СТЕФАН ЦАНЕВ

АВТОРЕКВИЕМ

ТАЗИ НОЩ, КОГАТО НЕЖНО СПИТЕ

или си пиете разсеяно питието,

или събличате жените си,

или жените галят уморените си мъже;

тази нощ,

когато шофьорът се взира в бялата линия,

за да не излети от тъмния път,

когато пилотът приземява слепешком самолета,

когато капитанът сверява посоката по Северната звезда;

тази нощ,

когато дъщеря ми спи

и аз, за да не я събудя, пиша на кибритена клечка -

тази нощ

аз решавам живота си.

Какво направих до днес?

38-годишен -

оправдах ли щедростта на природата,

поникнаха ли всички семена, заровени в моя мозък?

Направих малко -

прецизен ли бях или мързелив?

И не оправдавам ли с безкомпромисно мълчание

своята нерешителност да говоря?

Колко пъти пожертвах живота си

за това,

което беше цел на живота ми?

Господи,

пропилях живота си, господи!

Великите ми някогашни намерения

са детски хвърчила,

над които - стъпил здраво на земята - мъдро се смея сега,

без да бъда безумен Икар,

но и без да бъда умен.

Останах честен. Но дали това е достатъчно?

Дървото, което разчита само на своя корен,

не прави компромиси,

не моли небето за дъжд,

не изяжда ближните си,

щедро се размножава,

не лъже,

не краде,

не убива -

дървото, значи, също е честно.

За съдба на дърво ли мечтаех?

Твърде дълго живях - това ми е грешката.

Защото разбрах, че ще живея дълго,

и отлагах всичко за утре, за утре, за утре…

а утрето вече е вчера.

Късно ли е да започна отново?

ВИНЯХТЕ МЕ В НЕСКРОМНОСТ ГРОЗНА,

моята вяра наричахте поза,

когато виках: Защо мълчите?

Хора, хора, бита ви убива мечтите! -

аз помня как се зъбехте вие:

хайде, ний подлеци сме, ти си светия!…

Надсмивахте е над моята непрактичност

(но ме обичахте, въпреки всичко!).

Сега ликувайте: със всеки залязъл ден

ставам все по-примирен и по-примирен,

все по-разумен, все по-практичен,

все по-скромен, все по-безличен,

все по-ниско свеждам глава…

Над мене започна да никне трева.

ДОКЪДЕ СТИГНАХМЕ? ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО?

Оженихме се,

народихме деца -

това ли беше всичко?

Кой се разведе, кой - не, имаме млади любовници

(кой тайно, кой явно, все едно - еднакво нечестно) -

това ли беше всичко?

Един стана административен класик,

друг - непризнат гений,

трети - държавник,

четвърти - режисьор,

пети - пияница,

шести, седми, осми - забогатяха от думи,

деветия - не мога да си спомня…

Питам ви, приятели - за какво беше всичко?

Когато бедни и бледи

амбициозни предтечи

готови да сменят перото с меча

безквартирни и безкомпромисни

дрипави

трамвайни гратисчии -

днес:

елегантни,

музейно сериозни в шкоди, рена и мерцедеси,

барабанящи с кастанетата на венчалните си халки

по дайретата на дискретните си шкембета -

приятели,

кажете ми:

за какво беше всичко?

И странно единство:

всички сме недоволни от народа.

За едни народа е разглезен от благоденствие,

за друг е говедно търпелив,

за трети - прагматичен,

за петия - безразличен,

за шестия, седмия, осмия - не знам какво си е…

За деветия - не мога да си спомня.

А народът гледа на нас като на пяна

от сблъскването на вълната с твърдия бряг,

която изчезва в попивателната на пясъка.

И ний ще изчезнем.

И нито следа.

И никой няма да знае - докъде стигнахме

и за какво беше всичко.

ТОВА ЛИ БЕ ИДЕАЛА НИ - ДА ЗАБОГАТЕЕМ

за сметка на тоя народ,

комуто уж посвещаваме своя гений

и своя живот?

СЛЕД ТРИДЕСЕТАТА ГОДИНА ЗАПОЧВАТ

компромисите

в името на всички полезни неща.

За доброто се готвим постепенно и дълго,

подлеци ставаме изведнъж.

Вместо криле - размахваме лакти.

Наляво, надясно, напред, назад - и

объркваме:

врагове ли, братя ли?…

Все повече стават моите познати,

все по-малко - моите приятели.

АМБИЦИИ ДУШИТЕ НИ ТЕРЗАЯТ,

мълчим, от завист бледи…

Лайкучките дали мечтаят

да станат слънчогледи?

САМО МАРС И ВЕНЕРА. И ПАДАЩА ЗВЕЗДА.

Войни и жени,

войни и жени - и скорости…

Щастлив си, ако свети някой съседен прозорец

в тази нощ,

в тази самота.

МОЖЕ БИ МИ СЕ СЪРДИШ ТАЗИ НОЩ,

че не съм при тебе, че не си при мен.

Мила моя, може би никога още

не сме били така приближени.

