ПОЕЗИЯ ЗА ДВАМА
Стефан Цанев
Къде бях тази нощ?При коя жена?
Помня устните само и две колена.
Помня"Стига!Устните ме болят!".
Помня устните си,спящи на гръд.
Помня как зад гърба ми тракна врата,
Помня вятъра,издухващ нощта.
Помня пустите улици,помня празната длан.
И вървях като просяк,от банкери обран.
СТАНИ И СИ ИДИ, ПРИЯТЕЛЮ! Стефан Цанев
Две момчета в един ресторант
и едно момиче.
Момчетата се надпреварват да бъдат мъжествени,
а момичето вече е решило.
Единият ще загуби, приятели, такова е правилото.
Единият ще загуби сега,
по-късно ще загуби и другия...
Стани! - ти, който не разчиташ само на днешната вечер,
стани и си иди!
Иди си с надеждата за нещо по-хубаво,
отколкото да останеш с плача за него,
иди си с болката, с презрението си иди,
за да не изпиташ обидата -
стани и си иди!
И другият ще си отиде,
но категорично, без илюзии, ще си отиде,
когато не му остава нищо друго, освен да си отиде.
(Другият е по-вулгарен - казвам ви го и на двама ви.)
Иди си, приятелю, стани и си иди!
1968
ВСЕКИ ДЕН ПРАВЯ ОТКРИТИЯ.
Стефан Цанев
Откривам нещо ново в гласа ти.
Откривам нещо ново в очите ти.
В походката,
в движението на пръстите.
Ново е всяко твое докосване.
Ново е всяко твое отсъствие.
Ново е всяко твое идване.
И всеки ден те откривам отново.
Всеки ден ставаш по-хубава.
Всеки ден те обичам повече -
защото ставаш все по-хубава,
защото те откривам отново.
И в полунощ, когато се разделят ръцете ни,
и в полунощ. когато се преръщат мислите ни -
аз те изучавам внимателно
и тайно се моля в себе си -
за тебе се моля
и за себе си:
- Изменяй се!
- Изменяй се!
Ще престана да те обичам,
щом престана да те откривам.
1963
***
Стефан Цанев
на Ц.М.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: - Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.
Химн
Стефан Цанев
на Доси Досев
Отново съм беден поет - парите не стигат,
пестя за хляб (не пия, не пуша),
старите си дрехи нося.
Всеки кръчмар, бизнесмен, зарзаватчия, политик и циганин
ме гледа снизходително
като просяк.
А иначе времето ни е само за изкуство:
какви колизии,
какви съдби,
действителност от теми гърмяща!
Само че никой не ще да ни чете,
да ни гледа
и да ни слуша.
И съответно никой грош не ще да ни плаща.
А може би това е за добро?
Мизерията ще прокуди
от храма користните, щестлавните и заблудените.
И със изкуство ще се занимават само лудите.
(И гениите).
29 септември 1991
Молитва към Анна
Стефан Цанев
Ела на гроба ми, мини със пръсти
по буквите на името ми върху кръста,
постой минута - две, мисли за своето начало
и ще възкръсна аз с душа и тяло,
ще бъда жив минута-две, а може ден -
докато мислиш ти за мен.
1982
Из стихосбирката на Ст. Цанев "Спасете нашите души!" БУЛАРТ, София.
СТРЕЛБА ПО НАШИТЕ ПОГРЕБАНИ СЪВЕСТИ
Стефан Цанев
(предговор към първото издание на "Нови задочни репортажи за
България - Когато часовниците са спрели" от Георги Марков - изд. къща
"П.К. Яворов", 1991)
Идвам късно. Човек трябва да отива при приятелите си навреме - или
никога.
Тази мисъл се вряза в мозъка ми, прекрачвайки прага на къщата, в която е живял до последните си дни Георги Марков в Лондон.
Качихме се на третия етаж. Мансардна стая.
- Това е кабинетът му.
Останах сам. Оглеждах се наоколо. Гледах с неговите очи.
Легло. Лампа над възглавниците.
Библиотечка. "Съвременник". "Септември". "Пламък". Български книги. Руски книги. Книги на английски език.
