Николай Хайтов

Из "ШУМКИ ОТ ГАБЪР"

ГОРА

Нейното очарование е очарованието на живота. Неведомата й сила е във властното й обаяние на сурова и нежна майка, която ражда, кърми, която дава и ни закриля, вдъхновява и дарява.

Какво ли не е дала тя на хората! Списъкът на нейните благодати, който почва с въздуха и свършва с водата, е всеизвестен и безкраен, но на нейния празник не за тия благодати ми се иска да говорим: за въздуха, водата и дърветата, но за красотата и вълшебствата на "зеления мир", които не влизат в производствените планове и сметки, за нетленните й дарове, за нейните удивителни загадки.

Една загадка са например шумовете в гората... Представете си: лятна привечер в боров лес. Неми дървета, застинали в дрямка. Клони, потънали в мир. Листа, които отпочиват след душната жега. Изведнъж долавяш някакъв звън, наподобяващ на жужене. Бръмчене от тихи струни, звъннали над тебе като песен. Озърташ се - никъде никаква жива душица! Кой тогава произвежда дивната мелодия, която те опива? Откъде се носи тя? От тавана на гората ли се процежда хладен въздух или от земята се вдигат нагорещени вълни, уловени от мембраните на милионите иглици?

Озърташ се - напразно! Пеят струните невидими - галят те, потопяват те в чудната си песен и след малко ти забравяш - външни ли са тия струни или те са струните ти вътрешни, екнали в съзвучие с немите стволи и притихналите клони на бориките.

Залезе слънцето, стъмни се и звънтенето изчезне и до ушите ти долитат звуци нови, неочаквани, ту скърцане на зъби, като че някого бесят, ту задавени въздишки, като че се прощават бор с бор, като че бор с бор се люби, като че се дави бор с бор! Въздишките се сменят с драскане на нокти, драскането - със свистене, което замира постепенно, за да се превърне в стон.

Тъй звучи тихата гора и като го избива ту на жалба, ту на страхове и страсти, въвлича те в своите жалби, нагорещява те със своите страсти, вълнува те със своите драми и те прави съучастник!

Шумовете в гората наподобяват нейните светлосенки: дохождат неочаквано, менят се ежечасно и представляват също тъй една игра, само че не игра със звукове, а със светлини - непостоянна както шумовете и капризна, както е играта с тях. Светло и сянка - това е играта! Проснат се дългите сенки - завъртат се... Съберат се, съчетаят се и в сенчест полумрак, разстилат се в постеля на умиращия ден или се сгъстяват, за да превърнат гората в бездна от мастило. Сенките се движат заедно със слънцето - ту къси, ту върлинести, галят се с хладни езици, дебнат те или те подслушват, връхлетяват те като вампири или нежно те прегръщат като нимфи.

Гората е населена от сенки - свят от сенки неспокойни, мързеливи, жизнени, живи, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи със слънцето на "жмичка". Те кръжат около дънерите на дърветата с вечния копнеж да бъдат освободени, забравили, че те не са дървета, а сенки на дърветата, че ако се отскубнат, в същия миг те ще бъдат унищожени и стопени.

Гората си играе не само на "черно и бяло". Окъпе ли я сутрешното слънце в пурпур, зеленината й се превръща в лилаво. Засипе ли я слънцето с жар - зеленината засивява като че извадена от пепел. Обърнат ли се уморените лъчи към залеза, ободреното зелено потъмнява, за да се превърне в синкавозелено, приготвено за "лягане".

Изгрява зеленото заедно с изгрева. Залязва заедно със залеза. Наедрява с часовете на деня, за да се стопи в синините на настъпващата вечер, след като те е окъпало със свежест, освежило те е с баграта си, подмладило те е със зелената си красота.

А миризмите на гората! Нейните аромати!

