Снощи, овчарко, минаха
до три синджира със робе.
Първият синджир, овчарко,
Все тези млади девойки.
Вторият синджир, овчарко,
все тези млади невести.
Третият синджир, овчарко,
Все тези млади юнаци.

         В година 1668 от рождението на Христа бога наш, две години след като великият везир Ахмед Кюпрюли обсади Кандия, в месец тревен, който е петият месец от началото на годината, се извърши великото пленение на свещените кръстати гори, наричани Родопа. А в предишните години се случиха знамения, които ние по своята слепота не можахме да разгадаем.
         Черна сянка затъмни месечината и всички помислиха, че идва залезът на полумесеца.
         Падна град, всяко парче като пестника на възрастен мъж, та убиваше небесните птици, както летяха, и дивите зверове, както се криеха в гората.
         Тръпки разтърсиха земята и събориха градове и села, съборили и Мосул, а високи вълни потопиха корабите в пристаните.
         Когато се запали унгарският град Офен и се разтопиха дори топовете по стените, и се изтребиха робите в килиите, намериха изгорели шестнадесет двойки роби християни, оковани двама по двама, прегърнати посрещнали смъртта от пламъците.
         А предната година се случи неплодородна, та овчарите ядаха голо месо, пък другите хора - треви и корени. Великият везир пусна развалени пари и хората вече не вярваха на среброто, та търговията и занаятите се объркаха. Турците събираха данъци за десет години напред, защото на страната на венецианците се намесиха франки, германци и испанци и краят на Критската война не се виждаше. Венецианци слязоха на българска земя, на един ден път от столицата на султана, а венециански кораби стреляли с топове по самия турски султан, когато ходел на лов в подножието на Родопа. Видях овчари, които бяха прегръщали венециански моряци, с железни шапки на главите и с кръстове на гърдите. Арнаутите, които караха стада от Македония към Цариград покрай Бяло море, казваха, че по техните планини скоро ще се развеят знамена.
         В тая улисна пролет тръгнах от Светогорската обител с една торба преписани свещени книги, за да отида в Родопа с овчарите, които се връщаха след зимуването по пасбищата край Бяло море. Агнетата бяха заякнали и играеха около майките си, вълната беше остригана и продадена. И тръгнаха овчите стада на север към родните планини заедно с птиците, които се връщаха при гнездата си.

         Живееше в село Подвис човек на име Манол. След името на всекиго се казва името на баща му, защото мнозина са с еднакви имена и човек с едно име е самичък, а името на баща му го свързва с другите хора, та се знае откъде е протекла кръвта му и какъв е коренът му. Ала Манол не знаеше ни името на баща си, ни на майка си. Той беше пръв в своя род. Пръв от голям род, макар и без големи корени, и когато внукът му казваше, че е Манол, син на Момчил, син на Манол, то беше голямо име.
         Вървели три синджира клети роби. Първи синджир - под пръстен девойки, втори синджир - под мустак момчета, трети синджир - под венец невести. Маноловата майка - никой не знае името й - носела на гърди Манол и как го е наричала, и това никой не знае. И като секнало млякото й, та и силите й, разпасала шарена престилка и вързала люлка между два бора. И сложила в люлката пеленачето си - когато ветрец повее, той да го залюлей, когато дъждец завали, той да го окъпе, когато сърна помине, тя да го накърми.
         Не минала сърна, ами минал Караманол, хайдутинът. От девет години, откак турците отвлекли жена му и изклали синовете му, Караманол завардил два прохода - Рожен и Ешек Кулак, - та не давал пиле да прехвръкне. А което прехвръквало, то се и не връщало. Никой не знаел где нощува и где зимува, защото ходел винаги сам, с една пушка и два пищова. На деветата година жлъчката му преляла и почнал да коли де когото срещне. Дори изровил из гробовете труповете на враговете си, та трошел костите им с дрянова тояга и мраморни камъни.
         Гонели го трима бейове и двама султани. Тогава се вдигнали против него и юруците и той разбрал, че иде краят му. Когато Дауд ага, бащата на Сюлейман, го попитал от един висок връх през дълбока река защо бие труповете, Караманол му отвърнал, че му остава малко да живее, та прави всичко напук, да предизвика и бога, и дявола.
