 |
| |||||
— А що, Павлине, време е вече да те ожениме, синко! Аз изжених твоите братия, за да ме гледат жените им на стари години, а тия ми нараждаха един билюк деца ... Тия си гледат дечицата, а старците нека умират на купището. Майка ти е вече стара и не може да ми шета. Трябва да и се вземе помощница — говорил дядо Либен на своя син и гледал му весело в очите…
— Добре, тато! Ако е време, то нека е време ... Когато ми ти казваш, че трябва да се оженя, то аз съм готов за твоята воля и десет пъти да се оженя ...
— Е-е-е, синко, ти не си турчин, та да се жениш десет пъти! Я гледай ти него! Нима си петел бре? — казал дядо Либен и изкикотил се.
Павлин бил хубаво и гиздаво ергенче: той имал умно лице, високо чело и руси големи очи, а всичкото това виражало душевна доброта и откровенен характер. Образите му били пълни и гладки, а тялото му — право и гиздаво.
Дълго време дядо Либен се кикотил и плакал от смях и най-после принял сериозен вид и рекъл:
— Аз видя, мой синко, че ти си готов вече за женене; иска ти се жененето ... Ако да би те пратил да покосиш ливадата или ако да би те турил да ми прекроиш кантоша, то ти би побягнал чак в Загорето; а когато е работата за женене, то ти тичаш към нея като муха на мед. Ех, ама си юнак! „Хайде, Манго, да пасеме овцете!" „Студено е, овчарко!" „Хайде, Манго, да ядеме." „Да ядеме зер, нали сме дружина, да се слушаме!" А знаеш ли, мой синко, чие момиче искам да ти взема?
— Не, татко, не зная!
— Ако не знаеш, то аз ще да ти кажа; ала ти по-напред трябва да ми се поклониш и да ми целунеш ръката.
Павлин иpкавалил три поклона и приближил се към баща си да му целуне ръката; но дядо Либен му повелил да почака и рекъл му:
— Почакай, синко, тъй се хората не кланят — тъй се кланят само турците през байрама; аз искам да ми се поклониш така, както се кланя сиромахът пред селския чорбаджия. Удари си челото по одъра.
Павлин се поклонил наново три пъти, треснал челото си о одъра, целунал ръката на баща си, па скръстил ръцете си и гледал му право в очите.
— Що си опулил очи като заклан овен? — казал дядо Либен и позасмял се. — Иди по-скоро, та целуни ръката на майка си, и после дойди при мене да ти кажа коя ще бъде твоята невеста.
И дядо Либен запял с носа си една предипотопна турска песен. Павлин отишъл при майка си, целунал и ней ръката и върнал се назад.
— Изправи се, синко, пред мене и слушай ... Изправи се право и скръсти си ръцете на пояса! Не, ръцете не така, не така; ти трябва да скръстиш ръцете си над самия пояс. Дясната отгоре! Е-е-е, малко по-долу. Ха, ето тъй, тъй ... Иска да се жени, а не знае как да стои пред баща си! Ти, както ми се чини, и пред кума си щеш да стоиш така! Ако си ти, мой синко, такъв, то е срамота и пред хора да те изведа — мечка, като две пари мечка!...
И още дълго време дядо Либен чел на своя син „параклис", и още дълго време синът му стоял пред него с почитание, чоплил си носа, сукал си мустака, премествал се от крак на крак и пак не можал да разузнае онова, щото му се искало да чуе от баща си. Най-после дядо Либен го попитал:
— А що, Павлине, знаеш ли ти чича си хаджи Генча?
— Кой хаджи Генчо? — попитал Павлин, чегато в Коприщица били двамина хаджи Генчовци.
— Ех, хаджи Генчо, на когото прякорът е „Кукумявка".
— Зная.
— А знаеш ли, че той има дъщеря?
— Зная — отговорил синът и погледал си на посталите.
— Е добре — отговорил дядо Либен и намигнал на сина си с дясното око. — А защо ти, мой синко, гледаш надолу като мисир на слънце през марта? Ти трябва да държиш главата си право: нашето коляно, ти знаеш, е почтено, то държи главата си високо и очите му не мигат ни пред една жена. Такъв беше и баща ти в млади годипи, такъв да бъдеш и ти . . . Ех, млади години, млади години! Хайде, върви си сега — стига ти толкова; иди сега, мой синко, и поработи нещо. Дъщерята на хаджи Генча — Лила, тъй, мисля, и е името — ще бъде твоя жена.
