Защо им са на мъртвите пари?

Разказ от Стоян Вълев

  Къде е потресаващият материал, Алекс? най-спокойно говорех, когато съм ядосан. Аз не виждам никакъв смисъл от твоето разкарване из редакцията. Ще се постарая от днес срокът ти на пребиваване в този храм на истината да бъде максимално съкратен. Потърси си пансион за благородни девици.

Шефе! възкликна Алекс с глас, потреперващ от огорчение и печал. Номера! Мой шефе! Къде е вината ми, че втори ден няма никакво сладко убийство, нито нежно изнасилване, дори и катастрофа по скапаните ни пътища с поне пет трупчета? Само дребни и гнусно жалки джебчийски истории. Проклет и тъп град! Тук хората упорито не желаят да се прострелват, да се душат един друг, жените не тровят съпрузите си. Мъжете не разстрелват съпругите си, а виждаш какви отвратителни повлекани са, включително и твоята, най-вече тя!

Пропуснах великодушно закачката, пък си беше напълно основателна, а репортерът ми стигна до заключението си, което изрази така:

Не, не ни остава нищо друго освен да наемем убиец! Мислил ли си, мой шефе, ако наемникът всяка седмица убива по един човек, какво ще е съотношението разходи-приходи за вестника?

Дрънкай си тъпотиите наум! Когато няма новини те се създават, глупако! Но умните, истинските журналисти правят това. А жалките отрепки като теб си трият сополите отговорих му с откровено презрение.

Шефе, мой шефе, нека измислим нещо! Помогни с твоя могъщ и, по тази причина, извратен ум. Време има! и погледна часовника си. Ха! Ролекс! Трофей? Интересно откъде. И срещу колко ненаписани материала? Или написани по поръчка? По какви тарифи работи?..

Добре. Но няма време да се отдалечаваш от редакцията. Слез долу в бара. Измисли нещо. Вземи фотографа. Снимайте. Поеми, да речем, за един час да сервираш на отрепките. Ще обявим, че най-после си уволнен от вестника. Че си намерил нова работа, че я съвместяваш, каквото искаш пиши, само в единайсет нула-нула донеси потресаващия материал, който да продаде вестника. Изчезни!

Излезе без необходимото, а в такива случаи направо задължително, въодушевление. Но бях сигурен, че ще се справи. Ругатните ми го въодушевяваха. Имаше психиката на хлапак.

Точно в единайсет постави материала на бюрото ми. И обезпокоително се насочи към хладилника. Като нищо ще го атакува!

Къде са снимките? Оня глупак, фотографът, да не се напи? изръмжах, за да прикрия подлия си страх, че ще налети на хладилника. Но пък и наистина, фотографът беше в състояние да се налочи като свиня, правеше го всекидневно, по няколко пъти.

Говедото ги промива отговори Алекс. Нямаше нотки на гавра в гласа му, значи не ме лъжеше, поне този път. Дъвчеше шумно и се чуваха противни звуци на джвакане. Оставаше му точно метър до заветната цел хладилника с напитките.

Да ги носи веднага! Това беше единственият начин да го спра, пък и често фотографът се напиваше, точно докато промиваше снимките.

Ама сигурно не е готов, шефе! поколеба са репортерът и вече протягаше хищната си ръчица към вратата на хладилника. Веднъж го бях заключил, но го отмъкнаха цял-целеничък, тъй и не се разбра, кой извърши злодеянието, но останах с подозрението, че бандата-похитители не е минала без Алекс.

Не ме интересува! Да ги дава! с подчертана погнуса взех материала и кимнах с глава.

Репортерът въздъхна и се отказа от намеренията си да експроприира експроприираното. Аз сведох глава, уж зачетен в материала, всъщност се хилех доволен и щастлив. Чух как маратонките на Алекс заскърцаха, отдалечи се опасността. Скоро той заблъска по заключената врата на фотолабораторията. Крещеше диво:

Излизай, пожар!

Явно ефектът беше нулев, защото бясно затропа с крака и явно заподскача подът и при мен се разтресе:

Земетресение!

И я подкара:

Радиация! Преврат! Накрая сниши глас: Шефът черпи!

Последното твърдение даде своя благотворен ефект макар и мокри снимките се озоваха на бюрото ми. Фотографът внесе и изнесе зловонния дъх на евтина ракия. Интересно, наближаваше обяд, а той дори не залиташе... Да не би да е болен?

