начервила устата, госпожа, тия хубави уста като чашки, заприличали на червива рана. Обърнете внимание, госпожа! То наистина това е модерно. Модерно, но за любов по улицата и по сладкарниците, ама за домашно употребление такива уста са просто за погнуса. Хубавото Миче! Щях да стана да й кажа, ама хайде, рекох си, пред кавалери не бива. По-добре да обърна внимание на майка й. Ние, по-възрастните, по се разбираме. Пък и друго, госпожа, ще ви обърна внимание от доброжелателство. Гледам, че хубавото Миче - пуши. Че кога се научи да пуши? Баща н не пуши, тя да пуши. Гледам я, кръстосала крак връз крак, та чак кюлотите й се виждат, да прощаваш, и като почнала цигара след цигара, цигара след цигара -как му се главата не замая, как му не прилошее.
Пък кавалерите й едни млади, хубави момчета - весела компания, че смях, че закачки, че шепнене, чепобутване... просто прекалено. Един до нея притисна, се беше и я стопил с очите си. А Мичето, нали е хитра, яде го с погледа, та го погубва.
Питам, кой е тоз. Поет, думат ми. Боже, опази я, рекох, на поет в ръцете да не влезе. Ще й засуче някое стихотворение, та ще замае главата на момичето. Пък тя, чувствителна душа, ще възпламенее от вълшебните лъжливи думи и стихчета, и ето ти последствия... Пък кой ще отговаря?
Майката на Мичето слушаше дотука с видимо търпение, ала душата й кипеше от негодувание и там като в голяма тенджера се варяха живи змии.
Но тук вече варивото преля. Тя пребледня, скокна и се обърна със свиреп поглед към своята доброжелателна съседка.
- Вие, госпожо, не сте дошли тук от доброжелание вие сте дошли да ми тровите душата и да ми черните момичето. Как смеете да говорите вие такива безобразия по адрес на нашето Миче? Мичето е свободен човек, всестранно развита и може да прави каквото си иска! А това, което говорите, е клевета. Моето Миче не е кукувица, а човек. И тя има нужда от общество, от хора и, слава богу, обществото, в което тя се движи, прави чест не само на нея, ами и на нас. Видяла си защото не прави нищо скритно. Животът й е налице. Гледай и критикувай. Не се крие по кьошетата, защото не върши нищо срамно.
Набелена, начервосана! Че кой не е набелен и начервосан в днешния век? На, и вие самата, не си виждате възрастта и набръчкания сурат, ами сте се напудрила като котка в пепелище.
Ходила по Царя! Че моето Миче от дете е тръгнала по Царя. Всеки ден с количка съм я разхождала, да привикне на хора. По Царя ще ходи, няма да ходи по Кюлюците и по Булина ливада, да се люби с комунисти като твоя непрокопсан син. Да ме извините, госпожа, знам де ви боли, но няма да ви го кажа. Завист ви яде, черна завист... И аз ви моля да напуснете още сега къщата ми, да ви не гледат очите ми!
Доброжелателката скокна.
- Така ли! Така ли оценявате моето добро дело! Да знаех, нямаше да ви пристъпя прага... Но сега, понеже ме предизвиквате, аз ще ви кажа всичко. Къде ви е Мичето от двадесет дена, а? На курорт ли е, а? На курорт ли е? Вие разправяте, че е на курорт у нейна приятелка в провинцията. Сама не знаете къде е. Пък аз знам и ще ви кажа! Знаят го всички: Мичето е в Майчин дом. На хубав курорт е Мичето!
Отведнаж майката на Мичето падна на колене.
- Сестро, мълчи, мълчи, мълчи, моля ти се. Ни дума. Не ни погубвай! Лошо е модерното време... Да мълчим, да таим, да покриваме. Това ни е задачата на нас, по-възрастните.
И тя почна през сълзи да я дърпа за дрехата, да моли, да плаче и да повтаря:
- Сестро, мълчете, мълчете, запазете ни честта... Честта ни запазете!
Нагоре
Мила родна картинка
Летен ден. Пътуваш с каручка.
Ширине, ниви, ливади. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат.
До параклисчето бунар. В бунара студена вода, извряла от сърцето на майката земя. Над бунара кобилица виси. Кофата от кобилицата открадната.
Отбиеш се да утолиш жаждата си и не можеш.
Тръгваш пак. Каручката тропа. Летен ден. Ширине, ниви, ливади, поле. Пак ниви, пак ливади, пак поле. Сред полето бяло параклисче. Вътре скрит контрабанда тютюн. Вън кръст стърчи. На кръста кацнало невидимо ангелче, донесло божията благодат.
И така нататък, и така нататък.
Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята красота.
Вечният шоп, който ме кара с каручката, е безучастен като кобилите си, безучастен към околните красоти, както и към липсата на кофата.
- Украднали са я - каже. - Беше нова, та някой може да я е взел за употреба.
В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел за употреба.
Малката плодородна котловинка, през която лениво тече на големи кривули река, се нежи под хубавото юлско слънце и мълчи, мълчи. Празник е. Никъде се не виждат работници. Буйната ръж вече е почнала да се злати. Гъста зелена трева, изпъстрена с цветя, покрива ливадите. Мирише упоително на детелина. По кичестите дървета хвъркат на чифтове гургулици, влюбени смъртно една в друга. Неизбежните врабчета кацат на орляци по прашния път и търсят нещо.
Пред нас се изпречват невисоки планински разклонения, едни голи, други гористи, разхвърлени живописно, над тях малко облаче, а зад тях синя далечина, дълбока, лазурна, зовеща бляновете ти.
- Хубави места, нане Митре - казвам аз на коларя.
- Е, що ли им е хубавото - отговаря безучастно нане Митре, на когото четинестата глава тъй добре би станала четка за комини.
Той шиба с камшика си съвсем ненужно старите кобилки, които и така, и така не вървят, и пак потъва в своята безмълвна философия. А по кобилките се събрали всичките мухи от околността. Набъкали се под хълбоците им, под опашките им, налепили се зад ушите им, по коремите им. Безпокойно се дърпат бедните хайванчета и правят жалки усилия с опашка, с крака, с уши да разгонят тая гад, да почешат сърбела си, ала юздите им са здраво в ръцете на нане Митре и той им не дава много-много да шават.
- Де, де, де, нече да те изедат - кори ги той, когато много примърдат, и удря с камшика.
- Какво нече да ги изедат бре, нане Митре, виж каква гад, като с туткал са налепени.
- Па оно и кожата им е яка, не е като моята и твоята - оправдава философски природата нане Митре и пак потъва в небитието. Мене ме мъчи жажда.
- Спри, нане Митре, да пия от реката.
- Мръсна е, мръсна. Она е пълна с гъски.
- Па нема да изпием гъските - викам аз в унисон с неговия мироглед за нещата.
- Оно гъските нема, ама некой цвъцок ще глътнеш.
Изразителността на нане Митре ме възпря. Той ме успокои, че селото е близо и там има хубава и студена вода.
И наистина, пътят ни се оправи се покрай реката. Полето се стесни, навлязохме в малка зелена лъка, между ниски гористи върхове, и насреща, в дъното на тая лъка, нависоко се провидя малкото селце, почти загубено в зеленина от дървета.
Красива гледка! Мила родна картинка! Покачихме се по гърба на една могилка, скривихме, спуснахме се в друга долчинка и ето ни в селото.
Ситни като врабчета дечурлига, полуголи, мръсни, немити, непрани, невчесани, се върдаляха из прахуляка. Те се разбягаха от тропота на каручката, застанаха отстрана на пътя и почнаха да хвърлят камъни по нас.
- Такъв им е обичаят по селата - обясни нане Митре. - Еднаж ми спукаха главата.
- Па нямат ли училище, учител да ги научи...
- Па и на това ли он ще ги учи. Чунким някой се е сетил. Оно си е така. Нали са деца... -- оправда и това нещо нане Митре и го нареди в обикновените при родни явления.
Ето чешма. Хубава циментова чешма с два чучура. Изобилна вода тече от тях и пълни каменно корито, което прелива.
Митре спря конете. Бързо скочих от каручката и се упътих към чешмата.
- Стой! - извика някой отсреща.
Един млад селянин с извехтели дрешки, с изгоряло и гладно лице като на роб, дотича при мене.
- Тая вода се не пие, бае приятелю - рече той.
- Защо? - учудих се аз.
- Отровна е.
- Как отровна? Ами защо я не спрете? Защо сте я оставили да тече?
- Ние у село знаем и я не пием, ама ваша милост сте чужденец, може да се отровите.
- Ти какъв си? - питам.
- Пазач... Пазим да се не пие от водата.
- Друга чешма имате ли?
- Пет, ама и они са забранени.
- Отровни?
- Оно, речи го, отровни.
- Ами откъде пиете вода?
- Имаме си бунари. От дедите още ни са останали.
Пазачът извика на една жена, която минаваше с пълни стомни в ръка.
- Стойне, я донеси водица да пие господина.
Стойна донесе стомните и аз се напих хубаво със студена и прясна вода. Напи се и нане Митре.
- Е, каква е тая отровна вода бе, приятелю? - полюбопитствувах пак.
- Оно, как да ви кажа, не че е отровна, ама пак е отровна. Не пием от нея и това си е. Заклели сме се и децата сме заклели да не пият. Нека течат нахалост, пущините.
- Не разбирам, брате, каква е тая работа. Защо е прохлетисана хубавата вода?
- Па оно не е за криене баш. Ако искаш, че ти кажем истината. Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги правиха бившите. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни обърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие, Я съм на служба да вардим.
- А-хааа... сега чак разбрах. Карай да вървим, нане Митре.
Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и големи орехи. Около него разхвърлени току-що почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен и лазурен хоризонт.
Мила родна картинка!
Нагоре
Напаст божия
В село эавърлува невярна болеет - тежката болест - и зареди да мори от къща на къща.
Изчезна радост, почерня измъчен народ. Сякаш зли духове прелетяха над селото.
- Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!
И черковната камбана всяка сутрин почна да разнася медния си ек над загриженото слънце, да канн старо и младо на молитва. Свещеникът усърдно заслужи литургия след литургия. Малката черквица от сутрин до вечер стоеше отворена и хората, измъчени, покаяни, уплашени, идваха по два, по три пъти на ден да палят свещи, да се молят, да слагат мило и драго дар. Няколко пъти правиха водосвет, светиха масло, посребриха иконата на божията майка, отрупаха с дарове св. Иван Изцелителя, но нищо не помогна. Болестта от ден на ден по-страшно върлуваше, по-немилостиво косеше.
Учителят дълго мисли и един ден каза, че страшната зараза на болестта се разнася от поповия излак.
На мегдана, пред поповата къща, имаше стар излак, водата на който наистина бе по-вкусна от водата на чешмата. Ала тоя излак нямаше кофа и хората черпеха от застоялата му вода с всевъзможни съдове, уливките от които се втичаха пак вътре. Учителят имаше право, но той бе много млад и хората не искаха да го вярват, а продължаваха да разнасят страшната зараза по селото. Дебелият свещеник, суеверен като всички, им помогна още повече.
- Това е напаст божия! - говореше той.
И напук на учителя, свети вода на излака.
И болестта се усили. Току зачернее човеку пред очите, удари го в глава, отще му се всичко - легне, ни жив, ни мъртъв, по цели дни и недели. Съхне, вехне, губи се. Така умря бяла Неда, Аглика, умря Ирмена - млада невеста, вчера под венчило минала. В един гроб заровиха Магда и Ягодин - любовник и любовница, и двамата млади и зелени, и двамата селска слава.
Дори каменни сърца се покъртиха от жалост.
Вредом се почувствува нещо страшно, нещо черно, глухо, мъчно. Отчаяние и безутешна скръб се възцари в сърцата, тъга засени добродушните селяшки лица. В това работно време, време на труд, на пот, на мъка и усилие - дали болни, дали полска работа да гледат.
Почерняха селските ясни дни, смутиха се спокойните и тихи нощи. Вечер всичко ще се прибере, ще стихне, ще се потаи, а от четирнте краища на селото се подемат отчаяни гласове и писъци на осиротели майки, овдовели булки и се носят тъжно и страхотно чак до зори.