Ето, гледайте как и дядо Либен се е съветувал със семейството си и как се е обяснил със сина си; той даже и не помислил да го попита: харесва ли му се невестата, или не; но неговата любяща майка отдавна вече успяла да му обади защо хаджи Генчо дохожда в къщата им да пие от старото вино. И така, Павлин отдавна вече знаял какво ще да му каже баща му; но в това също време той бил длъжен да изпълни обичните приличия, да остави всичко настрана и рабски да слуша каквото щат да му заповядат, ако всичкото това и да му било твърде неприятно.
Павлин се виждал с Лила почти всеки ден; тоя я знаял чак от онова време, когато бил ученик в хаджи Генчовото училище и когато тя била още две педи човеченце. Иде Лила вечерта за вода на Арнаутец, а Павлин излезе на улицата и чака я при бояджийницата на Никита Вапцалката. Смръкне се и месечината засвети, Лила се връща от чучура и погледва насам-нататък а, Павлин чака и не може да я дочака. Но ето я... Щом Лила се приближи до Павлина, то Павлин иде при нея и помоли я да му даде стовната си да пине водица. Лила му подава стовната си и като обърне към него страната си, поправя си кърпата на главата; а Павлин я изгледва от всяка една страна така, както изгледват бабите пукнатото корито. Разбира се, че тия млади и зелени люде нищо не говорят между себе си; а като постоят малко, всеки отива в своята къща замислен. По някой път (в неделя) Лила отива за вода, но по-напред накитва главата си с цвете; а Павлин се приближава до нея, моли и се да му даде едно цветице и като го получи, с жадност и с удоволствие го крие в пазухата си. Такива са всичките залюбени хора! Лили така също отдавна вече се харесва Павлин: тя много пъти е мислила за него: и когато ляга да спи, и когато стане утринта, и когато седи в къщи и работи. Хвърли тя понякогаж контоша си, засуче ръкавите си, наклада огъня, окачи менците на веригите, насече лук, очисти ориз и сготви обед; а сърченцето и тупка и тупка — не може да заборави Павлина. Иде дене на реката да пере дрехите: бухалката така и трещи в ръцете и; а Павлин никак не излазя из ума и. А и как то да излезе, когато е сам непрестанно пред очите и? Тя пере, а той стои под върбите, гледа на нейните хубавички, боси и почервенели от водата крачка и сърцето му е готово да изскокне. С една дума, любов между двете млади и невинни сърца се захванала и вървяла все напред и напред, без никаква задна мисъл с всичката своя искреност — каквато съществува само в младите и неразвалените души.
Но ако тая любов и да била невинна и ако отношенията на двете млади и невинни същества и да били ангелски, то коприщенските свахи захванали вече да разпространяват за нея твърде лошави слухове. Няма на тоя свят нещо по-лошаво от езика на коприщенската богата бабичка. Сиромасите си имат работа и стараят се с кървав пот и с тежки мъки да изработят една пита хляб; майките са заняти със своите дечица; момиченцата шетат по къщите си, садят цветице в градинките си и пеят своите песенчици:Садила мома ран-бял босилек,
хем го садила, хем го пазила ...— а мъжете имат големи работа и всичкото си свободно време жертвуват на кръчмата. Не са такива бабичките! Коприщенските стари чорбаджийки нищо не работят и от утринта до вечерта само хората предумват. Да ви опази господ да се попаднете на техния езичец! Коприщенските свахи вие можете да срещнете при всеки мъртвец, дето тия плачат за умрелия и плачат действително, плачат от всичкото си сърце: от тях живите място не могат да намерят — и в гроба ги намира езикът им; а за мъртвия тия свахи всякога намират и сълзи, и кръстове, и молитви.
Трябва да забележа, че женското население в Коприщица е по-многочислено от мъжкото; последньото ходи по света да прави търговия и да печели за зимъска. Коприщенските мъже се занимават повече с абаджилък, със скотоводство и с беглихчилък — коприщенското масло и сирене се славят и в Цариград. Ето защо в Коприщица твърде често остават само селските терзии, купците, берберинът, поповете, клисаринът и копачите. Всичките земеделчески домашни работи изпълняват жените и работниците.
И ето, на бабичките се открива свободно поле да дъвчат от немай-къде всичко, щото е живо и младо, всичко, щото не е бабичка. Една из тия свахи, Беньовица Вишнева — тлъста и бъчвообразна маса лой, с бяла коса и с мъничка главица, която била забрадена с черна кърпа с червени колелчета — тая кърпа служила за знак, че Беньовица се е отказала вече от света и посветила е себе си на черковата, — когато излазяла из черкова, то разказвала, че Павлин и Велика (Лила) правят не твърде похвални неща, че Павлин прилича на баща си и закача момите и вдовиците и че той би намерил за себе си и по-добра, и по-хубавичка невеста, отколкото била дъщерята на кривокълки хаджи Генча.
