ДЖУН, НАЙ-МАЛКАТА ДЪЩЕРЯ НА ПОЛКОВНИКА
Стоян Вълев
Излегнат в хамака, увиснал между небето и земята, старият полковник обичаше да казва:
- Когато смесиш ада и рая, получава се най-истинската реалност, Джун! Христо идва направо от ада, а ти отрасна в рая! Децата ви ще са истински!
Джун, най-малката дъщеря на полковника, гледаше със страх мъжа, който с любов подрязваше клоните на дърветата или обръщаше бясно, но и някак величествено с правата лопата пръстта в градината. Рядко прекарваха уикендите при полковника, но щом пристигнеха, Христо се хвърляше като обезумял в градината, а тя се преобразяваше изпод ръцете му. Когато бяха в града, той обичаше да работи и в неделя, беше на трийсет и две, а вече ръководеше отдел в мултинационалната компания с бюджет, по-голям от този на държавата, в която беше роден и откъдето се отскубна.
- Там животът се изживява, там той е в ръцете ти, можеш да го моделираш, както решиш! А тук, Джун, тук хората влагат всичката си енергия единствено за да оцелеят. Тук други моделират твоя собствен живот. Там можеш да бъдеш такъв, какъвто смяташ, че трябва да си. А тук трябва поне външно да бъдеш такъв, какъвто искат да бъдеш! Разбираш ли разликата? Тя е убийствена!
Джун, най-малката дъщеря на полковника, ситнеше до съпруга си, преплиташе крака, цялата плувнала в пот. Тя някак интуитивно предусещаше, че трябваше да предотврати това пътуване. Не успя, пък и не искаше. Джун желаеше да узнае какво е заложено в душите на децата й, защото Христо беше техният баща, тъй както тя беше най-малката дъщеря на полковника.
Сега крачеше след Христо из буренясалото селско гробище. Отиваха на гроба на майка му.
- И мъртвите, Джун, тук са врагове!
За мъртвите или добро, или нищо, повтаряше старият полковник и Джун го припомни на Христо.
- Но не и сега! Не и тук! За мъртвите - само лошото! Тук доброто, което хората са сторили, се намразва още на мига! Най-мразени тук са добрите, а най-почитани - лошите!
Христо крачеше с бясна ярост, не виждаше, че стъпваше върху стари гробове и рухнали паметни плочи. Джун криволичеше след него, но като се опитваше да избегне един, попадаше на друг гроб.
- Тук смъртта, Джун, е освобождение от теглото на живота! Докато там смъртта е венец на свършеното!
Христо срита с омерзение един плъзнал се по земята храст и стигнаха до гроба на майка му.
Кръст. Дървен.
На него с блажна боя беше изписано името на майка му.
Толкоз.
Диво и грубо.
Тогава тя се взря в лицето му и видя сълзите.
“Мъжете никога не плачат, Джун! Ако видиш мъж да плаче, презри го!” - обичаше да казва старият полковник, излегнат на хамака, увиснал между земята и небето.
Но Христо стоеше между ада и рая, длъжна беше да му прости. И тя извърна очи.
- Мразя я, а трябва да я обичам. Мама.
Изхлипа и приседна до гроба. Тя се сгуши в него, а той й разказа всичко, което пожела.
- Нямат чет мъжете в живота й. Кучка. Баща ми всичко знаеше за похожденията й, но си траеше. Подиграваха му се. А мен децата ме замерваха с камъни, аз пък ги издебвах и ги смилах от бой. Когато поотраснах, попитах го - защо не я изгониш? А той ми каза - такава ми е била от Бога отредена, аз си я обичам, ти мисли за своята жена... Такава самоубийствена кротост само тука може да се роди! Веднъж изкрещях на мама - ти нямаш право да правиш за посмешище татко! А тя ми рече - откъде знаеш, че ти е баща, глупако - и се изкиска мръсно, сетне ми заобяснява... Можела да направи щастливи безчет мъже, грехота било, ако не раздава ласките си... И ми рече - дано Бог те дари с жена като мен! Намразих я, а би трябвало да я обичам. Ама как да го направя?! Не мога! А боли!
Внезапен ветрец се плъзна и изсвистя покрай лицата им. Джун уплашено се огледа, нима беше душата на майка му?