Па и друга беда настигна. Застоя се суша и като опустошителен пожар изгори всичко, иэпосуши поля и посеви, извори и кладенци. Грозна тримесечна задуха се простря навсякъде и се застоя да мори, да сусши, да пали. Цели три месеца по ясното небе се не мярна ни сянка от облачец. Слънцето от ден на ден, като напук, все повече и повече се разпаляше, все повече и повече печеше. Над изгорелите поля и посеви, над почернелите угари и попуканата земя затрепера страшна марана. Сякаш въздухът гореше и гърдите го поемаха като от някакви адски нажежени тръби. Дробовете съхнеха. Устата горяха за вода. Изпръхналите устни се пукаха до кърви.
Нажежената природа доби печален и убийствен вид. От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше един тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал. Чернило някакво повея от горите и душност замени хладината им. Вадички и горски потоци, чешми и кладенци, блата и гьолища, бари и мочури - всичко пресъхна. Добитъци гинеха за вода, изпокриха се весели птички. Тежко, с разтворени човки запрехвъркаха зажаднели гарвани и унилото им грачене разкъсваше от скръб селяшкото сърце. Щъркът замислено закрачи по изсъхналите мочури. Чучулиги, задушени от страшната мараня, падаха от висинето мъртви, с изплезени езичета, с уста, пълни с алена кръв, извряла из мъничкото, пукнато песнопойно сърчице.
Сушата като невидима дяволска птица пъдеше с огнените си криле всяко облаче от кръгозора и ставаше от ден на ден по-страшна и по-убийствена. Със смъртна тъга се връщаха вечер от полето морни, изпогорели жетвари: от припламналите класове на безкрайните нивя се ронеше като дъжд изцибрено и безхлебно зърно. Из широкото, разлюляно като златно море поле не се носеше звънкият отглас нито на една жетварска песен. Мълчаливо се мяркаха там жетвари от заран до вечер. Мълчаливо се навеждаха и изправяха. Мълчаливо, като че събираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци празните снопи и кръв капеше от сърцата им. Полето мълчеше като пусто. Само от усамотен горски крайчец нейде тихо и продължително се подемаше трогателен плач на черна вдовица или осиротяла майка и тъжният му ек, сякаш отразен от небесния купол, падаше и удряше като с хладна кама сърцето ти.
Навред тъга и глухота, като че ли черна чума върлуваше или настъпяше второ пришествие.
Напусто всеки празник свещеникът извеждаше на лития по четирите краища на селото и мало, и голямо. Напусто децата всеки ден носеха черковните хоругви по ниви и по ливади. Бог не чуваше горещите молби на старо и младо - за капка росица, за здраве и за утеха.
Трябваше човек да види тъжното шествие на литията, за да му се свие сърцето от скръб. Наредени на дълга печална върволица, проточена като голяма гъсеница из полето, селяните - измъчени, боси, гологлави - мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви. По лнцата на всички се чете тъга и покаяние, от сбърчените им чела капе едра пот. Босите им крака ревят жежкия пясък и вдигат облак от златен прах, който покрива цялото шествие и прави черни браздулицн по изпотените лица на селяните. Над голите им глави пече адско слънце. Тежка миризма на тамян и восък се носи наоколо. По цели часове те обикалят селото, кръстосват полето, после се спират, окръжават свещеника и дълго се молят. И под това адско нажежено небе, посред това изгоряло поле едвам се чува плачевният припев на тия убити от скръб и безнадеждност човешки същества.
- Господи, помилуй!
Но напразно! Челиченият ек от жабешкото крякане, което цяла нощ трептеше над припламналото поле и над скръбното селце, предсказваше продължение на страшната суша.
А болестта замори по-често и по-често.
Отникъде помощ, отникъде надежда. Сбъркаха се клети сиромаси. Попът, доволен от печалбите по опела и водосвет и от победата над учителя, спокойно си седеше в кръчмата с чаша в ръка и бъбреше:
- Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душите си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога ... Сега сърбайте каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село - не искате! Теглете сега!
И хората навеждаха глави смирено, огорчени, засрамени. Само младите негодуваха против думите на попа и говореха явно:
- Греховни сме били, а? Пияници? Я нека се поогледа светиня му!
А учителят непрестанно учеше, че гнездото на страшната зараза е поповият излак, и горещо настояваше да се запусти.
- Само така ще се избавим - казваше той.
- У-у-ут - крещеше му дебелият свещеник, - вчерашно хлапе, на побелели глави ум ще дава! Не ще молитва, а? Протестантин! Безбожник! Болестта била в излака! Те зарад такива бог ни наказва! Излака да не барате, че ви ръцете изсъхват! Който иска спасение, ето черквата - нека се моли!
Учителят не се стърпя. Един ден той събра момците, който бяха с него, и пред всички селяни заковаха излака с яки дъбови капаци. Цяло село се събра на мегдана. Кметът, чорбаджията, старците - всички роптаеха против учителя, но младежите не искаха и да чуят. Попът вдигна брадвата да откове капака, но мъжката ръка на учителя го спря:
- Бъди благоразумен, дядо попе!
- Благоразумен ли? Махнете се оттука бре, хлапаци недни, не лъжете света, че ви дявол взима - зафуча светиня му. Очите му светеха, брадата му трепереше от гняв.
Тогава срещу него се изстъпи буйният Младен, годеникът на Неранза, която лежеше болна, и брат на починалата Аглика, па извика отчаяно и страшно:
- Дядо попе, хвърли брадвата настрана, че ми тъмнее пред очите!
- Ти си глупав, Младене! Не си дошъл ни веднаж на черква, пък... - заекна позеленял от яд свещеникът.
- Махни се по дяволите с твоите молитви! Те умориха Аглика и поболиха Неранза. Да се махнеш оттук, че... не знам какво ще сторя! - извика Младен и очите му се замъглиха, и пръстите му се свиха на железни юмруци. Той извади един кол от ближния плет и застана край излака
- Който смее, нека приде!
Старият му баща, треперещ от яд, вдигна ръка към него и му викна:
- Да не си ми стъпил вече в къщата, чу ли!
- Тате, назад, че никого не жаля! - викна извъи себе си Младен. - Ако бяхме направили това по-напред, сега Аглика да е жива и Неранза да е здрава.
Две едри сълзи се отрониха от очите му и се търколиха по мургавото му юнашко лице.
Старите постояха, погледаха, посърдиха се, па си отидоха.
- Много вирят нос младите! Не знам де ще му излеэе края - рече им Младеновият баща. - Видяхте ли го моя син? Щеше да ме бие за нищо работа.
Оттогава момците се заредиха да пазят излака дене и ноще. Цели четири недели който и да минеше оттам, ще види изправена до върбата стройната фигура на момък с голяма тояга в ръка, млад, бодър, бдящ като войник на поста си.
А сушата все още немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро да се свърши.
И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи:
- Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем.
Нагоре
На браздата
Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време –– само за оране.
Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог! От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:
– Де-е, хайде, братя!
Ехото се обади живо из гората.
Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо – прави усилие и върви успоредно с него.
И ето че се редят бразда, две, три – леха... Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.
– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе... Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка... Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих... Де-е, горе! Дале!
- Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.
Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!
Наоколо няма,никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.
– Хайде, Сивушке, хайде, мила! – подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.
– Стой!... Хайде малко почивка!
Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.
– Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? – заговори им той.
А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.
– Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти – говореше им Боне.
Но Сивушка нe изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утeшителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.
– Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? – заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.
– Де... хайде .. да се поразтъпчете.
Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.
– Де! Хайде, хайде! – викна с висок и ободрителен глас Боне.
Ехото из гората живо му се обади.
Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.
Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.
– Стани, Сивушке, стани! – – освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.
Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже. остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.
Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.
Гората беше глуха.
– Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила... я виж колко е ровка земята – само за оране!
Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.
Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.
- Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка... До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило... Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете – и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!
Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава.Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:
- На, слабушке, хапни си!
Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.
Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.
Той пак се обърна към болната Сивушка.
– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.
После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.
– Бау!... Ауу!... – приближи се той до нея.
Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.
Нагоре
Обвиняемий, станете!
След изслушване на свидетелите, на експертите-лекари, след многобройните въпроси на прокурора и защитата председателят на съда се обърна към подсъдимия с тържествен глас:
- Обвиняемий, пристъпете по-близко и ни разправете всичко по това, което сте извършили. Именно, защо запалвахте систематически почти всички столични кинотеатри, кое ви подбуди към това и каква цел преследвахте?
Многобройната публика, която пълнеше голямата зала на Военния клуб, дето се разглеждаше тоя сензационен процес, се раздвижи. Някои се надигнаха да видят по-добре страшния подпалвач.
Пред съда застана обвиняемият, мъж на около четиридесет и пет години, среден ръст, с приятно интелигентно лице, с умни очи, прилично облечен, с непринудени обноски и заговори с глас мек, приятен, естествен, сърдечно и без театралност.
- Господа съдии - започна той, - макар че всички свидетелски показания са против мене, аз благодаря сърдечно на свидетелите за тяхното желание да блесне самата истина. Благодаря също на господа лекарите експерти, че не ме изкараха нито луд, нито маниак, нито някакъв ненормален тип, за какъвто ме взе пресата й общественото мнение.
Аз съм българин, здрав, от здрави родители, честен гражданин, добър баща, верен служител на държавата като чиновник. Не пия, не пуша. Ако стоя днес пред вас като престъпник, причината за това са именно тия ми качества. Владея напълно разума си.
Живеех мирно и спокойно в семейството си. Поддържахме се с моята скромна заплата, Откъсвах от залъка си за доброто на децата си, да ги възпитам, да ги изуча. Но дойде нещо силно като съдбата, което наруши спокойствието ми и измени нормалното течение на дните, наруши идилията и обърна всичко с главата надолу.
Кое нещо бе това, господа съдии? Измяна? Любов? Подозрение? Ревност? - Не. В моето семейство се вмъкнаха кинематографите и запалиха къщата ми. И децата, и жената ги завладя демона на филмовата страст, ако може така да се каже. И изведнъж от къщата ми изчезнаха нашите интимни и сладки грижи за градинката, за летните разходки, за къщната наредба, за сладкото, за гозбите, за малките домашни празници. Изчезнаха разговорите за семейните спомени, за децата, за хубавите книги, за дребните и любопитни събития из живота на всекиго от нас, мечтите за бъдещето на децата, сладките надежди за по-добри дни веселите и мили обеди и вечери...
Вместо всичко това, което ни сдружаваше и сближаваше, което ни свързваше и ни правеше единни и щастливи, в моя дом се възцари кинематографът с неговите сензации, с неговите чудесии, с неговите велики звезди и киноартисти, с неговите сладострастни любовни приключения, страшни престъпления, с неговата велика универсалност, която ни разедини, разпръсна, разкъса и преобрази, без да ни издигне, без да ни направи по-съвършени, по-добри, по-културни, по-човечни.
В сърцата на моите домашни се разпали едно странно любопитство, което кипеше и ревеше всякога жално, всякога алчно и никога неудовлетворено.
Кино, кино и кино! Това бяха думите, които се преплитаха, повтаряха и заменяха всичко, което знаеха и досега, Жена ми и дъщеря ми почнаха да тичат от театър на театър, вбесени, застрастени, недояли, недоспали, оставяха ежедневните си работи несвършени и се връщаха възбудени, някак странно щастливи и унесе ни, но не носеха в душата си друго освен едно огромно нищо.
Нещата добиха други наименования. Котката беше наречена Ани Ондра, кучето, моето ловджийско куче Мечо, бе наречено Рамон Новаро, канарчето Хозе Мохика.
Дъщеря ми откри, че прилича на Рита Сакето, жена ми - на Хени Портен, Малкия ми син нарекоха Джеки Куган.
Въпросите, които ги събуждаха сутрин, бяха: Какво дават днес? С кой артист? Коя артистка? Ах, тя е чудесна! Да идем, непременно да идем!
