Караибрахим изкачи превала и спря коня си. Пред краката му се простираше долината.
         Вдясно от нас слизаше пропаст с червеникави, сякаш ръждясали скали, а в дъното й растяха смърчове. И най-високите дървета не стигаха дори до една трета на каменната стена. Като се наведох от коня, видях отгоре крилата на два орела, които се виеха над гората.
         Насреща, на много километри разстояние, се издигаше другият склон на планините, и той стръмен като стената на пропаст, синьочерен от борови гори. Само там ивица снегове разделяше черните гори от сивото небе, а подножието им се губеше в мъгла. Горите се гънеха по склоновете и идеха към нас, като ставаха по-светли, докато се разтопяваха в най-близките смърчове, които имаха зелени клони, съвсем бледи по върховете на младите вейки. Гледах ги и не можех да повярвам, че ако приближа оная черна пропаст насреща, ще видя същите зелени дървета.
         Зад Караибрахим и мене спряха мулетата на двамата ходжи - шейха Шабан Шебил - едноръкия - и молла Сулфикар Софта - дебелия.
         - Тук ли е? - шепнешком попита дебелият.
         Караибрахим не се обърна да му отговори. Тогава аз откъснах поглед от планината пред мене и видях лицето му. Пристигнали бяхме.
         Далеч долу, в дъното на долината, течеше река, която бавно се издигаше към върховете, колкото повече се отдалечаваше от нас, а двата стръмни склона на планината се приближаваха един към друг. Три села се виждаха край реката, всяко все по-нависоко и все по-надалеч. Те приличаха на купища скали, защото къщите бяха изградени от камък и покрити с каманни плочи. А грдите, които обковаваха плевните, бяха посивели и придобили баграта на камъка. Около първото село зеленееха ливади, пожълтели от цветя. Пръстта на малкото изорани ниви беше светла, с по-тъмни петна, които се разливаха като сенки на облаци. На едно възвишение край първото село белееха стените на замък.
         Всичко наоколо беше зелено и черно от гори. Те стигаха до самите върхове и назъбваха с остри дребни зъби очертанията на планините.
         Горите спяха. Близките дървета бяха толкова неподвижни, че биха изглеждали вкаменени, ако човек не чувстваше, че те не са мъртви, а само задрямали. Върховете на огромните ели тънко се очертаваха по сивото небе, нежни като ледените цветя, които мразът оставя по стъклата. Много нежни и много тънки бяха те, и дори дъх на дете би ги раздвижил, но дъх нямаше. Имаше само едно бяло прозрачно облаче, замръзнал дъх, коеото висеше неподвижно над долината. Тясна ивица мъгла се извиваше по склоновете пред нас, опъната по върховете на дърветата, но и тя не мърдаше.
         Отзад, откъм дългата редица конници, се чуваха гласове и тропот на копита, но те не нарушаваха околното спокойствие, както хвърлена шепа камъчета не би раздвижила дълбината на огромно зелено езеро.
         Караибрахим все гледаше долината.
         Слънцето се показа за миг на самия снежен ръб отсреща и освети лицето на Караибрахим. Тогава аз видях, че планината живее, и нейният трепет ме прониза като внезапен мраз.
         Зад Караибрахим се вдигаше скала. По нея се стичаше вода, нотечението не се забелязваше. Тънката прозрачна струя намяташе скалата със стъклена дреха, която се гънеше невидимо върху бръчките на черния камък. А когато слънцето светна, скалата започна да трепере с безброй ситни блясъци, сякаш цялата планина се тресеше. Трепкаше и тръпнеше прозрачната дреха с ослепителна златна нишка върху всяка гънка и всеки блясък не течеше надолу, а звънеше като струна на едно и също място. Лицето на Караибрахим стоеше неподвижно и съсредоточено всред сиянието на разтреперената планина.
         Слънцето огасна. На запад, към него, изведнъж се срути сякаш стена и ние видяхме десет, двадесет ката планини, пронизани от невидими лъчи, прозрачни, леки, преплетени една в друга, една зад друга, една върху друга, ту по-тъмни, ту по-светли, докато в дъното не се разбираше къде свършват планините и къде почва небето.
         Ние бяхме в сърцето на Родопа. Два дни бяхме вървели дотук и най-малко два дена път имаше до върховете на ония призрачни планини, които читаеха пред нас.
         И целият конен отряд - Караибрахим, аз, двамата ходжи, двадесетте спахии и стоте конни оръженосци - слязохме от конете и коленичихме върху черните разкъртени плочи на древния римски път, за да възхвалим аллаха с вечерна молитва. И тъкмо едноръкият ходжа издигна глас, над планината се разнесе ехото на камбана. Някъде в горите имаше манастир монасите като нас изпращаха деня и слънцето.
         Звънът се носеше над планината , чист и прозрачен като далечните върхове, диплеше се като тях, ту по-тъмен, ту по-светъл. Звън срещаше ехото си и ехото се връщаше към нов звън, а елите се издигаха нагоре като шпиловете на църковен събор и върховете им се очертаваха на небето като черни, тънки кръстове.