— Е, това не е тъй! — казала друга една чорбаджийка, която имала обикновение да носи голяма чифутска чалма. — Ти това не казвай, стрино Беньовице, тя е момиче хубавичко, гиздавичко и въртокъщниче, а освен това тя е и от добър корен.
— Що ти, Кальовице? Що ми ти разказваш? — казала Дона Цъклина, или л а л а т а на Беньовица, която събирала селските произшествия за своята господарка. — У хаджи Генчови нищо не става като у честитите хора: тия си турят зеле после коледно заговяване и купуват си ситен рапон. Когато всичките хора си купуват едра и твърда зимовина от стрелчените, то хаджи Генчови си купуват всичко от душанчени — и рапон, и чукундур, и зеле им докарва един турчин. Да ти кажа право, това е ерес, чиста ерес; това е такава ерес, за която оная неделя ни разказва поп Михальо — помните ли? За фарисеите. Кажете ми: де сте видели вие такава къща, в която бащата да си купува чоха за контош и за шалвари, а дъщерята и майката да седят по цял ден със скръстосани ръце? Нима тия не могат да му изтъчат сукно за шалвари? Ако върви работата им така то на сиромах Павлина ще да бъде твърде лошаво — той е добър ергенин и кротка душа, — когато жената му рече: „Аз не мога да работя и ти трябва да си купиш и сукноза шалвари, и пояс, и купешко платно за ризи." А може тя да му каже да купи и за нея ризи и месали. Срам!
— Срам, голям срам за нашето село — рекла Беньовица и подпряла се на тоягата си, а главата и треперала като габърска шумка. — Ако Велика стане Павлиница, то клисурците щат да помислят, че Коприщица е полуляда! Срам, голям срам! А какво ли щат да помислят за нас сопотненци? Срам!
— Щото е истина, то е истина — казала голямата чалма, — но момичето не е криво, а бащата, който му не дава да работи като хората. „Аз — казва той — ще да си купя сукно, а вие работете друго нещо — плетете чорапи за продан." А когато хаджи Ганчовица му рече, че хората и се смеят, то старият се така развиква, що-то бягай вън. „Глупави сте вие жените — казва той, — сукното чини по петдесет гроша аршина и е много по-хубаво, а вашите шаяци чинят седемдесет и не са за нищо." Видите ли сега, че Лила и хаджийката в нище не са криви?
— Ти най-напред узнай какъв е тоя хаджи Генчо, а после вече говори, че той не е лошав човек. Хаджи Генчо е чифутин и греховен човек! ... — извикала Беньовица, па ударила тоягата си о земята и затреперала от яд. — Да ме прости господ! Тоя хаджи Генчс има работа с чифутите, които са разпели Христа, ако и да нее на певницата. Един калугерин ми каза, че хаджи Генчо продал на чифутите едно момченце, за да си направят от кръвта му комка, а тия му дали за това всякакво купе. Видите ли сега каква е работата!
— А защо е на чифутите момченцето? Каква комка тия правят от него? — попитала една стара, дрипава и мършава жена, която стояла недалече от свахите, която слушала с голямо внимание, що тия разказват, и която чоплила носа си с указателния пръст.
— Как защо? — отговорила Беньовица така, както отговаря всеки учен и разумен човек. — Чифутите купуват български деца, хранят ги със захар, с масло и с мляко; а когато тия се угоят, то ги турят в една бъчва, в която са набити игли и ножове, после търкалят бъчвата от някой връх и момченцето се посветява. Тялото му тия хвъргат на кучетата, а кръвта му събират в Соломоновата чаша и комкват се. У чифутите свето-то птичастение е кръв, у турците маслина, а у ерменците — лайно. Мене всичкото това разказа Тончо Славея.
— Не е то тъй, мамо! — рекла хубавичката и младичката Беньовичина снаха. — Ако Лилин бащаи да е грешен човек, ако той да е чифутски приятел, то Лила в нищо не е крива.
— Ти, булка, си още млада и нищо не разбираш — казала Беньовица с достойнство. — Аз съм стара и твърде добре разбирам как вървят тия работи. Знает ли ти какво говорят старите хора? Крушата пада недалече от корена си. Това е истина.
— Ти, стрино Беньовице, говориш истина, но аз ще да ти кажа, че това бива не всякога. Я погледай ти на Пейча и на Пейчовите синове: бащата е голям пиенец и върли хайдутин, а дечицата му са добри, хрисими и работни — казала голямата чалма.