И знаете ли с какви мили, нежни и трогателни думи искаха от мене пари... Аз, човек по природа добър, като имах, не отказвах, желаейки да им доставя удоволствие. Но когато нямах, върху мене се изсипваха цял куп обиди, които ме унижаваха и оскърбяваха.
- Ти мъж ли си? Вечно без пари. Не правиш Никакви жертви за едно нищо и никакво удоволствие на жена си. Затворил си ме в къщи, нищо да не видя, нищо да не чуя. Я гледай хорските мъже. Жените им облечени, всичко оставили на слугите си, а че ходят, където си искат. Живеят модерно. Сега така се живее, А ти, тиран и, старомоден човек, си ни откъснал от света.
- Нямам пари, бе жено... - гузно се оправдавам аз - нямам.
- Ако си мъж, намери! Който обича жена си, той ще намери пари...
И намери жена ми някакви приятели, някакви познати, роднини, за които не бях и чувал, да й носят билети гратиси. Имали близки в театрите. Може би тия господа ги купуваха.
Дъщеря ми, кой знае по какъв астрологически начин, изнамери някакви братовчеди (всеки човек, разбира се, е братовчед па някого) и почна да ходи с тях, щастлива, прещастлива. Майка й, която по-рано държеше за нейното възпитание и поведение, сега не виждаше нищо. Малко ли такива работи се случват? Животът пред очите на жена ми вече почна да се вижда като на филм. Тя всичко оправдаваше, всичко намираше за нормално - и злото, и доброто.
И аз, господа съдии, видях, че всичко, което бях съградил, рухна, че останах в семейството си като чужденец, и в душата ми кипна възмущение срещу това дяволско изобретение, което преобразява и разваля семействата. Защото не само моето беше заразено.
Тогава рекох да се боря срещу това зло. Написах статия, горчива и смела, против кинематографите. Ни-кой вестник не иска да я помести. Щели, казваха ми по редакциите, да изгубят скъпо плащаните обявления за филмите.
Напечатаха я в един седмичен лист. Че като ме юрнаха - остави жена ми и дъщеря ми, - срещу мене се нахвърляха писатели, писателчета, разни известни и неизвестни авторитети. Съсипаха ме.
Тогава, за да обърна внимание върху злото, което сполетя света, за да изкажа протеста си срещу унищожителите на семейството ми, за да предизвикам света да се заинтересува, аз реших да запаля и изгоря всички кинематографи и го извърших с чиста съвест и съзнание, че правя добро на хората.
Сега, ако искате, обесете ме.
Човекът свърши. Съдът се оттегли на съвещание.
Нагоре
Отечество любезно
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Иван Вазов
Отечество любезно, уроки да не са ти,
ама си много мило и убаво си много!
Земята ти - земя, небото ти небо!
Ете, бая със зор изкаруваме лебо
и малко на законо дъската му клопа,
ама инат чиним на цела Европа,
със тебе се хвалим дек бива и не бива...
Твойта убосия сърца ни опива
и със нея вечно ще се костоперим,
ще да и се чудим, ще да и се дзверим,
Твоят въздух чисти със хлеб да се руча -
благ е като млеко...
А студна ти вода може да се смуче,
отечество мило и на гладно сърце.
Отечество любезно! Да е да пада лебо, готов от небото,
че турим у торбата, че седнем край селото,
цел ден че да се дзверим на твойте красоти,
че окам, колко можем:
отечество любезно, е, убаво си ти!
Отечество драго, земя моя мила,
оно много пъти гърбо ми е била
ръката стражарска, ама ти прощавам -
обичам те много, не сакам да шавам.
Народо да кажем, он е немотен,
отечество мило, ама е работен -
иди къде сакаш:
по връх планините, или у механите,
иди у джендемо, ако ти е воля -
сваде че намериш свидетели много,
сваде че намериш от цървул парчета,
петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава,
в ралото умрела от труд и от мъка -
сваде че намериш босонога диря
или на орача, или на пастиря!
Гявол да те вземе отечество мило!
Нека да си дума кой каквото сака,
нека да ни лаят пцета по сокака,
ама и Русия на деда Ивана
да дойде да каже: триста гроша давам!
Отечество мило, я те па не давам!
Нагоре
Огледалото на свети Христофор
Още от млади години душата на свети Христофор се възпламеняваше за борба със злото. Неправдите го караха да се гневи, греховете и престъпленията огорчаваха сърцето му и го докарваха до възмущение. Твърд като камък, той отстояваше срещу изкушенията, силен като лъв и едър като дъб, той бе готов да смаже само с един удар гения на злото - дявола.
От заран до вечер той вървеше по пътища и по стъгди със стиснати юмруци и с поглед, запален от желание да не пропусне да мине неунищожено още в зародиша злото, което всяка заран се излупваше като хаплива змия из човешките страсти и носеше отрова.
В ония времена тоя млад човек, под чийто грамаден ръст трепереше земята, можеше да стои над закона, защото силата беше закон. И на св. Христофор не трепваше ръката, когато я вдигаше, за да порази на място, като мълния, безчестния търговец на пазара, лъжеца, крадеца и даже просяка, който се преструваше на изкълчен, за да буди по-голямо милосърдие.
Душата му бе вечно изпълнена от негодувание от страшната потребност да души, да унищожава, да къса в гнева си и да мачка в яда си всичко, което имаше дъха на неправда, на замисъл за неправда, на порок и престъпление. От това неговото прекрасно лице полека-лека се изкриви и удължи, веждите му паднаха ниско, очите намаляха и се изпълниха с кръв, ноздрите му се разшириха, устата уголемиха.
Той изгуби подобието божие и образът му заприлича на зъл кучешки образ.
Тогава децата, които св. Христофор смяташе за безгрешни, почнаха да бягат от него и да му дюдюкат, когато той минаваше по улиците, и кучетата, на които взе подобието, почнаха бесовито да го лаят. Жените, към които силният младеж имаше преголяма слабост, защото не считаше за грях ни плътската, ни духовната любов, и които тайно и явно въздишаха за него, почнаха да го избягват, да се боят от него и му дадоха презряното име Песоглавец, което ще каже човек с кучешка глава.
Свети Христофор, отчаян и ужасен, помисли, че побеждаваният толкова пъти от него дявол е поискал да си отмъсти и е пратил всички нечисти сили да го преобразят на куче, за да го лиши от единствената красота на живота - любовта на жените.
И още повече побесня младият защитник на правдата и истината. И като стисна страшни юмруци към най-силния си враг - дявола, - той поиска да го прокълне. Но за негов още по-голям ужас из зъбатите му уста излезе само кучешки вой.
Тогава песоглавецът отиде в близката гора, отскубна една суровица, окастри клоните й, нарами я като тояга и напусна родния си град, за чието добро така неуморно се бе борил.
Той се мъчеше страшно. Той знаеше, че лицето е видимият образ на душата и че преображението му в куче не може да стане, ако душата му не се е преобразила в кучешка.
И нещастникът отиде далече на един голям остров в морето. През средата на тоя остров течеше буйна и мътна река, която не можеше да се премине нито по мост, нито с ладия. От едната страна на тая река растяха и зрееха прекрасни жита, от другата пасяха безбройни чарди добитък и обширните гори бяха пълни с лов. Но жителите от двете страни търпяха лишения, защото не можеха да минат страшната река и да разменят благата си.
Песоглавецът, за когото нямаше сила непреодолима, се намери съкрушен на брега на тая река. Той се посели край нея и всеки ден я прегазваше по два пъти, за да вземе хляб от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата. Мътните и силни води на реката го обливаха до пояса и се разбиваха о коравото му тяло на пяна като о скала.
Жителите от двете страни се трупаха и гледаха с уплаха тоя непознат човек с кучешка глава и силата му ги учудваше.
Срещу хляб и месо Песоглавецът почна да пренася хората през реката, като ги вземаше на плещите си по няколко изведнъж. Но неговата страст да унищожава злите и порочните не бе го оставила. Той често спираше сред реката, сваляше от гърдите си тия, които тайнствената сила на правдата му посочваше като недостойни, и ги хвърляше в реката като гнили плодове. Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше съкрушен на колене, под които камъните хрускаха и се обръщаха на прах, и искаше да се моли. Но молитвите му се носеха към звездното небе като кучешки вой и той питаше бога с окървавено сърце:
- Господи, исках душата ми да бъде чиста като правдата, която ти си дал. Защо направи лицето ми безобразно като злото, което те огорчава и гневи?
Един ден до брега на страшната река пристигна старец, странник, не от тия места. Той помоли Песоглавецът да го пренесе и рече:
- Добри човече, пренеси ме отвъд, защото ме гони дяволът. Нямам нито хляб, нито месо да ти се отплатя. Ще ти дам само това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице дотогава, докато не извършиш най-великия подвиг, с който да угодиш на бога.
Песоглавецът пренесе стареца, взе малкото огледало и мина пак на другата страна, за да чака дявола, който преследваше странника. Той погледна по следите на тоя странник и го видя, че се губи между узрелите ниви на полето, с ореол на главата.
Тогава Песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Исус Христос, и го обзе страх, какъвто никога не бе изпитвал, и като целуваше малкото огледало, падна на колене и с такава сила заудря главата си в поклони о земята, че околните канари се събаряха и падаха със страшен шум в реката.
Оттогава свети Христофор потъна в дълбоко размишление. Ревността му да се бори със злото и да наказва недостойните се усили. Но като се гледаше в малкото огледало на Христа, той с ужас виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма злост.
И го натисна скръб. Той помисли, че мисълта му е помрачена и че не може вече да различи злото от доброто. И укроти бунта на душата си, като стана снизходителен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта.
Един ден при него дойде непознат човек, с грозно лице, с кървав поглед, плах и мрачен. Св. Христофор съгледа в него най-страшния престъпник на земята и каза в себе си:
- Да убия тоя човек, да отърва земята от страха, който носи, ето кое ще освети наново лицето ми.
И когато се готвеше да стовари на главата му страшната си ръка, непознатият каза с глас, пълен с нахалност и насмешка:
- Силний Песоглавецо, пренеси ме на другата страна, за да спася хората. Там изчезнаха всички пороци и добродетелите ще умрат, защото няма вече от какво да живеят.
Тия страшни думи спряха ръката на Песоглавеца. Той, без да бъде снизходителен, рече да бъде търпелив. Метна на гърба си отвратителния човек и го понесе, но когато нагази в реката, той усети на плещите си страшна тежест, като че това не бе човек, а торба с олово - и много по-тежко, защото коленете му почнаха да се подгъват.
Той бе уверен вече, че носи на плещите си натежал от грехове човек, и на няколок пъти помисли да го хвърли в реката, но не го стори.
С голяма мъка той го пренесе на срещния бряг и го тръшна на земята.
Човекът стана леко, даже не охна, стисна ръката на Песоглавеца с благодарност и тръгна.
Св. Христофор се върна бързо на другия бряг и треперещ от гняв, че не уби тоя злодеец, обърна се да го види.
И видя по пътя, гдето бе минал Христос - едрата, мрачна, рогата фигура на дявола леко да крачи между нивите.
- Господи - извика Песоглавецът, - сега лицето ми трябва да е станало по-грозно от кучешко!
И той, преизпълнен от страх, бързо извади огледалото и го изпречи пред очите си. Но сега в него Песоглавецът видя красотата на своето човешко лице, чистотата на погледа си. И първата мисъл, която блесна под неговото ясно чело, осветено от ореол, беше:
- Очистих се, защото направих добро на най-лошия.
Нагоре
От Пена до Пижо
Любезни стопане,
Разсилният днеска ме срещна на друмо
и ми даде твойто писмо благодумо,
оно ми се виде малко закъснело,
писано с мастило, ама изветрело,
но пак, мили Пижо, редовете кратки
ги облях със сълзи, радостни и сладки.
Колкото ги четох, дваж по толко пъти
сърце ми дълбоки въздишки изкърти.
Четоха го всички, па го скрих у пазва.
Вечер че го турям под меко възглаве,
та да ми шушука твойто "много здраве".
