Лежи до мене и хърка

разказ от Стоян Вълев

И тази година панаирът си беше чиста лудница. А подреждането на фирмения щанд, за който отговаряше той, пак се проточи до девет часа вечерта. Шефът, както винаги, пристигна към седем, тъкмо се готвеха да си ходят. И, разбира се, всичко бе подложено на промяна. Е, никой в крайна сметка не бе в състояние да каже беше ли спалнята с половин метър по вляво преди да дойде шефът или не.

Накрая шефът си тръгна. И те след него.

Когато се озова най-сетне на паркинга, първо помисли, че е попаднал не на този, на който бе оставил колата си рано сутринта. Защото там, където трябваше да го очаква неговият бял форд, сега кротко си стоеше някакво очукано порше. Фордът, неговата гордост, това, което бе успял да изработи за двадесет и трите си години упорит труд, го нямаше. Просто го нямаше.

Изтича към младежа в будката.

    Колата ми е изчезнала! съобщи задъхан той.

    Е? повдигна гъстите си вежди младежът. Безизразна тъпа физиономия.

    Няма го! разпери отчаяно ръце той.

    Паркингът не е охраняем отговори нахално младежът.

    Ами-и вие не сте ли видели? погледна го с плаха надежда.

    Аз съм нощната смяна. От половин час съм тук оттегчено отговори младежът и повдигна рамене. Абе, я престани да ме занимаваш с твоята глупава кола! избухна той.

     Глупава?! Моята кола! извика той и понечи да отвори широко вратата на будката.

    Тогава оня се надигна от стола беше около метър и деветдесет и ръчищата му се протегнаха към него. Той отскочи панически. Беше бесен, но и ужасен от перспективата да попадне в тези лапи.

    Ами, вие какво вършите? Защо стоите изобщо тука? извика, но направи крачка назад.

    Изчезни! изръмжа младежът. И хлопна вратата.

    Обърна се и тръгна. Спря първото такси, което се мерна пред очите му и след няколко минути бе в районното управление на полицията. Дежурният го препрати на друг дежурен. Посрещна го сънен дебелак и след като го изслуша, каза му да напише жалба.

Взе я, подчерта с флумастер номера на колата и изкомандува:

    Свободен сте!

    Ама, обяснете, моля ви, какво ще предприемете? примоли се той.

    Ние си знаем. Има си инструкции отговори полицаят, спокоен като сфинкс. Не се надявай, че ще я открием. Ние да не сме вълшебници? На шефа на полицията откраднаха колата, представяш ли си, и не я открихме, че твоята ли? Сега ще предам на дежурните коли в града, пък те ако се натъкнат на нея Умряла работа. И изведнъж се оживи. Знаеш ли как действат?! Само минути след кражбата свалят номерата, вкарват я в гараж и я обезкостяват или я пребоядисват. И направо изчезва, все едно се изпарява, разбираш ли? разпалено говореше полицаят. Въодушевен. Дори възторжен.

    Аз кога да се обадя? попита нерешително той.

    Абе, нали си вписал адреси, телефони в жалбата, както ти наредих. Ще те открием, ще ти се обадим отговори полицаят и се ухили. На куково лято ти казвам. Купувай друга и толкоз. Това е моят съвет.

Излезе и тръгна ей така, безцелно. Вървеше и се чудеше как е възможно да ти вземат колата и в полицията да те посъветват да си купуваш нова. А с какво?

Когато вдигна поглед, за да се огледа къде е попаднал, насреща му примигна игрива реклама. На местната радиостнция. Не се поколеба нито за миг. Влезе.

Попита първото момиче, което видя да търчи с чаша кафе в ръка, към кого да се обърне за една обява.

    Късно, приятел отговори тя. Утре! и продължи.

    Чакайте! догони я той. Кой е шефът тука?

    Ей онази врата посочи момичето.

Почука и като чу енергично Да?, влезе.

