В Копривщица няма плодовита земя — само камъни, пясък и глина; но както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Коприщица е едно от най-живите и от най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи трудове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънливата азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и многополезни мислители. Гигантските планини със своите голи върхове със своите гористи поли са прегърнали от всичките страни това българско село като майка, която се грижи за своята челяд, а нависналите над него скали, които чегато час по час искат да паднат, приучават човека от най-ранната му младост да се не бои от никакви опасности. Като зъмя се спуща от планината река Тополка, прави всякакви криволици и своеволни полукръгове и с шумотевица и гърмеж принимава в своите води малките речици, които със сърдито жуборене бързат към нея и отляво, и отдясно. Върбите, които са се надвисили над реката, мият своите зелени клонове във водата, а под сянката на тия клонове, които блестят със своята богата зеленина, се крият цели стада патки и гъски. Гъските хладнокръвно стоят на един крак, пощят се и вовират си главите под крилата, а недалече от тях се разхожда гиздавият пролетни хубавец щъркел със своите алени и дълги крака и със своя ален клюн и търси си някой добив — жаба, гущер или зъмя усойница. По улиците се разхождат кокошки под предводителството на своите горделиви султани-петли; мирно и глупаво стоят по бреговете на Тополка кравите, греят се на слънце, облизват своите измършавели ребра и очакват говедаря, който в това също време ходи из къща в къща, дека го черпят с ракия и дават му хляб, сирене, пържена сланина и други подобни ястиета, и той, за да угоди на стопаните, които му дват „наястися и напитися", говори: „Вашата крава е чалашкън добиченце — все си пасе! Другите крави се гонят, бодат се, щръклеят, а вашето добиченце си пасе, пасе си!" Разбира се, че дяде Петър повтаря тия думи във всяка една къща, а ракийката се излива в гърлото му.
    Цели пилешки свят и милиони жаби безпокоят със своето цвърчене, пеене и квакане тихата балканска нощ, а вятърът си играе над селото. Няма никакво съмнение, че тая разкошна природа не е могла да не подействува и на човека. Но най-хубавият маргатар в тая природа, най-хубавото нейно украшение, което, както ми се чини, е най-много способствало за високото нравствено величие в местния обществен живот —е коприщенската жена.
    Българската песен пее за българската девица така:

Мощно ми са мили българските моми
цял ден тия жънат под яркото слънце
от утро до вечер все на крака стоят
веслата си махат и снопове везват,
ставици си правят, като славеи пеят
А настане вечер, дома си се връщат
Като еребици ситно, мило припкат,
па са заловяват за моминско хоро.
Моми ми са бели, като бяла книга,
образи червени — охридска ябълка.

    Но колкото хубавица и гиздосия и да е българката въобще, то балканската жена е като трендафил посреди голямата градина. Кунино, Радьовене, Горня и Долна Скравена, Ихтиман и Коприщица се славят с красотата на жените; а последното из тия села и градове е наречено даже от турците аврат-аалън, т. е. женска красота. Черни и тънки като гайтан вежди, бяло и умно лице, високо чело, гиздаваснага, живост в движенията, която и: е свойствена само на южните народи, черна или руса къдра главица, дълга като коприна коса, която живописно и привлекателно виси на здравите плешки, мерджанени устници, големи очи и високи и яки гърди — ето каква е коприщенската жена. А ако вие погледате малко по-внимателно и по-отблизо на тия очи и на това лице, то ще да намерите проста и любяща душа, у която думите никога не противоречат на сърцето и на мислите, а всякога служат като виражение и на едното, и на другото. В природата съществува някакъв си сляп инстинкт, някакво си безсъзнателно стремление да бъде разположено всичко така, щото да се харесва на човеците, а балканските планини са създадени само за блаженство ...
    И ето, пред очите ни стърчи Коприщица. Южното слънце е съживило вече и балканската природа и донесло е закъснялата пролет. Било утро и слънцето осветлявало вече всичкото село. Бил празник. Росата още лежала по тревата и блестяла като едър маргатар; от всяка една страна се чували бръмчания от пчели и бръмбали, чуруликане и пеене от пиленца, а тия пиленца били цели стада; гората, която е пълна с благоухание, се представлявала като истинно жилище на самодивите, по воздуха се преносвала миризма от младите треви и бурени, а возточният вятър разносвал тия миризми по всичка България. А знаете ли какъв е тоя вятър? Тоя вятър нежи човеческото чувство и приводи човека в някакво си непонятно блаженство. Ралата вече браздят полетата, от всяка една страна изскачат цели стада овце, крави, кози и цели ергелета коне. Слънцето се търкаля весело над човеческите глави, а човекът, като погледа как е около него хубаво и мило, моли се и остава с пълна надежда, че и неговият беден и тежък живот след време ще да бъде еднакъв с естествените природни явления . ..
    Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято — всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие — а това е вече много за един човек ... И досега още чувствувам възрождението на твоя миризлив зеленчук, който изпълва всичкото пространство, на която страна и да хвърли човек окото си; аз и досега чуя песента на славеите и чуруликанието на ластавиците; най-после, аз и досега слушам крехкия глас на българското момиченце, което мете двора си с бръскалката и пее си своята народна песенчица:

Черней, горо, черней, душо,
двама да чернеем;
ти за листе, горо,
аз за пързо либе ...