Телата какво са? Обменна монета

на страсти - или тояжки за слепи…

Тази нощ през мене препускат коне

и всяко копито е мисъл за теб.

НЕПОПРАВИМО СТАНА КАТО СМЪРТ.

излишно е по тебе камъни да хвърлям.

Клетвите не могат да убият мъртвия,

молитвите не ще го възкресят.

Учудва ме единствено, че този свят

спокоен още съществува:

не падна слънцето и птиците летят,

и хората ядат и се целуват…

Нима трагедиите ни са толкова нищожни

и нищо

не могат

да променят?

Жестоко е. Безсмислено е. Невъзможно е.

Непоправимо стана като смърт.

В ЧЕРНО СЕ НАМЯТАТ КЪЩИТЕ,

ПРОЗОРЦИТЕ МЕ ГЛЕДАТ КАКТО

през цепките на капишона гледат очите на палача.

На своята мансарда като на ешафод се качвам

и чувам някъде децата ми да плачат.

Как да ги утеша? С какво да ги зарадвам?

Какви заветни думи да им кажа?… Плачат.

Плачът им пада върху шията ми като брадва.

(Без работа остана днес палачът.)

ВИДЯХ СМЪРТТА СИ: ПАДНАХ НА ПАВАЖА.

Последното, което ще видя -

бяха красивите гъвкави движения

на тези,

които ще отминат, без да ме вдигнат.

ТРЕТИ ДЕН СИ ПРИПОМНЯМ ВСИЧКИ СТАРИ УНИЖЕНИЯ.

Всяка груба дума.

Всяко поражение.

Другите са виновни - в мен ли е вината?

Спя с отворени очи.

Денят изми стената.

И пред мен въпрос като бесилка се изправя:

груб не съм ли бил и аз,

не съм ли унижавал?

Едного ли само? И един ли път?

Случайно ли ме унижават?

Случайно ли мъстят?

ЧУВАЛ СЪМ, ЧЕ ИМАЛО ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД.

ВЪЗМОЖНО Е.

Аз ви казвам: има намразване, по-бързо от погледа.

Напразно се ровите, напразно - не търсете причина.

Не си припомняйте обидните думи, изменните погледи,

изменните действия - не са причина те.

Всичко е като в природата: разлиства се лист и пада листо.

Въпрос на време.

И понеже смъртта е по-бърза от раждането, затова ви казвам:

намразването е по-бързо от погледа.

СТАНИ И СИ ИДИ И НЕ СЕ ВРЪЩАЙ,

отричай, ако ти напомням с нещо,

отричай, че сме се обичали,

и няма да ти бъде тъжно.

Ще изгладя с устно от леглото

отпечатъка на твоето тяло -

все едно, че те е нямало,

и няма да ни бъде тъжно.

Стани и си иди и не се връщай.

ВЕЧЕ СМЕ ЧУЖДИ,

достатъчно чужди -

ето: разговаряме

почти естествено!

АКО НЯКОЙ ПРОТЕСТИРА, АКО Е ОПАСЕН,

ако искате да укротите някого -

не го хвърляйте в затвор,

спестете си оковите,

не повтаряйте грешката на Средновековието:

не произвеждайте светци.

Не окови - пари му дайте,

не тъмница - оградете го с вещи,

не присъди - дайте му звания,

ордените не пестете!

Дори да не иска - насила му давайте

и публично

издигайте го нагоре,

нагоре -

от пост на пост го качвайте нагоре:

като стъпала на ешафод!

Ако не загуби главата си и там,

а слезе с усмивка лека -

викайте в петте посоки на света:

Ето човека!

В СЪНЯ МИ ПЛАЧАТ ЦИГУЛКИ

като боси деца през февруари,

боси деца по бели ризки

протягат тънките си ръце като струни,

реже ги лъка на зимния вятър -

цигулките плачат в съня ми,

обвиняват ме

като деца изоставени…

СЪНУВАХ ЛИ, НАИСТИНА ЛИ БЕШЕ:

вървяхме двамата из есенно поле,

голо като каска. Под земята

житните зърна си шепнеха, чакайки дъжда

като любовник, който не идва.

Дървета нямаше. Не си говорехме, вървяхме.

Не мога да си спомня - държахме ли ръцете си?

Взрив от "ура!" внезапно ни удари в гръб.

Изплашени, ний скочихме в дълбокия

като траншея селски път. Над нас

прескачаха войници и викаха ура!

Едно войниче се препъна, падна в рова,

видя ни и заплака.

Простете, казва, че ви убихме,

атаката обаче беше неудържима…

И скочи и побягна пак,

и плачейки, пак стреляше и викаше ура,

и стреляше и плачеше, и стреляше…

и сълзите му като гилзи капеха.

От всяка гилза

поникна житно стъбълце. Възкръснахме,

пожънахме и овършахме, смляхме, хляб опекохме.

Заповядайте на помен!

СЪМНЯВАМ СЕ В БИОЛОГИЯТА, ОТХВЪРЛЯМ ЕСТЕСТВЕНОТО,

не считам времето за дълг:

човек остарява

между намерението и действието -

не се ли колебаем твърде дълго?

