Посвещение
Веселин Ханчев
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
Приказка
Веселин Ханчев
Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната,
Само тъмния вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.
Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.
Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?
Пръстен
Веселин Ханчев
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
* *
Веселин Ханчев
Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти.Не знаеш ти какво са
залповете, грозното "ура".
Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината.Нани - на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.
* *
Веселин Ханчев
Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Имъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"
Най-добрият ученик
Веселин Ханчев
Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.
Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
- Кои са царете от Второто българско царство?
- Къде се намират Азорските острови?
- Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?
Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
- Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.
Беше в час по мъчение.
От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
- Кои са ония,
с които си ходил на явка?
- Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
- Какво си получил?
- Кому си го дал?
Беше в час по безстрашие.
Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.
Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.
Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.
Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.
Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен
в час по безсмъртие
Уличен телефон
Веселин Ханчев
Двайсет стотинки. Плач на жена.
Двайсет стотинки. Раздяла.
Двайсет стотинки. Край. Тишина.
И в тишината - сигнала.
Двайсет стотинки. Тъжната длан
пуща слушалката няма.
Вече е номер въртян, извъртян,
ласката, свързвала двама.
Вече монетата пада назад,
връща се, винаги съща.
Двайсет стотинки. Чер автомат,
думите който не връща.
Двайсет стотинки. Няма подслон.
Има студена постеля.
Мразя го, мразя го тоз телефон,
евтино който разделя.
"Балада за човека"
Веселин Ханчев
Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влачи.
И каза гората:-Нима не разбра?
Ранен си.Отиваш си вече.
Умираш.Далеч е отряда сега.
Ни стряха,ни лек,ни пътека.
Но глух бе човека,съборен в снега.
Пълзеше,пълзеше човека.
И каза гората:-Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.
Виж бързият гълъб е паднал дори
до тебе с крила укротени.
Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом е мен са сковани?
И спря се човекът.И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.
И гълъбът,сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,
удари с крила и натам полетя,
където не стигна човека.