Ето, гледайте, дядо Либен седнал, кръстосал краката си и приготовил се да говори; а хаджи Генчо стоял, разгледвал една дамаска сабя, която откачил от стената, и цъкал с езика си, т. е. чудел се. Хаджи Генчо в своите широки шалвари и със своята дълга и тясна обръсната глава приличал на кошер или на захарна глава и дядо Либен имал пълно право да го погледа отсам-оттатък и да си помисли: "Я гледай ти - какъв е тоя мях: няма ни бой, ни гиздост, ни снага; носът му е като краставоселска краставица, очите му са подпухнали и почервенели от лой и от ракия като у някой вепирин, устните му са като у някой арапин, а дъщеря му? — Ех, дъщеря му е толкова хубавичко и гиздавичко момиченце, което прилича като две капки вода на ластавичка-гнидавичка! Аз и в Мората не съм виждал такива гиздосии и такива гълъбици. Какви чудесии не биват по тоя свят!"
    Когато дядо Либен свършил своите размишления, то захванал да говори с глас:
    — Послушай, хаджи, мене ми се чини, че би било твърде добре, ако ние седнеме малко и да си поговориме като братия и приятели.
    — Пак за пушките и за конете ... За пушките ли байо Либене? Не ща, не ща аз вече да те слушам, не ща вече да говоря за тая проклета пушка. Тая пушка насмалко щеше да ми донесе беля на главата! Аз, байо Либене, онзи ден се уплаших от тебе и мислех, че ти щеш да ми отрежеш главата като на вол... Ти, да ти кажа право, си човек несправедлив, сърдит и инатин и аз не ща вече отсега да говоря с твоя милост за големи работи ...
    — Не, хаджи, не пушката и не саблята ми се върти в главата, а съвсем друго нещо . .. Аз искам да си поговоря с тебе за една приятелска работа.
    Хаджи Генчо закачил саблята на стниата, дошъл при дяда Либена и курдисал се при него като цигански пищов.
    —Казвай де! — казал той, па кръстосал ръцете си и приготовил се да слуша своя другарин.
    Дядо Либен захванал да говори, но някаква си невидима сила му свезала езика и повеляла му да онемее. Той дълго време разгледвал хаджи Генча от главата до петите, дълго време си мърдал устните нагоре-надолу, дълго време си опинал мустаките и чоплил зъбите си, дълго време пъшкал като тежка жена; а из всичкото това се видело, че нему е тежко да говори и че той би се решил хилядо пъти по-скоро да иде с кърджалиите и да пали селата, нежели да се поразговори с хаджията приятелски. Най-после дядо Либен потеглил десния си мустак и изгърмял:
    — Чуй ме, хаджи! Аз съм човек неучен и не мога да пея в черковата; а ако е така, то не мога и да говоря учено и сладкогласно... Да ти кажа просто: ти имаш момиченце, а аз имам ергенче... Не би било лошаво, хаджи, добро би било... Я хайде да станеме роднина, хаджи! Аз тебе, хаджи, обичам и почитам, защото ти си учен и умен човек ... И тъй, дай ми, хаджи, ръката си и да ударим пазарлъка ... Дай ръката си и нека го вземе дявола ...
    Хаджи Генчо се ухилил така, както се ухилва длъжникът, когато неговият кредиторин се съгласи да почака още няколко месеца. Нему било приятно да стане роднина с дяда Либена; а хилядо пъти му било още по-приятно и още по-мило да чуе от дяда Либена похвала, защото дядо Либен никога и никого не хвалил освен себе си. Какво щеш да му правиш, когато той са бил родил такъв!...
    — Ето, байо Либене, какво мисля аз: ти си, да ти кажа право, златен и сребърен човек — казал хаджи Генчо, защото на похваления всякога се иска да похвали и той своя хвалител — това е природно нещо. — Да ти кажа право, байо Либене, аз никога не съм мислил, че ти си такъв алмаз; истина ти казвам, не съм мислил! Ах, зачуди ме ти, утеши ме! ... Грешни хаджи Генчо може да ти каже, че „днес ест празник его".
    Сега дошъл ред да се радва и дядо Либен. Когато дядо Либен чул хаджи Генчовите похвалби, то той с радост се постарал да покаже на свата зъбите си; а устата му припнали и достигнали чак до ушите: той захванал да оценява още по-високо своето достойнство и да мисли, че приятелят му изведнъж ще да одобри неговото предложение.