За нас да не мислиш... Твойта жена Пена
у такова време за мъж е родена.
Заран стана рано, умия се ръшна,
работата свърша и полска, и къщна,
изкарам телците, опера, умия,
сипа на свинете блажната помия
и пита замеся, и млекото свара,
и дам на децата гореща попара.
С Пендовата Тота впрегаме колата,
докараме малко дърва от гората -
със нея сме сущо две сестри рождени,
ту я съм у нея, ту она у мене.
Изорах, посеях, сега съм спокойна.
Помогнахме още на сирашка Дойна.
Оранта свърши се вече у селото,
децата са здрави, одат у школото.
Големата каца напълних до шия
със чушки и зеле - за чудо туршия.
Дребните пиперки на една тояга
низ до низ наредих и турих над прага,
под самата стряха, да не бие шуто,
да сещат за тебе, ти обичаш люто!
Ние тук добре сме, а ти що си тамо,
гледай да не туриш на селото срамо!
И враго да гониш, дор до дупка миша
(прочети два пъти това тук що пиша).
Сега много здраве
от мен, от децата и от двете крави.
Прочети писмото пред сички войници,
зер може би некой си немат женици,
па дръжте се здраво, зере твойта Пена
инак че те срещне у ръце с остена!
И пак много здраве от мен и от Тота
на тебе, на Пендо и целата рота.
Нагоре
Отец Сисой
С ваше позволение ще скрия името на манастира, където прекарах едно блажено лято, гостенин на добрия игумен отец Сисой. Всеки ден от ония дълги, лениви и спокойни манастирски дни ние двама обядвахме заедно вън под сянката на гъстолистната лоза - великолепно украшение на тая света обител. Тя разстилаше над нас благословените си вейки, както ливанските кедри се разстилаха над главата на Аврама, и ни правеше прохладна сянка. Нашите обеди бяха самостойни, чудесни съчинения на самого отца Сисоя, в които той примесваше покрай благовонните планински билки много от сладостта на своята мъдрост. Виното, към което скромният игумен имаше особена слабост, той предварително изстудяваше в чешмата, която пееше сладостно под сянката на три стари печални върби сред двора. На малката дървена масичка под лозата ние прекарвахме до вечерта в тихи и прояснени от вдъхновение разговори за бога, за света, за суетата на живота и загадката на смъртта. Бурното и дълго минало на отец Сисой бе му принесло много житейска опитност, а черковните книги и библията, над които прекарваше усамотените си часове, бяха прояснили душата му със света мъдрост.
- Книгите са като хората - казваше той, - когато остареят, стават мъдри. Науката и мъдростта са дело на миналото. Настоящето е винаги било море от чувства, по което се клатушкат хорските души, несигурни в своя път. Техните сълзи, техните вопли, радости, стремления, измами и душевни тържества, техните мисли и опити падат като скъпоценни бисери в бездните на това море. И когато се оттече в далечното минало, хората намират на дъното му утаени всичките попаднали съкровища и черпят мъдрост.
Уверен съм, че ако тия мисли биха могли да излязат от устата на дядо владика, той щеше да се възгордее повече от патриарх, но отец Сисой седеше спокоен, взимаше трохи от масата и ги хвърляше с хубавата си свещеничиска ръка на кокошките и на врабците, които се трупаха около него и без страх кацаха на раменете му. Той беше нисичък, здрав, с младежка светлина на очите, с приятно усмихнато лице, с посивяла брада, но под черната му калимявка се подаваха кичури, бели като вечните преспи по планините. Мислите му пъплеха бавно, разклоняваха се, виеха се като лоза и се разлистваха гъсто. За себе си казваше:
- Недостоен съм по две причини - по чревоугодието си и по снизхождението си към грешните.
- Ще ви разкажа някои от неговите приказки, пълни с поучение и дълбока мъдрост.
Нагоре
Писмото на Пижо
Слушай, мари Пено,
любезна ми жено!
Кога от селото за полко тръгнахме,
с приятели малко за сбогом пийнахме,
та не могох сичко по ред да ти кажем
и затова рекох с писмо да те тражим.
Я съм живо-здраво, тука дойдох старец,
сега да ме видиш - като новобранец,
от горе до доле у нова премена,
като че е максус за мене кроена.
Шапката си носим мъничко накриво,
като петел герест ходим горделиво.
И мустаци сучем - да му мисли оня,
дека че ми падне "на нож" да го гоня!
Па да видиш, Пено, куртката му пуста,
нова и дебела, стегната у кръста,
чизмите ми жълти, шинелата сива -
със нея съм сущо кокона красива.
Па да мож да литнеш като пиле леко
или да ме видиш така отдалеко
с каков ищах ручам чорбата войнишка,
че да се прекръстиш и кажеш с въздишка -
боже милостиви, луда съм станала,
това не е мъж ми ами пуста хала!
Още едно нещо ще да се похваля -
какво-що играе, нали знаеш жено,
в твойте ръце бързи тънкото вретено,
те така играе пушката у мойте
(тука спри и речи: "Деца не се бойте!") -
та да знаеш Пено, здрав съм и добре съм,
и таков каков съм, че да ти харесам.
Ама ти какво си? Що правят децата?
Изора ли Тото нивата в "Реката",
очука ли Дуда опраните гръсти,
прасетата как са, станаха ли тлъсти?
Оттка ли платното що беше на стана?
Дали се обади мъжко на Юрдана?
Отвори ли вече даскала школото?
Случи ли се нещо ново у селото?
Напълни ли вече кацата със зеле?
Добре ли ушиха ментето на Геле?
Па недей забравя да кажеш на Петко,
нивата на "Края" да насее редко,
оти тя е торна, да се не заглуши
или да не легне, като се задуши.
Да живейте дружно с Пендовата Тота,
ние със мъжо и сме у една рота.
Сега много здраве, па да ме не жалиш,
с менека ти можеш само да се хвалиш.
Засега не можем да ти пишем много,
къде сме, кои сме - тайна пазим строго.
Па ти нали знаеш, че жена си пуста,
не мож да си траеш, че отвориш уста -
на Куна, на Тота, на кумеца Гето -
от село на село, та чак у десето...
Ти като ми пишеш, пиши ми у полко,
они че ме найдат. Свършувам и толко!
Нагоре
Печена тиква
Душко Добродушков, архивар при окръжното управление, като занесе веднъж на подпис някои книжа в дома на господин управителя, намери го, че яде заедно с жена си и децата си тиква, опечена цяла на фурна.
Господин управителят, като подписа книжата, отряза едно парченце от тиквата и любезно го предложи на своя архивар:
– Заповядайте, господин Душко, да видите каква чудесна тиква! Само малко е прегоряла, но няма нищо. Ще извинявате.
– А, благодаря, благодаря, господин управителю! – отговори сконфузено архиварят, – аз таквоз... тикви не обичам.
– Как тъй? Вие сте от село, моля ви се, а да не обичате тиква!
На Душко му ставаше неприятно, когато му напомняха, волно или неволно, че е от село. Той се зачерви от срам.
– Да, но... стомахът ми, знаете, господин управителю, е отвикнал от такива работи – отговори той, като клатеше глава и мръщеше лице.
Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му.
– Де заповядайте де, не свенете се! – канеше го любезно управителят, – аз толкова години не съм турял тиква в устата си и се пак стомахът ми я приема!
– Не мога, господин управителю, противно ми е на стомаха, не мога да я накуся даже! – отговори Душко и си помисли: гледай, какво диване излязох, трябваше да взема!
И за да не стои повече срещу изкушението, той се поклони смирено, рече "сбогом" и излезе.
Като се намери на улицата, той свободно преглътна слюнката си и пак укори себе си:
– Диване съм си, диване, и туйто! Гонят ли те – бягай, дават ли ти – взимай, ама де главо, де!
И Душко неодобрително удари с пръст главата си. Вкусното парченце тиква пак се мярна пред очите му – хубаво, топло, сладко и над него се вие тънка изкусителна пара.
– Всъщност, ако има нещо, което най-много да обичам на света, то е печена тиква – почна да размишлява той, като вървеше с наведена глава по улицата. – Ям ги като прасе. Но да им не е пустото име такова! Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе! Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя яде тиква – махни го – човек без култура, простак, с една дума – свиня. Някога ще ида в село, само тикви да се отям! Далече от хората!
И въображението му почна да слага пред него само тикви, сладки, хубави и ароматни.
От тоя ден Душко Добродушков стана неспокоен и нервозен. Призракът на печената тиква почна да го преследва.
Седне в канцеларията да работи, а мисълта го човърка. Пише той нещо, пише до съсипване. Но се му се струва, че перото, което скърца бързо по книгата, му шепне: тиква, тиква, тиква...
Скара ли се с някого от другарите си в канцеларията, веднага ще го нарече или печена тиква, или – какво се червиш като печена тиква, или – я се погледни, моля ти се, какъв си пияница – от главата ти се вдига пара като от печена тиква!
Нощем, щом заспи, мъчителният призрак на тиквата пак иде. Присънва му се едно поле, ама какво поле! Дълго, широко, края му се не вижда! По него се натъркаляли ония ми ти печени тикви и над всяка се вие сладка пара! Душко върви из това поле, гледа тиквите и му се иска да си откъсне, но щом се наведе, тиквата изчезва. Той пак върви по полето. Поле, но не поле, а някаква си канцелария, уж широка канцелария! Там някъде се явява голяма тиква и почва да се търкаля към него и се расте, расте, става колкото къща, колкото черкова, колкото планина, по-голяма и почва по-бързо и по-силно да се търкаля към него. Душко трепери от страх и бяга, бяга, а краката му се скъсяват, скъсяват. Чудовищната тиква го настига и се хвърля върху него.
Архиварят трепва и се събужда, плувнал в пот.
Тоя сън почва да го мъчи всяка нощ.
Една вечер писарите от управлението имаха гуляй.
Опекоха си гювеч у Калчо гостилничаря и се събраха да се повеселят. Бяха го направили лют, за да пият повечко вино. Там, разбира се, беше поканен и архиварят.
Вино, речи, песни! Любовни ли не щеш, патриотически ли не щеш. После пиха тостове. Пиха за здравето на господин управителя, с условие "тук да си остане", разбира се, за красния пол в града, за величието на България, за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията и пр., и пр.
Най-после стана и господин Душко, качи се на един стол, прокашля се и вдъхновено вдигна чашата.
- Господа, почитаемо събрание, колеги, добри мои другари!
Но между тия излияния в мисълта му безцеремонно се изтърколи оная ужасна печена тиква, която тъй непрестанно го преследваше, и разбърка в главата му архивата от идеи, брани в продължение на четиринадесетгодишна служба.
Душко се помъчи да продължи. Той направи един силен жест с ръка и като я изправи към ниския таван, тържествено я задържа няколко минути, с очи, вдъхновено спрени върху другарите му.
– На равна нога, тъй да се каже... отчасти... горе-долу...
Но тиквата пак се претърколи в реката на мислите му. Душко се почувствува съвсем безсилен. Той отпусна ръката си, обърна се към другарите си и проговори с един мек, прочувствен и благ гласец, далеч от ораторския патос.
– Знаете ли какво, господа, хайде някой път да си опечем една тиква! Тъй – другарски. Не струва бог знае колко! И пак да се повеселим.
Настъпи кратко мълчание. После всички викнаха "ура" и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания.
– Прието – Прието!
– Още тази вечер! – извика един глас.
– При-е-е-тоооо!
И вътре в пет минути те отвориха подписка, съ6раха известна сума, купиха тиква и я пратиха на фурната. Душко потъна в щастливи мисли.
И когато след един час тиквата се опече, той пожела сам да я донесе и отиде.
Но...
Тъкмо когато се връщаше с таблата, върху която разнасяше аромат опечената тиква, в тъмнината го срещна господин управителят.
– А-а, господин Душко! – рече му той. – Та вий сте си опекли тиква!... Радвам се, радвам се! Сигурно стомахът ви вече се е оправил!
Душко си глътна езика и не можа да каже нищо.
Когато внесе тиквата при другарите си, те всички забелязаха, че той беше прежълтял като мъртвец.