         Тоя Караманол взел пеленачето от люлката и го понесъл със себе си през горите, а подире му вървели пет потери, заклели се, че брадите им няма да видят бръснач, докато го не хванат. Караманол слизал в селата, дирел жена с гръдно дете, давал й да накърми сирачето и пак хващал планината. Бейовете режели гърдите на майките, които давали мляко на Караманоловия храненик, удряли децата им в камъните на праговете, до всяка кръчма седял сейменин с пушка, ала страхът на жените от Караманол бил по-голям, а може би майчината им милост била по-голяма. Така Караманол слязъл в сто села и сто майки кърмили храненика му. Когато малкият Манолчо почнал да се изправя на крака, Дауд ага със сребърен куршум ударил Караманола, ала не можал да стреля втори път, защото Караманол го устрелил в сърцето. Раненият хайдутин се довлякъл до воденицата на дядо Галушко Белия и му дал детето. Три дни смъртно раненият Караманол рязал и дълбал цевта на пушката си, която девет години варди ла два прохода, та направил от нея кавал. А когато надул к авала и кавалът просвирил, потътрал се назад в гората - да умре някъде в пущина - ците, като див звяр, да не могат враговете да се гаврят с главата му. На храненика си оставил само железния кавал.
         Дядо Галушко нарекъл детето Манол, на името на побащима му, а когато пораснал, почнали да му викат Манол Стоте братя. Макар че по-добре можеше да бъде, ако му викаха Манол Хилядата братя, защото сто майки го бяха кърмили и по цялата Родопа растяха с него млечните му братя.

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ __ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

         Какво слънце грееше над онова Беломорско поле, каква трева зеленееше под копитата на белите агнета, как се мъглеше отдалеч Родопа, когато по Гергьовден стадата се вдигнаха като сиви и черни облаци, та тръгнаха към планините! Всичко живо беше плъзнало по полето и планината - да работи, да се радва, да се плоди, докато над него синее небето и докато тъпче хубавата божия земя, а не легне в нея. Какви ярки овчарски нозе биеха утъпканите пътища, какви мишци опъваха гайтанлиите гащи, какви чумбаси се вееха и какви червени бузи се издуваха, като свиреха с гайдите и кавалите! Къде са те сега? Добре, че човек не знае какво го чака. Торбите бяха пълни със стафиди, смокини, портокали и разни дарове за либета, сестри и майки, които гледаха сега снеговете по върховете на Родопа и чакаха.
         Петнадесет хиляди овце имаха трите села Просойна, Заград и Подвис, край реката Елинденя, под манастира "Свети Илия". Колко ли хубави мъже вървяха край тях - двеста, триста? Половината овце бяха на Сюлейман ага, другите - на селяните. А колко овце брояха юрушките стада, които идеха след тях - черни стада, бели стада, пъстри стада, - никой не знаеше.
         До натоварените мулета и коне вървеше празен оседлан кон. Стопанина му го заклали подзиме, като се скарали арнаути и наши на един мост, та сега връщаха коня му, да се разтъжи жена му и да облегне чело на студеното седло. А той бил женен само от пролетта. Ала се говореше тихо, че невястата му, като чула страшната вест, не нахлупила до вежди черен ръченик, ами дръпнала назад бяла кърпа, да се ветрее русата й коса, и взела да не залоства вечер портите си. Овцете на убития ги продали, с тях и кучетата му, а пет кучета се върнали и понеже нямаха стадо, давеха се с останалите псета, които бяха три пъти повеч от овчарите. Затова тия пет псета вървяха с Манол и Стоте братя, когото и бесните кучета не лаеха. И най-злото куче се смиряваше пред погледа му и лягаше в краката му, та овчарите думаха: "Добре, че не си роден крадлив, Маноле."
         А когато полето почна да се повдига и ни лъхна снежният дъх на планината, овчарите се приготвиха да подредят стадата, за да минат през първите планински села. От всяко стадо стопаните извадиха еркичите, които носеха чановете, и ги събраха на една поляна. Трябваше да изберат елчият, който да върви най-напред и да носи тюмбелека. Имаше еркичи за чудо и приказ, по-едри от магарета, ала два се издигаха една педя над другите и носеха една педя по-дълги рога. Единият еркич беше на Манол, а другият - на Вражу кехая. И като се чудеха овчарите кого да изберат, някой рече да отсекат право дърво и да ги претеглят, а друг рече да ги възседнат и да видят кой ще отиде по-надалеч. А имаше наблизо едно нанагорнище, хиляда крачки дълго. Вражу поиска всеки да възседне своя еркич, което беше несправедливо, защото Вражу беше нищо и никакъв човек - по снега да мине, следа няма да остави, и тежеше два пъти по-малко от едрия Манол. Ала Манол не се отказа и като възседнаха ер кичите си, тръгнаха по хълма нагоре. И малко преди върха е ркичът на Манол падна, а Вражовият се изкачи догоре. И нему дадоха да носи големия тюмбелек и да върви най-напред.