    Друго едно момиченце върви с копанчето на глава да изхвърли на купището падналата от дърветата шума; а едно младо ергенче седи под кичестата върба, суче мустака си, ухилва се и гледа на това, щото е под копанчето. Бабичките се връщат из черкова с празни сахани, с празни цедилници и още с по-празни бъклици, в които е била варена пшеничка, хляб, сирене, мед, ракия, вино, тутманик и джуркан боб и които тия са раздала по гробищата на просяците, на поповете, на старците и на децата, за да добият благословението им и да им се каже: „Бог да прости мъртви души." Поповете вървят и люшкат се, а старците се клатят след тях и разказват си за чумавата година. Младите жени вървят, две по две и разговарят се весело, а бабичките се запират час по час и предумват света. Така например бабичките разказват, че Пенчо Туртата е човек без чест и без жалост — пие като копач, а жената му носи покъсан контош. А Пенчовица, т. е. жената на бая Пенча, продала в понеделник на пазара петдесет аршина сукно, не е можала да си ушие контош! А Иван Будакът купува по една литра месо и за да го не измъкне из ръцете му някое куче, всякога носи в ръката си една дебела тояга; а Цоковица, жената на Цока Мангърчето, изткала такива тесни и редки месали, с които не е възможно и котка да се отрие. И много още разказват кумите между себе си, но говорят си вече тайно, говорят си на ухо ...
    Времето вървяло и преминвало, слънцето захванало вече силно да нагрява земята и росата се повдигнала нагоре — а всичкото това било предвестие, че денят ще да бъде светъл и весел.
    В Коприщица, която занимава място около един и половина часова ходба, са разпръснати по доловете и бърдата около хилядо и петстотин къщя. Къщите са на два ката: стълба, която се намира на лицевата страна на къщата, води на втория кат право под стряхата; тежкият керемиден покрив е твърде много наклонен към преднята страна и служи като щит против вятъра и лошавото зимно балканско време; къщите почти всичките са обърнати с лицето към возток, дето се намира по един голям кьошк, на който сядат и спят лете. Всяка къща е заградена с каменна стена като кале или с висок дървен стобор — такъв е обичният вънкашен вид на всичките български села и градове. По кьошковете вече успели да се появят гиздавите невести със своите трандафилови бузици и с чашата в ръка, за да почерпят свекърите си и гостите си.
    На един из тия кьошкове, който бил постлан с килимчета и ямболчета и по когото били наредени шарени възглавници, седял с кръстосани крака като турски кадия дядо Либен. Дядо Либен пъшкал и брисал челото си, защото в това време той тамам си бил дошел из черкова и едвам успял да свали от главата си своята голяма овча шапка; от главата му се повдигала пара като от котела, в когото бабите парят дрехите. Когато дядо Либен поседи малко, то обикновено туря на главата си бяло платнено фесленце, което е поръбено с ибришим, и съблича синия си контош. Освен контоша и шапката дядо Либен носи кафеен цвят шалвари, зелено елече и широк бял пояс. Но това облекло той носи само тогава, когато му дойде на ума да се покае; а в другите времена той е като делия: зелени шалвари, червен пояс, зелена ачмалия аба, голям червен фес и пр., и пр. Дядовите Либенови пищови са арнаутски, а ножът му е сомкамзалия.
    Дядовата Либенова къща е изградена на една джоглина, следователно — дядо Либен може да види всичкото село. Около тая знаменита къща растат в голямо изобилие люляци, трендафили и други миризливи цветя и дървета. От лявата страна на дядовата Либенова, къща се намира една твърде голяма градина, която е пълна до най-крайната степен с всякакви плодовити и неплодовити дървета: ябълки, круши, дренки, череши, вишни, праскови, сливи, драгуни, а така също и едно орехово дърво и круша, дотолкова висока и кичеста, щото вие не можете и да си я въобразите, с една дума— рай и нищо повече.
    Дядовата Либенова брада е обръсната, а дългите му и изкуствено засуканите му мустаци стърчат на горнята му устна така, както стърчат и мустаките на най-големия рак. В България всеки човек бръсне брадата си освен поповете, калугерите и старците, който не живеят вече с жените си мнозина благочестиви мъже говорят, че дядо Либен би трябвало отдавна вече да си отпусне брадата, но той не ще нито да чуе хорските съвети, щото никак му се не иска да изгуби своя юнашки вид, а освен това и по други още много причини..
    При дяда Либен седи хаджи Генчо, а около тях подскачат дечицата на най-стария дядов Либенов син и хаджи Генчо им раздава катърки, симид и мекички които е той купил пред черковните врата — а това произшествие е довело дяда Либена до едно много голямо недоумение. Но за нази това дело се обяснява твърде просто и ние, които познаваме твърде добре хаджи Генча, нямаме право да се чудиме, ние твърде добре знаеме, че хаджи Генчо е умен човек и че ако той гощава децата, то ги не гощава, защото ги обича, а за да гостят и него малко повечко. Хаджи Генчо се ръководи по мъдрото изречение, което казва: „Обичай децата, за да те обичат родителите им. "И така, още в онова време, когато хаджи Генчо гощава децата, той се вече облизва с твърдо убеждение, че за обед родителите на тия деца щат да изнесат от старото винце, а не от новата „мътеница" — така хаджи Генчо нарича новите вина, — и той отрано вече чувствува онова сладко блаженство, което ще да му принесе очакваното угощение, и захваща да говори:
    — А що, байо Либене, кое вино е по-добро: пастушеското ли, едренското ли, или салъвкиевското? — пита хаджи Генчо и приготовлява устата си.
    Трябва да забележа тука, че хаджи Генчо всякога нарича дяда Либена „байо", ако той и да е по-стар от него — това той прави из уважение към тоя знаменит човек, който има стари вина.
    — Салъвкиевското е по-добро, хаджи — отговаря дядо Либен.
    — Да ме простиш, байо Либене, аз всякога можа да ти кажа, че пастушеското винце е много по-добро.
    — А аз ти казвам, че салъвкиевското е по-добро от всичките вина в Уруменлията. Салъвкиевското вино ти гъделичка гърлото и пощипва те по езика, а пастушеското ти окиселява само малкото езиче.
    — Е-е-е! Аз това не мога да кажа; мене сто пъти повече ми се харесва онова вино, което окиселява само малкото езиче и което ти преминува по всичките жили, когато го ти поопиташ на гладно сърце. Ала за да се не препираме напразно, аз би те помолил да донесеш по една чашка и от едното, и от другото и да ги попитаме. Аз мисля, че вие имате и от едното, и от другото... Наляхте ли си, байо Либене, тая година и пастушенско вино, или не? — пита хаджи Генчо и гледа на дяда Либена така, както гледа юнакът на своята млада невеста.
    — Налял съм зер, налях и от едното, и от другого и от третото. Шестнайсет бъчви съм налял тая година, хаджи! И краставоселско винце налях една бъчвица — знаеш, за измекярите.
    — Аз, байо Либене, мисля, че старите вина не са дотолкова добри, доколкото са добри новите, а най-паче за това, че тая година се е уродило такова вино, такова вино, което не прилича на вино, а на червени сълзи, на искри, на огън .. .
    — Да ме простиш, хаджи. Старите вина са сто пъти по-добри от новите. Старо вино, стар тютюн и стар приятел са всякога по-добри от новите. Пий си старо винце и не бой се! — казва дядо Либен и смее се.
    — А аз мислясъвсем другояче. Аз в много къщи съм опитвал старите вина, но все ми се чини, че всичките тия стари вина миришат на ургут. Ала аз никак не ща да се препирам с тебе и да ти доказвам, че и твоето старо вино е такова, защото аз твърде добре зная, че вие отбирате от вино и претакате го, когато трябва; а освен това вашето лозе е старо лозе. Аз мога всякога, байо Либене, да ти кажа, че като вашето лозе няма в цяла Уруменлия; твоето лозе е по-добро и от лозята в Кана Галилейска,
    Когато дядо Либен чуе как неговият гостенин хвали скъпоценното му лозе, то от радост търка длановете си и отива сам в зимника да наточи от старото винце; а хаджи Генчо се смее, радва се и от удоволствие щипе гушата си с два пръста.
    Дядо Либен налива с вино пет-шест пукала, а после се връща назад, сяда на своето място, гледа на хаджи Генча някак си лукаво и с усмивка говори:
    — Почакай, хаджи, да видиме с какъв език щеш да ми заговориш, когато си посръбнеш от моето винце! Аз отсега вече мога да ти кажа, че ти изведнъж ще да измениш своя ум за моите стари вина. Аз зная, че ти ще да ми кажеш правичко — пил ли си, или не си пил такова винце, каквото е моето ... А що, хаджи, аз мисля, че не би било лошаво, ако ние с тебе, знаеш, пинеме сега по малко ракийка и да похапнем по нещо до обед? Аз мисля, че е добро нещо, когато човек умори червека малко по-рано. От коя ракия искаш да пинеш, хаджи? Садефлиена ли, гръцка ли, или българска? Обичаш ли ракия, която е киснала в дренки?…Кажи ми, от коя искаш? Ти си ми един от ония гости, които са мили на всеки стопанин.
    — Аз обичам ракия с медец — казва почти всякога хаджи Генчо и замислюва се.
    — А аз обичам греяна ракия само зиме — казва дядо Либен.
    — А аз я обичам всякога — казва хаджи Генчо.
    Дядо Либен повиква своята най-млада снаха и шепне и на ухото:
    — Иди, булка, и налейте едно шишенце от най-хубавата ракия. Налейте в едно джезвенце ракия, размесете я с медец, ала медецът да е, знаеш, повечко, па я сварете на огъня така, знаеш, мъничко я поогрейте... Кажи там на майка си да извади и една зелка, да я посипе с червен пиперец, ала, знаеш, да не е много пиперът... Я донесете и малко смокини, и сухо гроздице! Опечете там и малко ягнешки джигерец и нарежете малко луканчица, ала, знаеш, да я нарежете тъничко ... Вижте там, има ли още нещо за мезенце — донесете щото има. Ние, знаеш, трябва да гостиме хаджи Генча като викан гостенин, защото чичо ти хаджи е за мене скъпоценен човек. Знаеш ли, булка, че хаджията е учен човек! Знаеш ли ти, че той има хубавичко момиченце? Сещаш ли се?
    Когато дядо Либен даде още десетина подобни приказания, то той се връща назад и сяда пак на мястото си, а в това също време той си пее от радост с носа полекичка:

Синьото цвете цъфтеше,
малка го мома береше,
та го на китки виеше,
всекиму китка даваше,
мене си китка не даде!

    А хаджи Генчо захваща пак да хвали дяда Либена, защото той твърде добре знае, че всяка похвала ще да донесе на кьошка ново ядене или нов пукал със старо вино.
    — Добър кон имаш ти, байо Либене! — казва хаджи Генчо. — Снощи те аз видях, когато ти отиваше в черкова, и загледах се на твоето конченце. Ако искаш да ти кажа право, то аз ще да ти кажа, че твоят кон не е кон, а змей шестокрили... Аз зная, че ти не си скъпо заплатил за него. А как пърха тоя змей, как се перчи тая хала-халетина, като мисир се перчи; а подскача като Шарка — като коня на Кралевича Марка! Добър кон! Хат ли е, байо Либене?
    — Хат е, хаджи! Ех, хаджи, хаджи, мурафетът не е да купиш добър кон, а да го купиш евтино — отговаря дядо Либен с голямо възхищение. — Аз се радвам не когато купя добър кон, но когато заплатя малко, а купя добро нещо. Аз, хаджи, съм голям бинеджия и разбирам на конските работи. Когато дохождаха московците, то аз си купих от тях една катана за триста гроша заедно със седлото, а продадох я за хилядо, и то без седло . .. Седлото се намира и досега в пруста.
    — Тъй, тъй, дядо Либене, ти си голям бинеджия и разбираш що купуваш и що продаваш. А помниш ли? Ти имаше един зелен хат и момчетата бяха полудели за него . . . Аз, да ти кажа право, не разбирам зашщ го ти продаде!
    — А знаеш ли що, хаджи? Ти не знаеш що е кон и кой кон е по-добър! За конете ти питай мене. Истина, че зеленият кон беше златен кон, ала и той си имаше своите кусури: когато бил в ергелето, то му разделили едното ухо; освен това тоя кон имаше много вихрове, а кон, който има много вихрове, донася нещастие на сайбия си. Ти, хаджи, си учен човек и трябва тия неща да знаеш. Има ли да се пише в книгите за тия неща, хаджи?
    — Има ... Добре, добре, байо Либене! Аз се съглашявам с тебе, а кажи ми ти: защо ти продаде врания вихрогон? Добър кон беше онзи черни дявол!..
    — Аз го не продадох, хаджи, а трампих го. Ето, видиш ли, хаджи, у Петра Будина беше тая пушка с червения ремик, дето виси на стената, и един чифт арнаутски пищови — казва дядо Либен и сочи с пръст към стената, на която висят много пушки, пищови и ножове.
    — Хубава пушчица — казва хаджията.
    — Не пушката се мене хареса, а пищовите — казва дядо Либен. — Аз поисках да ги купя, а Петър ми казва: „Дай ми, дядо Либене, „Черната стрела" и носи ги със здраве". Аз му дадох „Черната стрела" и вземах пищовите, оная пушка и сто гроша напангон. Видиш ли, хаджи, каква е работата!
    Дядо Либен, който отбира кои пушки са по-хубави кои коне са по-добри, не е напразно проживял своите млади години. Дядо Либен през своя живот е видял и голямо щастие и голямо нещастие, и зло и добро, и сиромашия и богатство, и кървави сълзи и извънредна радост... Той е бил и хайдутин и чорбаджия, и капасъзин и мирен и справедлив гражданин; в младосттаси той ходил по шумата и изтреблял турците, а после се съединял с турците, ходел с кърджалиите, делибашиите и арнаутите и клал християните; бунтувал се против правителството и помагал на Карафезията. Но при всичкото това дядо Либен имал и една малка слабост: той обичал своето отечество, но не всичкото, а само Коприщица. Когато кърджалиите или делибашиите мислили да направят някоя пакост на Коприщица, то дядо Либен отивал напред в своето рождено селце, извещал жителите, че им грози опасност, и накарвал ги да бягат и да оставят къщите си. И така ту с обири, ту с хайдутлук, ту с беглихчилък — с последний занаят той се занимавал малко по-късно — той печелил големи богатства, но тия богатства се унищожали лесно защото лесно се и добивали.Когато дядо Либен напълвал кесията си, то той оставял и кърджалиите, и хайдутлука, дохождал си в Коприщица и захващал да харчи своите махмудии. Дядо Либен живял богато, а понякогажхарчил даже и съвсем на вятъра: той събирал в къщата си цяло стадо хрътки и копои, цели ергелета коне и цяла тайфа измекяри, оруженосци (ясакчии), чубукчии и така нататък.
    Ето, гледайте, отива той на лов, за да се поразходи малко, а след него вървят до петдесет души слуги и пазаргидени.
    Ако би някой из съвременното ситно човечество или някой европеец погледал в онова време на дяда Либена, то той би помислил, че това не е днешният дядо Либен, а някой рицар, граф или крал, който отива да се бие със своя съсед и да превземе Люксембург. Тогавашната младеж наричала дяда Либена „Муса Кеседжия", а днешнята го нарича само „Дядо Бобатин". Но аз казах вече, че дядо Либен е бил в ония щастливи времена голям човек и хората твърде лесно са могли да си помислят за него, че той е крал или рицар, но такова едно заключение тия са могли да направят само тогава, ако би и баба Либеница приличала колко-годе на кралица или на рицарица и ако би тя седяла със скръстени ръце и нищо би не работила: а то, напротив, баба Либеница плела чорапи, продавала ги на пазара и старала се да отгледа децатд си. Дядо Либен не обичал да се меша в къщните работи, следователно — не обичал и пари да дава за тия работи; той си живял, както знае, а тя — както намери.
    Когато дядо Либен се връщал от лов, то той събирал на една поляна всичките млади циганки-чергаркии накарвал ги да му играят и да му пеят, а циганите му свирили със зурлите си и блъскали му с тъпаните си, щото от тая свирня ехтяло всичкото село. „На поляната при Кесяковци —това разказва баба Либеница, т. е. там, дето се намира богатата къща на Кесяковци — момчетата кладяха огън и печеха рогачи, сърни и диви свине, а дядо ви Либен седеше като цигански царибашия, ядеше, пиеше и веселеше се; а децата ми ядяха кукурузник." ;
    Когато дядо Либен насищал своето „алчуще чрево", то се качвал на коня, отивал от къща в къща и искал да го почерпят, а циганите и циганките вървели преди него, свирили му и пели:

Я посрещни, момне ле Цвето,
юнаците;
я изнеси, момне ле Цвето,
руино вино!

    Момичетата и невестите износвали по един пукал с вино и подавали го дяду Либену, а дядо Либен накарвал момчетата да пушкат за здравето на домакина и на домакинята, а циганките и циганите пели и играли.
    Най-любимата дядова Либенова песен била тая:

Доста сме ходиле, доста сме шетале,
доста сме шетале по равна Шумадия,
доста сме гинале клети сиромаси,
я развивай байрак ти, Мануш войводо!
Ох, нашите майки черни кърпи носат,
а нашите жени — черни кукувици,
а нашите бащи небричени ходат,
а нашите сестри неплетени ходат,
нашите дечица у турце робе ходат.
Доста сме ходиле, доста сме шетале,
доста сме гинале черни сиромаси,
доста сме крачиле по равна Шумадия,
доста сме си яле печени ягнета,
доста сме си пили това руйно вино,
доста сме си яли печени погачи!
Хайде да ударим на турския табур —
и да избавиме наши дребни деца!

