Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][Лит.клуб]
IX.Глухо е у Карабельови - глухо и зловещо. Шепнат из коридорите грозни сенки - сноват и изчезват: все дебели лица на млади житари, винари, лихвари. Само старшите стражари стоят тъмни от двете страни на тъмна врата. Вътре се чуе звън и глух говор. Старшите се понавеждат към ключалката. - По най-положителни сведения, господа, опасното еврейче Иско не е напуснало града... ...Не е го напуснало, разбира се, щом и Карабельовата е още в града - хи-хи! - Старшите се навеждаха до ключалката... ...Около дълга маса стояха сдървени лица. В ъгъла на стаята алков закриваше креват. Председателят често звънеше. И стана. - Имам думата, господа. Държа да забележа: не може да се говори без разрешение. И настоявам да се повика немедлено околийският началник. Защото моментът е сюблимен и може да се каем в последствие. - Има думата г-н полковник Гнойнишки. Старшите стражари отвън дишаха вече в самата ключалка. Дребничкият полковник повиши глас: - Аз разбирам, господа, вашия председател, запасния майор г-н Кандилев Добри, юрист. Но без сарказми; да, без сарказми. Ще ме разберете впоследствие. - А засега - признавам: околийският началник ще отговаря. Защото ако миналата седмица той не беше - по известните причини - снизходителен към опасното еврейче Иско, - ние не щяхме да имаме в последствие това днес. Старшите стражари отвън се стъписаха: вратата се открехна и издаде глава кметът, бай Нако: - Хайде там, пред входа! И никой да не припарва из коридорите. ...Вътре онемяха По устните на председателя, г-н запасния майор Кандилев Добри, юрист, заигра пеница. - Известните причини, господа, за които намеква полковник Гнойнишки, за мен тук, на това място, са неизвестни. При това уважаемият г-н полковник Гнойнишки ще се съгласи, вярвам, че началникът на гарнизона не бива да се идентифицира с шефа на полицията, защото помислете какво може да излезе в последствие. Трябва, господа, да се пази моралният престиж на армията, за да не се каем в последствие. ...Позицията на председателя беше силна, разбира се, особено по своята си справедливост. И полковник Гнойнишки не можеше да не обясни, че ако той, като началник на гарнизона, както ако и г-н Ячо Дундов, като представител на паркета, правеха чест на събраните сега тук, това предстоеше да се оцени в последствие. Защото при събития тъй исторически, тьй решителни, тъй съдбоносни, като настъпилите през тази нощ - при такивато едни събития не трябва ли всеки, а също и началник гарнизона, а също и г-н прокурорът - не трябва ли и те да кажат своята си авторитетна дума пред екзекутивата на съзнателното гражданство, на верноподаното към короната и армията гражданство? Полковникът повиши пак глас: - Да, господа, моментът е сюблимен. Одързостиха се - тази нощ - и посегнаха впоследствие - родоотстъпниците - върху законно установените власти. Така ли е? Добре! Какво в последствие? Просто да ги довършим! Нищо повече! Прочее, към дело: смело и непоколебимо! Да ги до-вършим до крррааак, гос-по-да-а! ...Лицата бледнееха. Прочете се списъкът. Всеки ближеше засъхналите си устни. Бай Нако броеше: свиваше пръст след пръст. А тъй като пръстите му не достигнаха, той повтори... Полковник Гнойнишки простря покровителствено ръка: - Господа, не се съмнявам, че всеки от вас е готов да отстой твърдо, с желязна воля, за свещеното дело на армията. Но ще си позволя да ви пришепна и друго: не забравяйте, в игра са днес не само интересите на България, не! В игра са днес и вашите, глави, господа! Толкоз... Умному мало довляет... Ресните на всички очи пъпреха. Полковникът си наложи фуражката. - Но, господа, аз не искам да ви влияя, нямам право, армията е неутрална. Прочее... И изкозирува към всички с войнишки полукръг. ...