И чак когато се отдалечиха, тя се сети - а защо не отидохме на гроба на баща му? Не посмя да го попита, но имаше може би някакъв дълбок смисъл, който тя сега не можеше да разбере.
На връщане спряха пред тракийската могила, прилепена досами гробищата. Личеше си, че тук е ровичкано както с лопати, така и с багер. Тук-там се съзираха жалки останки от мрамор и керамика...
- Тук винаги са търсели имане - поклати глава, странно усмихнат, Христо. - И винаги намираха по нещичко. Властите все забраняваха, глобяваха, ама хората все си търсеха. Тъй и не стъпи кракът на археолог тук... А парите, които се хвърляха за ограждения, пазачи, бяха много повече от разходите за археологически разкопки. Разбираш ли абсурда? Не го разбираш, какво те питам...
Мълком влязоха в двора на бащината му къща. Тук сега живееше брат му Нако.
Имаше нещо странно за Джун в тази примитивност - по двора се разхождаха кокошки, две свине грухтяха и ровичкаха, три крави плахо подаваха муцуни от обора, отнякъде проблея жално овца. Вонеше адски.
Два огромни черни песа изръмжаха дружно и пристъпиха решително към тях, но синджирите се опнаха и ги спряха.
- Защо не ги отвържат? - попита Джун.
- Така е тука! - изсмя се злобно Христо. - Така живеят хората и животните - вързани. Инак хапят!
Нако и жена му Величка ги чакаха пред къщата. Чувстваха се неудобно и несигурно. Величка беше скрила ръцете си под престилката. Когато спряха пред тях, тя изкара само едната, дясната, и пое ръката на Джун. Американката се взря в българката. Имаше някакъв уплах в тези очи, нещо трескаво кипеше в тях.
Джун усети мириса на смърт, на лудост и безнадеждност.
Нако й заприлича на трапер, каквито беше виждала във филмите за Дивия запад, които така обичаше да гледа като малка, пък и досега.
Докато обядваха, мълчаха. Това учуди Джун, та нали не бяха се виждали повече от десет години, защо тогава мълчат? Нима нямат какво да си кажат? Или не искат?
Едва когато всички се нахраниха, Нако досипа от каната вино в чашите и изрече само една дума:
- Земята.
Христо се разсмя, така звънко се разливаше смехът му само в Америка. Джун учудено го погледна.
- Питам. Като човек питам. Ти се смееш! - огорчено изрече Нако.
- Че и да питаме ли нямаме право вече? - поклати глава Величка с ням, жесток укор.
- Ти мълчи! - сопна й се Нако и се обърна към Христо. - Питам, казвам!
- Бате, всичко е твое! Ти не разбра ли бе, човече?! - разпери отчаяно ръце Христо.
- Абе аз да питам, както си му е редът! - усмивката на Нако изгря на широкото му лице, а Величка се извърна и тайно се прекръсти.
- В кой век живееш, бате? - изведнъж тихичко попита Христо.
Нако потропа с пръсти по масата. Отпи и изрече тъжно:
- Не знам. Аз съм прост човек.
Христо пак се разсмя и веднага стана сериозен:
- Я не се оправдавай! Вярно е, че тука останахте само негодниците, бездарниците и глупаците. Само тия, дето мислят, че ще заграбят всичко!
- Ний от кои сме, Христо? - попита неочаквано свадливо Величка.
- Знам ли... - повдигна рамене Христо и присви устни. - А ти как мислиш?
- Бе, ти кажи, че ние да си знаем! Нали все идвате тука, определяте ни какви сме, как да живеем, какво да правим... - заклати глава Величка. Джун усети с порите на кожата си омразата, която изпитваше тази жена към Христо. Потръпна.
Враждебна тишина се възцари в стаята.
Джун, най-малката дъщеря на полковника, слушаше с нарастващ интерес, макар и да не разбираше всичко. Усещаше по напрежението, че става нещо. Съдбовно.
Изведнъж Христо се обърна към Джун и заговори на английски:
- Нищо не се променя тук! Учителите се държаха с нас като надзиратели на затвор, никога по-късно не съм срещал по-злобни и отвратителни същества. Те мразеха всеки, който се опитваше да мисли. Бащите ни ги подкрепяха. Може би от простотия? Бащите ни бяха зли от страх, ненавиждаха знанието, ужасяваха се от мисълта за каквато и да е промяна. Боят беше най-силният им аргумент, с който доказваха правотата си. Животинската сила. Мама плачеше и ме биеше. Жестокост от милосърдие ли беше? Нако ги мразеше, но пък ги слушаше. Четиридесет години е работил като луд и какво е постигнал?! Виждаш в каква кочина живее! - Посочи погнусен с ръка стаята. - Средновековие!
