 |
Биографични бележки
НеизговореноНе, ти не си от моя земен свят. Далече си от всичките му грижи. Когато слезеш някога при тях, те само те опарват с тиха жал... Аз ненавиждам да ме съжаляват! Не слизай в мойто сиво ежедневие, в което няма време за поезия. Сама ще си остана аз във него. А ти бъди за мене светъл извор със животворна приказна вода. Отпия ли от нея, да се връщам във твоя свят пречистена и мъдра.
Нагоре
От пеперудени крила по-нежни, по-топли от прегръдката на влюбени, по-чисти от водата ненапита, по-меки и от майчина милувка - такива думи търся и събирам. Такива думи само са ми нужни. Че твоята душа, която щедро търкулваш денем по света огромен, с добро и със любов да го нахраниш, при мене се завръща всяка вечер като кълбо настръхнало, наежено от хорските злини, тъги и болки. Душата ти с душата си поемам. И моята кърви...Но търпеливо със нежни, с топли, с чисти, с меки думи един след друг бодлите ти отбожда. Че утре заран пак светът ще чака с любов и със добро да го нахраниш... А утре вечер... Страшна въртележка!... Дали ще дойде оня миг, във който светът ще се насити и за мене троха добро и обич ще остави?... Не знам. Но чакам... Казвам се Надежда. Нагоре
Толкоз много жени ли те лъгаха, че не вярваш във мойта любов? Върху старото земно кълбо в своя път, не чак толкова дълъг пък, само мъка ли срещал си ти, че са тъй тъжни твоите песни? А пък аз имам толкоз мечти! До една и наивни, и весели! На! Вземи си! Вземи! От сърце мойта радост със тебе споделям! Дай си шепите! Дай две ръце! Ала моята радост къде ли е? Твойта мъка кога ме превзе? И къде са мечтите ми весели, та сърцето опразнено зей и почерня скръб моите песни?... Върху тъжното земно кълбо и за нас има щастие, има - лятно кътче сред най-люта зима! Само вярвай във мойта любов! Нагоре
Тая кротост в стиха ми откъде ли се взе, като тръпка разтърсва мойте спрели нозе, като блъска сърцето в уж спокойната гръд, като цялата аз съм скрита жажда за път! Тая кротост в стиха ми не е искрена. Не! Мойте мисли препускат - непокорни коне. Ако с тях не пътувах тайно в жега и студ, как могла бих тъй дълго да не мръдна оттук! Тая кротост в стиха ми теб те радва... Аз знам. Както знам, че сънуваш бели пътища сам. Тая кротост в стиха ми подарявам ти, щом като ласкава стряха пази нашия дом. Нагоре
Какъв запас неподозиран търпение във мен се крил! А моята душа немирна довчера мислеше дори, че колкото си ще животът ще ме пилей насам-натам, без в мен да срещне неохота или престорен женски срам. Че тържествуваща ще мина край молещи любов очи и, безсърдечна и невинна, тя в мен надменно ще мълчи... Но не излезе тъй. Покорна, не - покорена, аз съм тук. Мечтите като безпризорни зарязах да умрат без звук. Неутолимата си жажда за път жестоко задуших. И дом въртя. Дечица раждам. И вниквам в чуждите души. Но в моята като надникна, каква съм - пак не знам. Не знам. И се теша, че всъщност никой до днес не се е знаел сам... Нагоре
Нещо става. Но какво ли? Не отива към добро. Няма (по чия ли воля) между мен и тебе брод. Делниците ни разделят със различия - море. Няма нощната постеля сили да ни съдере. В дневните си мисли тънем всяка нощ. Ах, всяка нощ. Даже като се прегърнем, пак със теб не сме едно. Аз съм сигурна, че няма Той... Надявам се, и Тя... Грижите ли в свойта яма са завлекли любовта? Тя бездъхна там се мята. А пък ние си вървим! Да си продадем сърцата! Може и да я спасим? Нагоре