Вълшебна е възбудителната миризма на тръпчиво зелено, смесена с миризмата на земя, на мащерка, мента, борина, игличе, кокиче, минзухар, липа и люляк, с миризма на стари листа, на трева зелена и увяхнала, на камъни от слънцето напечени, на изпръхнала кора, на стопени снегове, преспи остарели... Слагайте, слагайте още... всъщност няма какво да слагате - помъчете се да помиришете и ще разберете не с разума, а със своя простосмъртен нос живота в един букет от горски аромати! Животът, който се ражда! Който се възражда! Който вика "сбогом" на света или празнува цветното си тържество! Животът, който се превръща в земя (листата, дето гният или са изгнили)! Земята, която се превръща в живот (соковете жизнени)... Животът в прилив, животът в отлив! Животът, който пулсира в миризми, осъществява се в аромати, за да ви покаже, за да ви подсети, че и вие сте частица от букета на всемира!

Всяка гънка на гората е живот! Той е не само в набъбналите стволи, в корените, сграбчили земята, във фукналите към небето клони, в листата, които пият с устицата си слънчевата светлина, за да я превърнат в скорбяла. Всичко е живот - накъдето се обърнете!

Жив е лишеят по клоните обвесен. Живи са ръждивите петна от спори по иглиците, заредени със стихията на някакво си бъдеще. Кората е скривалище на живи, листата - и зелените, и окапалите вече - гъмжат от невидимите хищници, бактерии, зверчета и зверове, производители на "хумус". Земята в гората - това е лабиринт от ходове и дупки, от скривалища потайни, населени със същества, съдбовно свързани с гората на живот и смърт. Гората е тяхната люлка - все едно дали са малки като мравката или могъщи като "баба меца", дали са крилати като орлите, или са като червеите пълзящи! Все едно: гората е техният всемир!

Помислене колко съдби в ръцете на гората! Колко драми в нейните предели! Какво съзвучие от противоречия! Разноликият живот кипи в люлката-гора на всяка стъпка - ту мирен, съзидателен, ту безмилостно ожесточен, героичен, ту кротък: понякога яростен, понякога нежно любовен, населен с мълчание, ревове и песни, с писъци на ужас, с възгласи на удоволствие.

... Горски свят на вълшебства и загадки, препълнен с музика и аромати, където философията е написана върху дървени скрижали със сиглите на короядите и подписана с ноктите на вятъра.

ДУШАТА НА ЛЕСА

Отдъхвам си, когато изляза навън от селото и отида в "Могила" единственото място, където мога да срещна чаровния спомен от детските години. Защото само тя, могилата, не се е променила. И всичко там е, както си беше: пътеките от излъскан варовик, скалистият заоблен връх, изоставените ниви, сраснали с бозалък, и непроходимият букак от тях надолу - най-дивото и скришно място на света, наречено с едно изронено от праисторията, странно и ръбато име - "Пърдулак".

"Пърдулак" е чупка в снага на "Могила", с малко повече земя. На тая суха червеникава земя в полето щяха само трънки да растат, но за могилското скалисто бърдо тя беше истински оазис на земното плодородие, привлякъл завоеватели от целия горски свят. Габри, буки и шипки, черни борове, трепетлики, осики и брези - всичко се беше втурнало с еднакъв устрем да засели, да завладее "Пърдулак".

Дори леските на това място бяха загубили вродената си боязливост и пошибваха с дългите си пръти съседните буки. Отстъпчивият габър се надваряше с дъба, свенливата бреза въвираше клони в ребрата на явора. Беше любопитно да се наблюдава как чернят бор врязваше тъмнозелените си тумби в разноликия гъстак, за да изтика няколко бухлати кленове. А глогът - кривият и уродливият, се надварваше с трепетликата и като не успяваше да я настигне, драскаше кората й и с яките си тръни - коварен и жесток.

