Пред вратите на рая

разказ от Стоян Вълев

Тая нощ, брат ми, тая нощ ше го гепиме златото! потриваше доволно ръце Емил. Така ухилен, удивително напомняше неандерталец преди лов.

Ше можем ли, бате? прошепна плахо Малкия Жан и страхливо се огледа.

Бяха сами в кръчмичката.

Е, ти пак твоето си знаеш! Само на метър сме. Ясно? Емил го погледна строго, надигна халбата, изля я в гърлото си, дочу се глухо гъргорене, все едно вулкан промърмори.

Ясно, ясно закима с дребничката си хищна муцунка Малкия Жан. Още по една биричка, бате, кво ше кажеш?

Може, ама последна! изгрухтя Емил.

Към два следобед всеки пое към дома си. Уговориха се за срещата както винаги в седем на ъгъла.

Бяха точни до секундата. Емил се вмъкна с пъшкане в пикапа и плесна с ръце.

Газ до дупка, брат ми!

Напред към рая, мамка му и рай! кресна възторжено Малкия Жан и настъпи газта.

Колата изръмжа, задрънча и се понесе с вой и трясък по калните, изпълнени с дупки улици.

А какво ни чака! Боже, като си помисля! Живот, брат ми! дереше гърлото си Емил, коремът му се тресеше.

Как ще ни се лепят мацките! мечтателно клатеше главица Малкия Жан.

Само ще чукаме! Нищо друго! То баровците друго правят ли? блъскаше юмрук по жабката Емил.

Оставиха колата на пет километра от могилата. И тръгнаха пеша. Мълчаха.

Тази вечер безспорно им вървеше. Почвата се оказа мека, стигнаха каменната стена за по-малко от десет минути.

Сега ще видиш кво става, брат ми! Емил грабна лоста и замахна. След третия удар стената, устояла векове, рухна поразена. Посочи отвора и строго нареди: Почисти!

Малкия Жан пъргаво размести камъните и двамата онемяха. Злато! Толкова злато никога не бяха сънували дори! А го търсеха от години, обикаляха могили, църкви, всякакъв вид археологически разкопки, но освен десетина златни монети, случайно изтървани, друго досега не бяха спечелили. А сега?!

Мамо-о! Мамичко! прошепна Емил и хлъцна.

Боже-е! закри с ръка очите си Малкия Жан. Отместваше пръстите си един по един и виждаше пак същото злато! Ами сега кво ще правим, бате?

Ох, да седна за малко, краката ми се подкосиха призна Емил.

И се стовари на плочките.

Малкия Жан пристъпи плахо с фенера в ръка, Емил го последва като лунатик.

Малкият Жан трепна, когато освети каменното легло с разхвърляни кости по него.

И всичко това наше, бате! изхлипа Малкия Жан. Наведе се и вдигна златен шлем: Чисто злато! Няма шест пет.

Остави фенера до себе си и заопипва с разтреперани пръсти блюдата, огърлиците, купчината златни монети.

Стига щуротии! кресна ядосан Емил. Да се хващаме на работа! Къде останаха чувалите?

Оттатък кимна към отвора Малкия Жан.

Донеси ги нареди Емил.

Що не ги донесеш ти? озъби се Малкия Жан. Аз да отида, пък ти да си нахакаш джобовете със злато! Знам те аз ква маймуна си!

Момченце-е! подвикна грубо Емил. Сега ако почнем да се подозираме, значи никога да не излезем от тая дупка! Я, брат ми поде с омекнал глас не се занасяй, ами бягай донеси чувалите.

Добре съгласи се Малкия Жан. Отивам. Щом казваш

Вземи фенера, на мен що ми е предложи Емил.

Не ми трябва. Нали си имам фенерче изсумтя Малкия Жан. Да остане в тъмното и да тъпче джобовете си, знам го аз, каза си и промуши глава през отвора. Прекрачи и изчезна. Долепи се до стената и загледа.

Емил сграбчи от пода монетите и заизсипва в кожения си колан. Изгреба две шепи, останалото разбута с крак. Грабна няколко дребни украшения и ги напъха в пояса. Изправи се и извика:

Айде бе, кво чакаш? Кво става?

Малкия Жан забърза. Взе чувалите и тръгна обратно.