— Ти се лъжеш, моя гълъбице — рекла Беньовица. — Ако Пейчо и да е голям пиенец и върли хайдутин, то той не е барем греховен, а хаджи Генчо е продал душата си на дявола. Знаеш ли ти това? В неговата къща и таласъм вече се е появил! Ако ми не вярваш, то питай Тонча Славея.
— Истина ли е? Ах, ти, господи Света Богородице троеручице, и ти, света Петко и Недельо, спасите нас! — се чуло от всичките страни.
— Аз ви не лъжа, а казвам ви истината — продължала Беньовица; — мене ми разказа всичкото това Найденица, която е негова комшийка: вие знаете, че от нейния кьошк се види дворът на хаджи Генча. Това се е случило до първи петли. Събудила се Найденица — тя спала на кьошка — и чуе шумотевица. „Не дъжд ли вали?" -— си помислила тя и слязла на двора да събере дрехите, които били оставени да се сушат на стобора в градинката. Гледа, не дъжд вали, а нещо шумти и кряска по хаджи Генчовия двор. Качила се тя пак на кьошка и гледа: сред двора седи циганин и прави клинци, а други мънички циганчета-ковачета духат огъня със 77 духала. Малките циганчета били не по-големи от една педя, а брадите им — бели. Когато тия работили, то пели страшни песни. Найденица е научила тяхната песен науст.
— Коя е тая песен? Кажи я и нам, ако я знаеш! ...
Молиме ти се, бабо Беньовице! — извикали всичките слушателки с един глас.
— Почакайте, аз отдавна вече зная тая песен. Той пял, как беше ... Не мога да припомня ... Стара съм вече, мои гълъбици, стара съм; поживях вече аз на тоя свят, дълго време вече поживях. Когато бях аз още млада и когато ходех по седенките, то знаех около сто песни: тогава бяха много песни и много песнопойци, тогава бяха много приказници и много разказвачи, а сега ...
— Ние тия неща и сами знаеме. Ти ни кажи по-добре какво пееше таласъмът. Попей ни неговата песен а после вече ни разказвай за старите времена — каза ла голямата чалма.
— На, на, помня, помня.
И старата сваха навела главата си, захванала да чука с тоягата по земята и заняла полекичка:Клан, клан, недоклан,
дран, дран, недодран,
уши ми са лопатури,
зъби ми са иглитури,
очи ми са тарулци:
кого стигна, кого бодна,
кого бодна — кръв пуща.Когато коприщенските свахи получили толкова положителни известия, то употребили всичките си средства да дойдат до истината и отишли да разпитат затия дела по-подробно и Найденица; но тя нищо повече не можала да им обясни. Тя им казала само, че никога нищо не е видяла и никакви песни не е слушала, чула само, че нещо шумяло в хаджи Генчовия двор, което приличало на гъша борба. И така, Найденичните сведения били нищожни, но свахите уверяли света, че Найденица видяла със своите собствени очи как на Св. Иван Коприван, около полунощ, из коминя на хаджи! Генчовата къща изхвръкнал един огнен змей, който имал около седемдесет и седем глави. Но както и да е, а на другия ден в училището дошла само едната половина от учениците, на третия — четвъртината, а след една неделя — само триесет души!
— Никой не знае какво може да се случи. Всякакви злини биват на тоя свят! – говорили бабите, лелите, наните, стрините и майките на домакинците. — Ние не пущаме детето си. Койчо не трябва да ходи в това проклето школьо; нека по-добре иде да шие пантофи или да вари сапун . .. Стига му толкова учение — поп няма да стане; а на баща му е потребен работник в сапунджийницата.
И сътворил се такъв един грях, който убивал щастието на една къща. Хаджи Генчо и неговата къща били окаляни, а щастието на неговото семейство било дамгосано с дамгата на дявола. Колкото за Павлина, то жените продължали да го разхваляват; мъжете им се съглашали с тях и разказвали, че той е добър и хрисим, но твърде кротък и женкаст ергенин; а момичетата — изключваме из това правило само ония, които били вече годени — мълчали и въздишали.* * *
Хаджи Генчо, според своето обещание, се явил на другия ден пред светлите очи на дяда Либена и, разбира се, до обед, и когато дядо Либен го попита: „А що, хаджи, какво щеш да ми кажеш за момиченцето?" — той отговорил:
— Аз ще да ти кажа, байо Либене, че пристаям; ела и искай я ... и жената ми е съгласна, и синът ми е съгласен, и сама "дщерь моя бога всевышняго хвалит, зане он сподобил ея есть обрести такого свекра, якоже еси ти, байо Либене"!
