Пред вратите на рая

разказ от Стоян Вълев

– Тая нощ, брат ми, тая нощ ше го гепиме златото! – потриваше доволно ръце Емил. Така ухилен, удивително напомняше неандерталец преди лов.

– Ше можем ли, бате? – прошепна плахо Малкия Жан и страхливо се огледа.

Бяха сами в кръчмичката.

– Е, ти пак твоето си знаеш! Само на метър сме. Ясно? – Емил го погледна строго, надигна халбата, изля я в гърлото си, дочу се глухо гъргорене, все едно вулкан промърмори.

– Ясно, ясно – закима с дребничката си хищна муцунка Малкия Жан. – Още по една биричка, бате, к’во ше кажеш?

– Може, ама последна! – изгрухтя Емил.

Към два следобед всеки пое към дома си. Уговориха се за срещата – както винаги в седем на ъгъла.

Бяха точни до секундата. Емил се вмъкна с пъшкане в пикапа и плесна с ръце.

– Газ до дупка, брат ми!

– Напред към рая, мамка му и рай! – кресна възторжено Малкия Жан и настъпи газта.

Колата изръмжа, задрънча и се понесе с вой и трясък по калните, изпълнени с дупки улици.

– А какво ни чака! Боже, като си помисля! Живот, брат ми! – дереше гърлото си Емил, коремът му се тресеше.

– Как ще ни се лепят мацките! – мечтателно клатеше главица Малкия Жан.

– Само ще чукаме! Нищо друго! То баровците друго правят ли? – блъскаше юмрук по жабката Емил.

Оставиха колата на пет километра от могилата. И тръгнаха пеша. Мълчаха.

Тази вечер безспорно им вървеше. Почвата се оказа мека, стигнаха каменната стена за по-малко от десет минути.

– Сега ще видиш к’во става, брат ми! – Емил грабна лоста и замахна. След третия удар стената, устояла векове, рухна поразена. Посочи отвора и строго нареди: – Почисти!

Малкия Жан пъргаво размести камъните и двамата онемяха. Злато! Толкова злато никога не бяха сънували дори! А го търсеха от години, обикаляха могили, църкви, всякакъв вид археологически разкопки, но освен десетина златни монети, случайно изтървани, друго досега не бяха спечелили. А сега?!

– Мамо-о! Мамичко! – прошепна Емил и хлъцна.

– Боже-е! – закри с ръка очите си Малкия Жан. Отместваше пръстите си един по един и виждаше пак същото – злато! – Ами сега кво ще правим, бате?

– Ох, да седна за малко, краката ми се подкосиха – призна Емил.

И се стовари на плочките.

Малкия Жан пристъпи плахо с фенера в ръка, Емил го последва като лунатик.

Малкият Жан трепна, когато освети каменното легло с разхвърляни кости по него.

– И всичко това наше, бате! – изхлипа Малкия Жан. Наведе се и вдигна златен шлем: – Чисто злато! Няма шест пет.

Остави фенера до себе си и заопипва с разтреперани пръсти блюдата, огърлиците, купчината златни монети.

– Стига щуротии! – кресна ядосан Емил. – Да се хващаме на работа! Къде останаха чувалите?

– Оттатък – кимна към отвора Малкия Жан.

– Донеси ги – нареди Емил.

– Що не ги донесеш ти? – озъби се Малкия Жан. – Аз да отида, пък ти да си нахакаш джобовете със злато! Знам те аз ква маймуна си!

– Момченце-е! – подвикна грубо Емил. – Сега ако почнем да се подозираме, значи никога да не излезем от тая дупка! Я, брат ми – поде с омекнал глас – не се занасяй, ами бягай донеси чувалите.

– Добре – съгласи се Малкия Жан. – Отивам. Щом казваш…

– Вземи фенера, на мен що ми е – предложи Емил.

– Не ми трябва. Нали си имам фенерче – изсумтя Малкия Жан. Да остане в тъмното и да тъпче джобовете си, знам го аз, каза си и промуши глава през отвора. Прекрачи и изчезна. Долепи се до стената и загледа.

Емил сграбчи от пода монетите и заизсипва в кожения си колан. Изгреба две шепи, останалото разбута с крак. Грабна няколко дребни украшения и ги напъха в пояса. Изправи се и извика:

– Айде бе, к’во чакаш? К’во става?

Малкия Жан забърза. Взе чувалите и тръгна обратно.