Дали че с теб, разголвайки тела, забравяме душите да разголим, приличаме на две огледала, укрили свойте същности отдолу. А образът ни собствен отразен все ни изглежда чужд, по-грозен, в шупли.... Да дръзнехме със тебе някой ден проклетите огледала да счупим... И вместо ти във мен и в тебе аз да се оглеждаме - да се проникнем.... Навярно милиони като нас си мислят същото във този час. И огледалото не чупи никой. Нагоре
В твоя поглед внезапно се стъмва. Бръчка мълния сбира за миг двете вежди. И бурята гръмва. И настига ме първият вик. Върху мене, във малката стая, гръм след гръм пада по-страховит, но спокойно ги срещам, че зная - не на мен, на света си сърдит. Викай! Викай! Излей си душата! Вън не може - крещи у дома! Изсипи върху мене вината на голямата лоша земя! Звярът-мъка, старателно скриван от света, тук без страх отключи! Викай! Викай! Пред други не бива! Но пред мене недей да мълчиш! Аз безропотно ще те изслушам. Викай! Кряскай! Обиждай! Вилней! На човека му трябва отдушник - насъбраното зло да излей. Злото ти да преглътнеш не можеш. Не е залък то, знам, за мъже. Викай! Кряскай! Обиждай! Убождай с думи, с поглед, със мисъл, със жест!... Е, какво...Тъй ще минем през дните със неравен, но все пак общ ход. ...Всички бури в света гръмовити имат своя тих гръмоотвод... Нагоре
Ти си отново добър и ласкав. И мойта злопаметност не върви. И аз си надявам щастливата маска. Ала душата кърви. Ала душата по свои закони блъска се в кръг горделив. Как доброто човек да запомни, като злото боли? И кръгът е затворен. Няма пролука! Напразно си ласкав - мисля със жал... Но като искаш - опитай! Наслука! Все пак е душа... Може, заплетена в нежните орбити на твоите днешни слова, кръга си да счупи душата ми, гордата. Знам ли? Душа е това... Нагоре
Още се мъча да оправдая кривата дума, дето ми каза. Още се мъча, ала си зная - всичката мъка ще е напразна. Разумът тъкмо в нещо се хване, чувствата минат, та всичко сринат. И си остава в мен тая рана - несмъртоностна, но нелечима. Плаче душата - пукната стомна. Аз я залепям - тя знае само: длъжен е, трябва всеки да помни - казана дума - хвърлен камък! Нагоре
На чувствата ни тъничката нишка, опъната до скъсване, трепти. Секунда още и навярно с нищо не ще я залепим ни аз, ни ти. Единият, поне за малко само, да беше поотпуснал своя край... Наистина ли е беда голяма самодоволното "Нали бях прав!"... За примирителното "Да", насила изтръгнато от моята душа, пространството помежду нас скъсило, дали да се упреквам във лъжа? И да оставя подлото "Все аз ли?" фатално да ме дръпне настрани... Посоката на чаканото щастие едва ли е в самотните ни дни... На всичко мое миговете лобни на всичко наше може би са лек... ...Макар че няма поза по-удобна от позата на неразбран човек... Нагоре
Как става тъй, че ние вечно се разминаваме със теб - пустиня тиха с плисък речен, безбожен връх със равна степ. И кой е степ и кой пустиня, реката кой е, кой - върхът, ах, все едно, щом се разминат във нас тъгата и смехът. Не смогвам аз смеха да скрия, ти - свойта скръб да заглушиш. На две страни от две стихии се носят нашите души. Една към друга викат вечно, но няма с теб да разберем кое е туй което пречи в една душа да ги сберем. Нагоре
С най-тежката борба животът ме нагърби - борбата със човешкото неверие. Гърмежи няма там. Не се проливат кърви. Но има победители и жертви. Съвсем сама с цял свят премерила бих сили. И той в нозете ми би пропълзял, но да знаех, че със мен си ти единствен, мили. Звучи сантиментално, но е вярно. Обратното, уви, разбира се без думи. Но искам да го чуеш и от мене. Цял свят да е със мен, единствен ти - срещу ми, в нозете му ще бъда повалена. Нагоре