А каква е била тая причина, която е накарала хаджи Генча да се съгласи да даде своето девойченце на Павлина, когато вчера, по неговата сметка, той трябвало да се съгласи чак след шест месеца? Може неговото родителско сърце за една нощ да е станало дотолкова нежно, щото той е пожелал колкото се може по-скоро да направи щастливо своето чедо? А може неговите домашни да са го накарали да постъпи другояче и да заборави старото вино и печения кебап? — Не е ни едното, ни другого. Хаджи Генчо просто на просто мислил така: „Ако аз да повлека работата надалеч, то твърде лесно може да се случи тоя стари Либен може да измени своето намерение и да ожени сина си за друго момиче, а аз тогава ще да остана с дълъг нос и ще да заприличам на кекаво мисирче. Десет пъти е по-добре да годиме децата сега, а сватбата да се продължи дотогава, дорде се не изпият пет-шест бурилченца. А ако байо Либен каже, че трябва да се направи сватбата по-скоро, то аз ще да му кажа, че премяната още не е готова, че ризите за кума и за кумата не са още поръбени, че контошчето още не е подплатено, и още много неща могат да се измислят — сватбата не е малко нещо, тя има много кривулички."
— А кога да дойда да я искам, хаджи? — попитал дядо Либен.
— Ако искаш, то ела и днеска, свате! — огговорил хаджи Генчо.
— Е, ако е така, то аз ще да дойда така надвечер; а сега да поядеме и да поспиме мъничко.
Когато двата приятеля пообядвали, то хаджи Генчо отишъл дома си, а дядо Либен легнал, поспал мъничко и като се пробудил, повикал баба Либеница да дойде и да седне при неговото дясно коляно.
— Дело — казал той, — хаджи Генчо пристая да ни даде дъщеря си. Я иди ти и кажи на булката Ральовица да набере в градината малко цветице и да увие една голяма китка: тя е у мене умна и разумна снаха и всичко и иде отръки. На ти и жълтица да я вежете на китката! — И дядо Либен извадил из кесията си една махмудия и хвърлил я пред баба Либеница.
— А емиш да донеса ли? — попитала баба Либеница.
— Донеси. Може ли се без емиш? Донеси малко ябълчици, малко големи смокинки, малко рожковци, малко сушено грозде, малко леблебийка: донеси още захарни петленца, бадемец и колелченца.
Когато всичкото това било донесено, то дядо Либен го турил в една липисканска кърпа, втъкнал в пояса си китката заедно с жълтицата и тръгнал да пътешествува. Когато дядо Либен излязъл на улицата, то повдигнал главата си нагоре като селски камзамалин и ухилвал се под мустак; той вървял горделиво, перчил се като паун, гледал насам-нататък с достойнство и мислил си, че всичките хора гледат само на него и говорят: "Ха-ха-ха, дядо Либен! Я гледай ти него! Видиш ли ти сега какъв е той баща? Иска да жени сина си за такова хубаво момиченце!"
Но няма нищо.
Хаджи Генчо очаквал дяда Либена и затова облякъл новия си контош и препасал се с червения пояс. Дядо Либен влязъл или, да кажа по вярно, преприпнал през прага, а хаджи Генчо му излязъл насреща.
— Добър ти ден, свате! — казал дядо Либен.
— Дал ти бог добро, свате! — отговорил хаджн Генчо. — Живо ли сте? Здраво ли сте? Нехаете ли?
— Нищо, свате, добре сме.
— Да даде господ! Какво прави баба Либеница? Нехае ли?
— Нищо, свате, нищо.
— А какво правят децата?
— Нищо, свате, нищо.
— А унуките ви? Подскачат ли?
— Нищо, свате, нищо. А твоята хаджийка какво прави? Здрава ли е?
— Нищо, свате, бога хвалим.
Дълго време приятелите поздравляли един другиго и вървели напред и най-после се изтърсили в една из постланите одаи в хаджи Генчовия дворец. Когато дядо Либен влязъл в стаята, то си свалил шапката и турил я на пещта. Българите нямат обичай да си свалят шапките, когато влязат в някоя къща, но дядо Либен не прилича на другите хора; той и дома си, и по чуждите къщя сваля шапката си, защото такова едно нещо правят и всичките големи хора. „Московците — казва дядо Либен — свалят шапките си, когато влазят в някоя къща; свалят ги даже и в механата и почти всякога се кръстят . . . Кръстят се, кръстят, а най-после се и напият като копачи; а за виното не плащат..."