Озова се лице в лице с млад мъж, който тъкмо се канеше да излиза. Закопчаваше шлифера си.

Кажете! намръщи се шефът.

    Може ли да седна? попита и дълбоко въздъхна.

    Да шефът посочи фотьойла, но остана прав, знак че бърза.

Разказа му всичко за две минути за паркинга, за полицая и за желанието си да пусне обява.

   Каква обява? Какво ще съдържа моля, този, който е откраднал колата ми, да си ми я върне? Или ще предложите да платите, за да ви я върнат? гледаше го иронично шефът. Нервно пристъпваше от крак на крак. Бързаше.

    Не отговори той. Въпросът изобщо не е в колата.

    А в какво е тогава?

    Той се замисли.

    Не знам, малко се страхувам. Не ви познавам, а ми се иска да се посъветвам с вас каза го така притеснено, че шефът го тупна по рамото.

    Кажете. Няма от какво да се страхувате пресегна се към хладилника и извади бутилка с уиски. Сипа в две пластмасови чашки и му подаде едната. Хайде, пийни.

    Ами, не знам дали няма да загазя, аз и в полицията не исках да ходя, защото ако разберат Може и да ме съдят! въздъхна той и отпи.

     Уискито му подейства ободряващо, мигом го стопли. Ентусиазира го и той погледна към шефа, който го гледаше с нескрито любопитство.

    Кажете, пък аз ще се опитам да ви помогна. Ако мога, естествено.

    Ами, какво да крия, ще ви кажа истината! В колата ми има един питон каза го и сведе виновно глава.

    Какво? сепна се шефът. Как така питон? Абе, ти будалкаш ли ме?

    Не, за съжаление. Питонът ми го донесе брат ми от Камбоджа. Той беше синя каска там. Като го донесе бе малък и аз си го отгледах. Живея сам и когато съм в продължителна командировка, го вземам със себе си. Лошото е, че не мога да го оставям в хотела, защото камериерките влизат да почистват. Аз никога на казвам, че водя със себе си питон, в никой хотел няма да ми разрешат да наема стая. Внасям го вечер с един куфар, специален куфар съм му направил. А през деня го държа в колата. Сега като взеха колата, питонът ще удуши крадеца. В това съм сигурен. Не понася непознати. Лоша работа

    Да-а рече шефът. Сложна ситуация. Ако вече не е удушил крадеца.

   Въпросът е дали ще ме съдят като разберат погледна плахо към шефа.

    Че защо пък да ви съдят? попита шефът. В края на краищата, все едно че крадецът е налетял на куче и то го е ухапало.

    Ами струва ми се, май не е същото неуверено каза той.

    Вижте сега, господине, слава богу че попаднахте на главния редактор. Хайде да действаме. Трябва да спасим човека, може да не е и сам.

    Съгласен съм, но какво да направя?

    Как какво? учуди се редакторът и съблече шлифера си. Идвате с мен и ще обясним на слушателите всичко. Ще им разкажем цялата история потриваше ръце шефът, докато вървяха по коридора. Аз ще ви питам, вие ще отговаряте, важното е да не се смущавате.

    Няма отговори той.

Влязоха в една стая, където имаше няколко микрофона. Едно момиче се взираше в някакви листи. Докато се огледа, те си казаха нещо и му посочиха да седне пред един от микрофоните.

Шефът също бе седнал, а момичето изведнъж заговори:

    Прекъсваме любимото на всички наши слушатели музикално предаване. Случило се е нещо, което непременно трябва да ви съобщим. Това ще направи за вас главният редактор. Заповядайте!

    Здравейте! започна редакторът. Имаше хубав плътен глас. Току-що в редакцията пристигна един от гостите на панаира, а го е сполетяло нещастие и разказа историята.

    А за питона разказа той.

    Накрая редакторът завърши с потреперващ от вълнение глас:

    Човече, бягай, докато си жив!

     Зазвуча музика, а те излязоха от студиото.