    — И така, хаджи, ти приемаш моята дума? Ех, дявол да го вземе, ще да направиме такава една сватба, която ще да разиграе и самодивите! Ние с твоя милост хаджи, ще да зачудиме всичкия поднебесен свят; всичкото село ще да разборе кой е дядо Либен и кой е „Генчо поклонник" ... Всичкото село ще да отвори уста и ще да рече: „Уха-а-а! Дявол да ги вземе!"
    Хаджи Генчо погледал на дяда Либена лукаво и рекъл с голямо достойнство:
    — Всичкото това е истина . . . Бог ми е дал умна, работна и хубавичка дъщеря, а вас е обдарил с работен и с умен син…Моя Лила е гълъбица "поднебесная", а ваш Павлин е "сив ясен сокол". Аз пристаям, байо Либене, ала, знаеш, трябва по-напред да поговоря за тая работа с хаджийката и с невестата, па тогава вече да,се удариме по длановете.
    — Твоята хаджийка пристая, хаджи! Моята бабичка се видяла с нея в черкова и свахите скроили работа— рекъл дядо Либен и почесал си врата.
    — А аз нищо не мога да ти кажа, дорде не поговоря сам с жената си и с момиченцето си. Ти, дядо Либене, твърде добре знаеш, че аз обичам да се съветувам с всичкото си домочадие ... Трябва да попитам и Найдена, защото Найден е умен и образован човек — седем годинки се е учил.
    Но Хаджи Генчо лъгал: в своята къща той бил исти персидски шах или димотишки кадия и никога с никого не се съветувал. Да ви кажа право, хаджи Генчо имал съвсем други намерения: той мислил да продължи малко повечко решението на тоя маловажен вопрос и да поизпие малко повечко от старото винченце. Дълго време двата приятеля говорили за гореказания предмет, но техният разговор не принесъл никакво заключение и тия свършили разсъжденията си пак със старото вино.
    — Това вино е петнайсетгодишно, хаджи, и аз не съм го купувал, а набрал съм го от моето пастушеско лозе.
    — А много ли имате от старото вино, дядо Либене?
    — Около триесет ведра, хаджи!
    — И така, аз утре ще да ти кажа — съгласно ли е моето домочадие да приеме твоето предложение, или не... Утре ще аз да дойда тука, знаеш, така, преди обед. Прощавай, свате!
    — Иди сбогом, свате! Много здраве си носи! — отговорил дядо Либен и поухилил се.
    Когато хаджи Генчо отивал дома си, то броил на пръстите си: „Триесет ведра ... Ако да пие човек на деня по две оки, то той за един месец ще да изпие шест-десет оки, за два месеца — сто и двайсет, а за половин година — шестстотин окици! И така, след половин година... Но дядо Либен ми каза, че има около триста оки илиоколо триесет ведра ... А може той да има и повече от триесет ведра! Нека бъде тъй, нека бъде за половин година; след половин година аз ще да кажа на дяда Либена съгласно ли е моето домочадие, или не ... а дотогава ни гък-гък... Аз ще да му дохождам всекиден на гости и ще да протакам онова — другояче се не може; аз зная, че той е твърдоглав и сърдит старец; зная и това, че той яко-яко ме не обича и щом свършиме сватбата, то той ще да затвори вратата си... Лъжеш се ти, байо Либенчо, лъжеш се ти, стари приятелю! Хаджи Генчо е старо врабче и не влазя в капана!. ...
    И хаджи Генчо се обърнал към дядовата Либенова къща и показал и палеца си изпомежду указателния и средния пръст. „Това ще да бъде добро нещо — продължал той да размишлява. — Да дам Лила на такова богато и на такова хрисимо ергенче — не е ше-га! .. . Дръж се, хаджи Генчо! Твоето момиченце ще да вземе такъв един юнак, когото би желали да вземат най-първите коприщенски момиченца ... Тия мислят, че хаджи Генчовото семе е по-дольно от тяхното и че неговото момиченце не може да стане снаха на дяда Либена ... На ви вам, мои мили момиченца!"-— извикал хаджи Генчо, а после извадил езика си и посочил го към Ламбовската махала. С това той искал да подразни момиченцата, които мислили да отнемат богатия му и умния му зет.
    Хаджи Генчо вляззъл в къщата си, а баба хаджийка го посрещнала и погледала на своя султан боязливо; но когато видяла, че нейният деспот има кеф, то го попитала:
    — Де беше днеска, хаджи?
    — Аз, хаджийке, бях на гости и нося ти добри гласове, приготви се да ги послушаш.
    — Казвай, хаджи, аз слушам.
    — А тебе се иска дазнаеш?