         А Манол не бутна падналия козел, само махна с ръка на сина си Момчил, който побеляваше от яд. Да го заколи.
         - Ама, тате ... - рече Момчил.
         Манол го погледна и Момчил извади ножа си. Имаше Манол поглед - черна мрвка на черен камък да види.
         На другия ден тръгнаха стадата през Родопа. Най-напред вървеше елчият с тюмбелека, след него петдесет и два еркича, всеки със сребърен чан. Четири пълни дизии чанове - два с каба чанове и два с джирици - звъняха през планината, та се носеше над нея звън и песен по-сладка от песента на Света гора, когато звънят камбаните на манастирите. А овните с чановете бяха безчет, ала ходеха по-ситно, люлееха чановете на енгън и не беше песента им празнична като на еркичите. Сто каба гайди свиреха зад еркичите. И всеки овчар надуваше я кавал, я пискун от върба, я пищялка от беломорска тръстика. А по-младите овчарчета свиреха с треви и крушеви листа. Лаеха кучета, гърмяха пищови, блееха агнета.
         Вървях в реката от живинки, от хора и от животни, а сърцето ми беше като огледало. Падаше върху мене радостта и божията благодат като лъч върху огледало: и аз оптравях тоя лъч, накъдето се обърнеха очите ми, и благославях хората и животните, и врабците отстрани на пътя, и тревите и облаците. Не бива човек да насочва божията благодат, накъдето той иска, бог знае по-добре кого да огрее. А моето огледало излезе и замъглено и счупено.
         Вечерта при мене дойде Манол и ми рече да избързаме напред, защото трябвало да свършим нещо, та да му помогна.
         А мислех, че сърди за еркича и иска да е по-далеч от хората и веселбата.

         На другия ден преди поник слънце, ето, дойде Манол и водеше два оседлани коня. А с него вървяха и петте кучета на умрелия овчар, защото Манол не смееше да ги остави при стадата.
         После звънът на стадата остана зад нас и едва се чуваше иззад бърчините. Ала вече не се различаваха отделните чанове и не биеха сякаш нестройно, ами пееха отдалеч някаква песен, та на човек се искаше да чуе и словата им. И Манол ми каза:
         - Преди три години, когато стигнах Плачлив камен, научих, че предния ден е умряла жена ми.
         По тия места има обичай, щом умре човек, да го заровят, където поискат, и някои ровят мъртъвците и в дворовете си, а изтекат ли три години, тогава изравят костите, измиват ги и като ги турят в дървено сандъче, оставят ги в костницата при църквата. И видях, че Манол носеше в дисагите на коня си не дарове, а сандъче за костите и мях с мляко. И преди се чудех за млякото, защото до предой, когато се отделят агнетата от майките им, грехота е да се пие овче мляко.
         Пътувахме цял ден по преки пътеки и кучетата тичаха с нас, а преди заник слънце стигнахме до превала Милото господи, където имаше прастаро гробище. Там беше заровена Маноловата жена.
         И като слязохме от конете, тръгнахме между каменните кръстове. Незнайни люде християни поискали да оставят памет за себе си, ала времето ги беше надвило и оронило словата и имената. Останали бяха само кръстовете.
         Тук по високото доскоро беше имало сняг и поляната беше цялата мокра, а тревата още къса и жилава. И когато стъпеше човешки крак върху нея, шупналата земя се надигаше и изпълваше стъпките ни с вода. След нея се изправяше и тревата и след миг вече нямаше стъпки. И шушнеше, и шумолеше, та гробищата се пълнеха с шепот, сякаш кипеше младо вино, сякаш под земята ставаше нещо тайно и скрито за хората над нея.
         Манол коленичи пред гроба на жена си, който беше хлътнал през зимата, и почна да го разравя с широкия си нож. А пръстта гребеше с ръце и слагаше до себе си. И разни дребни животинки мърдаха в шепите пръст, а земята все шушнеше нещо. Скръстил ръце шепнех молитва.