От снимките ме гледаше Алекс, преобразил се на барман. В материала обясняваше причината мизерното заплащане във вестника. Зачертах го. Серия от снимки илюстрираше преображението на гадината-репортер зад бара, зловещо усмихнат, насипва напитки, после как поднася на клиентите със зверско изражение на лицето си, а те го гледат сякаш е ангел небесен.

И това ли е материалът-убиец? попитах с леден глас.

Да отговори с безподобното си нахалство Алекс.

Ти идиот ли си? интонацията ми съдържаше отговора.

Не отвърна убедено, въпреки че самият той не си вярваше.

Никого няма да убедиш. Най-малкото мен. Нещо трябва да се добави в тази гнусотия и подхвърлих материала високо във въздуха. Алекс ловко успя да прихване разлетелите си листи още във въздуха. Това си беше традиция в моя кабинет аз мятам, Алекс лови...

И тогава телефонът ми иззвъня, както винаги в най-неподходящия момент. Наблюдавах как стрелката на часовника обикаля, оставаха минути до предаването на броя в печатницата, а материалът не само, че не бе метнат на страницата, но не беше и дописан.

Слушах заканите на местен бизнесмен. Намеренията му спрямо моята личност имаха широк диапазон  от твърде примитивния бой с бухалки и ритници, през бръкване и в двете ми очи едновременно, до взривяването на особата ми, това вече в комплект с редакцията. Представих си за миг как като Ноев ковчег всички летим към ада, а може би към рая, а?

Алекс съсредоточено задраскваше, дописваше, спасяваше положението.

Възползвах се от първата пауза, бизнесменът явно отпиваше, хич не ми се вярваше да е вода или чай, и тихичко, но ясно и отчетливо, казах:

Вие говорете, говорете! Слушам Ви внимателно, само извинявайте, че не успях да ви предупредя, но разговорите се записват! оня мигновено тресна слушалката.

Въздъхнах и измъкнах безцеремонно материала от ръцете на Алекс.

В абсолютно затъмненото му съзнание нещо все пак беше проблеснало светкавица в тъмна нощ, и се беше родило страхотно допълнение обявяваше, че в резултат на дейността му като барман и сервитьор едновременно, един от клиентите се въодушевил, изпил набързо две по сто. И тракнал глава на масата, отлетял за оня свят, където няма нужда от кръчми и келнери, а чашата ти е вечно пълна. Беше добавил и две снимки на клиента, предал Богу дух първата, когато нетърпеливо посяга към чашата, която злокобно ухиленият Алекс му подава, и втората, с глава на масата, а ръцете му безпомощно провесени.

Старецът наистина ли умря, Алекс? попитах разтревожен.

Не, за голямо мое съжаление. Просто лекарят от Бърза помощ се пошегува, че дядката е мъртъв. Повикахме полицията да го откара в отрезвителя. Ченгетата веднага го познаха техен стар клиент.

Добре въздъхнах облекчено. Сега изчезни! И мисли за утрешния си материал. Искам нещо, което да вдигне кръвното на всички!

Не мога да го измисля, мой шефе! безпомощно сведе голата си тиква Алекс.

Самоубий се най-сетне! И това е новина! изрекох безпощадно и му посочих широко отворения прозорец, през който нахално надзърташе денят.

Точно това и ще направя отговори ми неочаквано развеселен Алекс. Но не тръгна да се хвърля през прозореца,  а пътьом за части от секундата отвори вратата на хладилника, отмъкна нещо и излетя.

На другия ден в осем пак бях зад бюрото си. И очаквах Алекс. Проблемът беше отново същия нямаше го потресаващият материал.

Но влетя тя. И докато я огледам изстреля в упор въпроса си:

Вие луди ли сте?

За миг се поколебах. Тази направо мина към същността. Не можех да я преценя от пръв поглед имаше вид на интелигентна, точно това беше опасното. Някой от гостите се стряскаха, ако без да се замисля им отговоря утвърдително на така често задавания от тях въпрос. В края на краищата не можех да отговоря и отрицателно, ако имах и частица съвест, а тя все още блуждаеше нейде из душата ми, колкото и да съм я ипотекирал, залагал, продавал. Затова премълчах, нали разни дръвници твърдят, че уж мълчанието било знак на съгласие. Да се сети!