         Плач се надигна в гърдите ми и аз наведох по-ниско глава, докато устните ми поватаряха думите на мохамеданската молитва. Ни подигравката, ни отчаянието, ни смирението не успяха да изкоренят старата вяра.
         Звънът на камбаната и припяването на ходжата отекнаха и се стопиха почти едновременно.
         Караибрахим се изправи и подсвирна тихо на коня си. Арабският жребец коленичи, Караибрахим прекрачи през седлото и конят без усилие се изправи, като метна назад благородната си, чудесна глава, с меки устни, разширени червени ноздри и блестящи очи.
         Отрядът започна да се спуска към долината. Слънцето се беше скрило, но денят в планината не си отиваше.
         - Трябва да попитаме някого - обади се пак дебелият ходжа.
         Нашият водач избяга още вчера.
         Отляво, откъм стръмния склон, се разнесе биене на звънец. Две дребни червени крави пасяха на жълта поляна над скалите, а до тях беше коленичило малко говедарче и гледаше надолу към нас.
         - Кажи му да слезе - обърна се по турски Караибрахим към мене.
         - Слез! - викнах аз.
         Говедарчето измъкна отнякъде дълга свирка и я наду.
         - Слез! - викнах аз отново.
         Говедарчето сложи двете си разперени педи на носа и почна да движи пръсти, все едно че свиреше на невидима свирка.
         Ходжата изруга, Караибрахим бръкна в червените дисаги отдясно на седлото и извади пищов.
         Овчарчето стана, свирна на кравите и хукна нагоре по жълтата поляна. Червените кравки скачаха след него като кози, звинците им често биеха, говедарчето се смееше.
         Караибрахим прегъна лявата си ръка в лакътя, вдигна я пред гърдите си и отпусна върху китката й дясната ръка с пищова. Дребното говедарче тичаше върху широкото дуло, обковано със сребърни цветя. Жълтозелена торба с цвета на поляната се мяташе на рамото му.
         Дълго бягаше говедарчето върху дулото, докато се скри между правите, могъщи ели. Караибрахим свали пищова си. От гората долиташе смеха на говедарчето, по-звънлив от звънците на кравите. Ехото го връщаше, сякаш се смееше планината.
         - Защо не стреля, ага? - запита дебелият ходжа.
         Караибрахим не отговори, загледан в камъните под копитата на коня.
         Дебелият ходжа смигна на едноръкия ходжа. Оня му върна смигането и понеже беше с едно око, лицето му за миг стана сляпо и страшно.
         Пропастта вдясно се изгуби, пътят влезе в гора, после излезе на открито. Вдясно и вляво се простираха наклонени поляни, а тъй като пътят беше вдълбан в земята, тревите идваха на равнището на конските глави.
         Вдясно по поляната бяха побити огромни каменни кръстове, някои по-високи от човешки ръст. Древни, прастари камъни бяха това, запазили само очертанията на кръст, огризани, разтопени, повечето повалени по тревата. Те нямаха цвят на камък, а изглеждаха като обагрени с различни бои, защото бяха целите покрити с лишеи - оранжеви, виолетови, светлозелени лишеи, като цветята по поляната. Лишеите расли един върху друг, на широки цветни петна, расли и умирали и нови лишеи расли върху умрелите лишеи. Един кръст, близо до пътя, беше току-що пречупен, та се виждаше камъкът - бял пясъчник, светъл, недокоснат, без ни едно петно. Под лишеите камъните оставаха млади, девствени и чисти.
         По-долу от древните каменни кръстове белееха дървени кръстове и побити паметници. Там стояха изправени двама души. Когато приближихме, видяхме, че единият държи в ръцете си човешки череп.
         За пръв път срещах Манол.
         Двамината души стояха по-високо от нас и тревата закриваше от погледите ни гроба, какъвто навярно имаше пред тях.
         Единият беше едър, но толкова широкоплещест, че не личеше високият му ръст. Черната му коса падаше на раменете, хваната през челото с ремък, къса черна брада обграждаше лицето му. Намяташе го тъмночервена, къса до коленете дреха, вързана на гърдите. Изпод дрехата се белееха ръкавите на ризата му, с червено везмо по китките. На кръста имаше кожен надиплен пояс-силях само с един затъкнат нож, а под силяха носеше друг, червен пояс. Бели навуща с черни ремъци стягаха под коленете кафявите му гащи, обръбени с черни гайтани.
         Другият беше свещеник или монах, със светла дълга коса, с дълго расо - косата изрусяла, та побеляла, а расото посивяло, та позеленяло по плещите от слънце и дъждове.
         И двамата бяха гологлави.
         На ръба на поляната, над пътя, изкочиха четири-пет огромни овчарски псета, рунтави като мечки, с железни оглавници на вратовете и с оголени зъби.
         Когато се изравнихме с овчаря и попа, Караибрахим спря коня си. Двамата ни гледаха мълчаливо, отгоре, тъй като бяха по-нависоко, а чернобрадият все държеше бялата мъртвешка глава в ръцете си, пред гърдите.