Излезе и бай Ячо. А последва ги и кметът. Бързаше и се посви: - Извини, Гнойнишки, но - недоразумението с жена ми? Питам само... Гнойнишки се изпъчи: - Най-напред, Нако, тази работа сега. Хайде! И никакво кълчене, разбираш ли? - Е, да, е да. Но - жена ми? Ячо си пипна очилата. Май с Нако ще се спазарява сякаш... Кметът запъпра дебелите си ръце. - Но, моля ви се, зема се - публично - жена ми под стража, а после стражата се дига: как трябва да се разбере това? Как трябвало да се разбере! Полковникът засука мустак. - Какво има да се разбира бе, Нако: срещата на г-жа Софка със слугинята Марга е просто фатална. Че тази среща беше фатална - за това нямаше какво да се говори. - Но, Димо, ако Карабелица не беше починала - и то нечаяно, тъкмо сред сватбеното веселие, - нали? - слугинята Марга нямаше да възлезе горе и Мичето нямаше да слезе долу и, значи, Софка нямаше да я придружи, та прочее... Гнойнишки махна ръка. - Стига, Нако. Не е ли и тя там - слугинята Марга? Там беше тя, разбира се - при навързаните в овощака. Бай Нако протри шепи. - Е? И Гнойнишки отсече с полегата длан въздуха: - И нея - фюйт! Това беше ясно. - Разбирам бе, Димо, но... - Ни-как-во но! Гнойнишки отсече пак въздуха с полегата длан. - Всичките - фюйт! Толкоз! Хайде! Нако разбра. И загали лакътя на полковника. - Добре бе, брате, за това не споря, то се разбра. Но трябва да сме на чисто, Димо, за Софка, казвам: човек се уби тук, пристав се уби! Не е шега, Гнойнишки! Аз настоявам предварително на очна ставка със слугинаята Марга. Това е абсолютно необходимо. Полковникът загледа Яча и тоя се разсмя. - Тю-ю бе, Нако, и-и-и холан! Кметът недоумяваше. Трябва да се тури край на скандала със Софка, как инак! Но лицето на Гнойнишки позеленя: очите му се заискриха. Ей че тъпак - Нако! А окръжен управител е бил до вчера - пфу! - Няма вече следствия бе, човек, няма очни ставки и так далше.Чека - туйто! Бай Нако изви ръце на хълбок и широко се ухили: - А с жена ми? - Нейната е лесна. Аз отивам при нея.
Разискванията бяха почнали. Думата имаше помощник-кметът Дечко. Бай Нако седна до него. - Дръж, Дечко! И ораторът повиши глас. - Да, в живота на поколенията има съкровени минути, пред които трябва да се благовее. И не бива никога да се губи вяра в племето, в народа. Защото историята не е открила до днес друг граждански олтар. - Понятието народ, господа, не е фикция; планините, горите и полетата са мъртви без хора. Разбира се, не е фикция и идеалът за обществена дисциплина. Девизът един за всички и всички за един. Бай Нако беше зяпнал от удоволствие. И извика: - Карай, Дечко! А после хвърли на цялата маса: - Какъв талант ще излезе от него, стига да се отърси от своя Маркс! Дечко - висок, мургав, с големи черни очи и с дебели сплеснати устни - се ухили и сви рамене: - Благодаря за благопожеланията, г-н кмете. - Та, г-да, девизът един за всички и всички за един е върховно начало за всяка здрава, ценна и жизнеспособна общественост. Обаче не бива да забравяме, че тоя девиз, тоя свещен девиз не изключва противоречията и борбите между разните слоеве и класи. Аха... председателят позвъни: - На предмета, моля. - Именно, г-н председателю. Партиите, идейните течения, даже гражданските войни са последствия, а не причини; те се коренят в съзнателното и несъзнателно стремление у всички нас към изглаждане на противоречивите класови интереси в името на идеална обществена дисциплина. И е време в такъв сюблимен момент като преживявания сега да ми се позволи известна откровеност. Убивахме, г-да, противниците си преди седмица, готвиме се да ги избиваме и сега, а ще трябва може би да разстрелваме и след седмица. Но докога? Стаята онемя: очите на всички се скриха под сключените вежди. Само кметът, бай Нако, сви език на фунийка: - Дечко бе, старшите стражари аз отпъдих на двора. - Не ви разбирам, г-н кмете. - В коридора не може да припари никой, казвам. Прочее, няма кой да те чуе. - Толкоз по-добре, г-н кмете: слушате ме, значи, само вие и мога да бъда съвсем откровен. Време е да се опомним. Днес ние пишем история, която утре ще четат децата ни. И не бива те да се гнусят от бащите си, нали? Председателят мигаше с ръка върху звънеца. Висок, плещест, с дълго лице, той слушаше опулен и, види се, недоразбираше. Ораторът посрещна опуления му поглед и попримижа. - Г-н председателю, г-да, моля малко снизхождение. Хора ще избиваме тук, синове на нашата