    И така дядо Либен ходил из къща в къща дотогава, дорде, както се говори, се не разцъфтявал като кукуряк, т. е. дорде се не напивал като селски терзия. .
    Когато дядо Либен свършвал своите махмудии, то той отивал пак по печалба и никой в онова време не знаял дека се той намира, какво работи и с какво се занимава освен неколцина из неговите юнаци, които той водил със себе си; но тия юнаци по-напред би се съгласили да бъдат обесени, нежели да явят де са били и що са правилу с дяда Либена.
    Дядо Либен не обича да разказва за своите млади години, не дава и другиму да разказва за тях. Даже и сега, когато няма от що да се бои и от кого да се бои, то страшно се сърди на поп Генча, когато поп Генчо захване да разказва как дядо Либен щял насмалко да го убие посред черковата . .. Това се случило така. Дядо Либен се изповядал пред поп Генча и разказал му за някои и други свои грехове; а поп Генчо, като истинен и непогрешим пастир божи, рекъл на големия грешник, че законът му запрещава да причести такъв един капасъзин, какъвто бил дядо Либен. Дядо Либен не разсъждал много, а измъкнал из пояса си един от своите арнаутски пищови и извикал:
    —Дай ми комка или ще да те пратя при дяволите!
    Поп Генчо изпълнил желанието на дяда Либена и останал твърде доволен, защото получил от грешния човек цели две масърки.
    Дядо Либен се оженил тогава, когато му чукнала четиресетата Коледа на вратата, а такава сватба почти никога не става в България, а най-малко в Коприщица. Когато дядо Либен станал домакин и направил си харемлък, то всичките коприщенци помислили, че той ще да се откаже вече от скитническия живот и ще да заживее като истинен домочадец, но излъгали се в своите надежди: дядо Либен продължал да живее по ергенски калъп и само старостта и дебелината билив състояние да го накарат да седне при домашното огнище.
    Но ако дядо Либен и да бил вече стар с тялото, то неговата душа си останала и при старостта му млада, даже старостта не можела да унищожи неговите юнашки навици. Често се случва и сега, щото дядо Либен да седи пред оджака, да пуши своя дълъг чибук, да си вари кавенце, да си грее винце, да си пече кестенци, да си грее ръцете и да си пее с носа:

 
 

Момиче момиче,
де гиди, мряна рибо!
Не стой срещу мене,
изгорях за тебе —
като лен за вода,
босиле за роса!

    Па после изведнъж да подскокне, да грабне пушката си и да пушне из коминя. Освен това дядо Либен и на стари години държи няколко слуги и има в обора си няколко коня Когато един из дядовите Либенови синове посъветувал баща си да продаде конете си и да отпусне слугите си, то дядо Либен му рекъл:
    — Когато умра, то закопайте и конете ми в моя гроб ... Аз се съглашавам да изгоня и жената си, и децата си, а Ивана — никога.
    Дядо Либен обичал Ивана, както обикновено големите хора обичат своите кученца или своите котураци, защото и Иван е едно от ония същества, които са сляпо привязани към своите господари. Иван е живял у дяда Либена цели двайсет и четири години, но само веднъж е имал причина да бъде недоволен от своя господарин Товасе случило така. Веднъж дяда Либена втресло и той попитал Ивана:
    — Иване бре, не знаеш ли как се лекува треска?
    — Не сърди се много, и треската ще да ти премине... Ти си сърдит човек и затова те тресе — рекъл Иван.
    Преминали цели пет години и Иван заборавил вече за това произшествие, но дядо Либен го помнил. Веднаж втресло Ивана и той не дошел да подава на господаря си вино. Когато дядо Либен яде, то Иван трябва да стои пред него диван чопраз и да му подава вино на едно малко сребърно тасенце.
    — Где е Иван? — попитал дядо Либен.
    — Втресло го е — казала баба Либеница.
    — Викай го да дойде!
    — Плюскай и без него. Остави човека да полежи. Човек ли си ти, или си дявол?
    — Викай го да дойде тука! — извикал дядо Либен и баба Либеница отишла да изпълни волята на своя деспот.
    Когато Иван дошел пред светлите очи на своя господарин, то тоя господарин го попитал:
    — Що ти е, Иване?
    — Тресе ме, дядо Либене!
    — Попей ми малко!
    — Не мога, дядо Либене!
    — Пей, магаре! — извикал дядо Либен и грабнал пищова.
    Иван запял:

Ку- ку- не, мо- ми -че,
е- е- рген де- де- во -й -че,
ка- а -ме ме- но -пол- че!…