Така дядо Либен говори за руските войници, ако той и да ги обича безкрайно; освен това и той „во время оно" е платил за виното не по-честно от войниците.
Стаята, в която влязъл дядо Либен, приличала на всичките други стаи, в които живеят българи и българки; четириьгълна, с два прозореца и с такава пещ, която прилича на дебела бабичка и която е излепена с вар или с червена глина. На самия връх на тая пещ е залепена паница нагоре с дъното за украшение. На десния ъгол в тая одая се намирал иконостас, а в него били залепени няколко хартиени икони и една дървена, която изображала св. Архангел с огнения меч. От едната страна на иконостаса била втъкната върбата от Връбница, а от другата — няколко свещи от Богоявление и от Великден. Пред иконостаса висяло едно червено яйце от великий четвъртък в едно шарено торбенце, което билонаправено от хартия. Кандилото висяло в иконостаса на средата, а кандилницата била окачена за опашката на един гвозд. По всичките четири стени в стаята били направени дървени полици с шарени крайове, а на тях се намирали наредени, като царските войници, всякакви паници, сахани, тарулчета и синии, между които се отличавал онзи сахан, в който баба хаджийка носила в черкова варена пшеничка. Стените на тая стая били залепени с бял вар; на одъра била постлана една шарена плъст, а край дясната страна — една черга, която била изтъкана от Лилините ръчици из червена, жълта, зелена, синя и бяла вълна; под самия иконостас било постлано едно шилте, което било покрито със синьо ямболче, а това ямболче било купено още в млади години, когато хаджи Генчо бил само Генчо Кукумявката. На това шилтенце хаджи Генчо успокоява своите стари кости после обед. Столове и столици няма няма ни миндерлъци, с които се отличават по-първите коприщенски сараи. В цяла Коприщица съществува само една къща, в която се намират столове и столици; а тая къща е на едного из беглихчиите, който хиляди пъти е разплаквал сиромасите. В хаджи Генчовата стаица нямало така също ни картини, ни други каквито и да е украшения освен литографическия портрет на Юрия Венелина и едно огледало, на което черчевенцето било нашарено с всякакви бои и на което мухите достатъчно вече успели да притурят и своите живописни способности. В тая стая се събирали обикновено най-почтените хаджи Генчови гости.
На шилтето под иконостаса седнали дядо Либен и Тодар Радин. Тодар Радин е онзи Тодар Радин, който едно време беше селски чорбаджия и който поиска от селото за хартия и за мастило две хиляди гроша, които трябвали за неговата селска канцелария. В противоположния ъгол седнал Тончо Славея и Янаки екимина. Тончо Славея седнал турски и облегнал се с десния лакът на една от шарените жълточерни возглавници.
Тоя Тончо е твърде знаменита личност и аз трябва да опиша, доколкото е възможно, неговото животописание. Тончо, за когото коприщенските свахи говорили така благосклонно и за когото разказвали, че той знае всичко на света, бил селски терзия, вестникарин, сайтарджия и пр. и пр. Той бил на вид по-голям от Индже войвода; боят му бил твърде висок: мустаките му били дълги, руси и рунтави, а лицето му било нашарено от сипаницата и децата се бояли от него и казвали, че са го кълвали мисирките. Неговите очи били подпухнати от вино и от лой и така подло и лукаво се въртели насам-нататък, щото старците и благоразумните хора имали пълно право да кажат: „Тончовите очи подскачат насам-нататък, като у дявола, когато той прави зефет във воденицата."
Гостите седнали и възцарило се мълчание. Дядо Либен пъшкал и сукал мустаките си, хаджи Генчо държал корема си и с двете ръце и говорил или, по-правилно да кажа, мукал своего любимо ,,хъ-хъ-хъ", Тончо чистил ухото си с една чемширена ушечистка, Тодар Радин приводил в движение своята устна с помощта на указателния пръст и гледал към тавана, а Янаки си чесал врата. Влязла баба хаджийка и като се поклонила към дяда Либена, рекла:
—Добър ден, байо Либене, за многая лета!
Последньото поздравление тя заимствувала от мъжа си, който така също го заимствувал от московците; той го получил из Киево заедно със славянския псалтир и с палустера.
— Здраве и добро! — отговорил дядо Либен.
— Как живее баба Либеница? Що прави? Дечицата здрави ли са?
— Нищо.
— Дай, боже, и ти, света Богородице!