Вие разбирате ли какво сте направили?!

Ние общо взето правехме твърде много неща. Не знаех в какво точно ни уличаваше. Не, не за да се защитя, а за да се извиня.

Седнете, уважаема госпожо в такива случаи бях внимателен, възпитан, нежен дори, самият аз не можех да се позная.

Не искам да ме уважава идиот като вас! кресна дамата. Къде е?!

Кой? отговорих й с въпрос. Тая започваше да става опасна.

Лудият! отговори ми възмутено тя.

Рой от съмнения нахлуха в главата ми видях за миг целия екип. Ако се усъмня в един, всеки пренебрегнат би се обидил основателно. Въздъхнах и подходих максимално философски към проблема:

За кой от многото луди в тази държава питате? Ако е за президента той обитава заведението на Дондуков. Ако е за депутатите тях денем ги затварят в специално оборудваното съоръжение, което издържа на буйствата им, нарича се парламент. Кметът на нашия скапан град също е луд и ние всекидневно обявяваме този позорен факт от страниците на вестника, който имам честта и нещастието да ръководя...

Интересува ме този, който е повърнал на това място! прекъсна ме тя и тикна в лицето му вчерашния брой, сочеше материала на Алекс. Ама, разбира се! Как не се досетих?! Но си зададох въпроса а в какво би могла да ни обвини?

Изродчето, авторът на тази бълвоч посочи гневно тя и пръста й проби хартията, е написал, че баща ми е починал! Представяте ли си? прониза ме с поглед и пристъпи заплашително към бюрото. Имах резервен изход от другата му страна. Всичко при мен е премислено до последния сантиметър. Винаги съм казвал, че е по-лесно да служиш в Чуждестранния легион, отколкото да си шеф на регионален всекидневник.

Разбрах. Старецът от снимката пияницата.

Но той е жив, госпожо! възкликнах радостно аз. Дори развеселен запях: Жив е той, жив е! не знаех как да продължа, може би така: Там в отрезвителя!!! Но се чувствах като този, дето беше изкомандвал: Лазаре, ста-а-а-ни!, а онзи скокнал, та духнал...

То това е ужасното! каза жената и се свлече отчаяно на фотьойла. Въздъхнах облекчено. Опитът ми ме е научил, че много по-лесно се стига до съгласие с човек, който е седнал, а най-приятно е с човек, който пък е легнал, ако принадлежи към отсрещния пол и е по възможност млад...

Но, защо, госпожо, не ви разбирам... подхванах езуитски усмихнат. Подло, знам.

Защото чакам от сто години дъртака ми да умре! И вчера повярвах на вашия тъп вестник и на още по-гнусния ви репортер! А вие, вие ме излъгахте! разплака се тя. Трепнах умилен. Също добър знак плаче ли човек, със сигурност не налита да се бие. Аз чакам, чакам и изведнъж, като видях парцала, това, на което вие викате вестник, викам си ето на, Господ е чул молбите ми, а то ядец!

Е-ех, госпожо! Ако знаете аз с какво нетърпение чакам толкова хора да ме освободят от присъствието си. Ако взема да ви ги изброявам като започнем от жена ми... кимнах й с неподправено разбиране.

Да, но вашият скапан вестник ме подведе! Защото като го видях хлипаше тя, веднага се свързах с един гадняр, дето от година и половина напира да купи точно апартамента на баща ми. Иска да го свърже с апартамента на починалата си майка и да го подари на любовницата си. Бях се уговорила с него да осигури на татко една гарсониерка, където той ще се чувства чудесно, а останалото на мене в брой. И онзи плати, вчера! Аз пък, веднага си върнах заемите, защото повече така не можеше и миг да се живее, а какво се оказа? Той бил жив!

Наистина неприятно потвърдих. Съжалявах я. Изпадал съм в подобни състояния. Неведнъж в миналото, сигурен съм, че и в бъдеще би могло да се случва. Ама... много сте избързала. Действала сте светкавично. Това е проблемът ви.

Аз най-добре си знам какъв ми е проблемът! кресна свирепо тя. Сега какво друго ми остава, освен да ви съдя?! И вас, и проклетия ви вестник, и онзи тъпак журналиста!

Не ви съветвам, госпожо! Казвам ви го като брат. И знам че няма да го направите усмихвах се и вече се чувствах победител.