– Какво ти е? – запитаха го зачудени.
– Прилоша ми нещо! – отговори Душко, безсилно се отпусна на един стол в ъгъл и остана там мрачен и ням. Вдълбочен в някакви си тъмни размишления, той даже не поглеждаше другарите си, които с охота и радост ядяха сладката тиква.
– Душко, вземи, братко – канеха го те.
– Не яде ми се – отговаряше той печален и убит и наставяше плачливо:
– Зле ми е, много ми е зле, момчета!... Ще се мре...
Нагоре
Самотни дървета
Прищевките на необуздания вятър донесоха от далечни гори две малки семенца и ги хвърлиха безсмислено далече едно от друго сред широкото поле. Дъждът ги намокри, земята ги зарови и затопли и от тях сред полето поникнаха две дървета. Две дървета, далече едно от друго.
Отначало те бяха малки, но безсмисленото време ги изтегли високо над земята и те можаха да погледнат по-надалеко.
И те се видяха.
Полето беше широко и до края на неговата зелена равнина не се виждаше никакво друго дърво. Само тия двете, отдалечени едно от друго, стояха сред него усамотено, кръстно разклонени като странни знакове, оставени за мярка на пустотата.
Те се гледаха отдалече и тъгуваха едно за друго и копнееха едно за друго. А пролет, когато ги стопляше жизнената сила, заедно със соковете, които плъзваха по телата им, в тях оживяваше и тъгата по вечните родни гори, от които бяха откъснати завинаги.
Те клатеха клоните си едно срещу друго и си даваха мълчаливи знакове. И радостно тръпнеха, когато една и съща птица, като една и съща мисъл, кацваше от едното на другото.
Когато излизаше буря, те се мятаха разтревожено, чупеха клоните си, фучеха, сякаш искаха да се изтръгнат от земята, да полетят едно към друго и в прегръдките си да намерят спасение.
Когато ги разделяше нощния мрак, те, изгубени едно от друго, заболяваха от скръб, гледаха молитвено към небето и чакаха да им прати по-скоро светлината на деня, за да могат отново да се видят.
Когато ловец или работник сядаше да си почине под сянката на едно от тях, то зашумяваше печално и тъжно почваше да разправя колко е мъчно да се живее самотно. Колко са бавни, тежки и безплодно изгубени часовете без близост! Как умират без съчувствие копнежите, как гаснат без надежда желанията! Колко е страшна любовта, ненамерила любов, колко е непоносим живота без взаимност...
Нагоре
Сполучлив лов
На ханчето край шосето един по един пристигнаха тримата другари ловци, уморени, съсипани. И за голяма жалост, никой нищо не носеше. Кучетата, омърлушени и разочаровани, вървяха след господарите си посрамени, с подбити крака и някакви нерадостни и подигравателни мисли се четяха в животинските им очи, От ранни зори още ловците пуснаха кучетата в рядката ниска кория, която покриваше върхове и долини докъде ти око види, и гърмяха цял ден. Клявканията на кучетата не спираха. Пръснати из гората, далече един от друг, като чуваха гърмежите и тревожния лай на гончетата, всеки мислеше, че днес ще падне богат лов.
Добре, ама ловът е до късмет. А днеска късметът беше лош. Зла среща и туйто! Никой нищо не удари, а зайци из всеки храст изскачаха.
Денят мина, свечеряваше се. Пасмурното есенно небе се избистряше, автомобилът ги чакаше пред ханчето да тръгват и те се събраха невесели и недоволни.
Насядали около масата под салкъма пред вратата на ханчето, те водеха откъслечен разговор, без всяко оживление:
- Днес не вървеше... Изгърмях си патроните. Раниш го проклетия му заек, повлече си краката, забута се в храсталака и го няма никакъв. Наоколо само кръв, а заекът в земята потънал.
- Ами аз, ами аз! А бе падна насред полянката, като гръмнах, падна и не мръдна. Отивам да го взема, той - хоп - от ръцете ми избяга. Проклетия! Тая сутрин викам на жената:
- Не ме изпращай. Като тръгна на лов, не ме изпращай. - А тя мъкна чехлите си чак до пътната врата.
- Аз пък нали живея към семинарията. Щом излязох на пътя, насреща ми поп. Конференция ли, какво ли имат. Тая седмица махалата пълна с попове.
- И мене зла среща ме сполетя. Като тръгнах, на един прозорец насреща най-мьрзеливата комшийка, станала като никога в пет часа, пуха нещо с метлата и щом ме видя: "На добър час, на добър час!" Умрях от яд. Жена, пък отгоре с метла в ръка! Идеше ми да вдигна пушката и на място да я оставя.
В това време се зададе Жълтата брада, четвъртият от компанията.
Той едвам мъкнеше корема си, цял изпотен. Разкопчаната му риза беше се лепнала на тялото му, а ловджийската му шапка, на която стърчеше някакво перо от сокол, едвам се крепеше на тила. Той изгледа другарите си, поспря се, ухили се и като вдигна ръка, в която държеше едър заек, залюшка го насам-натам.
Другарите му, като го видяха, наскачаха с похвални възгласи, ала завистта прониза сърцата им.
- Е, измъчи ме да го нося, проклетия му заек. Та покрай него изпуснах още два-три - каза Жълтата брада, като дойде при другарите си и тръшна заека на земята.
Кучетата, които лежаха под масата, станаха лениво, подушиха го, погледнаха господарите си и пак легнаха под масата.
Жълтата брада седна при другарите си, поръча си една бира и попита тържествуващ:
- Какво направихте? Много пушки хвърлихте! Трябва да сте напълнили автомобила със зайци.
- Нищо, нищо, драги - почти едногласно се обадиха другарите му. - Нищо...
- Хайде де! Пък много гърмяхте?
- Гърмяхме напразно... Каква беше тая проклета среща - не знам.
- Пък аз, като се разделихме - почна да разправя Жълтата брада, - излязох хей там горе, има една широка полянка. Още незастанал, и кучето кляфна. Срещу мене изскочи заек. Вдигам пушката, стрелях му - не улучих, отиде си жив и здрав. Кучето се сбърка от гърмежа и му изгуби дирите. Чаках, чаках, нищо няма. Слязох тогава из едно деренце. Хубаво място е тука, рекох си, не е без заек. Таман това си помислих и хоп един изпод краката ми. Запалих пушката - дааан, а заекът сви уши и дим да го няма... Рекох - патроните ми са слаби. Бръкнах в раницата, извадих други. Миналата година ги пълних с италиански барут. Напълних пак пушката. Напълних я, ама ме яд, та се късам. Викам кучето, викам, и то някъде пощуряло. Най-после чух наблизо гласа му: кяф-каф, кяф-кяф. Пришумяха храстите около мене, гледам, изскочи един, още един, още един, три от едно място. Вдигам аз пушката и с едно наполеоновско спокойствие стрелям на последния - видях, падна, стрелям тогава и на другия - той повлече задница, привряска и потъна в храстите. Взех аз убития, повиках кучето да търсим ранения. Жълтата брада прекъсна приказката си и надигна бирата.
В това време из храстите зад пътя изскокна един окъсан селяк, обрамчил стара пушка, размахващ заек в ръце. Той дойде при компанията и се обърна към Жълтата брада:
- Слушай, господине, ха земи и тоя. За него няма да ти взема като за оня, гдето ти го дадох. Ще ти го дам по-евтино - за петдесет лева. Вземи и него.
Нагоре
Сиромашка радост
Пазарният ден е на привършване. Макар че слънцето е още много високо, из Клепушанския хан излизат коли, коне, каруци и бързо си тръгват за селата. Селяни и селянки се щурат насам-натам по работите си. Някои поят конете, други стягат каручките си, боядисани с весели шарки, натоварени с това-онова.
Големите сгради на яхъра, плевника и навеса хвърлят отсечени сенки върху постлания с валчести камъни двор. Там стоят насчичкани купчини селски момичета, набелени и начервени. Около тях се въртят млади войничета в широки мундири, с ръце, преметнати през рамене един на друг, и любовна радост свети в очите им.
В дъното на двора стои нова каручка с желязна обковка и с изписани ритли, хубава като детска играчка. Тя е натъпкана до половина със сено, а върху сеното е метната шарена черга, съвсем нова. Крайчетата и се премятат през ритлите. Нейната жива и весела пъстрота свети празнично, с усмивка и доброта. Върху нея, увито в купешко алено юрганче, спи малко дете. То цялото е покрито и не се вижда нищо от него. На едно от предните колела на каручката, облегната гърбом, стои майка му, шопкиня средна възраст, и яде симид, като чупи с почит залъче по залъче. Слънцето свети по сребърните и накити, по чапразите, по дебелите старовременни гривни, по големия гердан от фалшиви пендари.
На вратата на кръчмата се подаде нисичък, набит шоп, облечен като за Великден, избръснат и със засукани мустаки.
- Пено, Пено, ела малко де - викна той и кимна с ръка.
- Ами малкото? - рече Пена, като спря да дъвче симида.
- А какво прави то? - рече усмихнато шопът и отиде при каручката.
- Полека, че спи - каза майката.
Шопът надникна през ритлите, изквича радостно и гальовно и каза тихо:
- То ми спи мъничкото... Остави го да си спи, пък ти ела, че намерих приятели от Шильовци. Ела да се повидиме.
И като погледна добро и покровителствено булката си, Стоян тръгна. Пена мушна симидчето в джоба си и тръгна след него.
Кръчмата бе пълна със селяни. Едни бяха вече пияни. Всички говореха високо, важно, все по някакви работи, свършени и недосвършени. Миришеше на вино, тютюн и манджи.
Стоян беше пийнал. На масата, дето той заведе булката си, седяха трима чуждоселци, стари хора, и две жени.
Пена целуна ръка на старите и се ръкува с жените, далечни роднини.
- Те ми булката, дядо Митре. Познаваш ли я? - рече Стоян и пак покровителствено погледна Пена.
- Познавам я та, какво да я не познавам, от дете я знам - зоговори глухо, предрано дядо Митър и сухото му старо лице, което гледаше с малки зачервени очи, добродушно и приветливо се засмя.
- У, дядо Митър... Мама, Бог да я прости, много те почиташе. Беше я горил от лошата пришка...
- Помня, помня, невесто... Щеше да умре жената, ако не бяха ме викали. Бог да я прости. А вие как сте, какво си живеете?
- А ние с Пена много се погаждаме - обади се нетърпеливо Стоян. - Само една мъка си имахме, дядо Господ и нея ни махна от сърце, та сега... Десет години, речи го, рожба си нямахме, па ни даде Господ момченце хубаво...
- Е, да е живо, да е живо - възгласиха се с участие всички от масата.
- Засмяла ви се е къщата сега. Знам, знаам - пропя по-старата.
- Е, стрино Марио, то Стоян какъв е станал отка се доби малкото, не мога да го изкарам до механата да иде...
- Ба, я до механата си ходя, ама - усмихна се Стоян, завъртя глава и извика: - Момче, дай едно кило вино!
- Немой, немой, Стояне - ще се опиянчим.
- Не, не може, ще черпя, син имам! Син имам, брей! - извика високо Стоян, та всички от кръчмата се обърнаха към него.
- Честито, честито, бае Стояне - завикаха познати от масите.
- Благодарим, братя. И на Бога благодарим. Съхнех и вехнех, сиромах, като ялова слива... Сега съм се разцъфтял като ябълка. Искам да черпя - завика високо Стоян, като стана и замаха с ръка.
- Ей, момче, на всяка маса по кило вино да сложиш от мене.
Настана оживление. Хората, повечето познати, станаха и честитиха на Стоян, като се ръкуваха.
Една срамежлива усмивка озари лицето на невестата му и тя като че подмладя и похубавя.
Момчето тръгна с вино по масите. Напълниха се чашите. Всички се чукнаха със Стоян и с булката му.
- Сиромах съм! Без дете бях два пъти по сиромах. Сга то ми е богатството. Бог ми го даде. Всички, що сте тука, приятели, познати, непознати, нашенци, другоселци, всички, да пиеме по чаша за малкия Иванчо - викаше Стоян.