Ти и аз не сме ти и аз. Ти и аз сме Мъжът и Жената. Неподвластна на разума страст, от която е жива Земята. В звезден миг, миг - телата ни сбрал, ти не мен, а Жената целуваш. В безднен миг, нежността ни окрал, не със теб - със Мъжа аз врагувам. Но ни свързва природен какон... Как да бъде човекът единен, като в него са сбрани в едно две враждуващи половини?... Нагоре
Ти си влюбен в смъртта, аз - безкрайно в живота. Ти я викаш: Ела!, аз му шепна: Не бягай!... Като впряг през света, все разнооборотен, скърцащ със колела, с тебе движим се някак. Впряг потеглил напред. Де в несговор, де в сговор. Де в галоп, де едвам, Де безгрижен, де грижен. В недобре и добре сбира мед и отрова, но- с товар, без товар, весел, тъжен - се движи. Колко впряга край нас здрави, прави и бързи по нагорния път се разпрегнаха, Боже! А пък нашият - на, уж нестроен и скърцащ, нито камък, ни прът да го спрат е възможно. Завист - алчен порой, злоба - яма без изход, мъжки бяс, тъмен глад на жени-самки хищни завъртяват хоро все по-близко и близко, но заплитат се с яд в свойте собствени нишки. Е, какво пък, така си е било отвеки. Разнолик е света и човекът - некротък. Но ръка за ръка ще вървим с теб полека аз със теб - към смъртта, ти със мен - през живота. Нагоре
Аз знам добре, че докато съм жива, във мойта искреност ще се съмняваш. Ненужно е да ме опровергаваш. Човешко е да сме недоверчиви. И аз се питам често: не поех ли от лесните най-лесната посока. Посоката на капката в потока - без собствен идеал, без свои цели. Дали нарочно камък не завързах на непокорни чувства и въпроси, та празно-лека днеска да се нося по гребените на живота-бързей. Не вдигнах ли съпружеската вярност във трон висок от тихо брачно ложе заради тъй прекрасната възможност да те обвържа с твойта благодарност. Съзнателно отрекла се от всичко, душата си не дадох ли във робство не на дълга, на своето удобство... Не! - аз крещя. Но вярвам ли самичка? Нагоре
Не заваля дъждът. Нататък сви. Тежи в гърдите летен лепкав въздух. И виснат аромати на треви. И слънцето жълтее като зъл дух. А трупаха се облаци над нас. А светкаше и тряскаше отгоре. И чакахме дъжда с такава страст, с каквато чака свобода затворник. Да рукне върху нас. Да охлади телата ни, душите ни горещи... Да разтопи във нашите гърди онуй тежащото и душащо нещо... И после със окъпани очи, с окъпани души да се докоснем, за да усетим, както си мълчим, че щастието е безумно просто. Един дошъл съвсем навреме дъжд. Целебен дъжд, в душите ни се втурнал, във тях за да измие изведнъж праха на сухите житейски бури. ...Отмина ни, отмина ни дъждът. Останахме - задъхани и потни - излъгани за кой ли вече път, че нещо ще се случи във живота. Нагоре
Единствен Господ Бог ми е свидетел, че гладна, не дойдох при теб от глад. Че търсех дух богат, не дом богат под синьото чергило на небето. Но твоят дух богат, зает изцяло със своите възвишени неща, нехаеше за моята душа. Или ти трябвах само като тяло? Издъхнаха мечтите ми за щастие под мисълта, че съм за тебе плът. Че моя дух зарязан бе отвъд пределите на мъжките ти страсти. Смирена с отредената си участ, с вековната си орис на жена, в гърдите с ясно чувство за вина да бъда вярно тяло се научих. А моята същинска половина без дом заскита по света голям, готова да политне с порив ням към теб, когато си от мъка сринат. Ала насрещен вятър от обиди смразява пърхащите й крила. Не го ли спреш със своето "Ела", ще си останем с тебе две тела, които някой ден ще си отидат. Нагоре