страна и равноправни с нас граждани, съвсем равноправии. Прочее, да бъдем на чисто. Аз не трепвам от това, че ще трябва да загинат още 300-400 или най-много 1000 човеци... - Браво, Дечко, карай! Бай Нако протриваше възхитено ръце. Карай! И Дечко повиши тон: - Ако е нужно, даже и собственоръчно бих екзекутирал, г-да. Но не бива да се заслепяваме, а-а! Ний всички - с децата и с жените си, - всички все тук ще живеем в тази страна, сред този народ, да? Не можем се пресели на месечината, г-да, не можем избяга - поне всички, да! - Я! - Председателят забрави звънеца и заблъска нозе. - Кой ще бяга? Ние не сме дезертьори, другарю! Без обиди! А зад алкова се изсвири с уста. Главите около масата се свиха между раменете. Ораторът пребледня. Председателят се обърна към алкова: - Без интервенции, г-н поручик. А после позвъни и попита през нос: - Иска ли някой думата? Дечко разпери ръце: - Но, г-н председателю... - Без но. - Позволете, не ви разбирам. - Умря Марко, казвам. Тя се разбра. Бай Нако застиска ръката на помощника си. - Зарежи, Дечко, нали виждаш. Но Дечко се наведе умолително до ухото му: - Аз утре отчет ще давам пред избирателите си, г-н кмете... Аз съм представител на работническа партия, най-после... Да, това беше право. Бай Нако смигна на председателя. Нека се доизкаже помощник-кметът на града: нали това ще вършим сега! И Дечко се поизкашля в шепа. - Аз отбягвам, г-да, отбягвам и съзнателно ще отбягвам в тоя трагичен момент онова, което е в дъното на събитията днес: мизерията на работните маси, бедствията на бежанците, чудовищната скъпотия. Ще отбягва уж, пък го казва! Бай Нако застиска пак ръката на оратора: - Дечко бе, тази стока овехтя: харчеха я - школните дрипльовци - по всички панаири от четвърт век. Ораторът откри широко чело: - Именно, г-н кмете! И трябва дваж по-внимателни да бъдем, щом народът е проагитиран от четвърт век насам. А-а! Бай Нако плесна дебела длан по масата. - Да живееш, Дечко! Ха добави сега: а кой го проагатира, а? Аз ли, или ти, а? Сдървените лица около масата се оживиха. По челото на оратора лъсна пот. Бай Нако тържествуваше: - Виж какво ще ти кажа аз още, Дечко: в съседната стая има мъртвец, помина се Карабелица. Дечко се забърка съвсем. И бай Нако сниши тон: - Казвам, Дечко, и мъртвите имат уши: зарежи, стига! Дечко ще зареже, то се знае. Но трябва да закръгли поне главната си мисъл. Председателят позвъни: - Никакви мисли! На бойна линия трябва да се действува - фертик! Пламна мургавото лице на снажния помощник-кмет. Ще им каже той - ей сега ще им каже - че са на бойна линия, но срещу собствения си народ, да! Алковът в ъгъла на стаята обаче се шумно разкри. Върху креват в ослепително бельо лежеше възнак мъж с лице под широкопола сива шапка. И единът му крак откриваше към оратора дебела подметка. По сдървените около масата лица бликна уплахата на овни в кланица. Бай Нако се извърна настрани. Устните му мърдаха. Той беше възмутен. И с право: на тоя креват можеше да се положи утре мъртвата Карабелица. А тоя сега се е метнал на него с чепиците си. Просто безобразие и нищо повече, пфе! Само ораторът не се обърна: лицето му гореше. - Господа, не може да не се обмисля, щом се решава съдбата на 17 човешки същества. Председателят позвъни: - Нямате думата. Ние сме в акция. И ще обмисляме впоследствие. Дечко, все още горещ, сви рамене. - При тези условия, г-н председателю, аз се виждам принуден да напусна екзекутивата. Бай Нако подскочи. "Хм, това момче си търси белята!" - Слушай бе, Дечко, ние сега писаната ли прилагаме, или неписаната? Дечко пъпреше ресни. Бай Нако го дръпна при себе си. - Седни де, седни. Питам те: глупавите ли вразумяваме ние сега, или бесните усмиряваме? Дечко седна. - Бесните усмиряват, то се знае: нали затова е и Дечко тук! Бай Нако повеселя: - Тъй речи, другарю. Така, момчето ми. Фиш! Фиш! Кажи рибе, па да те разуме цел свет. Значи, ние не съдим, а наказваме, така ли е? Е добре, за какво може да спорим?! Пет ли да са, десет ли, или двайсет - за какво друго, а? Добре, ако има разногласие, ще гласуваме и - свършено! Но подът се