И хаджи Генчовица така също седнала и замълчала. Дядо Либен и хаджи Генчо били занята с важни размишления и мълчанието дълго време би се продължило, ако бръщолеви Тончо да не би захванал да философствува:
— А що, дядо Либене, чухте ли вие, че чумата е пак захванала да мори хората? Тя се появила в Анадоллука и молепсала и ингелизите в Лондра.
— Това не е чудно! Види се, че тя, жива и здрава, медена и маслена, е пак побягнала .. . Тя, да ви кажа право, е хитра жена — казал дядо Либен.
— Това е тъй . . . Побягнала е — рекъл Тончо.
— Ако и да говорят, че тия ингелизи са умни хора и хитри дяволи, но аз ще да ви кажа, че не са, истина ви казвам, не са; истина, че тия хванаха чумата и затвориха я в шише, това е добро; а какво излезе от това, когато не са можали да я удържат! Кажете ми де! Не е мурафет да хванеш някого, а да го удържиш. Ето каква е работата. Московците, да ви кажа аз вам, не са такива: тия, както ми се чини, са по-умни в тия работи и ако хванат нещо, то во веки веков го не пущат. .. Пукни, тресни, разнижи се, а тия пак те не пущат. „Подиграваш се, стара беззъбетино — казват тия, — ние те добре познаваме — седи си там в шишенцето и мълчи си!"
— Да ме простиш, байо Либене — казал хаджи Генчо и отпуснал с едната ръка корема си и махнал с нея по воздуха, — ингелизите са по-умни от московците — питай когото щеш.
— А аз ще ти кажа — рекъл Тончо, — че ингелизите и московците са ни риба, ни месо; а френците са най-умният народ на света. Хе-хе-хе, тия са всичките големи майстори и дяволски унуки!
— А защо? — попитал дядо Либен.
— А за това, че един френец — не мога сега да му припомня името — искал с една плесница веднъж да махне, веднъж да удари със саблята си и всичкия свят да очисти от света . .. Като рапон да изреже всичките човеци . . . Юнак!
— Хайде, чичо Либене, да видиме, какво ще да отговориш на това? — казал Тодар Радин.
Дядо Либен се засмеял така гръмогласно, щото гълъбите, които седели покойно на керемидите, се уплатили и улетели, чегато човеческите смехове не били мили и драги на това невинно животно! — Не мога да ви кажа истината.
— Ех, Тончо, ти, да ти кажа право, щеш да ми покъсаш червата от смях — истина ти казвам! Името на твоя френец беше Панапарт и ако той и да имаше три сърца, но московският цар, Кутузин и Саваров се не уплашили от него, а хванали го, заковали го в седемдесет и седем вериги и пратили го в пъкъла да прави плочи на дяволите. Видиш ли сега каква е работата! — рекъл дядо Либен и скачал от радост.
— А ако да не са ингелизите, то кой ще да ни прави игли? — попитал хаджи Генчо. — А всеки вече знае, че иглата е умно и разумно нещо.
— Ех, чудна работа! Аз мисля, че иглата е малка работа: и нашите цигани могат да направят игла — рекъл Янаки.
— А знаете ли какво ще аз да ви кажа? Ингелизите пратили на московеца една игла и рекли му: „Я гледай ти какви работи правиме ние!" А московецът я вземал, направил си от нея чибуче и върнал я на ингилизите. „А ние с такива игли пушиме тютюн; пушете и вие и чудете се" — казал московецът.
Когато дядо Либен разказвал тия чудеса, то насмалко щял да заплаче от радост; нему било твърде мило да докаже, че неговите московци са най-умни и най-изкусни на света, и продължал:
— Аз видях ингелизите в Цариград и мога да ви кажа, че тия са такива глупци, каквито и светът не е съз-давал. Дойде ингелизинът в някой дюкян да си купи хляб или сирене и ти не можеш да го разбереш . . . Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингелизи са неми като немците?
Когато дядо Либен изговорил и това, то лицето му разцъфтяло като мак; неговата старешка душа се подмладила; неговата охладняла кръв се запалила и той насмалко щял да полудее от радост и да съдере ямболчето. Дядовите Либенови противници били победени и мълчали.
Когато се свършили и тия обяснения, то разговорът потънал в Тополка: дядо Либен мислил как да захване работата, а другите очаквали да чуят неговото красноречие, т. е. да чуят как ще той да иска Лила. Дълго време дядо Либен пъшкал и мислил и никак не се решал да продума първата дума.
— С какво да те гостиме, байо Либене? — попитал Хаджи Генчо за това, за да захване наново разговор.
—С ракийка, хаджи!