- Да ти живее Иванчо, да ти живее Иванчо! - завикаха хората.
- Всекиму Господ такава радост да даде! Е, братя мои, искате ли да го видите мой Иванчо? Той е още много мъничък - два месеца няма. Булка, иди го донеси.
- Ами то си спи - рече Пена.
- Спи ли - викна Стоян, - ако спи, нека спи! Тогава ще идем ние при него. Малко дете и от царя е по-голямо. Който обича, братя, елате, да видите сина ми. Той спи в каруцата. За него съм я направил, нова е.
Стоян тръгна към вратата, хората се дигнаха от масите, забъркаха в кесиите си за дар на Иванчо и тръгнаха. Пена тръгна след тях, тревожна като квачка, провря се бързо и първа стигна до каруцата.
Върху нея още падаха златните лъчи на слънцето, което клонеше към покривите на града.
Стоян се качи на каруцата, наведе се да си вземе детенцето, но отведнаж уплашен се изправи.
- Господи!
Ръцете му се отпуснаха като отсечени и удариха като бухалки по бедрата му.
- Още едно дете... Някой ми оставил още едно дете. Брей, хора, чие е това дете, бе!
- Ах Стояне, ох, Божичко! - завика Пена и се покачи на каруцата. Хората се струпаха около тях и любопитно занадничаха през ритлите.
Върху меката постилка в каруцата до малкия Иванчо спеше сладко едно друго детенце, повито в чисти пеленки, с малко дървено кръстче, закачено с конец на гърдите му. Разбудено от шума, то замърда главичката си. Червеното му малко личице се сви от смешни гримаси. То изплези няколко пъти езиче, нацупи устата си, взе да млящи и изплака.
- Ох, гладно, гладно е, горкото - разхленчи се Стояница.
- Надой го, булка, надой го - рекоха другите жени. - То е подхвърлено, може да е гладно...
- Да го надоя ли? Ами Иванчо? - захленчи Пена.
- И Иванчо ще надоиш...
Новото малко продължаваше да млящи с уста и да суче на ума си.
Стояница го взе в прегръдките си, изви гърдата си и му даде да бозае. То се впи лакомо в нея.
- Ох, колко е гладно!... - И тя се наведе с нежност над него.
Стоян се блъскаше по главата и се тюхкаше:
- Какво да правя, бе брате!... Ще го нося в участъка.
- Занеси го там, в полицията.
- Не давам, не давам да го носиш никъде - рече Пена и майчински го притисна.
- Земи го, бре Стояне, земи го... Жадувал си толко години за дете - господ ти праща две. Късмет. Грешно е да го връщаш... Я колко е мъничко. Отчувай си го - рекоха жените.
Стоян се надвеси да го види и погледна булката си. Тя също го погледна.
Тогава той още повече се наведе над детето и мълчаливо го загледа. И колкото повече го гледаше, толкова повече лицето му се разведряваше, като че бавно-бавно от него се вдигаше облак.
- Да го вземем, Пено?
- То си е вече мое - рече умилено Пена.
- Хайде, хайде, да е честито, Стояне - рекоха селяните. - Хай да почерпиш и за него.
Привечер заходящото слънце изпращаше новата каручка на Стоян към неговото село. Стоян подвикваше весело на конете. А Стояница седеше вътре и държеше на коленете си Иванчо и неговото ново сестриче.
Нагоре
Сливи за смет
Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.
Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.
- Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.
Жени, моми, баби, булки - разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.
Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга - крина, трета - пълна престилка. Носят и се хвалят:
- У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!
- Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.
- Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало - колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.
И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.
Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.
- Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?
- Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.
Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.
И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.
Нагоре
Трите баби
Баба Еленица,
от златна Златица,
с възелче в кривачка
тръгнала при врачка.
Стара баба Рада
от Клисура града,
с сливици сушени
във една торбица
и гърненце малко
с крушова чорбица,
дълъг път тръгнала
при син у София,
земен за топчия...
А стрина ви Дивда
от Голяма Кривда,
с болки в стари плещи,
лек тръгна да дири
по бани горещи...
Едната нагоре,
другата надоле,
трите се срещнали
сред Софийско поле -
приятелки стари
от млади години
и малко роднини.
Сред широки друми
спрели се на думи,
на почивка кратка,
на приказка сладка.
Че въпроси бързи,
че радост, че сълзи,
одумки грижовни
и случки различни
от света лъжовни.
- Какво си, що правиш,
ожени ли Петко?
- Слава богу, тетко!...
- Ама ти що чиниш,
кума Еленице?
- Добре съм, кумице!
- Как живееш още?
Порасте ли Пенка...
вече да те поще?
- Чух, че се помина
твоята етърва
през велики пости?
- Е, бог да я прости!
- а пък аз тепърва
ще ставам свекърва.
Разговори сладки
и въздишки кратки,
смехове и сълзи,
отговори бавни
и въпроси бързи,
и прочее, и прочее,
тури многоточие...
Беше пролет блага,
весела и драга.
Мушици бръмчеха,
нивите растеха.
В зелени ливади
пъдпъдък потайно
ту кръвне, ту млъкне,
ту пак се обади.
В гъстите трънаци
орляк ситни врабци
на сватба се сбрали,
свирджии викнали -
свирци чуруликат
и на хоро викат
пеперуди пъстри
като вакарелки;
цветятя разкрили
шарени омбрелки.
А нашите баби
сред широки друми
стоят и приказват
тия благи думи -
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от голяма Кривда...
- Мари, ха да ходим!
- Е, почакай малко...
- Вкъщи е самичък
дядо ви Михалко!
- Не бързайте толко,
чакайте мъничко!
- У, не съм питала
за кумеца Тричко!...
И пак се подмятат
разговори нови,
едната замлъкне,
другата долови,
прекъснат, подскачат,
унесат се сладко
и времето дълго
вижда им се кратко...
- Хайде още малко!
- Хайде още малко!
Пролетта измина,
дойде лято жарко.
Слънце на небето
спряло се, та пали.
Жътварки в полето
със песни тръгнали.
По ширни ливади,
покрити със цвете,
закрачиха мерно
косачи напети.
В блата и речища,
в дълбоки гьолища,
на жега, на суша
закрякаха жаби...
А нашите баби...
от сърце и душа,
унесени в глуми
и във благи думи,
стоят и приказват
сред широки друми -
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда...
- Мари, свахо Радо,
забравих да питам
за невяста Ниса?
- Е, остави, свахо,
тя, сирота, лани
нали урадиса,
свекър и пропи се,
мъжът и Никола
продаде си вола
за лекове пусти.
Тяхното какво е -
седни, па се кръсти,
речи: не дай, Боже,
зло да се изпречи!
И пак се проточат
приказки безкрайни
за помен, за сватби,
за болки незнайни.
- Хайде още малко!
- Хайде още малко!
Есента прогони
това лято жарко...
Слана вече падна,
попари гората
и буря орони
и пръсна листата.
Над полята пусти
с грак зави се врана.
Мъгли тъмни, гъсти,
покриха Балкана.
Ветрове повяха,
на зима запяха.
Облаци покриха
небесата ясни.
Почнаха да валят
дъждове ужасни.
А нашите баби
сред широки друми
стоят и приказват
тия благи думи...
- Като че прикапа -
рече Еленица.
- Това е росица.
- Таман ги развърза
ето че прибърза,
кума Еленице!...
- Каква си, кумице!...
- Ма не сте ли чули
кому се пристана
Димова Стана?
- На ковача Дени!...
- При толкова ергени
така се ожени...
Пижовата Дона
пък в града отиде
и стана кокона!...
- Пък Дудина Кина
така си загина...
- Нима се помина?
- Не, баща и Тане
за пусто имане
ожени я силом
за Коста Гърбака.
И до днеска още
проклина го кака!...
И пак се занижат
приказките сладки,
отговори дълги
и въпроси кратки,
въздишки сърдечни,
сълзи скоротечни,
усмивки и шепот,
и големи тайни,
нежности безкрайни...
Унисат се трите,
блажени, честити -
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда...
Като всяко чудо
есента премина.
Зимата настъпи,
времето изстина.
Сняг почна да вали
на едри парцали,
да стели, да трупа
и нашите баби
тихичко затрупа
сред широки друми,
унесени сладко
в тия благи думи -
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда...
Напролет, когато
слънце пекне пак
и разтопи тихо
тоз снежен калпак,
бабите що топли
сред широки друми,
може да ги видим
унесени пак
в дълги разговори
и във благи думи -
баба Еленица
от златна Златица,
стара баба Рада
от Клисура града
и стрина ви Дивда
от Голяма Кривда...
Нагоре
Тримата глупаци
Едно време имало троица глупаци. Те тръгнали по печалба. Вървели, вървели три дни и три нощи. Намерили на пътя една тиква. Събрали се над нея, па се чудят и се маят:
- Бре, що ли е това, нане?
- Трябва да е нещо за ручане!
- Ка-ще да е за ручане... То е за игране, за търкаляне...
- А, сетих се, това е камилско яйце. Хайде да го измътим.
И захванали тримата глупаци да клечат на яйцето един подир друг, да клечат - да го измътят.
Мястото било стръмно и не знам как, тиквата се изтърколила, та тука, та тамо, та блъс - в един храст.
Из храста изскочил заек, свил уши, вдигнал опашка и побягнал.
- Камилче, камилче!... Измъти се! - завикали тримата глупаци и хукнали подир заека да го гонят, да го хванат.
Било поле - свършило се. Свил заекът в гората, свили простаците по него.
Гората била гъста и заекът се скрил.
- Ха сега де! Какво да правим? - казал най-умният. - Да се върнем, да вземем секирите, па да дойдем да сечем, да отсечем гората, да хванем камилчето.
Речено-сторено.
Върнали се тримата глупаци, взели секирите си, наточили ги хубаво и тръгнали да секат гората.
- Както съм наточил секирата, веднъж да замахна, сто дървета ще отсека - похвалил се единият.
- А пък аз, както съм наточил моята... веднъж да замахна, половин гора ще падне! - казал вторият.
- Е-хе - присмял им се третият, - пък аз моята да повдигна и цялата гора ще падне...
Препирали се, препирали се, докато се скарали. Насреща им иде един поп с кобила и жребче.
- Защо се карате, юнаци?
- Те - за това и това. Молим ти се, дядо попе, присъди чия секира е по-остра.
- Добре - рекъл попът, - дайте секирите да ги турим в дисагите, па да препусна кобилата. Чиято секира най-напред просече дисагите, тя е най-остра.
Събрали тримата простаци секирите, турили ги на попа в дисагите с острието нагоре, той препуснал кобилата и ги отнесъл.
Като разбрали тримата простаци каква е работата, хванали на попа жребчето и рекли:
- Чакай, сваляйте си, братя, дрехите - да го натоварим, да го натоварим, та жилите му да се изкинат.
Тримата глупаци се съблекли, натоварили всичките си дрехи на жребчето и го ударили с една пръчка... То подскочило веднъж-дваж и избягало с дрехите.
- Ха, видите ли как му се вдигат задните крака - изкинаха му се жилите!...
Трьгнали тримата глупаци голи като соколи. Къде да идат, какво да правят?!...
Стигнали до една планина. Зад нея захождало слънцето и позлатявало с лъчите си едно малко облаче над самия връх.
- Гледайте, гледайте - парче злато над планината! - Отде ли се е зело?...
- От небето трябва да е... Чувал съм от баба, че на баба й баба й казвала на баба й...
- Що бре?...
- Че небето е пълно със злато...
- Така ли?...
- Така...
- Тогава да се качим на планината - рекъл най-умният, - да пробием в небето дупка, да източим златото.
Речено-сторено.
Вдигнали се тримата простаци, голи като соколи, та павръх планината.
Ала небето било високо и непостижимо. Спали, треперяли през нощта, на другия ден станали, гледат - около планината бяла гъста мъгла, нищо се не види...
- Бре, що ли е това?...
- Това е прясно сирене за ручане.
- Това не е прясно сирене за ручане, ами е бял памук за търкаляне.