раздруса - председателят буйно тупна с крак: - Никакво гласуване, господа! Стига партизанство! Умря Марко. Кметът отпусна ръце като ударен. Ха сега де! - Но, г-н председателю... - Никакво гласуване! Ще подпишем протокол и тол-коз. Гла-су-ва-не, хайде де-е-е! Кметът се ухили до уши. И се заекна: - Не по врат, а по шия. - Как-как? - Председателят се надигна бавно. Повторете, г-н кмете! Смееше ли бай Нако да повтори! Председателят, запасният майор Кандилев Добри, юрист, беше син-зелен я шепнеше: - Господа, обиден съм и заявявам: или г-н кметът навън, или аз! Решението ми е категорично. Засега това, а другото впоследствие. Ще излезе бай Нако, то се знае. Защо да не излезе. Но не е там работата, разбира се. Всичкото това сега очевидно е едно недоразумение, само едно голо недоразумение. - Аз казах, господа! Бай Нако сви пак език на фунийка: - Аз казах: не по врат, а по шия, защото ръка ли дигаш, или протокол подписваш, все е гласуване! - Никакво гласуване! Председателят трепереше: - Повтарям, никакво гласуване! - Добре бе, брате. Бай Нако му протегна дебелите си ръце. - Ето, аз съм напълно съгласен с вас, щом вий не сте съгласни с мен. Помириха се. Бай Нако даже потупа противника си: - Вие, г-н Кандилев, не сте правили политика и затова се обиждате от нищо. Не беше, разбира се, нито място, нито време да се определя правил ли е някой политика, или не. Сега трябваше да се говори по същество... Но по същество думата взе човекът със сивата широкопола шапка. Той дойде от кревата. Нисък, съвсем обръснат, с големи татарски скули. Хвърли на масата готов протокол. - Подпишете, че да се свърши. Много я усукахте. ............................................. Мяркат се образи в замрялата стая и върху дългата маса падат имена, тежки като трупове: чете се протоколът. Очите са свити, гласовете одрезгавели, устните треперят: Градският кмет, бай Нако, стиска ръцете на помощника си и му шепне: - Не ставай дете, Дечко, подписването на протокол е идеална форма на гласуване: съгласен си - подписваш;не си съгласен - мотивираш особено мнение. Така - и агнето здраво, и вълкът сит! Шепне бай Нако, слуша четенето на протокола и храбро подхвърля: - Аха, Дърленски, адвокатчето - пада му се; изучи го дядо владика, а той се дигна срещу черквата. По-нататък! - Капановите ли? Хм, пияници! Но нищо: езичецът им жилва човека и в гроба. Карай! - Марга, глупачката, хе-хе, надали е разбрала какво става. Ама нищо, да е разбрала! По-нататък. ............................................. Възцари се тишина, онемя и бай Нако, около масата трепереха само пребелели устни. Заходи перото... И не хващаше мастило - перото... Дечко, помощникът, отмести стопа си. И настръхна тишината. Чакаха зинали, слушаха. Но се понесе само шипене на пресипнал глас: - Ни-нима вси-сичките бе, господа... вси-всичките се-се-се-демнайсет?! Перото падна от нечия ръка. Не го пое вече никой. Председателят подкани: - Продължавайте, господа! Перото потръгна пак. Бай Нако, кметът, стискаше ръката на помощника си: - Няма как, Дечко! Няма що, братче! Ще се избият... в България... както каза и ти... някакви 300-400 или най-много хиляда души... Е, няма да се свърши родът човешки! Дечко избели очи. Не, той не е казал такова нещо! И облиза устни с език. Звяр е кметът! Свиня! Като че ли орехи брои! Бясна свиня! - Мастилото, господа... мастилото, моля! Перото пак падна от нечии ръце. Пое го Дечко, помощникът. Но се понесоха тежки стъпки, драена се кибрит до Дечка, запали се цигара и се осветиха две вълчи сиви очи под дълбоко прихлупена сива широкопола шапка. Пресипналият глас на Дечко изшипя: - Мастилницата, моля - самата мастилница: ще мотивирам особено мнение. А-а, особено мнение! Председателят блъсна своя стол. - Няма го майстора, другарю! Той стана бавно - председателят. Заключи вратата. Залепи гръб о нея. Вторачи стъклени очи в Дечка. - Стои тук - другарят, слуша всичко; узнава всичко; съдействува на всичко, зема и заплата; и после - "аз бях на особено мнение"... На-а, особено мнение! Е, тя се разбра...
Обратно към: [Хоро][Антон Страшимиров][Лит.клуб] |