Емил размахваше фенера.

Де се губиш? Помислих, че си тръгнал за вкъщи! и се ухили.

Докато ги намеря измърмори Малкия Жан.

Отваряй, брат ми, аз ще пъхам, че няма време!

Чувалът се напълни малко над половината. Емил го повдигна с една ръка и отмери:

Едно двайсет кила най-малко!

И две кила в тебе двайсет и две, допълни наум Малкия Жан, а му каза:

Колкото толкоз!

Ти, брат ми, май не се радваш? попита Емил и го чукна по носа.

Че как да не се радвам, бате? Радвам се, ама пресмятах.

Какво пресмяташ, бе?

Тия работи струват десеторно, че и стоторно повече, разбираш ли, бате? видя как се пули и се усмихна. Не щото са от злато, а щото са стари! Това, бате, е тракийска гробница. А в такава гробница намерихме оная монета, дето я продадохме за пет хиляди долара! Тук, в тоя чувал, има според мен, по мои сметки, поне десет милиона долара!

Ти майтапиш ли се ? трепна Емил. Милиони, казваш, и то в зелено!

В зелено. Милиони! храбро натърти Малкия Жан.

Слушай, братле, давай да духваме! Че и пикапа както го оставихме заради простия ти акъл! Давай!

Не! каза изведнъж Малкия Жан и отстъпи назад. Давай да делим всичко и сега! Тука!

Ще го поделим бе, брат ми, това е най-лесната работа надигна чувала Емил и тъкмо да го метне през отвора, Малкия Жан извика:

Стой! Не мърдай!

Кво си се разкрещял, бе? извърна глава Емил и видя пистолета, насочен към челото му.

Ако не искаш да правиш компания на червеите, изсипи чувала на земята. После отмерваш десет кила в единия и десет кила в другия чувал. Ето ти и кантарче! и му го подхвърли. Ясно? Действай!

Добре, братле, добре усмихна се страхливо Емил. Ти само внимавай да не гръмне тая пущина!

Под дулото на пистолета Емил сумтеше, пуфтеше и разпределяше с треперещи пръсти златото.

Приключи и избърса с ръкав изпотеното си чело.

Готово, началник!

Сега вади златото! кресна Малкия Жан.

А бе ти полудя ли? Слагай, вади! изуми се Емил. Да не си чалдисал?!

Не от чувалите. Това, дето скри, него вади процеди през зъби Малкия Жан.

А-а! Копеле гадно, шпионирал си ме! Говедо! Простак! захриптя Емил.

Вади! заплашително размаха пистолета Малкия Жан.

Е, добре де, десетина монетки, то голяма работа! и разкопча колана от кръста си.

Пусни колана в чувала нареди Малкия Жан.

Що пък? Кой ще вземе тоз чувал? изви глава Емил.

Аз. Щом крадеш, така ще е ! Пъхай колана в чувала, инак стрелям!

Емил набута колана в чувала.

Сега ще тръгна, ти се оттегли ей там, в ъгъла разпореди се Малкия Жан.

С едната ръка помъкна чувала до отвора, прехвърли го. Като не снемаше пистолета. Измъкна се заднишком и насочи фенерчето към лицето на Емил.

Имаш часовник. Сега е единайсет и половина. Тръгваш не по-рано от дванайсет. Инак ще ти пробия черепа, ясно?

А пикапа?

Пикапът е мой! изръмжа Малкия Жан. Ще те кача. Отзад. Ще чакам до един часа. Ако искаш ела. Ако не дойдеш, тръгвам

Емил бавно идваше на себе си този глупак, това нищожество, да ме мине така тарикатски! Погледна светещия циферблат бяха минали едва десет минути. Що пък да не го стигна, що не го направя на кайма? Прехвърли чувала през отвора и тъкмо прекрачи с фенера в ръката си проеча изстрелът. Фенерът се пръсна на парчета, тъмнината се стовари върху Емил и той се струполи.

Копеле! Да стреля по мен! Само да ми паднеш в ръчичките, ще те удуша тресеше се от яд Емил, проснат по очи на плочите. Не смееше да помръдне.

Точно в един и половина Емил се надигна.

Точно сега гадинката трябва да потегля с пикапа.