Емил размахваше фенера.

– Де се губиш? Помислих, че си тръгнал за вкъщи! – и се ухили.

– Докато ги намеря – измърмори Малкия Жан.

– Отваряй, брат ми, аз ще пъхам, че няма време!

Чувалът се напълни малко над половината. Емил го повдигна с една ръка и отмери:

– Едно двайсет кила най-малко!

И две кила в тебе – двайсет и две, допълни наум Малкия Жан, а му каза:

– Колкото – толкоз!

– Ти, брат ми, май не се радваш? – попита Емил и го чукна по носа.

– Че как да не се радвам, бате? Радвам се, ама пресмятах.

– Какво пресмяташ, бе?

– Тия работи струват десеторно, че и стоторно повече, разбираш ли, бате? – видя как се пули и се усмихна. – Не щото са от злато, а щото са стари! Това, бате, е тракийска гробница. А в такава гробница намерихме оная монета, дето я продадохме за пет хиляди долара! Тук, в тоя чувал, има според мен, по мои сметки, поне десет милиона долара!

– Ти майтапиш ли се ? – трепна Емил. – Милиони, казваш, и то в зелено!

– В зелено. Милиони! – храбро натърти Малкия Жан.

– Слушай, братле, давай да духваме! Че и пикапа както го оставихме заради простия ти акъл! Давай!

– Не! – каза изведнъж Малкия Жан и отстъпи назад. – Давай да делим всичко и сега! Тука!

– Ще го поделим бе, брат ми, това е най-лесната работа – надигна чувала Емил и тъкмо да го метне през отвора, Малкия Жан извика:

– Стой! Не мърдай!

– К’во си се разкрещял, бе? – извърна глава Емил и видя пистолета, насочен към челото му.

– Ако не искаш да правиш компания на червеите, изсипи чувала на земята. После отмерваш десет кила в единия и десет кила в другия чувал. Ето ти и кантарче! – и му го подхвърли. – Ясно? Действай!

– Добре, братле, добре – усмихна се страхливо Емил. – Ти само внимавай да не гръмне тая пущина!

Под дулото на пистолета Емил сумтеше, пуфтеше и разпределяше с треперещи пръсти златото.

Приключи и избърса с ръкав изпотеното си чело.

– Готово, началник!

– Сега вади златото! – кресна Малкия Жан.

– А бе ти полудя ли? Слагай, вади! – изуми се Емил. – Да не си чалдисал?!

– Не от чувалите. Това, дето скри, него вади – процеди през зъби Малкия Жан.

– А-а! Копеле гадно, шпионирал си ме! Говедо! Простак! – захриптя Емил.

– Вади! – заплашително размаха пистолета Малкия Жан.

– Е, добре де, десетина монетки, то голяма работа! – и разкопча колана от кръста си.

– Пусни колана в чувала – нареди Малкия Жан.

– Що пък? Кой ще вземе тоз чувал? – изви глава Емил.

– Аз. Щом крадеш, така ще е ! Пъхай колана в чувала, инак стрелям!

Емил набута колана в чувала.

– Сега ще тръгна, ти се оттегли ей там, в ъгъла – разпореди се Малкия Жан.

С едната ръка помъкна чувала до отвора, прехвърли го. Като не снемаше пистолета. Измъкна се заднишком и насочи фенерчето към лицето на Емил.

– Имаш часовник. Сега е единайсет и половина. Тръгваш не по-рано от дванайсет. Инак ще ти пробия черепа, ясно?

– А пикапа?

– Пикапът е мой! – изръмжа Малкия Жан. – Ще те кача. Отзад. Ще чакам до един часа. Ако искаш – ела. Ако не дойдеш, тръгвам

Емил бавно идваше на себе си – този глупак, това нищожество, да ме мине така тарикатски! Погледна светещия циферблат – бяха минали едва десет минути. Що пък да не го стигна, що не го направя на кайма? Прехвърли чувала през отвора и тъкмо прекрачи с фенера в ръката си – проеча изстрелът. Фенерът се пръсна на парчета, тъмнината се стовари върху Емил и той се струполи.

Копеле! Да стреля по мен! Само да ми паднеш в ръчичките, ще те удуша – тресеше се от яд Емил, проснат по очи на плочите. Не смееше да помръдне.

Точно в един и половина Емил се надигна.

Точно сега гадинката трябва да потегля с пикапа.

