Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов, роден на 22.04.1923 в Сливен, починал на 21.07.2004 в София)

Правнук на Таньо войвода - сподвижник на В. Левски и приятел на Стефан Караджа. Завършва гимназия в родния си град (1941) и право в СУ (1945). През юли - септември 1941 заедно с Д. Мундров и Щ. Скубарев списва и редактира нелегалния антифашистки бюлетин "Истината по антисъветската война". През 1942 е арестуван. През 1944 (3 месеца) завежда отдел "Агитация и пропаганда" в Околийския к-т на ОФ в Сливен, но поради несъгласие с "революционните" действия на ръководството му заминава доброволец на фронта. Участвува във II световна война (1944-45). Редактор (1945-46) в списание "Славяни". Бригадир в Югославия (1947). През 1953 е един от създателите на Стършеловия сатиричен театър - първия български театър на сатиричната миниатюра, който става средище на антикултовската сатира. През 1946-49 е редактор във в. "Литературен фронт", през 1952-61 - във в. "Стършел", 1961-63 - във в. "Литературни новини", 1961-63 - в Студията за игрални филми, 1964-66 - в Студията за хроникални и документални филми, където създава поредицата документални киносатири "Фокус". Редактор в изд. "Български писател" (1967-68), в Българска кинематография (1976-87), през 1987-90 - във в. "Литературен фронт". От 1992 заедно с Б. Димовски и К. Стоянов издава в. "Щастливец".

За пръв път печата стихотворение през 1931 в детския в. "Изгрев" (Сливен). Първите му хумористични стихотворения и анекдоти са публикувани през 1939-40 във в. "Бургаски фар". Същинската творческа биография на Радой Ралин започва със стихосбирката "Войнишка тетрадка", в която войната не е апотеоз на фанфарни победи, а човешки паметен знак за негероичния и нехрабър воин, който в смъртта не търси слава, а свобода. Родов белег в творчеството на Радой Ралин е двуединството на лирика и сатирика, където "добро и зло кипят в едно тесто". Трагичната дълбочина на сатирата му се ражда пак от оная елегична тревога за човешката съобщност, която непримирена тръпне и в лириката му. Радой Ралин непрекъснато търси изненадващо нови изобразително-изразни средства за по-нюансирано вглеждане в загадките на битието, одухотворява с чувство за мярка дори най-делничното в човешкия живот. Предметният му пластичен стих продължава линията на Ат. Далчев в българската поезия, наследявайки и гражданско-творческата й етика. Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Радой Ралин е най-острият епиграмист в българската поезия. Неговите епиграми активизират и обновяват чисто фолклорни формотворчески традиции. Характерна за епиграмното му изкуство е кни гата "Люти чушки", изгорена през 1968 в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на бълг. език. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата, пословицата,поговорката, баснята, народната приказка. От фейлетонно злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе ("Кадровикът Теофраст"). Радой Ралин възражда нетрадиционните за българската сатира кратки жанрови форми - апострофа, афоризма, сатиричната парабола; разширява жанровата територия на съвременната сатира, вътрешновидовото й богатство с уникалните си думи-хибриди. Афористичността на сатиричното слово, неговата полемична диалогичност са доведени до пределните си възможности. Ралин работи активно във всички жанрове на сатиричното изкуство. Автор е на сатиричните спектакли "Дяволското огледало" (съвместно с Б. Априлов, 1957), "Импровизация" (съвместно с В. Петров, 1962), преведена същата година на словашки език, "Няма виновни" (1956), на пиесата "Конферанс" (1973), сатиричната "опера за певци без глас" "Златното руно" (1980), кинокомедията "Невероятна история" (1962), киносатирите "Лакпром" (19б5), "Борба за икономии" (1965), "Вездесъщия" (1965), "Инцидент" (1966), "Новогодишен подарък" (1966). Пише сценариите за документалните филми "Н. Й. Вапцаров" (1953), "Атанас Далчев" (1967), "Редник Пеньо Пенев" (1970), "Корените на дърветата" (1970), "Червените календари" (1971), "Устойчивост" (1972), "Кървавата картотека" (1973), "Само смъртта ще ме спре" (1973). Автор е на сценарии за игралните филми "Лаура" (1957), "Ще дойде детето" (1966), "Аз съм Левски" (1974); за мултфилмите "Човек и шише" (1966), "Голям епос" (1973). През 50-те години, когато в Българияя джазът се смята за еретично изкуство, Радой Ралин е един от ревностните му поддръжници; заедно с М. Левиев създава (1965) формацията "Джаз Фокус". Превежда "Пектусан" (1950) от Те Ги Чен, "Съмнителната истина" (1972) от Аларкон, "Сганарел" (1974) от Молиер; стихове от А. С. Пушкин, Й. В. Гьоте, Б. Брехт. Стихове, епиграми и др. произведения на Радой Ралин са преведени на 37 езика.

Псевдоними: Младен Волен, Рали Г. Далилин, Рали К., Раликор, Димитър Ралин, Ралко.

Обратно към [творчеството на Р. Ралин] [Лит.клуб]