Бюро. Стол зад бюрото. Стар дървен стол.
В ъгъла пред бюрото - продънено кресло. За приятел. Един. (Може би там щях да седя, ако бях дошъл навреме.) Не посмях да седна.
Отсреща - гардероб. Няма дрехи. Пълен е с ръкописи. Архива му.
Върху гардероба съзрях оръфания калъф на пишеща машина. Приближих се като крадец. Свалих я. Сложих я на бюрото. Дълго се мъчих да я отворя. Отворих я.
Беше същата машина, на която пишеше в Боровец преди повече от двайсет години!
На валяка имаше неизваден лист. Пожълтял, смачкан. Два реда несвързани думи. Не думи - незвързани букви. Съжалявам, че не ги преписах. От него ли са - или ги е писал някой, който не знае кирилицата?
Извадих внимателно листа. Сложих нов. Ударих предпазливо по клавишите.
Оловните букви захапваха изтърканата лента, с труд ги откъсвах от там. Клеясалите лостове се прегръщаха един друг. Интервалът прескачаше през удар, през два - като сърце след инфаркт. Звънчето в края на реда не звънеше, цъкваше като спусък.
Казват, че пишещата машина е като куче - след смъртта на господаря си отказва да живее.
Бяха изминали 12 години, 5 месеца и 2 дни от деня, когато той за последен път е писал на тази машина. Дописал е последния от тези репортажи (може би). Тук, в тази стая. (Чувам нервните, неравномерни удари по клавишите.) Поглеждал е наляво през прозореца - сега малкият заден двор е покрит със сняг. Там той някога е садял домати. Пълно е с домати по магазините, но той ги садял упорито, ей така - може би те са били носталгичният мост между това дворче в крайния лондонски квартал и онова дворче в покрайнините на София, в Княжево, където се е родил.
Поетична бутафория?
Кой знае.
Никой не знае.
Не смея да легна в леглото. Страшно е да заспиш в леглото на мъртвец. Тук той е лежал след прострелването му от мистериозния чадър на ветровития лондонски мост Ватерло, тук се е мятал в треска цяла нощ, преди да го изнесат през тази врата, през която влязох.
Може би тогава - през тази нощ, - трескав, обладан от предчувствия и видения, се е добрал до пишещата машинка и е написал онези несвързани думи?
Какво е искал да ни каже в предсмъртните си часове?
Последни думи към майка си?
Проклятие към убийците си?
Имената им?
Завещание към дъщеря си?
Или дълго скриван плач по България?
Отворих гардероба и започнах да се ровя в дебелите папки с ръкописи. До разсъмване четох тези репортажи. Те са двойно повече, отколкото влизат в тази книга. Като глас от гроба чувах гласа му - заклеймяващ, саркастичен, възторжен, глух, глас на прокоби и болка, глас, който произнасяше и моето име. Защищаваше ме. От тук. Далече от България. Тогава.
Аз - колко пъти съм го защищавал? Тогава. Далече в България.
Седнах на бюрото. Да го защитя. Поне сега, днес - 10 февруари 1991 г. Не измислих нищо ново освен измисленото отдавна: за писателя гробът е като окоп, от който той продължава да се сражава.
Метафора.
За Георги Марков обаче това се оказа не само поетическа метафора. Днес, 12 години след смъртта му, той е най-търсеният, най-четеният писател у нас. Дори и мъртъв - той продължава да върши своята работа.
Повече, отколкото я вършат живите.
...В тъмна доба, в нечакан час ме събуждат нервни, неравномерни удари по клавишите на пишеща машина - там, дълбоко долу, под земята.
Като стрелба по нашите погребани съвести.
Аз питам
Стефан Цанев
Аз питам:
когато сеете страх‚
за да пожънете преданост - това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато превръщате истината
в продажна метреса - това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато от думичката "свобода"
се чува само да-да-да! - това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато върху своите лъжи слагате
маската на всеобща мечта - това не е ли фашизъм?
Аз питам не само онези‚
които го вършат‚ но и тези‚ които мълчат!
1972