    И Иван пял в продължението на всичкото време, в което дядо Либен обядвал или вечерял, и това се продължило чак дотогава, дорде Иван не оздравял. Когато Иван оздравял, то дядо Либен му рекъл:
    — Никога отсега да се не подсмиваш на болните хора!
    Днес за днес дядо Либен живее само със своите упоминания и твърде много обича своето старо юнашко облекло. В одаята, в която той нощува зиме — през лятото той спи на кьошка или на двора под синьото небе, — са окачени по кукериците всякакви дрехи: червени шалвари, нашарени със златни цветя, сини и зелени чепкени, бели либадета, джамадани (елеци) с големи сребърни петелки, дълги копринени ентерии и други такива: но всичките тия украшения дядо Либен никога не облича, защото и Коприщица си има свои модни времена. Заедно с тия дрехи на стената висят още: арнаутски ризи, турски шалове и тарабулузи, македонски кебета и обшити със злато и с коприна шеврета. Но главното дядово Либеново богатство се намира в пруста. В пруста са окачени по стените различен вид пушки, пищови, сабли, ножове, кабурлуци, латинки, паласки, юзди, торби и гердани: а долу на земята се намират седла, конски покривала, дисаги и други принадлежности, които са нужни на един човек за неговото пътуване или за неговото ходене на лов.
    Когато дядо Либен се метне на коня и отива в черкова или при някой свой приятел на гости, то двама слуги вървят с него пеши и държат го и от двете страни, защото: първо, старостта е вече победила юнашкото сърце и изменила е неговите навици, а, второ, дядо Либен обича турските обичаи и иска му се и на стари години да продава краставици на коприщенските селски терзии и механджии, които от самото си рождение не са се качвали на кон. Кой не знае историята на дяда Хвърга и на дяда Костадина? А тия две знаменити личности са били селски терзии. Дядо Хвърго и дядо Костадин отишли в Стрелча да си купят зеле с една стара кобила. Когато се приближили до селото, то дядо Хвърго се качил на кобилата, а дядо Костадин припкал преди него и викал на жените: „Хей-й-й, бягайте настрана мари, да не уплашите кончето!"
    Когато дядо Либен дойде в черкова, то един от слугите му го води под мишницата до самия трон — всичкото това се прави от кабадайлък, — а другият слуга остава да развожда коня. Когато се свърши черковната служба, то дядо Либен се връща дома си, пояде малко, пине си ракийка и кавенце и после подаде на унуките си по десет парици да си купят мекички. После това дядо Либен се качва пак на коня и отива на воденицата, за да види има ли много вода, има ли работа и още да почерпи воденичаря си с ракийка; но дорде дойде до воденицата, то в калаеното черече не остава ни капка. Всичката тая трагикомедия става така: когато дядо Либен отива към воденицата, то той си мисли така: „Ех, как ли ще да се зарадва Ненчо, когато му донеса от стрелешката ракийка? Ала мене ми се чини, че моята бабичка му е наляла много; а ако е той, то тъй може да пине малко повечко, да се понапие и после да заборави да клепе камъка. Хайде аз да пина мъничко и това ще да бъде малко по-добре ..." И дядо Либен домъкне до устните си череченцето, поцърне си малко и пак върви нататък; но от немай-къде той припоминава наново своето по-напрежно заключение и пак си поцръква по малко — а защото от къщата му и до воденицата е далеч, то той почти всякога дохожда при Ненча чак тогава, когато в черечето му не остава нито една глътка. От воденицата дядо Либен се връща дома и като пообядва малко, ляга да си поспи; а когато стане, то пак сяда на коня си и отива да прегледа нивята, ливадите, овцете и говедата и, разбира се, че и там не ходи без ракия.
    —Трябва да почерпя овчарите и говедарите — казва дядо Либен на своята бабичка, когато овчарите и говедарите пият не повече от воденичаря.
    Но както и да лъже дядо Либен своята бабичка, то тя твърде добре знае в чие гърло се излива ракийката и често не ще да му налее. В такъв случай дядо Либен се принимава за най-крайните средства: той се навъсва, събира си веждите заедно и вика с висок и гръмовит глас:
    —Мълчи, жено, защото... Ти можеш да разсърдиш и най-кроткия човек със своя инат. Аз не мога вече да те търпя и ще да те пратя у Корлини, при майка ти и при баща ти. Щом дойде владиката в Коприщица да си събира владичината, то аз ще да го помоля да ни разкъсне.... Ти си жена за напущане.
    Когато баба Либеница чуе тия страшни думи, то изведнъж налива будненцето, ако и да знае, че дядо Либен се шегува. Баба Либеница отдавна вече се е убедила, че дядо Либен не може да я напусне, защото, ако той направил тоя подвиг, то не би имало кой да му шие ризи, не би имало кой да го завива и да му втика зади гърба кебето, а най-после не би имало ни кой да го пощи на слънце, освен това баба Либеница знае, че нейните родители, Корлини, отдавна вече не съществуват на света; знае и това, че нейните синове никога би я оставили да умре от глад... Когато дядо Либен добие черечето из собствените ръце на баба Либеница, той се позасмее малко и рече:
— Уплаши ли се, Дело? Тъи, тъй, Дело, ти си у мене добра и хрисима женица . .. Аз тебе не променявам ни за хаджи Бозовите жълтици.
    Дядо Либен не може нито да види ситните търговци, които разносват едно-друго по селото, а ако тия купчии са из друго село или из друг град, то ги гони, както са гонили фарисеите Христа. „Тия хора са дошли да обират селото ни — вика дядо Либен. — От тях сиромашките хора щат да осиромашеят още повече, гонете ги из селото!"А ако някоя селянка из Краставо село или из Душанци донесе на гърба си сушени круши, сливи, дренки или орехи и да ги продава според обичая за вълна, то дядо Либен — за да не крадат децата вълна от майките си и да я не променяват за нищо и за никакво — вземе от бедната селянка торбата с всичкото нейно купе, изтърси това купе на улицата и извика на децата.
    — Берете, момчета! Яжте, момчета, орешки за здравето на дяда си Либена! Целувайте ми ръка!
