САМ
Обичаш ме,но няма да съм твоя
и пътя ти до мен е извървян.
Наричаш ме „жена от мен по-моя”,
но ти си слаб и победен,и сам!
И нямаш нищо в този свят,което може
да те препълни цял със сок от любовта-
остава само острие от ножа
на две разцепил тебе и света.
Рождението на
красотата
В онази първобитна нощ
човекът бил самотен.
И пещерата тихичко заплакала
със сините сълзи на сталактитите.
Навън се стичали потоци от луна
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни от езера
люлеели небето в свойте орбити.
Човекът не заспал през тази нощ.
Той тръгнал бавно покрай бисерните хълмове,
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове.
Летели птици. Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда.
Човекът сложил длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.
Но спрял пред входа и замаян.
На сребърния мъх под сталактитите
сред огъня на дивите цветя,
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо Първата жена.
Течали лъскавите струи на косите и,
очите и стопявали нощта
и старите дървета се разлистяли
под тръпните луни на младостта.
Човекът паднал на колене омагьосан,
а после сянката му легнала в мъха
и бистрите кристали отразили
живота в първата му простота.
На сутринта, когато се събудил -
до него във леглото - празнота.
Той скочил лудо, хвърлил се безумен,
но вън денят тежал от яснота.
... И той утихнал. Векове пораснал
след тази първобитна нощ.
До розовия камък се изправил
и с нокти издълбал във вечността
най-хубавия спомен от живота си -
една жена нощувала случайно
във неговата пещера.
Просто жена...
Искам да съм водата в реката,
пръстта по земята...
Искам да бъда тревата в полята,
слънчевите лъчи в гората...
Искам да съм дъжда!
Искам да съм дъгата!
Искам да бъда роса по цветята,
светлината на луната...
Искам да бъда звездите в небесата,
на слънцето топлината...
Искам да съм деня!
Искам да съм нощта!
Искам да бъда снега на зимата,
красотата на пролетта...
Искам да съм любовта...
Искам да бъда всичко това,
но съм просто жена...
Прости ми...
Защо ли така боли?
Защо от очите ми винаги текат сълзи?
Чудя се...
Кога ли ще дойде на тоз кошмар края?...
Обичам те...
Но ти се съмняваш
и с това силно ме нараняваш...
Жадувам да ме погледнеш...
Да ме прегърнеш...
Искам при мен да се върнеш...
Облякох се в черно,
а не беше редно...
Потънах в самота,
мислех, че ще се избавя от любовта...
Наговорих ти толкова много лъжи преди,
с надежда от болката да спася и двама ни...
Ти научи ме да обичам,
а с това аз се подиграх...
Зарязах те...
Мечтите ни стъпках на прах...
Ден след ден,
превръщах се в студена и зла...
Разбивах мечтите си...
Желаех Смъртта...
Допусках грешка след грешка,
а сега те моля на колене за прошка...
Прости ми...
Обичам те...
Липсваш ми...
Без тебе боли
и сърцето безспирно кърви...
За тебе бие то...
За теб и твойта любов...
Прости ми...
Сама...
Вървя по
улицата,
а наоколо
само тъга, болка, тъмнина...
Сама...
Мрак
обгръща ми душата...
Тръгна си
от нея любовта...
Сама...
С нож
остър в ръка,
режа вена,
по вена
и гледам
как се стича по ръката ми кръвта...
Алено-червена...
Като
розата,
която ти
ми подари...
Сама...
Потеглям
към смъртта...
Усмихват
се устните весело,
в очите дъгата блести,
но гледат те тъй унесено,
сякаш, че нещо боли...
По миглите слънцето бяга,
но дъждът от очите вали...
Усмивката гърлото стяга -
ти плачеш, момиче,
нали?...
Какво ли в душата ти става,
какво ли така ти тежи?...
Защо тази усмивка остава,
щом като дъжд от очите вали?...
Седя сама на брега на морето
и гледам
безмълвно небето.
Вълните...
Разбиват
се страшно в скалите...
А то мрачно
е...
И тъмно...
Светкавица
разцепва го на две
и аз
протягам нагоре към него ръце...
И шептя:
"Вземи
ме...
Вземи
душата ми!
Вземи
я..."
Ала небето
мълчи...
Кървави
сълзи заблестяха в празните ми безчувствени очи...
Стичат се
по бузите и цапат -
цапат и тъмни
следи оставят...
Душата ми
е ранена,
това бе
нейната кръв.
Кръв
черна, солена, студена...
И боли...
А небето
мълчи ли, мълчи
и гледа
как от очите ми се стичат сълзи...