РОМАН ЗА ЕМИГРАНТСТВО И ДРУГИ
СКИТАЛЧЕСТВА
Владимир Шумелов
Романът „Хамовото семе“ е съвременна проекция на Старозаветния
мит за Ной и неговите синове. Според библейския текст (Битие, VI-IX) след
Потопа земеделецът Ной продължил да работи земята. Насадил лозе, после
направил вино и като се опил, се съблякъл гол в шатрата си. Видял го синът
му Хам и му се присмял и подиграл, не стига това, ами извикал и братята си
Сим и Яфет, за да бъде сеирът пълен. Сим и Яфет обаче, засрамени, гърбом
пристъпили към баща си и покрили чреслата му с ленено платно. Като се
събудил поизтрезнял, Ной благословил Сим и Яфет, а проклел Хам - да се
скита той и семето му вечно по земята и да не намери мир и покой.
Както и останалите библейски истории, и тази се среща в многобройни
варианти в различни езически предания, но най-близо до нея е халдейската
легенда от Ксисутрос (открита от Джордж Смит през 1872 г. върху плочки,
които днес се пазят в Британския музей).
Йордан Атанасов проектира върху скелета на старозаветния текст
историята на един градинарски род от с. Драганово, Горнооряховско (в
неговия разказ - Драгойново; фиктивни са и имената на повечето от
действащите лица, както и някои ситуации). Полските села около Велико
Търново (освен посоченото можем да добавим и известното Поликраище с
голяма диаспора в Унгария, както и десетки други), са останали в аналите
на историята с прочутите си емигранти градинари в Германия и Средна
Европа. Драганово в нашия случай обаче освен с градинарството си е познато
и като Селото на поетите - оттук са Асен Разцветников, Владимир Русалиев,
Камен Зидаров, Борис Каменов, Боян Магът, но също и Георги Бонев, Румен
Стоянов, Георги Христов, Георги Станев, Тошо Дончев, Петър Иванчев, Пеньо
Цонев - поет, дисидент, един от братята на автора на тази книга, както и
мнозина още известни и по-малко известни творци. От Драганово са и
родителите на Йордан Атанасов, който иначе е роден в германския град
Брауншвайг през 1943 г. Вече близо 40 години той живее и е свързал съдбата
си с един друг поетичен град - Стара Загора. Освен с личното си творчество
и постоянните пътувания до родните краища, той е и дал своя принос и
преклонение към творците от Драганово и Стара Загора със съставителството
на две поетични антологии „Поетични гласове - Стара Загора“ (2004) и
„Поетични гласове - Драганово“ (2005).
Неколкократно съм представял книги на Йордан Атанасов - в Стара Загора
и Велико Търново, но тук ще спомена един негов поетичен сборник с „избрани
поеми и случайни стихотворения“, който се нарича „Семето на градинаря“ и
който бе представен във В. Търново през 2005 г. Тази книга (но не само тя)
е тясно свързана с романа „Хамовото семе“ не само с началната си поема
„Семето на градинаря“ и финалната „Душата се завръща“, но и с ред други
„случайни“ стихотворения по линия на родовата памет. По друг повод (в
рецензия за книгата на Й. Атанасов „Овъглена светлина“, 2002) Снежана
Иванова пише, че „именно поетът е онзи вечен Заклинател на паметта, не
съобразен, а преобразен, всемогъщият обладател на времето, което е вътре в
него, независимо от епохата и режима“. Разбира се, автобиографичната проза
„Хамовото семе“ провокира и ред други проблеми, свързани с паметта, които
ще срещнем в творчеството на този автор: вината, проклятието,
възмездието, кръвната (родовата) връзка, родината, скиталчеството, пътя,
екзистенциалната неудовлетвореност, мисията на човека, оцеляването,
компромиса, свободата, завръщането...