Защо, ако смея да попитам?! жената подскочи яростно, избърса бузата си с юмрук. Сега беше моментът за нанасяне на удара. Направих го безжалостно:

Защото ще опишем огромното ви желание да видите баща си мъртъв отговорих, като се наслаждавах на казаното.

А кой ще ви повярва, копелета гадни?! усмихна се тя. Злобно.

Тук, уважаема госпожо, всеки разговор се записва. Ето там е камерата и посочих ъгъла. Там, разбира се, нямаше нищо, освен една глупава саксия с отдавна изсъхнало от зловонията в кабинета ми цвете.

Копелета! изсъска тихичко жената. Мамицата ви ще разкатая! и излетя. Като изтребител.

Не успях да й дам достоен отговор. Само махнах опрощаващо, като един български Исус, с пробития вестник в ръка, кога е успяла да ми го натика? Ех, ако се изпълняваха и една стотна от всекидневните закани на читателите, не ми мърдаха хиляди години затвор и пълен набор от мъчения, на каквито биха завидели момчетата и от Светата инквизиция, и от Гестапо, и от КГБ все институции, към които храня дълбоко уважение.

Наглата физиономия на Алекс цъфна на вратата. Не смееше да влезе. Само се хилеше и мълчеше. Сега наистина наподобяваше напълно завършен идиот.

Влез и дай материала! изръмжах.

Пристъпи предпазливо, сякаш се вмъкваше в бърлогата на звяр, готов да отстъпи с пълна скорост. Преди да постави листите  на бюрото ми, се прекръсти.

Извадих кърпичката си, увих щипците, които си бях набавил специално за случаи като този и внимателно щипнах материала.

Алекс се плъзна безшумно назад. На безопасно от мен разстояние, но предизвикателно близо до вратата на огромния хладилник, където държах даровете от благодарни читатели.

Тази идиотка, както и всичките други полуумници, които имат нечестиви желания, няма да могат да ги изпълнят вече... въздъхна Алекс, свел глава. И пак се прекръсти, глупакът!

Вече бях хвърлил поглед по диагонала на писанията и кимнах.

Алекс усети мигновено тънкия лъх на благоразположението ми и пристъпи храбро към хладилника. Измъкна бутилка Балантайнс и, преди да успея да реагирам, си сипа цяла водна чаша.

Премълчах.

Беше и късно.

Концентрирах целия си избликнал яд върху материала.

Алекс описваше с болка и съчувствие собственото си погребение, а като автор беше подписал мен. Не му се разсърдих, въпреки че това си беше нагла лъжа, защото каквито и глупости да съм писал, никога, при никакви обстоятелства, дори и заплашен с пистолет зад тила, не бих си позволил да жаля за говедо като него. Но отминах този факт мълчаливо, тъй като хрумването му беше свежо. Имаше и разкошна снимка на Алекс в ковчега. Посочих му я.

  За пет минути смених една бабичка отговори нехайно той и се ухили.

Представих си миг как заедно с фотографа измъкват трупа от ковчега и на неговото място се шмугва говедото Алекс. Потръпнах и, за да прикрия отвращението си примесено с възхищение, изрекох непредпазливо:

Добре! но това беше оценката, от която се разтуптяваха сърцата, доколкото ги имаха, на цялото ми репортерско войнство.

Предлагам тази морална оценка да се отрази със страшна сила на хонорара ми усмихна се самодоволно Алекс. И нахално отпи огромна глътка от чашата с плячката си.

Наглостта на този тип беше наистина възмутителна. Кимнах студено. Не допусках да се води диалог за светая светих нивото на хонорарите.

Предупреди ли майка си? попитах ласкаво с цел избягване на недопустимата тема за парите. Пък и не исках да си имам проблеми с родителката му. Знаех, че баща му е починал отдавна.

Тя не е сред запалените почитатели на моето гениално творчество, уви! Но Бог вижда и нея, и тебе, мой шефе! говореше издигнал очи към тавана, сякаш чакаше мигновено потвърждение там, някъде горе, където, според световната теологическа мисъл би следвало да е офисът на всевишния.

И с право. Тя, ако беше с всичкия си, отдавна трябваше да се откаже от кучия, тоест, от собствения си син. Но сега ще я предупредиш и то пред мен казах го твърдо.