Емил тръгна по коридора. С едната ръка стискаше чувала, а с другата опипваше стената до себе си. Ама и как ме натресе – пеш с това чувалче?! Е, ще се оправя, кой пък ще знае какво нося?…

И тогава усети удара – по рамото, слава Богу. Изрева от болка и се хвърли с дива ярост напред. Усети, че се докопа до Малкия Жан.

Само след няколко минути яростно боричкане Малкия Жан, жестоко вързан, лежеше на земята.

– Е, катър! Сега доволен ли си? – изхили се Емил и усети вкуса на кръв в устата си. Провери с език – поне два от малкото му зъби, които имаше, бяха избити. – Тука ще изгниеш, нещастнико! – и го заплю.

– Значи и въженце си приготвил. Да ме вържеш, а? – злобно зашепна Малкия Жан.

– Защото си знам стоката, затова си взех въжето! Затова! – изсъска Емил. – А ти пистолет си изнамерил, а, мръснико?!

– Слушай, бате, отвържи ме и каквото било, било – примоли се с тънък треперещ гласец Малкия Жан.

– Не! Или всичко, или нищо! Нали си на този принцип, гадино! Защо не си тръгна с твоя си пай? Не-е, ламтиш и за моето! Затуй ще умреш! – отговори задъхан от ярост Емил.

– Какви хора сме, бате! Цял месец се блъскахме като луди да копаем! – приплака Малкия Жан. – Като братя бяхме. Пък сега, когато трябва само да си живеем като лордове, такива щуротии вършим!

– Ти си виновен, брат! Що го измъкна тоз пистолет? – запита Емил и запали. Всмукна дълбоко, цигарата изпука в настръхналата зла тишина.

– Ама ти що си натъпка колана?! Ако не беше взел преди да почнем да делим, аз какво – не слушах ли, не бачках ли като идиот? Кажи де! – изрепчи се Малкия Жан.

Емил мълчеше, само цигарата му святкаше в ослепителната тъмнина.

– Ама това сме ние, българите. Мъчиш се, блъскаш се и тъкмо стигнеш до рая, на една крачка си от него и току се изпокараме кой да влезе пръв – изпъшка Малкия Жан. – Дай една цигара, бате! – изхленчи.

– Добре. Ще ти дам. Нали съм човек! – каза Емил след кратък размисъл.

Разхлаби въжето и измъкна едната ръка на пленника си, притегна отново въжето и подаде една цигара.

– Огънче, бате! – помоли Малкия Жан.

Запали му я и пак приседна – на два метра от него.

– Мислиш, че сам ще се оправиш с това злато? – попита тихичко Малкия Жан.

– Ти за мен грижа не бери! Ти мисли за червеите как ще те гризкат! Мъник проклет! – сопна се Емил. Надигна се, пресипа чувалите и тръгна. – Благодаря за пистолетчето.

– Чакай! – изписка панически Малкия Жан. – Недей така, бате!

– Тука ще изгниеш, бухал проклет! – Емил насочи фенерчето в лицето му. – Сбогом, приятелю! Сбогом, предателю!

Избумтя изстрел и Емил се строполи.

– Мамка ти-и! – изкрещя и запълзя към бълващия огън пистолет.

Малкия Жан стреляше като луд.

Когато пистолетът изщрака на празно, Малкия Жан се ослуша. Чуваше само хъхренето от гърдите на Емил. След минутка и то затихна.

– Емо! Бате! – повика плахо Малкия Жан.

Мъртъв е, най-сетне! Успях, пред вратата на рая съм, сега остава само да прекрача.

Ще стрелям по въжето и съм свободен. Ама какъв глупак е, не провери за втория ми пистолет, а той – в чорапа, чака си, тъпак си беше, тъпак си умря!…

Хвана с два пръста въжето, отдалечи го максимално от тялото си, допря дулото на пистолета. Натисна спусъка и стисна очи.

Чу се само сухо изщракване.

Панически натискаше спусъка. Изстрелял съм всички патрони, Господи!

Ами сега?

И разбра, че излизане няма – така завързан за скалата, не можеше да помръдне и сантиметър.

Ще умра пред вратите на рая, каза си спокойно, по български удовлетворен. Защото и той е тук до мен. И се опита да различи в мрака огромното туловище на Емил.

Там беше. Не помръдваше.

Е, спокойно, приятел, ти победи! Усмихна се и зачака.

Смъртта.