Хаджи Генчовица станала, излязла и донесла из другата стая такова едно калаено будненце, което приличало на риба нагоре с опашката. Тая риба баба хаджийка оставила на пещта. Влязла Лила, облечена в новите дрехи, донесла едно малко столченце, покрила го с алена кърпа, турила на него „рибата", която била пълна с ракия, турила още една чиния със сушено грозде и една чашка, която приличала на гъба, и пак излязла, без да се поклони някому и без да проговори нито една дума. В Коприщица момичетата се не кланят никога и никому, защото майките изпълняват и техните обязаности, т. е. тия се кланят и поздравляват четворно.
Когато дядо Либен пинал и хапнал, то отворил устата си. Ако искате да знаете истината, дядо Либен би промълчал още дълго време, но неговото „чувство" се отказало да му се покорява и захванало да курка: нему се искало да вечеря, а хаджи Генчо, както било известно всекиму, нямал обичай да гощава своите гости с вечеря.
— Знаете ли, хаджи, и ти, хаджийко, защо съм дошъл? — попитал той.
— За каквото си дошъл — ти щеш да ни кажеш, а ние ще да послушаме — рекли щастливите домочадци с един глас.
— Вие знаете ли, че аз имам неженен син?
— Знаеме, знаеме, байо Либене! Време е вече да го ожените и да го задомите — това е християнска длъжност.
— А знаете ли още, че вие имате момиченце?
— Знаеме, как да не знаеме!
— И така, на моя син се харесва вашата дъщеря — и мене се тя харесва . . . Ех, да го носи дявола, не би било лошаво да ожениме нашите прасета и да поиграеме на сватбата им.
— Добро е, байо Либене! Ако е писано на небето да станеме сватове, то наздраве; ние няма да бъдеме противни; трябва само да попитаме и Лила — иска ли Павлина, или не.
— Питайте я, питайте! — отговорил дядо Либен и, бил твърде доволен, че свалил от шията си тежкия ярем, който му тегнал като воденичен камък. Той станал по-весел.
—Велико! - извикал хаджи Генчо на момичето си. — Ела тука!
Лила влязла и запряла се посред стаята; тя държала ръцете си кръстосани на пояса и гледала надоле.
— Що, мое чедо, харесва ли ти се дядо ти Либен? — попитал хаджи Генчо. — Той е добър баща.
— Харесва ми се — рекла Лила и почервеняла.
— А баба Либеница харесва ли ти се?
— Харесва ми се.
—А техен Павлин харесва ли ти се?
Лила мълчала.
— Е, кажи, кажи и не срамувай се! Той е умно и хрисимо момченце и аз ще да те дам нему, ако само искаш ти сама — рекъл бащата.
— Както ти искаш, тато, и както иска мама; аз ще да слушам вази.
— Е, ако е така, то целуни ръката на свекъра си като невеста — ти си вече невеста.
Лила изкавалила три поклона и целунала гигантската ръка на дяда Либена; а дядо Либен я целунал по челото и дал и китката и кърпата с емиша. Лила ги вземала, оставила ги на пещта, поклонила се още три пъти пред дяда Либена и отишла пред баща си; а когато направила и пред него още три поклона, то целунала и нему ръката, и така нататък. Хаджи Генчо дал на своето чедо една масърка, а Тодар Радин, Тончо и Янаки — по едно сребърно грошле. Когато Лила изпълнила и тоя обряд, то отишла в градинката; там тя набрала няколко китки, везала ги с червен вълнен конец, привезала на тях по една малка монета и раздала ги на гостите.
— Ех, хаджийке — казал хаджи Генчо, като се решил да наруши веднъж в живота си реда и като проклел по-напред ония обряди, които назначали каквито и да е угощения, — идете с Лила и донесете да повечеряме; трябва да гостиме свата колкото се може по-добре.
След един час на стола се появили: кисела кокоша чорба, пържен пресол със сланина, печена кокошка, пържени яйца, които били наръсени с овчо сирене, кисело мляко, тутманик и вино — ако и да било ново, а все било добро вино. Лила не седнала да яде — такава свобода ней не била дозволена: всяка една годеница трябва да се мъчи и да работи, за да се покаже пред свекъра си колкото се може по-достойна. Лила подавала и износила яденето, наливала из пукала вино и подавала всекиму в ръка. Старците пили най-папред за здравето на младоженците; после за здравето на дяда Либена и на баба Либеница, пили и за хаджи Генча и за неговото семейство и най-после за гостите, за конете, за воловете и за кокошките и пили дотогава, дорде дядо Либен се не нализал добре и дорде не заприличал и сам на мокра кокошка.