Тя сега спи... изтърси го така убедително, както само той можеше.

Погледнах часовника си наближаваше обяд. В такъв час и кралица може да бъде разбудена.

Ще я събудиш решението ми беше непоколебимо и той го разбра. Винаги знаеше кога да спре да ме баламосва.

Наблюдавах го как набра номера и заговори със свойствения си тъп маниер, умело преправяйки гласа си:

Госпожо, от полицията се обаждам. Вие сте, предполагам, майката на всенародния любимец, журналиста Алекс Александров. Моите съболезнования, госпожо! Синът Ви е прострелян от главния редактор на вестника! редеше щуротиите си и докъде щеше да стигне?..

Дръпнах слушалката от ръцете му. Отсреща майка му се смееше. Явно често си говорят по този начин. Значи, ето откъде идват простотиите му ген. Наследствена обремененост. Прекъснах смеха й с едно остро прокашляне и обясних, че нейният син, садистчето, което безспорно ще свърши зад решетките, е написал репортаж за своето собствено погребение. Тя ме изслуша без да гъкне и накрая попита предвиждаме ли интервю с опечалената му майчица. Побеснях. Луда като сина си! Казах й, че по всяка вероятност ще бъде отрупана с поздравителни телеграми, може да ми ги предаде, за да публикуваме тях. Побързах да затворя.

На следващия ден освен репортажа за смъртта на Алекс вече имахме и новина същинска и хубава от тези, които продават вестника за броени часове. Един истински мъж, каквито все пак се срещат и в този скапан град, сграбчил жена си и я метнал от осмия етаж, с надеждата да отлети нанякъде, но тя, уви, се проснала на паважа. От проклетия, естествено, какво не е в състояние да направи една жена, когато ненавижда мъжа си?.. Нашият фотограф, неизвестно как, сигурно е имало кръчма наблизо, се озовал минути след произшествието там и направил чудесни снимки. Доколкото може да бъде чудесна пихтията, в която се превръща едно човешко тяло при такъв неудачен скок. Алекс успя да направи трогателно интервю с убиеца, отделно съчини и защита в негова чест, която публикувахме от името на десетки съпрузи, несъществуващи, естествено. Потръпвах от радост, когато благославях вестника да пътува към печатницата. Тъкмо се готвех да се отдам на заслужена почивка и си мислех къде да отмарям в стриптийзбара или в крайградския ресторант, когато влетя злополучната продавачка на апартамента.

Има Бог! обяви откритието си тя още на прага. И приятелски ми смигна.

Явно вече окончателно е изкукуригала, реших аз.

Има Бог, човече мили! извика тя и седна, направо се стовари на фотьойла, без да бъде канена.

Не знам отговорих й деликатно. Не сме се срещали с този господин... въздъхнах и побързах да допълня: Засега.

Всичко се оправи, господин редактор! Всичко започна от вас и завърши благодарение на вашия прекрасен вестник! Обожавам го! и за да докаже чувствата си, извади един брой и го отрупа със звучни целувки.

Готов бях да съм на негово място. Дамата беше така буйна, представям си каква тигрица е в леглото, а? Но хладния ми разум разгони еротичните видения и постави въпрос: Нещо се е случило, но какво? И журналистическото ми сърчице се разхлопа.

Значи, всичко е вече наред изказах предположението си предпазливо все пак.

Да! възкликна буйно тя. Като излязох от тука, веднага отидох при баща ми, признах си, че съм продала апартамента му. Скарахме се, щом му казах, че ще съдя журналистчето. А днес, като видя, че горкото момче се е споминало, нарече ме убиец и със сълзи на очи подписа за сделката. Пренесох му багажа в гарсониерата и сега всичко е наред. А от какво умря момчето?

Инфаркт излъгах смело. Забелязвам, че ми е по-трудно да казвам истината, но аз разлика от повечето хора и си го признавам, насаме, разбира се. Наистина се уплаши, че ще го съдите въздъхнах опечален. Нека кресливата кукумявка малко да се поизмъчи, да стане мека като восък, за да мога да я замъкна, където си ща, за да я утеша. Знам как. И продължих подлата си атака:  Между нас казано, вие сте причината за ненавременната му смърт, госпожо! А той беше прекрасен млад човек! С такова бъдеще! изрекох това и веднага сведох глава, прикрих с ръка лицето си, за да не разбере, че ме е напушил смях.