    — Е, казвай де, казвай, моля ти се! ... Да не си добил от момчето ми, от Костадинча, писъмце? Какво прави той? Какво прави моето детенце, моят гълъб? Здрав ли е?
    И баба хаджийка се мъчила да прочете що-годе в очите на мъжа си:
    — Не, хаджийке, не е това.
    Веселостта, която виражала майчината любов и женската нежност, изчезнала изведнъж по лицето на баба хаджийка и тя попитала своя мъж, но не с онова вече голямо любопитство, с което го питала по-преди:
    — Е, както щеш, хаджи, тъй и прави, ако искаш да кажеш, то добре, а ако не щеш — то прави каквото щеш.
    — А ако е така, то аз искам да те помъча ... Няма да ти го разкажа до утре.
    — Да ти кажа, хаджи, ти не си добър човек; аз знаех това още тогава, когато те вземах за мъж ... Ти никога не си приличал на другите хора — казала баба хаджийка печално.
    — А де е Лила? — попитал хаджи Генчо.
    — Тя отиде на чучура за вода — отговорила баба хаджийка.
    — А защо е тя отишла толкова късно за вода? Да ти кажа, хаджийке, това не е добро ... Ти, хаджийке, я мъчи твърде много, защото тя е останала у нас сама-саменичка. Ти би по-харно направила, ако би пратила на чучура някого от учениците: тия урсузи нищо повече не правят, а само хляба хабят.
    —А нима си ти заборавил, че днеска е празник и че учениците ти не са дохождали да се учат в школото? А аз съм вече стара, а Лила е у нас само една работница — малко ли работа има в цяла една къща! . . .
    На читателя ни може да се покаже чудно, че дъщерята на хаджи Генчо е отишла за вода на чучура нощеска, когато дядо Либен и хаджи Генчо вече успели и да повечерят. В България, дето няма гърци и турци, момичетата и младите невести почти всякога ходят за вода после захожданието на слънцето: стоят там дълго време, весело разговарят с другарките си и с посестримите си и разгледват юнаците, които дохаждат да си огледват невести. На българския ергенин всеки честен баща е готов да довери дъщеря си и никога няма да му дойде в главата, че тоя ергенин ще да злоупотреби даденото му доверие. С една дума, българският народ няма донжуани и затова момичетата и жените до късна вечер могат да ходят по улиците така също безопасно, както би тия ходили и в своята собствена къща. Тежко и горко томува, който бипосмеял да ги оскьрби с каквато и да е недобра или нечестна дума! Ако се случи това нещо, то момичето или жената трябва само да повикат проходящите на помощ и тия страшно щат да накажат безобразника; понякогаж честните българи и съвсем го махват от света.
    — А вие още не сте вечеряли? — повитал хаджи Генчо своята бабичка.
    — Не сме още.
    — А аз, хаджийке, вече повечерях.
    — Това ли искаше да ми кажеш, хаджи?
    — Не, не това, хаджийке! ... Почакай малко, хаджийке, и като дойде чедото ми, то аз ще да ви кажа всичко, щото зная . .. Аз ще да ви кажа едно голямо и радостно нещо . . .
    Но хаджи Генчо не дочакал прихода на своята дъщеря и захванал да открива на жената си своите тайни.
    — Ех, хаджийке — захванал той, — ти твърде добре знаеш, че аз съм умен и учен човек; а още по-добре знаеш, че аз съм направен от бога за големи работи; всичкият свят знае тия неща. Знае ли, хаджийке?
    — Знае, хаджи, знае ... А какво ще да бъде по-нататък, хаджи?
    — А по-нататък ще да бъде това, че наша Лила ще да се нарече домакиня на богато ергенче.
    — Кажи ми, хаджи: кой ще да вземе нашето момиче? Кой я иска?
    — Кой? Не ща да ти кажа кой; аз обичам да помъча малко жените, за да се научат да търпят и да не разузнават за всичко. Всяка една жена трябва да знае малко, а да разбира много.
    — Аз съм майка, хаджи, и искам да зная какви дни очакват децата ми и кой ще да им бъде стопанин.