Емил тръгна по коридора. С едната ръка стискаше чувала, а с другата опипваше стената до себе си. Ама и как ме натресе пеш с това чувалче?! Е, ще се оправя, кой пък ще знае какво нося?

И тогава усети удара по рамото, слава Богу. Изрева от болка и се хвърли с дива ярост напред. Усети, че се докопа до Малкия Жан.

Само след няколко минути яростно боричкане Малкия Жан, жестоко вързан, лежеше на земята.

Е, катър! Сега доволен ли си? изхили се Емил и усети вкуса на кръв в устата си. Провери с език поне два от малкото му зъби, които имаше, бяха избити. Тука ще изгниеш, нещастнико! и го заплю.

Значи и въженце си приготвил. Да ме вържеш, а? злобно зашепна Малкия Жан.

Защото си знам стоката, затова си взех въжето! Затова! изсъска Емил. А ти пистолет си изнамерил, а, мръснико?!

Слушай, бате, отвържи ме и каквото било, било примоли се с тънък треперещ гласец Малкия Жан.

Не! Или всичко, или нищо! Нали си на този принцип, гадино! Защо не си тръгна с твоя си пай? Не-е, ламтиш и за моето! Затуй ще умреш! отговори задъхан от ярост Емил.

Какви хора сме, бате! Цял месец се блъскахме като луди да копаем! приплака Малкия Жан. Като братя бяхме. Пък сега, когато трябва само да си живеем като лордове, такива щуротии вършим!

Ти си виновен, брат! Що го измъкна тоз пистолет? запита Емил и запали. Всмукна дълбоко, цигарата изпука в настръхналата зла тишина.

Ама ти що си натъпка колана?! Ако не беше взел преди да почнем да делим, аз какво не слушах ли, не бачках ли като идиот? Кажи де! изрепчи се Малкия Жан.

Емил мълчеше, само цигарата му святкаше в ослепителната тъмнина.

Ама това сме ние, българите. Мъчиш се, блъскаш се и тъкмо стигнеш до рая, на една крачка си от него и току се изпокараме кой да влезе пръв изпъшка Малкия Жан. Дай една цигара, бате! изхленчи.

Добре. Ще ти дам. Нали съм човек! каза Емил след кратък размисъл.

Разхлаби въжето и измъкна едната ръка на пленника си, притегна отново въжето и подаде една цигара.

Огънче, бате! помоли Малкия Жан.

Запали му я и пак приседна на два метра от него.

Мислиш, че сам ще се оправиш с това злато? попита тихичко Малкия Жан.

Ти за мен грижа не бери! Ти мисли за червеите как ще те гризкат! Мъник проклет! сопна се Емил. Надигна се, пресипа чувалите и тръгна. Благодаря за пистолетчето.

Чакай! изписка панически Малкия Жан. Недей така, бате!

Тука ще изгниеш, бухал проклет! Емил насочи фенерчето в лицето му. Сбогом, приятелю! Сбогом, предателю!

Избумтя изстрел и Емил се строполи.

Мамка ти-и! изкрещя и запълзя към бълващия огън пистолет.

Малкия Жан стреляше като луд.

Когато пистолетът изщрака на празно, Малкия Жан се ослуша. Чуваше само хъхренето от гърдите на Емил. След минутка и то затихна.

Емо! Бате! повика плахо Малкия Жан.

Мъртъв е, най-сетне! Успях, пред вратата на рая съм, сега остава само да прекрача.

Ще стрелям по въжето и съм свободен. Ама какъв глупак е, не провери за втория ми пистолет, а той в чорапа, чака си, тъпак си беше, тъпак си умря!

Хвана с два пръста въжето, отдалечи го максимално от тялото си, допря дулото на пистолета. Натисна спусъка и стисна очи.

Чу се само сухо изщракване.

Панически натискаше спусъка. Изстрелял съм всички патрони, Господи!

Ами сега?

И разбра, че излизане няма така завързан за скалата, не можеше да помръдне и сантиметър.

Ще умра пред вратите на рая, каза си спокойно, по български удовлетворен. Защото и той е тук до мен. И се опита да различи в мрака огромното туловище на Емил.

Там беше. Не помръдваше.

Е, спокойно, приятел, ти победи! Усмихна се и зачака.

Смъртта.