    Освен това дядо Либен не обича врачките, магьосниците, билерите и хекимите „Всичките тия пезевенци са лъжливи хора, калпави души и дяволско семе" — казва дядо Либен и стиска плесницата си. По тая причина, когато той чуе, че в Коприщица е дошъл някой билерин или някоя врачка, то вдига всичкото село на главата си. Когато той чул, че неговата невеста ходила при Янаки — който беше дошъл из Янина да лекува българските немощи, — за да се посъветва с него как да стане плодородна и да умножи дядовото Либеново коляно откъм мъжката линия, то дядо Либен повикал билерина на конака и повелил на турската власт да му удари триесет тояги по щапалите. Когато есте-ствоизпитателят добил своето награждение, то дядо Ли бен му рекъл да иде тутакси из селото и да върне на снаха му жълтицата, която неговата безплодна снаха свалила от ухото си и подарила я на гърка за бъдещия успех. „Жената не е нива, не е ливада, не е бостан, нея не може човек да натори — викал дядо Либен. — Ако господ не и е дал деца, то и Янина не може да и помогне..."
     Дядо Либен има три сина: двоицата са женени, а единът е унак (ергенин) и баба Либеница огледва вече за него момиче. А всичкото това е оная побудителна причина, която е накарала дяда Либена да се побратими с хаджи Генча. Хаджи Генчо има в къщата си едно хубаво, прехубаво, гиздаво,прегиздаво момиченце: червеничко и беличко, като мак, като кръв с мляко, чернооко и черновеждо — вежди като пиявици, очи като вишни-череши, зъби като маргатар, а снага като фидан вов градина. Но при всичките тия телесни красоти това пиленце е още и работно, умно, пъргаво, весело и добра въртокъщниче. Така описва това момиченце и сам дядо Либен, а ако е така, то кажете ми може ли той да не подмамя хаджи Генча? Дядо Либен обича само онова, щото е здраво и хубаво, той за тоя предмет почти всякога говори така: „В моята къща не трябва да живее онова, щото е грозно, за да ми не плаши кокошките" И така, у дяда Либена и конете, и петлите, и патките и снахите, и децата им трябва да са хубавички. „Закалям ги, ако не са хубавички", говори дядо Либен и маха с ръцете си. Дядо Либен се много гордее със своите
две снахи, но и последното негово предположение за хадчи Генчовото момиченце не ще да бъде не на своето място. „Мене дай хубавичка и разумничка снашица, а всичкото друго е празна работа. Аз не почитам хорските думи, които казват: вземи куче от копаня, а момиче от добър корен. За кой дявол ми е неиният корен, когато месечината и е като решето? Нейният добър корен не е написан на челото и, а красотата, гиздавината и умът и изведнъж се видят ". Такова е мнението на дяда Либена, а това негово убеждение и дяволът не би можал да му извади из главата.
    Дошла по-младата дядова Либенова снаха, донесла едно четириуголно столче, накрила го с червена липисканска кърпа и гудила отгоре му греяната ракийка и мезенцето. Хаджи Генчо изпил една чашка и рекъл:
    — Аз в своя живот не съм пил такава хубава ракия! Да ти кажа ли право, байо Либене? Аз мисля, че тая ракия варят у вази магьосниците — и сладка, и приятна!
    И хаджи Генчо се ухилил така, щото едната му вежда се вдигнала нагоре, а другата се отпуснала надоле.
    — Тъй е, хаджи, тъй е! Аз самичек варя ракията и затова мога да ти кажа в очите, че тя е варена, както трябва. Когато дохождаха московците, то аз ги почерпих с такава ракия, щото тия, когато се върнали назад в своята Московия, разказвали за нея даже и на самия московски цар, и на Суворина, и на Тьомкина и Тьомкин рекъл: „Ех, ракийка! Трябва голям юнак да е тоя дядо ви Либен, когато той пие такава ракия!" Всичкото това ми разказа един московски калугерин, странник, който премина през Коприщица и отиваше за Света гора Той живя у мене цели два месеца ...
    Хаджи Генчо твърде добре знаял, че или дядо Либен лъже, или калугеринът е имал обичай да разказва за пътуванието на св. Агапия по райските места, но не противоречил на своя приятел, защото обедът още не бил готов; той само фъфлал под носаси:
    — Ай, ай, ай! Добро, добро, хубаво, байо Либене! Аз видя сега, че тебе и в Московията знаят! Ех. добро нещо е, когато познават човек и в Московията! Тъй те искам, байо Либене!
    — Как да ме не знаят! Знаят ме, хаджи, знаят ме! — повторил дядо Либен и горделиво погледал към тавана.
    После обед разговорът на двата приятеля принял съвсем друго направление.
    — А я кажи ми, байо Либене, Българията ли е по-добра, или Влашката земя? — попитал хаджи Генчо.
    — Аз, хаджи, не съм ходил във Влашката земя, ала мога да ти кажа, че България е по-хубава от Сърбия.
    — Да ме простиш, байо Либене, аз съм ходил и по Сърбия, и по Влашко и затова мога всякога да ти кажа, че Влашката земя е по-добра от България и че власите са много по-добри от българите: техните яденета и тяхното вино са по-добри и от твоите.
    — А аз ще да ти кажа, хаджи, че ти лъжеш като брадат циганин! — извикал дядо Либен сърдито — Кажи си истината, хаджи, кажи си истината! ... Тури си ръката на сърцето и кажи ми: лъжеш ли, или не? Кажи ми, хаджи, че си ме излъгал! Когато дохождаха московците — продължил дядо Либен, — то аз пих и московско вино, и влашко вино, и сръбско вино и мога като поп да ти кажа, че московските и влашките вина не са ни за божеците, а ракията им мирише на сливи
    — Аз никак, байо Либене, не мога да се съглася с тебе и повтарям ти още веднъж, че влашкото вино е като кръв: гъсто като катран, а приятно, така приятно — един бог знае колко е то приятно.
    — Ти, хаджи, си бръщолевиш каквото ти дойде на ума! Знаеш ли ти, че аз не съм от ония хора, които не знаят що е хубаво и що е лошаво? Моя милост всичко знае и от всичко отбира, защото аз съм обиколил всичката турска земя: аз съм ходил и в Сърбия, и в Босна, и в Арнаутлука, и в Измир, и в Енишеир, и дяволът не знае де съм още ходил и по кои страни не ме е носил вятърът — и затова мога да ти кажа, че ти нищо не знаеш. От едренското вино по-добро никъде няма — нито ще и да бъде. Ти по-добре би направил, ако би гледал своята работа и не размишлял би за такива неща, за които нямаш никакво понятие. Аз мисля, че ти хилядо пъти по-добре би направил, ако би гледал своите слова, „буке а ба, веде а ва, глаголе а га", и да нагледваш децата си и школото си, а конете и виното да оставиш мене.
    — Аз тия неща зная по-добре, защото съм учен човек, а твоя милост, байо Либене, и до днес пишеш на рабуш .. . Мене за каквото и да ме попиташ, то на всичко мога да ти отговоря, а ти не можеш, понеже и обачети си неучен и прост човек .. .