КАЧИХА МЕ НА ПРЕДПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ.

Красиво.

Какъв широк хоризонт!

Вместо да тичаш - всичко е като на длан.

Задъхвам се от удоволствие.

(Да не говорим за ония,

които са над мене - на последния етаж.)

Индустрия, архитектура,

паметници,

булеварди,

поток автомобили…

А хората къде са? Не виждам хората!

(Да не говорим за ония,

които са над мене - на последния етаж.)

И с мене става нещо страшно.

И с мене става нещо страшно:

започвам да се чувствам сам

като изхвърлен от земята,

сам съм!

(Да не говорим за ония,

които са над мене - на последния етаж.)

Сам съм!

Мятам се като във клетка.

И няма изход друг, освен:

да скоча, да полетя надолу

към хората - или да пропълзя

горе: при ония,

дето са над мене - на последния етаж!

СНЕГЪТ ПАДА КАТО РАЗКАЯНА ЖЕНА

върху разкаляното рамо на пътя.

Трябва да си вървя. Иди си и ти.

Не можеш затрупа в мен всички предишни

крачки, устни и следи от нокти, иди си.

Безсмислено е. Бъдещето е тъга.

ЕДНА ЖЕНА ПЛАЧЕШЕ В ТРАМВАЯ,

в трамвай #2, който иде от гробищата,

виеше като вълчица,

като вълчица сред хора виеше,

виеше непрекъснато от началото до края,

виеше така, че разцепваше града на две като с релса.

Хората слизаха от трамвая, хората са отвикнали да слушат

вика на скръбта, хората станаха сдържани, хладнокръвни и

мъжествени станаха, сълза не можеш изцеди от очите им,

за вик да не говорим - от радост да викаш е същото,

мълчанието стана израз на всички емоции.

Живеем в тишина корава.

Човек не може да разбере:

дали в съседа му някой се ражда,

или някой мре?

А жената плачеше, стенеше, викаше, хълцаше,

виеше в трамвай #2,

виеше - както сред вълци

вие човек.

КОЛКО МЪРТЪВЦИ СЕ РАЗХОЖДАТ ИЗ МОЯТА ПАМЕТ!

Има реална страна, в която ние живеем, ходим.

Има, задгробна страна, където живеят мъртвите.

А в моята памет живеят и живи, и мъртви с еднакви права.

Срещат се, ръкуват се, разговарят и спорят, целуват се, бият се -

жив с мъртъв, мъртъв със мъртъв, жив със жив.

И аз се ръкувам и разговарям със всичките - и няма разлика.

И в това е надеждата: че смъртта е само праг към нечия памет,

където и аз ще имам със живите еднакви права.

ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ ЗА СНЯГ,

за бяло, за чисто душата ми плаче.

Видях много земи, много свят,

видях герои, видях палачи…

Душата ми плаче за сняг.

Доста живях, колко остава?

Чака ме моя бряг:

ругатни или слава - нямам представа…

Душата ми плаче за сняг -

чиста следа в снега да оставя.

АКО ОТ ОБЪРКАНОСТ ЗАБРАВЯ, ЗНАЙТЕ:

заровете ме на село, при мама.

Тишина и далечност. И плач

естествен като шума на дърветата…

Над нивите безшумно пада здрача.

Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.

Аз идвам тука тайно да изплача

гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.

На всеки срещнат вярвах. Нищо.

Обичах ги. И лъжеха ме много.

И много ми е болно. Нищо.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

Към всички си еднакво мила:

треви и хора, зверове и птици…

Земя, дари ме с твойта сила -

да мога да обичам всички хора,

да вдъхна чест на подлеците,

герои от еснафите да сторя

и скромни люде - от глупците.

Земя, дари ме с малко сила -

да мога да повалям всеки,

забравил, че е сукал твое мляко

и е дошел по твоите пътеки…

Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене

земята тръпне черна, топла, гола.

Аз вслушвам се в спокойното и дишане.

И падам на колени.

И се моля.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

НЕПАТЕТИЧНА ИЗПОВЕД

Преди да те целуна,

исках да ти кажа

кой съм.

Но не успях,

защото се целунахме внезапно.

Затова сега,

когато ме залееш

със златните вълни на косите си -

изслушай ме.

Отдавна не бяха ме наричали

най-добрият човек на света

и аз бях забравил

да бъда добър.

Моето минало

е миналото на един романтичен юноша,

танцувал върху маси и покриви -

защото няма нищо по-скучно

от безопасната повърхност

на дансинга.

Често падах,

губех равновесие

от прекалена искреност.

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции

и в хотели сънувах

своите сънища.

Нямам постоянно местожителство

и не искам да имам,

защото се плаша от властта на вещите,

от неподвижния хоризонт на прозореца

и от хората с неподвижни хоризонти…

Пусти пътища ли извървях,

малко ли събрах,

или пък много разпилях -

но сега не притежавам нищо друго

освен себе си,

освен тихото желание

да се раздам до последния атом.

Ако това ти е достатъчно -

залей ме

със златните вълни на косите си.

 

Обратно към стихотворения