- Хайде да се тьрколим у него, да се стоплим!
- Хайде!
Тримата глупаци наскачали в дола и се изтрепали.
Нагоре
Ветаро
Наше село е на баир. От връо се види доло, от доло връо се не види. У доло е реката, у реката дядо поп лови риба. У благ ден си я руча сам, а у пости я пържат в механата с даскало.
Едно време дядо поп и даскало се караа, караа - щеа очи да си изповадят, а сега от них по-големи приятели и у околията нема.
Караа се они по две причини, да кажем: даскало мразеше попо, че не пие, попо мразеше даскало, че блажи. Па като зафана попо да пие, и они се сдобриа, та зеа заедно да блажат.
Нали рекъл некой: "Сговорна дружина и у петок блажно руча" - те и они така.
У селото има три кметове, двамата са у затворо - третио че иде, като дойдат они да го заместят.
На баиро на връо живеят Дудини, а у доло на крайо - Вутови.
Дуда е най-убава мома у село. Нема кръст, нема половина - от врато до доле равна като бадем за ракия. Само един кусур има, че като говори, подсмърча и си бърка с язико у носо, ама кой това ти гледа. Човек без кусур не може!
Зашнал се е акъло на Вуте по Дуда. Он у доло живее, а мислите му се по връо одат, като овци по каменяк. Она на връо живее, ама чак у доло грее. Като месечинка над вир - и отгоре свети и отдоле свети.
Вуте е пък дълго, тънко и високо - магаре му под четало минува.
Я сал чакам да се вземат с Дуда, да видим каков Крали Марко че се пръкне от них!
То убаво, ама на Дуда баща й каков е. . . Лелее!
Еднаж улезнал Вуте на Дудини в градината, па се скрил в търняко. Съгледа го баща й, па му окне:
- Чекай, сине, да те питам, що тражиш у овесо!
- Ветаро ми духна капата, та влезох да я зема - отговори Вуте.
- Я тоя ветър, така и така, декато може да ти земе капата от доло, та да я фърли на връо!
- У, тате, оти да не може - обади се Дуда. - Мене оня ден ми грабна шамията, та чак у Вутови на колата на климията!
- Е, па? - запита люто Дудин баща.
- Па слезем язе да я земем, а ветаро духне пак, та ме събори на Вутови зад плевнико, па ми дигне дрехите чак до главата.
- Мълчи мари! - окна баща й. - Тоя ветър едно време ме ожени за макя ти!
Нагоре
Веселият монах
Горе в планината е старият манастир "Света Троица", мъчно достъпен и затова почти запустял. Бутнат в подножието на големи ронливи скали, добили причудливи форми на чудовища, с разсипана каменна ограда, потънал в бурен, с изкривени полуразрушени здания, почернели от времето, с тревясал двор, из която стърчат няколко закелавели умиращи дървета, с глухотата си, със самотата си, това място навява печал и запустението му плаши.
Черквичката, останала кой знае от кои времена, се е слупила под тежестта на плочния покрив, обраснал с мъх. Изкривените каменни стени са подпрени с дебели, вече прогнили дървета и макар с подкърпена мазилка те са хлътнали в земята и единствената сводова вратичка е заприличала на пещерна дупка. За да влезеш през нея, трябва съвсем да се приведеш. Вътре мирише на опразнена гробница. От големите неравни плочи, с които е постлан подът, иде смъртна хладина. Слънчевите лъчи, които падат право насреща, не могат да проникнат вътре през дълбоките малки прозорчета, потънали в паяжина, и образите по иконите са побледнели като мъртъвци. Угасналите им очи гледат безучастно и безнадеждно.
Просторните гори, които някога са освежавали и красили околностите, отдавна са изчезнали. Пороищата са изровили стръмнините и завлекли пътищата. По голите склонове лъщят морави сипеи като злокачествени струпеи. Изобилните извори из долините са пресъхнали и на местата им сега се таят зеленясали вадички от застояла вода, при която не иде никакво животно.
Сам бог е вдигнал благоволението си оттук и хората са престанали да идат на поклонение. Един стар магер и един пратен за наказание монах прекарват в мързел тук и тяхната неприветливост пъди всичко живо от това място. Орлите горе по скалите напуснаха гнездата си, ластовички не чуруликат под стрехите. Не се чува гласът на гургулицата. Бягат бухалите и кукумявките. Само паяци по тъмните ъгли плетат мрежите си и се люлеят по стените на празните стаи.
А долу в падината, не много далеко от това мъртвило, се намира чудно място. Широка равна поляна, затворена от високи обраснали с мъх и здравец скали, мокри от вечно сълзящи струи. В подножието им бликат студени живи извори, които събират водите си в тиха спокойна рекичка. На средата на поляната се намира светия гроб. Един камък, увит в бръшлян, бележи това място и под него една лехичка, гдето по чудо растат едно до друго, като че посадени и събрани от добродетелна невеста, всички цветя, които можеш да намериш в планината. Тук се редят да цъфтят от първите пролетни теменужки до есенния минзухар, когото покрива първият сняг. Наоколо се събират хиляди птици, а нощем при реката идат да пият вода много животни от планината. Те слизат на поляната, укротени и спокойни, и никое никого не напада. Вълкът и сърната, лисицата и дивата кокошка утоляват жаждата си един до друг.
Затова и хората идат тук да търсят изцеление на душевните си рани. Скърбящи, страдащи от мъка и мрачни мисли, безнадеждно влюбени, щастливи младоженци, осиротели деца, бездетни и челядници идат да се кланят с молитва на светия гроб и да умият лицата си с благословена вода.
В тоя гроб не почива светец или мъченик, записан в календара. И в черковните книги няма песен за него. И името му малко се знае. Но бог е приел делото му и с невидими грижи вечно поддържа цветя на гроба му.
В тоя малък гроб, над който се редуват да цъфтят всички цветя от планината, почива младият монах Еникий, наричан някога Веселия монах.
Останал невръстен сирак, отгледан от несвои, той, момче едва на десет години, бе даден за прислужник в току що основания манастир "Света Троица". Монасите го направиха пастир на козите си, а в празничен ден го посвещаваха в черковния ред и поучаваха божието слово. Повече от времето малкият прекарваше по горите самичък с мълчаливото си стадо, свиреше с цафарата, която си направи самичък, и лежейки на гръб по поляните, гледаше небето, слушаше ударите на малкото си сърце и размишляваше за живота и света, който беше далеч от него. Там той се срещаше с различини животни и привикна с тях, без да се плаши от нещо. Той се научи да подражава гласа на зверовете и птиците така сполучливо, че можеше да повика вълка и заяка. Можеше да събира враните на орляци. Примамваше сърните и тъй мило им говореше, че те идеха при него и взимаха хляб от ръката му. Врабчетата кацаха по раменете и по главата му и се радваха, когато им говореше. Той носеше зърна в торбичката и ги хранеше. Зайчетата идеха при него, изправяха се срещу лицето му и с часове го гледаха. Той укротяваше змиите със свирката си и те пълзеха и се галеха по ръцете му и по шията му, кротки и послушни. Свикваше различни птички от гората и им пееше песни, които сам беше измислил, а те го слушаха благодарни. Знаеше гнездата на гургулиците и носеше храна на майките, когато мътеха. Вълците ближеха ръката му и не закачаха стадото му.
Неизказано бе учудването на старците, когато една вечер видяха, че малкият прислужник прибира козите, а от двете му страни вървеха два едри вълци, които се милваха о колените му.
- Изпъди ги, ти си играеш с дявола - каза му строго игуменът.
Момчето каза нещо на вълците, погали ги и те тичешком се скриха в гората.
Монасите се събраха след вечерня и дълго говориха. Боязън овладя душите им.
- Самият сатана тук има пръст - казваше игуменът. - Или това момче е сам изкусителят, който се е вмъкнал тук да ни погуби.
И решиха благочестивите монаси в полунощ да отслужат бдение и молитви над момъка и да закачат осветен кръст на шията му. Ако той е въплощение на лукавия, да се пукне и да изчезне.
Момъкът със смирение изслуша молитвите и когато му закачиха кръста, целуна ръце на всички и се разплака от умиление. Тогава монасите се убедиха, че душата на момчето е чиста и невинна. И когато стана на двадесет години, подстригаха го в монашески чин и го приеха в братството под името Еникий.
Всеки ден, след вечерня, монасите заедно с новопосветения излизаха по стръмната пътека на полянката върху високите скали на манастира, сядаха там и водеха душеспасителна беседа.
Те бяха се отрекли от всичко плътско и земно и бяха се отдалечили в планинската тишина между манастирските стени на отшелничество и покаяние. С пост, молитви, въздържание и изтощение на тялото си те искаха да възвишат душите си до бога и чисти да отидат в неговите селения. Младият монах Еникий слушаше със смирение поуките им, обръщаше сините си хубави очи към небето и душата му се пълнеше с блаженство, както планината се пълнеше с благоухание от цвета на липите. Както се разхубавяваше душата му, така се разхубавяваше и лицето му. Въпреки постът и въздържанието тялото му стана едро и гъвкаво и от него дишаше сила и здраве. Зачервените му страни, които имаха цвета на препечен пшеничен хляб, се покриха с малка мека къдрава брада, косата му се зави на тъмнозлатни пръстенчета и сините му очи добиха дълбочината на небесния лазур и слънчев поглед.
Монасите го гледаха с учудване и се боеха, че избликът на сила и здраве ще погуби душата на младия Еникий. А той цял ден шеташе смирен и безгрижен, метеше черквичката, садеше цветя в градинката, поливаше ги и когато цъфнеха, береше големи китки и ги туряше натопени в глинена чаша на своята малка масичка в килията си. Понякога той се закичваше над ухо под калимявката, ходеше весел насам-нататък и пееше песни, които като малък бе научил от момчетата в село.
Тия работи не се харесваха на сподвижниците и една вечер, след беседата на скалите, на която Еникий бе дошел с китка здравец на ухото, игуменът му каза:
- Еникий, любовта ти към цветята е светско увлечение и затова е грешна. Цветята напомнят за любовта между мъж и жена. Самоотреченият, облечен в черно, трябва да бяга от подобни помишления.
Еникий погледна игумена с хубавите си очи и каза:
- Цветята са най-хубавите творения на бога. Той ги посея на земята за пример на красота и чистота.
- А песните, които пееш? - попита намръщено игуменът и впи изпитателен поглед върху младежа.
- Това са цветя, които растат в душата на човека по божие вдъхновение - венци от най-чисти думи. И птичките с песни славословят твореца всевивишни.
- Еникий, мислите ти са еретичини... Пази се от богохулство - рече игуменът и стана.
Монасите го последваха мълчаливо. Еникий остана върху скалите сам. Слънцето залязваше и долините на планината се изпълниха със сянка. Младият монах устреми замислен поглед надолу, гдето се простираше широкото поле и гдето в бедни селца живееха хора, и каза на себе си:
- Какво ли мислят тия там, които с труд изкарват хляба си?
При тия думи някой гръмко се изсмя в самотата. Тръпки побиха монаха. Тоя смях му се видя зъл и зловещ.
Като погледна, той видя на няколко крачки от себе си, че седи лукавият и люлее краката си над пропастта.
- Не си ли ти сатаната? - каза му Еникий строго.
- Позна ме - отговори рогатият.
- Познах те по мрачното лице и по смеха ти, който не прилича на човешкия, защото звучи като шум от търколени над пропастта камъни. Но защо дойде?
- Привлякоха ме мислите ти и дойдох да си поговорим.
- Аз не съм мислил за теб.
- Но мислиш като мен.
- Пази боже - каза младият момък и се прекръсти.
- Кръстът ти не ме плаши, защото видът ти ме привлича.
- Дошъл си, навярно, да ме изкушаваш?
- Дойдох да те питам нещо. За чие спасение се грижиш ти и братята ти от манастира? И защо бягате от хората?
- За да не се докоснем до злото, което ти внушаваш, отстранихме се в самота, за да очистим душите си и да ги подготвим за милостта на твореца.
- Вие се грижите само за себе си.
- Всеки трябва да мисли за своето собствено изкупление.