Но не само. Това е книга за силата на човешкия дух, за „живота на
духа“, който според Хегел (Иван Сухиванов по повод „Душата се завръща“
забелязва дори физиономичната прилика на немския философ с българския
автор) е „не живот, който се страхува от смъртта и остава незамърсен от
опустошението, а тоз, който понася смъртта и се запазва в нея“. И за да
продължим краткото интро на романа чрез думите на Летописеца (автора),
което разказва библейската притча за Ной и синовете му, ще го допълним с
историята за Каин - първородния син на Адам и Ева (сп. кн. „Битие“),
където земеделецът Каин убива брат си Авел и е прокълнат от Бога и това на
практика е първото низвержение на човешкото. В романа на Йордан
Атанасов брат брата не убива, но темата за низвержението на човека
присъства особено отчетливо в съдбата на някои герои. Божието проклятие е
низвергнатият „да се скита до края на света в не-смърт, в невъзможност и
обречение да премине смъртта“ (вж. Сн. Иванова - есето „Скитникът евреин“
в кн. „Преображенията на Избраника“, 2003).
„Хамовото семе“ е роман за емигрантството. Понякога си мислим, че
българите не сме племе, склонно към емиграция - в оня мащаб и
авантюристично-откривателски дух като други народи. Историческите факти
сочат обаче друго. И причините при нас са конкретно-исторически -
по-често, или социални - както днес, а и по времето, когато започва
семейната сага в този роман - годините по време Втората световна война (но
всъщност доста по-рано - в самата зора на новия век). Ако използваме
съдбата на еврейския народ като матрица на човечеството, то нямаме причина
да не потърсим и да не открием общия за народите ни трагизъм по пътя към
Обетованата земя, съпътстващ впрочем всеки народ, отхвърлен поради
избраността си; път, който води обречения, отречения изгнаник към един
свят, в който той ще се съхрани и никога няма да позволи да бъде роб; път,
който позволява на изгнаника, лутайки се между доброто и злото,
справедливостта и милосърдието, между любовта и страха, прекосявайки
географски разстояния, нови светове и цивилизации, да следва Старозаветния
„Изход“ на Моисей и да се завърне към корените, рода, родината, да намери
себе си. Винаги с цената на страдания и жертви; на многогодишни изпитания
в пустинно лутане.
Романът на Й. Атанасов е композиран като поредица от разкази на баща и
неговите синове. „Постарах се - казва Летописеца (когото идентифицираме
като Автора), - влизайки в гледните точки на всеки един от героите на тази
малка семейна сага, да разкрия пътеките на тези хора по белия свят. И по
другия - Отвъдния.“
„В ония далечни времена още през зимата се оформяли групите за чужбина
и в края на март поемали на запад и на изток. Ръководителят на групата се
казвал газда или чорбаджия. Тази сърбохърватска дума се е запазила и до
днес в селото. Газдата събирал 5-6 до десетина бахчеванджии-работници за
градината (бахчата). Опитът на бащите, дядовците и прадядовците доказвал
ефективността на по-малките групи. А първите драгойновци още преди век се
юрнали по света: към Русия, Унгария, Чехия, Сърбия, Италия, Германия,
Австрия, та чак в Австралия и Америка забили коловете на градините си.“
Така пише Летописеца (авторът, който в действителния живот е един от
синовете, но приемаме условността на разказа, и че тая условност е плод на
авторовото въображение). Неговата гледна точка е по-особена - тя е
обективистко-коментарна основно, но на места обективният тон отстъпва на
субективно-интимни разсъждения, смяна на повествователното време, което ни
води на мисълта, че той е член на семейството. Другите гледни точки са: на
Цонко (бащата, Градинаря, Първия мъж в Семейството), Христана - жена му,
Йоан - първия син (непрокопсаника, авантюриста, войника от Чуждестрания
легион, „невъзвращенеца“, човекът, скъсал пъпната си връв с отечеството),
Симеон (Сим) - втория син (еснафа, здравомислещия), Пенко - третото дете
(политически затворник, репресиран от комунистическата власт, поет, човек
на духа), Христо - четвъртия син (останал на село, водещ труден живот на
провинциален черноработник). До края на Втората световна война Семейството
живее и работи в Германия, там се раждат и синовете, но преди края й
Христана се завръща в Драгойново. После Голямата история командва съдбите:
Желязната завеса се спуска и Христана не вижда повече мъжа си („Градинарят
остана оттатък, в Германия. Завинаги.“); двама от синовете си вижда едва
след три години, а най-големия - Йоан - след 25 години, съвсем за
кратко.