Нако го наблюдаваше с безизразно лице. Чувстваше английската реч - накъсана, насечена, като удари с камшик. Сякаш звучаха пистолетни изстрели в стаята.
Нако потръпваше при всяка дума. Усещаше я като някаква заплаха, като изсвистяването на размахана брадва над главата си. Наблюдаваше опасността с любопитство, сякаш й се любуваше, макар да се страхуваше.
Но беше примирен, каза си Джун, която слушаше Христо, а наблюдаваше Нако. Толкова различни бяха, напълно противоположни един на друг.
- Бате, те казаха ли ти, че ги вземам в Щатите? - попита заядливо Христо.
Величка изхлипа и стана, хвана се с две ръце за масата.
- Те пожелаха, те! - Христо говореше със свирепа злост. - Приети са в най-добрите американски университети! Ако не ги взема, щяха да тръгнат сами. Не че нямаше да се справят, ама повечко щяха да се полутат! Визите им са подпечатани, тръгват с нас! Утре заминаваме!
Величка писна, заоплаква трескаво живот, съдба, орис и размаха ръце - проклетиса Христо.
- Млъкни-и-и! - отегчено, но властно изрече Нако.
- Бог да го убие дано! Бог! Нашичкият православен бог да го тръшне! Чумата да го изяде! Бял ден да не види! По корем да се влачи - и той, и жена му, никаквицата му проклета, и децата му-у-у! И цялата им Америка-а-а, земята да я глътне дано-о-о! - кълнеше жената и отстъпваше заднишком към вратата. Изведнъж изчезна, сякаш хлътна в преизподнята, докато я молеше да се отвори за Христо.
- Не може, Христо, разбрах го вече, не може тука с честен труд да се живее - с глух глас призна Нако. Мачкаше нервно парченце хляб между пръстите си. - Все честен бях до ден-днешен и какво? Децата не само ми се смеят, ами ме и намразиха! И все ми казват - на чичо Христо се надяваме, той ни е надеждата, не ти, ти си едно нищо...
Христо се усмихна доволно, а в съседната стая се чу гласът на Величка.
- Говори. По телефона говори с дъщерята. - Нако нададе ухо и продължи: - Пита я дали е вярно. Проста! - каза го насмешливо, но със снизходителна, неприкрита любов.
Величка пак изписка, сега вече нададе страховит вой като на умряло.
Джун, най-малката дъщеря на полковника, уплашена улови ръката на Христо под масата, той се извърна и се усмихна.
- Е, добре де, Христо - блъсна чашата си на пода Нако, децата идват с теб, това е ясно. Ние с жената след някоя и друга година ще умрем! И?
- Какво “и”?! - усмихна се злобно Христо. - Какво толкова?! Точка. Логичната точка, брат ми!
- Значи край?! Така ли, братленце? - попита паникьосан Нако, понечи да стане, отказа се и безсилен, рухна на стола: - Край! Че то тука от памтивека е имало хора! Нали видяхте тракийската могила?!
- Много важно! - изсумтя Христо. - Тракийската могила! Могила има, ама траки днеска няма! Е?!
- Не-е... - поклати глава Нако. - Нас нали ни има?!
- Колко сте?! Какви сте - щом децата ви бягат от вас като от чума?! - попита с нарастващо ожесточение Христо.
- Не-е! - простена отново Нако. - Хубави, лоши, има ни! Толкоз можахме, това направихме! Ама след нас какво?
- Затваряме заведението! - щракна с пръсти Христо.
- Що? - попита Нако.
- Поради глупостта на собствениците му!
- Ей! - опна се заплашително Нако.
- Ти, бате, помниш ли как завиждаха на мама собствените й сестри? - приведе се над масата Христо. - Били сме богати! И що?! Че сме имали две овце повече? Как я мразеха? Сестрите й! Помниш ли?
- Помня - кимна Нако и въздъхна. - Отровиха ги една година.
- Е, тогава?! - тържествуващо попита Христо. - Да не говорим, какво не дрънкаха за нея?! Макар и да бяха прави до известна степен, щото тя, нали знаеш...