Редакторът поръча на момичето всеки половин час да напомня за случката, да започва така: Питонът ви дебне, усещате ли го? Ако сте в крадена кола, всеки миг ще плъзне към шията ви.

    Звучеше наистина злокобно.

    Нека ви почерпя предложи на редактора.

    Скапан съм отговори той. Като намерите колата, обадете се.  Тогава ще пийнем и си тръгна.

    Прибра се в хотела, качи се в стаята си и веднага заспа.

    Точно в осем бе на щанда. Един полицай го очакваше.

    Какво има? запита го. Открихте ли колата?

    Да, цял град говори за тази ваша кола. Идвайте с мен да си я вземете. Никой не смее да припари до колата ви да не го клъвне змията. Голяма ли е?

    Огромна! отговори весело той. И сега е гладна.

    Ох, мамо-о! потрепери полицаят.

    Полицаят шофираше като състезател. Стигнаха и той видя белия форд. На почетно разстояние от него бе паркирана полицейска кола. Щом стигнаха до нея, изскочиха трима полицаи и един капитан.

    Това ли е вашата кола? попита строго капитанът. Номерата не съвпадат.

    Сменили са ги отговори той.

    Да съгласи се капитанът. Явно са решили да я откарват някъде на топло. Радиото гърми в колата. Чули са и са духнали засмя се той. Сега откарайте змея някъде и докарайте колата в полицията да вземем отпечатъци.

    Влезе в колата, хвана волана с два пръста и се усмихна.

    На едно от кръстовищата попадна на задръстване. Докато чакаше заоглежда купето, пода и изведнъж видя под крака си калъфче. От тези, в които се държат документи. Наведе се и го вдигна. Шофьорска книжка. Прибра я в джоба си и продължи да чака.

    В участъка действаха делово, въпреки че бяха развеселени, подхвърляха шегички.

   Когато се прибра в панаира, хвърли един поглед на щанда и се прибра в стаичката си. Чрез телефонния указател на града откри човека, на когото принадлежеше шофьорската книжка. Но никой не отговаряше.

    Вечерта в хотела продължи през десет минути да звъни и към полунощ се свърза с него. Каза му, че е полицаят, извършил огледа на откраднатия форд. Намерил е книжката и решил да му направи добро. Ще му я върне, но срещу друго добро, от отсрещната страна, а то се равнява на хиляда долара. Ако е съгласен добре, ако не утре ще я предаде на шефа си. Бързо получи съгласие за сделката. Не спориха за парите, явно бизнесът на онзи отсреща вървеше добре. Уговориха начина на плащане в телефонна кабина в пощата. Без да се срещат.

   На другия ден всичко мина като по ноти. Той получи парите, а после върна книжката.

    Веднага отиде в полицията и намери капитана. Въведоха го в миниатюрно кабинетче вонеше на цигари и евтин алкохол.

    Открих името на крадеца, господин капитан каза му той

    Капитанът прихна.

    Змията ли ти го каза?

    Ето това е името. Говоря сериозно. Как съм го открил, си е мой проблем тросна се той.

    Добре, мой човек, чакай за секунда да го проверим в компютъра и излезе.

    След десетина минути се върна.

    Не е имал честта да бъде наш клиент. Но ще изпратя дежурната кола да го прибере, ще му снемем отпечатъците и ако съвпадат с тези от колата, всичко ще е окей!

    Ще ви се обадя каза той и излезе.

    На другия ден позвъни и капитанът го засипа с порой от думи:

    Отпечатъците съвпадат. Той си призна, че е взел колата. Но твърди, че някой от моите момчета му взел хиляда долара, за да му върне книжката, която забравил в колата. Как да му вярвам, като никой от момчетата ми не посмя да влезе в колата ти?

    Така е отговори той. Просто лъже.

    Лъже, ама кой ще му повярва? изсмя се капитанът. Как е змея?

    Спи отговори той. Лежи до мене и хърка.

    Целуни я от мен изкикоти се капитанът и затвори.