Разказите на членовете на семейството описват от различни гледни точки
ставащото в България в контекста на световната история от 1944 до днешни
дни. Но преди всичко тези разкази сглобяват един общо взето традиционен
„семеен“ роман, който жанрово Йордан Атанасов стеснява до „градинарски“.
Иначе - роман за пътищата на българската емиграция, за оцеляването на
отделния човек в рамките на Семейството, на Тоталитарната държава и
евентуалната Демокрация след преврата от 1989 г. Един наратив с особена
топлота към съдбата на отделните герои и с психологическа обосновка на
техните постъпки и жестове, което е лесно обяснимо с това, че един от
героите на този разказ е самият автор; наратив, изграден като сглобен
пъзел от фрагменти-разкази на членовете на Семейството, които колкото и
различни, имат за цел да ни покажат скритите механизми и трикове на
прословутото българско „оцеляване“, но те носят и едно друго послание -
философско и етично, което най-общо можем да формулираме чрез думите на
Пенко във финала на романа:
„Над милион и половина млади и не толкова млади българи напуснаха
страната в търсене на препитание. Не е ли това новото Хамово семе,
пропъдено от бащиците-управници и политиците ни да се скита за къшей хляб
по света. Да слугува, да върши черната работа на гърци и испанци, на
хладните германци и холандци, на високомерните американци... Тези млади
мъже и жени с времето късат пъпната връв с родината. И остават цял живот
емигранти и натрапници в очите на местните. Които никога няма да ги
приемат като свои. Много малко от напусналите ще се върнат на стари
години, да потърсят тих пристан в родното гнездо. Но техните деца, внуци и
правнуци ще забравят и език, и обичаи.
Какво да правя отсега нататък? Може би е най-добре да разгледам и
другата страна от живота на починалите си братя. Неизвестната за мен. Да
видя своето друго Аз. Пък тогава да реша…
Позвъних в Комисията по досиетата, представих се и поисках да ме
допуснат, съгласно закона, да прочета досиетата на починалите си братя. И
своето“.
Годината е 2007-а и идва Голямата равносметка -
обществено-политическата.
Обаче истинската равносметка е личната - тази, по която ни отчита Св.
Петър. И тя е (да цитираме отново Пенко):
„Времето сякаш изгуби значение и спря за мен.
Останах последен от родословното дърво на Цонко Иванов. Моят клон няма
да има разклонения. Той ще изсъхне. Но семето на Градинаря пътува нагоре.
Макар и на различни места по света, дървото се разлиства, дава плодове и
оформя нови клончета. Сим има дъщеря Мима, макар и осиновена, която има
син Георги. А синът му от германката е Терра инкогнита. Той носи неговият
ген в най-мощната държава на Европа. Дъщеря му се омъжи втори път за
испанец и живее със сина си в Мадрид. Йоан има две момчета от мулатката.
Едното е в Бостън, другото - в Канада. Женени са и имат по две деца.
Мулатката Джейн ни писа за себе си и за тях. Нас ни откри, но Йоан изчезна
без следа.
Циганката Мария Крантова, последната жена на Градинаря, има дъщеря
Христина, която е женена и има син Цонко. Ето, че и семето на нашия Хам се
подновява, макар и смесено с циганска кръв. Какво по-хубаво от това за
самия Живот. Животът, който не признава сантименти. Който отрича бащите и
майките и върви напред...“.
Накратко - роман за Живота - неспирен, несвършващ, продължаващ въпреки
всичко, което ни сервира голямата История; поучително-дидактичен разказ за
смисъла на този Живот в рамките на съдбовната История; оптимистична
оратория на Живота, дори когато осъзнаем, че отделните ни съдби наистина
са били „провали“ от самото ни раждане. Пък и какво ли означава смъртта на
всеки един от нас? Какво толкова особено има в нея? Не е ли тя едно
завръщане след продължително скиталчество?