- Не бяха прави! - стисна юмруци Нако и замечтано отрони: - Тя беше жена! Каква хубавица! Сякаш е пред очите ми! Най-хубавата жена, която съм виждал през живота си, беше мама!
- Ами Величка? - ухили се иронично Христо и смигна.
- Остави я! - махна с ръка брат му. - Мама беше жена!
- Ти май ще оправдаеш и любовниците й, а?!
- Да! Всичко оправдавам! Хубостта не може да се съди, не! - размаха пръст Нако. - Красивата жена се обича!
- А татко?! Какво ще кажеш за татко?! - прошепна Христо.
- Той беше щастлив посвоему! Обичаше я такава, каквато е! - и Нако се усмихна с присмех. - Карай нататък, съдниче проклето!
- Спомняш ли си - злобно присви очи Христо, - че татко хвърляше повече усилия да пречи на съседите, вместо да поправи собствения си зимник или да разчисти мазето! Какви ли не ги вършеше - дуварите им буташе, чесъна им косеше по нощите...
- Така беше. Това е лошо - съгласи се Нако и със светнали очи призна: - Ама и аз съм същият!
- Е, тогава? Какво следва? - сега Христо заприлича на прокурор.
- Лошо, знам - изпъшка Нако, вдигна чашата си от пода, забърса я с дебелите си пръсти и си наля. Пиеше жадно, на едри глътки, адамовата му ябълка се надигаше и спадаше.
- Как за толкова векове живот по тая нашата земя нищо не остава бе, Нако? Всичко разграбваме, унищожаваме! Нищичко не остава от тези, живелите преди нас! Защо? Ние пък нищо не съграждаме. Защо? Умира човекът и заедно с него рухва къщицата му. Остава само земята! Нали гледам къщите - гътнал се стопанинът, къщата му рухнала, дворът подивял, все едно никой никога на това място не е живял.
- Прав си, ама как си прав! - ухили се Нако и се почеса по главата. - Умре човечецът и все едно не го е имало...
- Една църква не успяхте да закрепите, пък уж сте християни! Като идвахме с колата, спрях да я погледна - то ако я бутна, ще се срине. Надзърнах вътре - птичките осрали всичко! Там ли се молите?
- Не съм стъпвал от десетина години, не знам - сви със зло безразличие рамене Нако.
- Читалището сте го разбили, сякаш бомба е паднала! Изкрали сте керемидите, камъните сте задигнали!
- Аз взех само стъпалата и ги потроших на чакъл - призна Нако и се ухили.
- Е, тогава, кажи ми, не си ли заслужаваме края?!
Нако шумно въздъхна и хитро подпита:
- А ти как успя да се ашладисаш там? Замина без пукната стотинка!
- Трудно, братко - въздъхна Христо. - Но си бях казал - не се ли включа в играта, ще се самоубия, ама тука няма да се върна.
- Жена ми пък казва, че ако не остане поне едно от децата тука, в България, ще се обеси! - рече Нако, огледа се, ослуша се и стана.
Джун видя мощния му гръб, който за миг изпълни вратата.
Когато след няколко минути Нако се върна, лицето му беше бяло като сняг. Седна с мъчително изпъшкване, отсипа вино на тримата, тикна им чашите в ръцете. Отля на пода тънка, трепереща струйка, въздъхна и изрече:
- Бог да опрости Величка! Проклета беше, ама добре си живяхме!
- Моля?! - сепна се Христо, чашата се разля върху бялата му фланелка, той я тръсна на масата и уплашен стана.
- Обеси се. На сайванта. Да я погребем, викам, че да тръгвате за вашата си родина, Америката. - Нако взе ножа от полицата и тръгна към вратата.
Христо го последва, а след двамата мъже тръгна изтръпнала, ужасена Джун. Не разбираше какво се е случило, но усети, че е нещо страшно и зловещо.
Когато тя се изправи пред увисналото тяло на Величка, чу гласа на стария полковник, излегнат в хамака, увиснал като това тяло тук между земята и небето: “Христо, моето момиче, идва направо от ада!”
Джун, най-малката дъщеря на полковника, изведнъж простря двете си ръце към потъмнялото от облаци небе и заплака диво, по български, сиреч неутешимо.
(с) Стоян Вълев
=============================