В тая гора всичко беше диво. Змиите имаха рогчета, смоците пълзяха изправени на опашките си, таралежите се търкаляха, за да не попаднат в лапите на кръвожадните лисици, а бухалите нападаха младите зайци още преди залез. В тоя пущинак не се чуваше шепот на листа, а винаги - съскане. Вятърът, попаднеше ли там, заплиташе се и издъхваше унищожен; бурята се смълчаваше, слънцето набързо подминаваше... Само едно нещо в тоя гъсталак беше питомно и кротко, едно дърво в тоя мрачен лес сияеше с доброта и красота - дивата ябълка.

Нисичка, с разлата корона, тя спокойно си растеше, сякаш всеобщият суров закон за надпреварването не я засягаше. Листата й бяха мънички, мъхнати, клоните - чепати, а стеблото с червеникаква като земята, попукана кора. Една сива, дива горска ябълка, засята в тоя пущинак от човката на някое пиле, която се ползуваше с особена почит и внимание.

Буйните горски дървета изпитваха преклонение пред единственото в гората плодно дърво. Те се бяха дръпнали от него, направили му бяха място, не го докосваха нито с клоните, нито със своята сянка. Тия сурови бойци държаха копията "при нозе", свиваха юздите на върховете си - влюбени в ябълковото дърво.

Ние, децата, не разбирахме тази любов, но затова пък обичахме плодовете на дървото. Те бяха корави, кисели, но след първите слани опадваха на земята, за няколко дни омекваха и ставаха най-вкусните плодове на земята. Всичките птици на "Могила" се събираха тогава под дивата ябълка. Враните налапваха плодовете цели и бързо си отиваха, сякаш не желаеха да се смесват с останалия горски дребосък. Сойките грабваха плодовете, като че крадяха, а косовете пируваха задружно.

Птичият пир траеше цяла есен - един радостен и пъстър панаир, който развеселяваше цялата гора. Но тая радост никога не можеше да се сравни с радостта, която дивата ябълка раздаваше през пролетта.

Пролетно време в съблечената от шума гора най-ясно се виждаше кой кого стиска, кой кого души, изпреваря или измества. Нямаше я зеленината, за да скрие жестоката и люта борба. Храсталакът беше пуст, печален. Сплетени съчки, криви стебла, безжизнена мокра кора... Нищо, което да мами окото, да гали душата, освен цветовете на дивата ябълка.

Когато всичко беше още сиво и мъртво, тя започваше да цъфти и цялата се покриваше с бледорозови, обагрени с малинови капки листица. Зимният дъх на гнила, мокра шума отстъпваше пред нежното благоухание на ябълков цвят, който носеше в себе си копнежа на скованите в ледена тръпка дървета, надеждите за лято, даровете на есента. Този пръв пролетен дъх окуражаваше пъпките да се развиват, опияняваше птиците, влудяваше бръмбарите и пчелите, които идваха на рояци да пият нектар от дивата ябълка. Тогава над цялата местност се носеше жужене и бръмчене, като че голите вейки на гората се превръщаха в арфи, а пъпките - в струни. И започваше пролетното чудо в леса. Наежените клони се отпускаха, изправяха се кривите стебла, чуваха се въздишки - облекчителни въздишки на души затрогнати, освободени, укротени.

Въздишаше опиянената с музика и красота гора.

Това лято аз пък отидох на "Могила" - за да срещна там, край дивата горска ябълка, своите спомени, но я намерих отсечена! Дънерът само стърчеше като надгробен камък. Останали бяха червеникавите накървавени тресчици, попилени по сухата трева, и съчките от дребните клони със спарушена и жълта шума. Нямаше го дървото, чудесното, пратеника на пролетта. На негово място зееше в гъсталака дупка - тъмна и зловеща като гроб.

Гората ми се видя настръхнала. От дълбочините й долиташе глухо и равно бучене, дълго и протяжно "у-у-у-у-у-у", изтръгнато сякаш от вълча уста. Тръгнах си, но протяжното "у-у-у" не престана да дюдюка и бучи.

Пустота заварих, оставих пустота...