         Тогава се показа скелетът, ала най-напред се оголиха костите от кръстта до колената и кафявожълтата паница на женската утроба, разтворена, сякаш смазана от тежестта на пръстта. И имаше тя баграта на земята, на още мокра паница от непечена глина. В костите на тая утроба бяха узрели Маноловите синове, тия кости се бяха разтваряли да излезе от тях плодът, за да ги изпълни нов плод.
         Полека-лека като милваше костите, Манол ги разкри една по една и накрая извади жълтата мъртвешка глава. И както стоеше на колене на ръба на гроба, така и остана, като държеше в двете си длани черепа на жена си и я гледаше с наведено лице. Тъй беше седял той преди години, та беше държал в дланите си главата на жена си, топлите й ланити и тежките й коси. А не се познаваше дали черепът е на стар, или на млад, на мъж , или на жена, на хубав или на грозен - беше си само една мъртвешка глава.
         За много глави ще се говори в тия летописи, преди да се напише "амин", и стояха сега те на раменете на людете, усмихваха се и гледаха.
         Тогава Манол тихо издума:
         - Нищо не пише на челото й. А тя казваше, че всекиму пише на челото какво ще му се случи.
         И като извади бяла кърпа, той почна да измива с мляко кост по кост и да ги бърше, и да ги слага в сандъчето. А в това време се разнесе звънът от камбаните на скрития в гората манастир "Свети Илия".
         Едва звънът отзвъня, и кучетата, които лежаха край каменните кръстове, скочиха на крака и почнаха да ръмжат. И се чу тропот на конски копита.
         И на завоя на пътя се показа Караибрахим, разорителят на долината Елинденя. След него идеха кръволоците му.
         И застанаха един срещу други Караибрахим и Манол, единият на кон, а другият стъпил на земята.
         А Караибрахим беше хубав като паднал ангел и облечен като сарацин. Червена копринена дреха, цялата обшита в злато и сребро, падаше до коленете му. На лявата му ръка имаше жълт щит, под дясното му коляно - зелено копие. На пояса му висеше ятаган, а в кобурите от двете страни на седлото се показваха сребърните дръжки на пищови, заострени като клюн на грабливо пиле. Пушката му беше на гърба, в червена кожена капия. На главата носеше чалма от бял памук, в средата с дъно от пурпорно- червена сърма, а на тюрбана се вееха черни пера. Шепи скъпоценни камъни имаше по него и коня му, а конят струваше два пъти повече от скъпоценните камъни.
         И той не ни говореше, а думаше всичко на един конник до дясното му коляно - човек чужденец, нито турчин, нито българин, с меко лице и мека брада, със занесена усмивка на хубави устни.
         Само две-три слова си казаха Караибрахим и Манол, а гневът на Караибрахим растеше. И когато той подакара коня си към Манол, един от двама им щеше да умре, ако не бях рекъл на Манол да се дръпне. И дали не сгреших, като се изпречих на пътя на съдбата, защото Манол навярно щеше да убие надменния Караибрахим и тогава халът на Елинденя щеше да е по-друг. Ала тогава пък нямаше да се сторят тия чудни дела, за които людете ще приказват, докато над Родопите се чува българска реч.
         Един по един минаха край нас турците и всекиго от тях Манол погледна в очите. Нито един турчин не вдигна ръка, а още по-чудно е, че псетата дори не изръмжаха.
         Когато отмина и последния конник, попитах Манол защо тъй втренчено гледа всеки човек. А той ми отвърна:
         - Диря да видя лик, подобен на синовете ми, а в синовете си диря лика на баща си майка си. Защото всеки човек, когото срещам може да е мой брат.
         Преди тридесет години над Родопите мина черната буря на девшурмето, кръвния данък, и хиляди родопчани отидоха да се бият под свещеното знаме на пророка.
         - Тия са спахии - рекох му, - а отвлечените българчета стават еничари. Еничарите вървят само пеша, пък тия бяха конници.
         - Зная - отвърна ми той.
         И повече и дума не продума за турците, а не можеше да не се разтревожи, защото те отиваха към неговите села.
         Когато се върнахме при гроба, Манол ме накара да напиша на челото на жена му годините на живота й. А написах с въглен само годината на смъртта й, та сложих кръст, защото, като помисли човек, само годината на смъртта и само смъртта имат значение и само чрез смъртта людете показват какво струват.
         Манол положи черепа върху другите кости, набра китка пресни цветя, та сложи и тях върху костите и като взе сандъчето, тръгнахме към воденицата на дядо Галушко Белия.

откъс трети