- Вие сте мои роби.
- Не, изкушителю, ние сме твои врази.
- Да оставиш ближния си и да мислиш само за себе си, това ще каже да си мой покорен слуга.
Сатаната се изсмя сухо и рязко и в очите му светнаха тържествующи искри.
- Иди си! - каза Еникий и усети в душата си болка. - Иди си!
Но лукавият седеше, люлееше краката си и гледаше упорно и нахално младия монах.
Еникий се прекръсти три пъти, обърна се и почна да се спуща по стръмната пътека към манастира. И докато се скри, той чуваше зад гърба си ехидния смях на дявола, който приличаше на шум от камъни, търколени над пропаст. Еникий усети, че тая пропаст е неговата душа.
Той се прибра в килията си, моли се дълго и легна късно. Но спокойният сън, който му пращаха нощите досега, не дойде. Кошмарни мисли мъчеха младия, посветен богу момък. Той се мяташе в бялото си легло и една мисъл гризеше съвестта му:
"Наистина, кому служа аз? На бога ли? Той ме е създал човек, но по човешки ли му служа аз, както другите негови твари? На себе си ли? Ще приеме ли той душата, която се е отказала от всички подвизи, беди и радости, които той е създал за нея? Или наистина служа на изкушителя, който ме посети?"
На другия ден Еникий се яви пред братята блед, тъжен и с отчаян вид. Те го разпитваха какво му е, но той мълчеше. Тоя ден той забрави да полее цветята. А вечерта, когато излязоха на обичайната беседа над скалите, Еникий целуна ръка на игумена и му каза:
- Братя, искам пред всички да се изповядам. Снощи тук на това място ме посети лукавият и беседвах с него.
Изненадани от думите на Еникия, братята почнаха да се кръстят. Игуменът го погледна уплашено.
- Какво говориш, чадо! Ти с ума ли си, или бълнуваш.
- Говоря самата истина, отче.
И с наведени очи Еникий разправи срещата си с дявола и приповтори разговора, който води с него. И когато свърши, отстрани се чу рязък студен смях и ледни тръпки полазиха монасите. Върху скалата на същото място, гдето беше го видял Еникий,седеше спокойно дяволът. Рогата му надвишаваха храстите, а краката му се клатеха над пропастта. Като спря нахалния си смях, той се обърна към монасите и каза:
- Вие сте стари и непотребни на живота. Непотребните на живота са непотребни и на бога, и на мене... Но младият Еникий е мой.
Тия думи вцепениха всички. Но Еникий скокна мъжествено, очите му се запалиха и той извика заканително:
- Лъжеш се, лукави. Аз няма да бъда твой слуга. Бог ще ми даде сила да те унищожа.
Поразени от чудото, монасите се върнаха в мълчание и слизайки по пътеката, кръстеха се непрестанно.
На сутринта, когато огря слънцето, те видяха, че скалата, от която Еникий бутна дявола, бе опръскана с кръв, а под нея бяха поникнали странни бурени с нетърпима миризма.
Същия ден душата на Еникий се освободи от тежкия гнет, който преживя. Лицето му заруменя и очите му добиха пак чистотата на лазура небесен. Сърцето му повеселя. Той се накичи над ухото с пъстра китка, събра птичките и им пя. Полива цветята и разговаря високо с планинското ехо.
- Еникий - каза му игуменът, който с тъга следеше постъпките на младежа, - ти мислиш, че си унищожил дявола, но аз виждам, че той се е вселил в теб и ти угаждаш нему с деянията си.
- Не, отче, душата ми е спокойна. Аз съм весел по божие повеление и по негово повеление искам да напусна подвизите в манастира, да се отдам на подвизи между хората. По колиби и по села живеят люде, бедни и богати, цял ден чоплят земята, страдат, умират и нямат никаква радост. На тях искам да ида да служа.
- Как ще им служиш ти, неопитний и неподготвений?
- Ще им свиря, ще им пея, ще им нося смях и радост. И като са лоши, ще станат добри, и като са добри, няма да станат лоши.
И още на другия ден Еникий закачи на гърдите си върху черното расо голямата китка от хубави планински цветя, взема пастирската си свирка, остави манастира и се спусна надолу към селата, гдето живееха хората.
Макар че беше празник, селото, в което най-напред влезе Еникий, беше пусто и тъжно. По улиците нямаше хора. Кучетата надушиха чужденеца, изскочиха от мръсните дворища и го залаяха, но неговият мек глас и неговата слънчева усмивка веднага ги смириха и те почнаха да се умилкват около краката му и радостно да скимтят. Еникий извади свирката си и засвири. Врабци долетяха отнякъде и кацнаха по раменете му, по ръцете му и по калимявката му. Кучетата тръгнаха другарски по стъпките му, а кокошки и петли се разхвърчаха и накацаха по плетищата да гледат това любопитно шествие.
Отнякъде дотърчаха деца и почнаха високо да викат:
- Бягайте, луд е дошъл, луд!
Те почнаха да хвърлят камъни към монаха, като не преставаха да дюдюкат.
Отец Еникий се спря, обърна се към тях и каза:
- Елате, деца, ще ви дам по едно врабченце и ще ви попея.
Усмивката му беше толкова сърдечна, добра и весела, че покори веднага децата. Те го заобиколиха, но се държеха далечко, защото ги беше страх от кучетата, които вървяха по стъпките му. Тогава монахът се обърна към животните и им каза да си отидат кое откъде е.
Кучетата се спряха покорно, после се обърнаха и заклискаха към дворовете си. Тогава децата приближиха монаха и с учудени погледи загледаха врабчетата, които бяха накацали по него така безстрашно и спокойно, като че бяха в клоните на някое дърво.
- Ето сега на всяко от вас ще подаря по едно врабченце - рече Еникий, протегна ръка и заповяда на врабчетата да накацат по децата.
Малките птички се разхвърчаха и накацаха по шапките и раменете на децата, които почнаха радостно да викат и да подскачат. Еникий заподскача заедно с тях, като запя весела песен.
Скоро из пътните врати наизлязоха любопитни мъже и жени и гледаха с учудване веселия монах.
- Божичко - почнаха да се кръстят някои стари жени, - луд ли е, или пиян нещастният?
Но хубавото лице на монаха светеше от щастлива и сърдечна усмивка и в кротките му очи грееше доброта и мъдрост.
В селото веднага се разчу за тоя странен монах и по всички улички се юрнаха любопитни да го видят. Мъже, жени, деца и немощни старци дори се струпаха на мегдана, гдето беше спрял Еникий и около когото бяха се начугулили децата, по шапките на които спокойно стоеха врабченцата и безстрашно гледаха наоколо.
- Магесник, магесник - почнаха да шушукат жените.
- Не, това е дявол, самият дявол - каза някой, - дръжте го да го вържем и затворим.
И няколко мъже разтласкаха събраните и уловиха със закана монаха.
- Почакайте малко - каза усмихнат той, - вие още нищо не знаете. Зло никому не правя. Аз искам само да ви поразвеселя. Виждам ви мрачни, омърлушени, уморени от труд, виждам застарели от липса на радост младежи, моми, пребрадени като вдовици. Това не е угодно богу. Я погледнете нивите колко са зелени, погледнете прошарените с цветя ливади, вижте отрупаните с цветове дръвчета, погледнете мушичките, пеперудите, пчеличките, цветята и растенията колко са радостни. С тяхната радост те славят бога, който ги е сътворил. А вие, хората, защо сте толкова мрачни? Младежи и моми, тичайте вкъщи, облечете новите си премени и елате тук, съберете се на хоро, а аз ще ви посвиря.
Еникий говореше просто и с такава усмивка, че на всички им стана весело и на всички в душите се пробуди някакъв живителен трепет и някаква неясна, но хубава надежда. Мъжете, които бяха го хванали, го пуснаха. Момите и момците с висок смях и с викове се разбягаха и пременени в дрехите, които обличаха само на Великден, скоро се върнаха пак и на весели купчини се струпаха около монаха.
Той им каза:
- Украсихме младостта си и ободрихме душите си. Вижте колко сте прекрасни сега и като слънце огреяхте в мрачното ваше село. Всякога да бъде слънце младостта ви! Днес ангели прехвърчат над вас и бог ви взима под закрила.
И засмян, Еникий извади свирката си и засвири кръшно и тропливо. Около него се люшна живо хоро. До вечерта селото прекара празнично, а на другия ден цялото поле кънтеше от песните на работливите девойки.
Монахът вървеше от село на село и хората го чакаха с открити сърца. Когато минаваше през полето, той се спираше при работниците по нивите, пееше им или им свиреше със свирката, вечер се отбиваше по чешмите и кладенците, гдето се събираха момите и момците, раздаваше им цветята, които бе събирал през деня по ливадите и по горичките, и ги учеше на нови песни и на хора, които те не знаеха.
Целият тоя беден край, гдето премина Еникий, се оживи. В душите нахлу надеждата, която беше ги оставила. Завистта и злобата изчезнаха. Хората почнаха да се гледат братски, да си помагат и да се обичат. Еникий не говореше за бога и никого не плашеше с него, но в обнадеждените души той дойде сам и те станаха по-добри. Народът започна да гледа на труда не като на мъка, а като на благословия. Нивите се очистиха от тръни и бурени и плодът им се утрои. Така сърцата се ободриха.
Но безсмъртният човешки враг, дяволът, не беше доволен. Той вървеше по стъпките на монаха и се мъчеше да отскубне от сърцата на хората надеждите, които той беше посял. И намери души, гдето хвърли завистта и клеветата. Скоро високата власт, която със закон пазеше душите от падение, обяви Еникия за безбожник, хвана го със стража, затвори го в тъмница и го осъди като оръдие на дявола да бъде изгорен жив.
В уречения ден събраха народа, между който ходеше Еникий. Докараха насила жените и децата пред голямата клада и доведоха монаха вързан. Хубавото му лице бе весело и по него нямаше бледността на страха. Като видя познатите си, които, събрани наоколо, скритом плачеха, той се усмихна и запя. Запя една малка безгрижна песен, която тъй много развеселяваше младежта. Стражата запали кладата. Буйни пламъци обгърнаха сухите дърва и се издигнаха високо.
Уловиха монаха да го хвърлят, за да се изпълни наказанието, но той ги спря с усмивката си и каза:
- Оставете ме да се покача сам.
И като запя хвалебна богу песен, той приближи кладата, покачи се на дебелите горящи дървета и навлезе в пламъците. Из народа се чуха писъци и плачове. Жените паднаха на колени, захлупили лица на земята, и заридаха. Никой не искаше да вдигне очи и да види мъките на веселия монах, който беше ги ободрил, съживил и преобразил с песните си, с веселостта си и с кротостта си. Но ето че от кладата се понесе пак песен. Монахът пееше засмян, хубав, благ и вдъхновен, а пламъците около него се превръщаха в цветя, извиваха зелени стъбла нависоко и от тях падаха благоуханни цветове - бели, алени и розови. Еникий късаше с две ръце от тях и хвърляше към народа, който почна да вика, да пее хвалебни богу песни и да играе лудешки наоколо. Обезумяла от страх, стражата се разбяга и народът последва монаха, който, невредим, слезе от кладата, която бе се превърнала на цветна веранда.
И тръгна пак между народа със своите жизнерадостни песни, които носеха надежди. Хората не падаха духом, не униваха. У тях се събуди желание за труд и за по-хубав живот. По сухите полета се изкопаха дълбоки кладенци. От планината доведоха вода и шарени чешми зашуртяха по селата. Градини се раззелениха, овощни дървета изникнаха по дворовете, а по прозорците на къщите се наредиха саксии с цветя. Разхубавиха се жените и момите, мъжете придобиха юначен изглед. Нещо ново бе се родило в тоя кът на земята - това беше надеждата, която сгряваше, ободряваше и привързваше към живота.
Веселият монах умря. Бог, комуто той служи с цялото си сърце така, както можеше, го прибра при себе си, а хората го заровиха там под манастира, на оная хубава полянка сред гората, и ангели всяка пролет садят там много и различни цветя.