    Дорде старците се разговаряли така, то в стаята влязло едно момиченце, което било около шестнайсет години: черните му очи блестели някак си живо и весело; тия били пълни с нежност, с енергия и с душевна топлота и били покрити с дълги и къдри клепачи; черните му вежди представляли правилен полукръг; мъничките му устца били украсени с алени устни; откритото му и високото му чело било ясно и хубаво; няколко аленовата червенина светила на бялото му като хартия лице; образи — като прасквици с наежинки и с ямки; и най-после главица, покрита с темноруса като коприна коса, която се вила по плещите му и принимала по краищата къдрав вид. Притурете при всичкото това висок и прав бой, тънка и гиздава снага, която била стегната с копринено киланче и със сребърни чопразчета. Главата на това ангелче била забрадена с червена стамболска, тънка като було кърпица; освен това Лила била облечена във вълнен домашен сукман, който бил нашарен с копринени кенета; контохчето и било от червена чоха и било нашарено така също с бели копринени кенета. Сукманът и закривал само шеята и плещите; но в това също време той откривал високите и гърди, които били покрити само с едни тънки копринени нагръдки; а над тия нагръдки висели роскошно и сладострастно мъниста и мерджаново герданче. Тя носила и в двете ръце по една стовна с вода; едната стовна била жълта със зелени дамги, а другата — зелена.
    Когато хаджи Генчо видял своята дъщеря, то той станал и срещнал я; но когато това негово нежнолюби-мо чедо видяло баща си, че върви къде него, то дотолкова се уплашило, щото насмалко щяло да изпусне стовните. Лила твърде добре знаяла, че ако нейният нежни родител се приближава към нея то се приближава само за това, за да я потегли за ушите или да и удари една родителска плесница — тия две неща служили у хаджи Генча и като наказание, и като галене. Но да ви кажа право, у хаджи Генча се намирали и по-силни наказания, ако само ставала за тях нужда; и когато хаджи Генчо се решавал да накаже някого с тия силни средства, то без никакво съмнение наказаният не трябвало вече да живее на тоя свят: това наказание изпитали неговите непослушливи синове. Хаджи Генчо имал пет сина; а двамата той твърде рано успял да отправи на онзи свят: едного за това, защото той припкал по улицата и играл с децата, а другия за това, защото той убил с камък Панчовия петел. Третия си и най-непослушния си син хаджи Генчо пратил на конака и повелел на агата да му удари петдесет тояги по краката за непокорност. Биеният се срамувал да живее вече в Коприщица, побягнал във Влашко и даже и до тая минута не е написал на баща си де се намира, какво работи и здрав ли е; а хаджи Генчо не ще и да чуеза него. „И прошка не иска от баща си, пъсият син! Аз съм се отказал вече от него, аз съм го проклел, аз неща да и да чуя за него" — говори твърде често хаджи Генчо.
    И така, Лила се уплашила от баща си, но твърде скоро познала своята погрешка: хаджи Генчо сега и не мислил да опиня уши и да удря плесници. Той хванал дъщеря си с два пръста за гушката и рекъл и със засмеяно лице и със сладък глас:
    — Е-е-е, Лилко! Честитявам ти радост! Баща ти ти е намерил такова едно ергенче, каквото ти и насъне не си виждала. Целувай по-скоро ръка и поклони ми се седемдесет и седем пъти!
    Лила целунала ръката на баща си и без да проговори нито една дума, отдалечила се, а хаджи Генчо говорил след нея: „Идете, растете, плодете се и умножете земята", и когато прочел своята молитва, върнал се и седнал на своето място.
    — Кажи ми, хаджи, кажи ми: за кого искаш да задомиш детето ми? Кому искаш да дадеш чедото ми? Моля ти се, хаджи, кажи ми, ако само вярваш в бога и ако обичаш къщата си — молила баба хаджийка своя почтен мъж и плакала.
    — Ако ти аз разкажа всичко, щото зная, то ти или щеш да полудееш, или щеш да остарееш без време — рекъл хаджи Генчо и търколил се в кьошето под ико ностаса.
    Нежният домочадец скоро захъркал. Баба хаджийка завила мъжа си с едно синьо и рошаво кебе, па воздъхнала и отишла в „къщи" при чедото си. Лила седяла около огнището и готвила вечеря. Когато тя видяла майка си, то се позасмеяла малко и рекла и:
    — А що, мамо, тато е днеска много весел. Аз отдавна не съм го видяла дотолкова весел.
    —Весел е — отговорила баба хаджийка, — много е весел. Той иска да те даде в чужда къща ...
    Лила погледнала надоле и зачервила се.
    — Не зная само за кого ще да те даде — продъл жала майката, — дебелоглавият старец и мене не щя да каже, ала аз се сещам и сама . .. Знаеш ли, Лило за кого?
    Момичето мълчало.
    — Е, ако не знаеш, то аз ще да ти кажа: за Павлина, за Либеновия син. Павлин е добро ергенче, умно момче и от добър корен.
    Лила почервеняла още повече обърнала назад главата си, за да и не види майка и лицето; но изведнъж очите и се напълнили със сълзи и тя прегърнала остарялата си майка и заплакала.
