УТРО

На Иван Цанев

Тишината селска тъй ме е приспала,
че изпуснах изгрева единствен тук.
Дядо е излязъл под звездите в тъмно,
сбира мокрите треви -
на магарето си хляба зимен.
Баба разпределя първата закуска:
на прасето още ниско
и на пилците нетърпеливи - бели облачета.
От съседите ни тихи детски смях пресича
утрото златисто.
Рано е все още, но изпуснах първите лъчи
и до залеза бакърен трябва да ги гоня...

Трака някаква каручка,
със бодли и полски цвят закичена.
Между ритлите блести като усмивка тънка
хладната коса.

Насълзената трева ми каза всичко.