         Кучетата дълбоко, заплашително ръмжаха. Чернобрадият вдигна ръка и те легнаха над пътя, главите им протегнати напред върху тревата, а очите им като чели обърнати към небето.
         Караибрахим ми кимна. Аз не проговорих, а с ръка дадох знак на хората да слязат на пътя.
         Чернобрадият се наведе полека, ръцете му се загубиха в тревите. Когато се изправи държеше черен калпак. Той тръгна през гробищата, като се отдалечаваше от нас, а попът вървеше след него. После слязоха на пътя - чернобрадият скочи неочаквано леко от поляната, а попът се подпря с ръка. Стъпиха ли на пътя, чернобрадият нахлупи калпака си и тръгна към нас. Той беше с цървули, а попът вървеше бос.
         Те спряха пред конете.
         Караибрахим и Манол се загледаха един в друг. Сега Караибрахим гледаше отгоре, а Манол - отдолу. Знаех, че Караибрахим е ядосан, макар нищо да не личеше по лицето му. Овчарят не биваше да налага калпака си пред турския ага, защото шапката е знак на свобода и достойнство, а на раята приляга да стои покорно с непокрита глава.
         - Попитай го говори ли турски - рече Караибрахим.
         Човекът поклати отрицателно глава - беше разбрал Караибрахимовите думи, но не знаеше или не искаше да говори по турски.
         - Попитай го как се казват тия села - чух гласа на Караибрахим.
         Човекът мълчеше и аз повторих питането на български.
         - Просойна.
         - А второто?
         - Заград.
         - А третото?
         - Подвис.
         Караибрахим иМанол се гледаха в очите. След първия поглед Манол вече не ме погледна. Хвана ме яд и мъка, защото разбрах, че ме е преценил и повече не иска да се занимава с мене, като че ме нямаше. И след това, когато се срещнехме, той не ме поглеждаше - все едно че не бях там.
         - А тая бала къща?
         - Конакът на Сюлейман ага - отговори Манол.
         - Как се казва проходът, през който преваляме?
         - Милото господи.
         Гледах в очите и на двамата. Караибрахим имаше присвити, проницателни очи, едното малко по-тясно от другото, като че непрестанно се прицелваше. Маноловият поглед беше като ръка - човек го усещаше по себе си как дири, сякаш иска да намери нещо. Той винаги търсеше нещо в лицата на хората. И като ръка можеше да помилва или да удари болно място. Да прибере и да хвърли.
         Усещах, че гневът на Караибрахим расте. Той беше срещнал силен, тежък човек - виждаше се, че овчарят е като голямо дърво и дълбока вода - буря трябва, за да го разклати, скала да се срине, та да вдигне вълна. Но имаше нещо в погледа му, което ме караше да мисля, че стига д аулучиш, и от най-лекия полъх ще трепнат листата и ще се залюлее водното огледало.
         От падането си в плен и от страшните часове на кораба свикнах да стоя настрана и да гледам. Да видя какво ще стане. Не се бърках. Не оставях нищо да проникне в сърцето ми. Но сега усетих някакво вълнение, като разбрах, че тия двама мъже ще се сблъскат.
         Караибрахим гледаше Манол. Бръкна в пояса си, измъкна пара - не видях това, усетих го - и я хвърли в краката на Манол. Среброто притаено издрънча. Караибрахим благодареше за думите на Манол. Обиждаше го.
         Овчарят не се наведе да прибере парата.
         Караибрахим подкара напред коня си. Овчарят не се отмести. Конят се надвеси току над него. Чух, че кучетата ръмжат.
         - Ела.
         Обади се попът - мълчал досега.
         Овчарят прекрачи встрани и Караибрхим мина.
         Чак сега погледнах попа. Две сини, огромни от светлината очи сияеха на лицето му. Изглеждаше още млад, пълен с радост към света.
         Аз минах с коня си край него и той затвори очи, може би от облекчение. Светлината по лицето му изгасна и както щом слънцето се скрие зад планина, се виждат по-добре горите, дотогава замъглени от лъчисто було, тъй и аз видях лицето му. Хлътналите очни кухини, бръчките край очите, напуканата, обгоряла сякаш кожа, бледите устни на срадалец. Попът беше вече немлад и уморен човек.
         Дали двамината са чакали на пътя да се изниже край тях цялата редица от ездачи, всеки от които можеше да вдигне ятагана и да ги съсече, или са се качили в гробищата, разбрах чак когато пътеката изви далеч напред и аз хвърлих полгед надире. А сто и двадест ездачи, един зад друг, по пет крачки разстояние помежду им и всеки кон, дълъг три крачки, това е много нещо, това са хиляда крачки, четвърт час път в планината, безкрайно много време.
         Те стояха на пътя.
         Обърнат назад, дочух, че Караибрахим тихо казва нещо на едноръкия ходжа. Различих думите: "После счупете кръстовете…"
         Тогава разбрах защо бе тръгнал Караибрахим със своя конен отряд през дивата планина - той идваше да обърне тая долина под краката ни в правата вяра.

откъс втори