    В това време хаджи Генчо се радвал като дете,защото щастието му е помогнало да наддума дяда Либена и ухилвал се твърде приятно, а дядо Либен се сърдил, както обикновено се сърдят всичките побеждени войнствени духове. Дълго време дядо Либен мислил и държал палеца си в устата, но изведнъж повдигнал главата си и с весело лице и с маслена ухилка рекъл:
    — Повярвай ми, хаджи, че аз ти говоря истина и че ти си бъбриш на вятъра. Хайде де, кажи ми ти: у кого са пушките по-добри — у московците ли, или у турците?
    — Аз мисля, че московските пушки и московски те сабли са по-добри, обаче московците са българи (християни), а турците са турци (мохамедани) — рекъл дядовият Либенов противник и мигнал с лявото око.
    Дядо Либен се изкикотил и захванал да се плези на хаджи Генча, т. е. да му показва езика си.
    — Не е то така, хаджи, не е то така! Хиляди пъти ти казвам, че това не е тъй — рекъл дядо Либен. — Аз видя, че ти от тия неща нищо не отбираш ... Когато дохождаха московците, то аз с очите си видях как тия купуват турски сабли, купуваха и пушки. Вземат тия турската пушка в ръката си, повъртят я, повъртят я и рекат: "Харашо". А тая дума ще да рече на техния московски език хубаво.
    —А аз ще да ти кажа, че това не е така. Истина е, че московците купуват турските пушки и турските сабли, но тия ги купуват не за това, защото са добри, а за да се похвалят пред роднините си и пред приятелите си: „Аз убих един турчин и вземах му пушката." Ето каква е работата!
    И така дума след дума, а между приятелите се захваща кавга и всякакви псувни; а най-повече от това, че тия приятели са успели вече да се нарежат от старото винце и да развежат езиците си.
    — Ти си джанабетин, хаджи Генчо!
    — А твойта пушка за нищо нехела и твоите московци нехелат, не са добри хора ... Крадат много.
    — Ти си дявол, хаджи Генчо!
    — Московските пушки са по-добри от турските, а твоят кон не е кон, а клепоуха свиня!
    — Ахмак! — извикал дядо Либен и потреперал ог яд, като листо.
    — Как! Аз съм ахмак? Аз, хаджи Генчо, ахмак? — извикал от своя страна и хаджи Генчо и като грабнал тоягата си, побягнал вън.
    Но у дядо Либена сърцето е добро и мегко и затова, когато той видял, че хаджи Генчо се е разсърдил не на шега, то потърчал след него и извикал, колкото се може:
    — Хаджи, а хаджи, знаеш ли ти, че господ се сърди, когато се карат божиите люде! Ти сами хилядо пъти си ми говорил за божиите работи, а сега се сърдиш като нерез! Върни се, хаджи, върни се!
    Но хаджи Генчо е твърдоглав и ушите му не чуят ни молби, ни заплашвания.
    — Защо ти, шеметни сине, се скара с хаджи Генча? — пита баба Либеница дяда Либена и клати си главата на кавга. — Ти със своите коне и със своето салъвкиевско лозе ще да накараш хаджи Генча да даде момиченцето си другиму, а нашият син да остане неженен! Видиш ли сега, стари каракончо, какво си направил! Припкай по-скоро и помири се с човека, припкай!
    И баба Либеница скоро подала дяду Либену шапката и тоягата.
    Дядо Либен излязъл на улицата и помислил си: "А как ще аз сега да се помиря с хаджи Генча? А трябва да се помиря ... Момиченцето му е, хе-хе-хе-хе! Сега ти мой Либене, трябва да се помириш, пукни, тресни, а помири се; ако се не помириш, то твоята женица жив ще да те зарови в гроба. Иди и моли за прошка."
    Дорде дядо Либен размишлявал за тия важни дела, то той, без да се усети и сам, се изтърсил пред хаджи Генчовата къща.
    „Ами как да вляза? Срам ме е да вляза. Не, трябва малко да походя по пътя, а после да вляза" — помислил дядо Либен и захванал да ходи нагоре-надолу. Дълго време той ходил назад-напред, дълго време гледал ту на врабците, които се ровили из праха, ту на гъските, които се поскали край реката; много пъти той изваждал из пояса си своя туплест часовник, който десет пъти повече приличал на рапон, нежели на ръкосътворение от Жоржа Париола, ако тоя часовник и да бил купен във времето на московското наводнение — но пак се не решал да влезе.
    В това също време хаджи Генчо гледал из прозореца и наблюдал, като някой астроном: не играят ли по улиците някои нехранимайковци, за да ги поопне за ушите за безчинето, а освен това да види не е ли дошел и дядо Либен да се мири, както то бивало обикновено всякога. И ето, когато той видял дяда Либена, то захванал да говори сам със себе си: „Ха-а-а! Дошъл е старият прангишин и бои се да влезе! Аз сега трябва да му отмъстя за неговото твърдоглавство: не ща да го каня да влезе — нека постои на улицата." И хаджи Генчо се скрил, за да го не види сърдитият старец, а дядо Либен се приближил до вратника, хванал чучето, за да почука, но не почукал, а измъкнал се назад и тръгнал пак из улицата. В това време той мислил така.: Не, не ща аз да влазям, срамотно ми е да вляза! Изпсувах човека за нищо и за никакво, а сега отивам да се миря и да искам прошка!"
    Но ако дядо Либен и да разсъждал така, то твърде скоро припомнил сърдитата си жена и хаджи Генчовото момиченце, а тия две сили били достаточни да го върнат пак назад и да му подадат наново чучето в ръката.Той дошъл пак да потропа, но наново отстъпил назад и най-после се върнал дома си и сърдил се на всичкия свят.
    Но тука се захващат вече хаджи Генчовите мъки: хаджи Генчо се разкаял защо не е повикал своя приятел да влезе и от яд гонил кокошките. „Може тоя капасъзин и съвсем да се разсърди и тогава „прощавай, старо винченце" — мислил хаджи Генчо и хапал си долнята устна. — А неговото старо вино е добро вино, чудесно вино . . ."

Марко пие вино тригодишно,
кон му пие вино двегодишно,
подава му софишка девойка ...

    Когато хаджи Генчо запял тая песен, то излязъл на улицата и отишел у дядови Либенови, чегато между него и между дяда Либена в тоя ден нищо не произходило.
    И ето, сядат пак тия два старца и захващат да се черпят и от „старото", и от "новото" и техния приятелски разговор нарушава само баба Либеница, която час по час вика дяда Либена настрана и казва му на ухо:
    — Послушай ме, Либене, послушай ме, стари капасъзино, поговори с хаджията за момиченцето му . . . Чуеш ли, или си оглушал?
    — Слушам, Дело, слушам, ще да му поговоря после вечерята . . . Не мога аз да говоря на гладно сърце ... Под лъжичката ме боли от глад.