Студено ми е - каза ти. Замръзвам. Стопли ме някак, моля те, отново... И аз със чувство на вина побързах да изплета най-топлия пуловер. Не го приемай като вещ, която за тялото ти е предназначена. С ръце го плетох. Ала и с душата. За твоята. Нали и е студено. И ако можеш плетки да разчиташ, пуловерът, ще видиш, е изпъстрен със тежка дрямка, слепваща очите, с изтръпнали от преумора пръсти. И всяка бримка би те заглушила с вика си, че едва ли има нещо, което би се мерило по сила на тоя свят със обичта човешка. Дочуе ли вика, знам, непременно душата ти студа ще надделее. Не го ли чуе, значи тя към мен е изстинала... И няма да я сгрея. Нагоре
Аз върнах човека от нашия праг. А беше самотник. А беше бедняк. Не ми се посвидиха вино и хляб, ни дума любезна. Веднъж ли пилях и вино, и хляб, и любезни слова за хора и сити, и зли при това... Реших да оставя във късния час броени минути за нас си, за нас. Говорили с чужди до този момент, да чуя аз - тебе, да чуеш ти - мен. Да смъкнем товара от нашия гръб. Ти - моите грижи, аз - твоята скръб. И върнах човека. Ти каза: Защо? Изтичах обратно. Изчезнал бе той. Отишъл си беше, но чувствах - край нас витае невидим, витае безглас в един неизречен твой укор, в една без думи призната от мене вина. И стана товарът ни вместо по-лек, по-тежък с един непочетен човек... Нагоре
Не искам да ти бъда божество, че божествата лесно се разлюбват. Не се усеща как, кога, какво, но нещо непременно ги погубва. И най-голямата любов, прости, за тебе не желая да съм също. Умира тя, и без да искаш ти, в удобния затвор на всяка къща. Аз искам само с искрени очи с теб да делим и хляба, и леглото. И колкото и смешно да звучи, аз искам твой другар да съм в живота. Че лесно своя Бог човек мени. Че новата любов е най-голяма. А със другаря в трудните ни дни смъртта едничка ни разделя само. Нагоре
Щем не щем с тебе, така е - в твоята сянка живея. Знаем и без да признаем, че ми завиждат за нея. Аз съм случайната личност. Ти си поетът прославен. Заради теб ме обичат. Или презират. Прощавай. Мои са твойте провали. Твои са мойте успехи. Че мислим инак, едва ли някому носи утеха. Аз съм ти слепия случай. Ти си ми редкия жребий. Вре се светът като куче все между мене и тебе. Души ни в радост и в грижа. Души ни явно и тайно. Тебе - додето те ближе. Мене - додето ме лае. Всичко е толкова ясно - няма защо да хитрува - просто обича те бясно, просто от мен те ревнува. Че не изглеждам такава - плаха, безпомощна сянка... А като хапка корава толкова време го дави моята горда осанка. Нагоре
А може би наистина съм твоя кост и нищо повече... В библейски времена орисана да съм покорна твоя спътница. Затуй ме гледаш със насмешка ти как търся тайното разковниче на свободата си човешката - достойната и неразпътната. Как търся свойто равновесие сред истини и сред илюзии, над бъдещето си надвесена, под миналото си прегърбена. Във бързината си, понятната, аз чувство не едно охлузих и е болка тайна свободата ми - с незаздравели остри ръбове. В мечтите си да бъда цялостна, отделна, горда, независима, от тебе аз ще бягам яростно, додето някъде в годините, без дъх към себе си затичана, се спъна в тая стара истина - когато с тебе се обичаме, съм цяла. Инак - половината. Нагоре
