КАК НЯКОЙ...

Дете на морския бряг си.
Подхвърляш шепичка пясък
в окото на времето -
додето слънце
над тебе блести.

Стиховете си хвърляш...
И потъваш зад дюните.

Ще премигне ли времето,
ще издраска ли
пясъка ситен клепача му?

Живота ти
като през часовник от пясък
ще стърже.
И ще замлъкне.
От пясък на стъкло ще станеш.

През него само светлината ще гледа
как някой стиховете си хвърля,
всъщност живота си,
както детето - шепичка пясък
в окото на времето.

И потъва зад дюните.