    — Защо плачеш, мое мило детенце, или Павлин ти се не харесва? Знаеш ли ти Павлина, Лило? Аз мисля, че ти го знаеш. Знаеш ли го? — питала майката чедото си и гледала му нежно в очите.
    — Зная го, мамо, зная го — проговорила Лила тихо и със сълзи на очите, — той много пъти ми е вземал цветето и много пъти е напивал водата ми.
    — Е, ако е така, то да ми кажеш като на майка: харесва ли ти се той, или не?
    — Харесва ми се, мамо, много ми се харесва ...
    Дълго време се продължал разговорът между тия две нежни и любящи сърца и тия весело и щастливо седнали да вечерят.
    Хаджи Генчовица имала добра, мека и любяща душа, каквито на тоя свят се срещат твърде рядко; но всичките тия прекрасни и драгоценни нейни качества се появляли на видело само тогава, когато тя била заедно с децата си и без мъжа си; пред очите на мъжа си тя била сурова, мрачна и навъсена като Стара планина или като Черно море. Около полунощ майката се разстанала с дъщеря си, поцелувала я по челото и отишла да спи.
    Сега вече видите как хаджи Гепчо обича да се съветува със своето домочадие; а дядо Либен мислил, че тоя хаджи Генчо го лъже! Да ви кажа право, Лила би се съгласила да вземе и най-последния човек, да вземе вдовец, да вземе недомакин и безкъщник само и само да се избави от своето бащино огнище и от бащините си нежности или от бащиния си деспотизъм; но когато тя узнала, че баща и я дава на Павлина, то от радост не могла да затвори очите си цяла нощ.
    „Стига съм се мъчила, стига съм вече патила! — мислила тя и плакала. — За нищо не ми е жално, нищо ме не тегли към бащината ми къща нищо ми не е мило в тая къща! Един камък само тегне на сърцето ми: мене ми е тежко само да оставя бедната си майка; тежко ще да и бъде да остане сама с баща ми! А аз ще да бъда щастлива: моят мъж е добър човек; а свекъра ми и свекървата ми всичкият свят хвали. Аз ще да помоля Павлина да купи на мама карловска кърпа, кафеен цвят, и ще да я накарам да хвърли старата си зехтинлийка, която, както ми се чини, тя носи още от моето рождение. А как ще тя да се зарадва, когато аз и донеса новата кърпица! Аз ще да я скрия в пазухата си, па ще да дойда при нея и ще да и река. „Мамо, знаеш ли що съм ти донесла?" А тя ще да ми каже: „Не зная, синко, не зная, чедо!" А аз тогава ше да извадя кърпата, ще и я подам и ще да и река: „На ти, мамо, тая кърпица ... Мой Павлин ти купи тая кърпа за това, защото си ме обичала, защото си била добра ... Той ще да ти купи и посталци ... Носи ги, мамо, на здраве!" А какво да харижа на тата? — Не зная. Или нему нищо не трябва да се харизва? ... Ала да кажа право, мене ми е жално и за баща ми, ако той и да е зъл човек и ако да ни не обича. Аз ще да помоля Павлина да му купи шапка от добро къръмско ягне; а на брата ми да купи ботуши: той обича дълги ботуши ... Но ето ти бела: когато тато види, че брат ми е обул ботуши, то и господ не знае какво би той направил! Аз мисля, че е по-добре да му се купят хубави еменийки с гиздави уши, защото баща ми казва: „Емении носят добрите въртокъщници, а чизми носят само чапкъните."
    Въображението на младото и невинното момиченце се разигравало все повече и повече; то през тая нощ всичко премислило, всичко пречувствувало.
    Разгърнала Лила в мислите си и всичката картина на нейната сватба: как ще тя да се облече, как ще да иде в черкова, как щат да я гледат хората; а ней ще да бъде срамотно, необикновено, стеснително, страшно, а после весело и мило. .. „После сватбата — продължала тя да мисли — свекърва ми ще иде в черкова, а аз и Павлин ще да вървиме след нея. В това време хората щат да ни видят и щат да рекат: „Хубава лика-прилика, чегато са със свещ търсили един другиго! " А как ще аз да обичам свекъра си и свекървата си! Как ще аз да обичам етървите си, деверите си и калинките си! Все ще да ги наричам гълъби, гълъбици, мили и драги!"
    Когато Лила се понаситила от тия сладки мечти, то си скрила лицето във възглавницата и пренесла се в онзи блажен сън, в който заспиват само невинните ангелчета.