Когато пишеш, не мисли за мен. Помислиш ли си, може би веднага ще се усетиш като хванат в плен. И тайно ще мечтаеш нощ и ден от своя плен ужасен да избягаш. Когато пишеш ме забравяй ти. Страхът за другия е чувство мръсно. Ненавист може в теб да породи. И може би за всеки мъртъв стих вината само в мене ще потърсиш. Когато пишеш, нека нито звук за мен не ти напомня в тази къща. Бъди за всичко мое сляп и глух. Не искам мисълта, че си съпруг, поета в теб в страхливец да превръща. Нагоре
Не се лъжи, че ме познаваш. Не съм това, не съм това, пред теб което се явява със жестове и със слова. От най-различни интереси човекът - мъж или жена - на някого да се хареса държи на всякаква цена. И аз - на теб. Но ме тормози подробност дребничка на вид: не се ли блъскам не за онзи, същинския, във тебе скрит? На теб не ти ли липсва също да бъдеш истински - кураж? Не сме ли всички ние всъщност не живи хора, а - мираж? Нагоре
Не можем с теб един без друг, не можем. Усещам как душата ти тревожна отчаяно в гърдите ти се блъска и свойта свобода напразно търси. И моята веднъж ли си помисли, че свобода, ах, свобода и липсва... А всъщност никой никого не спира самичък своя път да си избира. И никой никого не ще упрекне, ако напусне нашата пътека. Но спра ли те, но викна ли: Стой тука!, душата ми от тебе ще избяга. Свободни сме, съвсем свободни ние. И в туй е скрита страшната магия - със свободата дето сме си дали, с теб неразривно сме се оковали. Нагоре
Когато изтече след всички гости на тостовете шумната река, безкрайно тихо и безкрайно просто ще вдигна чаша и ще ти река: "Наздраве, мили мой, за всичко светло, като искрица да е то дори - една единствена звезда в небето със пътеводна светлина гори. Наздраве, мили мой, за всичко тъмно, дори като вселена да е то! Навярно без голготата му стръмна не би изгряло нашто тържество. Не трудното, а лесното погубва човешкото в човешката душа. И тя не би разкрила свойта хубост без шмиргела на грозните неща. Наздраве, мили мой, за всички нощи и всички дни - и лоши, и добри - които идват и в които общо ще светим с теб, додето изгорим!" Нагоре
Не съм Богородица, но така се получи - над криволиците на душата праволинейно живях с библейски представи за правда и грях, на които майка ми ме научи. Там нямаше хленч даже в делник безхлебен. Там личното щастие нямаше глас. И беше въпрос на достойнство, на свяст във култ да издигнеш човека до тебе. Там беше позор да ядеш наготово. Работния с пръст не посочваха - "Луд!" С един синоним бе животът там - труд. Мълчанието - по-златно от златното слово. Изкопаеми норми...Кодекс допотопен... Изгодно е, сладко е да си атеист... Но би ли останал живота ми чист над мойта душа - тъмна бездна от ропот? Нагоре
Живях до болката съвсем. Сред резките и амплитуди, разкъсващи я нощ и ден, ми е било безбожно трудно. От хималайската й вис до марианските й бездни не ме е смъквал нежен бриз, а ураганът й възмезден. И на жестокия си кръст ту извисена, ту сломена и благослов, и люта мъст тя щедро ръсеше над мене. Не я виня зя нищо днес. Най-зли с най-близки сме, когато не знае точния адрес обидата ни от Съдбата. Ако за нещо ми е жал и тайничко упреквам Бога, е, че във мене не е влял свръхсила, за да й помогна. Нагоре
Липсваш ми - безпомощен и силен. Липсваш ми - свиреп или смирен. Липсваш ми - жесток, любвеобилен, нежен, груб, отчаян, окрилен. Липсва ми нетрайната ти обич. Липсва ми внезапната ти мъст. Лудото ти бързане към гроба и страха от хищницата пръст. Липсва ми духът ти вулканичен да изригне винаги готов със безгрижието на езичник и проклятие, и благослов. Липсваш ми със вечната си болка, че светът е тъй несъвършен. Липсваш ми за да ти кажа колко липсваш ти на живия ми ден. Нагоре
|