Вие плачете ли? попита ме жената с потреперващ от вълнение гласец. Беше наистина разстроена. Пада й се!

О, не! отговорих и се ощипах, заболя ме, смехът се стопи. Свикнал съм, но не се тревожете нашият занаят е най-инфарктния. Мрем като мухи! Свикнали сме... и се надигнах от стола си. Готов бях да й предложа една разходка до крайградското мотелче.

Тя обаче неочаквано рипна и тръгна към мен, понесла две приятно издути торбички.

Долу, долу! казах й тихо и погледнах към вратата. Не исках никой да става свидетел на мъничките, напълно заслужени, подаръци, които получавам. Полагат ми се, ама завиждат и дрънкат какво ли не, макар че им позволявам да лочат като смоци...

Наместихме торбичките встрани до бюрото ми и стиснах ръката й, това щеше да е началото на офанзивата ми, когато вратата се открехна и се  подаде наглата физиономия на Алекс. С лявата си ръка му махнах да се пръждосва!

Но чудовището винаги прави обратното на това, което му се нарежда.

И нахлу.

С възторжен вик!

Дори и аз се стреснах какво е видял?!

Жената  уплашено се обърна и застина. После изпищя. Игрички, помислих си.

Но това влечуго е живо?! констатира изумена тя.

Да, за всеобщо съжаление, госпожо! потвърдих опечален аз. Вие имахте епизодична и то задочна среща с чудовището, а мен питате ли ме?! Всеки ден е пред очите ми! и на лицето ми се изписа възможно най-мъченическия израз.

Алекс се хилеше като съвършен идиот и пристъпваше към дамата, ниско приведен, сякаш щеше да я ръфне по наистина очарователните, задъхани от вълнението й, гърди.

Аз бях само в командировка, мадам! И ако не бях се завърнал от онзи свят, шефът щеше да ме уволни! сподели й палаво той. Оставаше му още крачка до нея. Трябваше да се намеся и да предотвратя евентуалната му атака. Не знаех в какво щеше да се изрази. Но жената ме изпревари.

Копеле! изкрещя тя.

И се обърна. Затърси с поглед нещо. Разбрах за какво се сети за подаръците, които току-що ми връчи. Но и Алекс беше печен, ветеран в решаването на  подобни ситуации, и застана точно пред торбичките, видът му подсказваше, че ще ги брани до последната си капчица кръв.

Тя се отказа с въздишка от очертаващата се битка и си тръгна в ситен свински тръс.

Седнах на стола си явно бях обречен да пребивавам тук, в галерата, стопиха се мечтите ми за един разюздан следобед. Трябваше да се откажа от сексуални лакомства и да се задоволя с присъствието на тапира, който вече домакинстваше.

Мой шефе най-любим, я да видим какво е донесла вещицата? и заизважда първо бутилка Джони Уокър, после кутия шоколадови бонбони, огромна кесия с фъстъци...

Не успях дори и да скръцна със зъби вече беше отворил бутилката, разливаше в две чаши.

Възнаграждението за страха, мой шефе, наздраве! изрече и преполови чашата, а докато си сипваше отново, реши да ме утеши с обещанието си: Серия материали съм ти подготвил!

Дай! протегнах ръка, трябваше все пак да прекратя устрема му към бутилката.

Нося, разбира се, само мостра и ми подаде листите. Това, мой шефе най-любим, ще са интервюта от онзи свят! Те, мъртвите, ще оценяват нас, живите.

Чудесно хрумване, Алекс! Интересно ми е само как процедират мъртъвците, когато решат да съдят някого? и потопих устни в уискито. Трябваше да го настигна. Какво друго ми оставаше?

Започвам нов по-висш етап в бляскавата си журналистическа кариера изпъчи се гордо той. Дрънкаше с пълна уста, дъвчеше фъстъците със скорост, която ме безпокоеше. Реших да отклоня вниманието му, тъй като губех състезанието:

Помисли все пак нашите читатели са живите. Това не се отрази нито на апетита му, нито на жаждата му ливна още половин чаша в бездънната си паст и се разсмя:

Но нали всички сме смъртни, мой шефе най-любим! Дори и ти! А що се отнася до мене не ме бъркай аз съм мъртъв, не забравяй, ей! и се ухили победоносно.

Реагирах светкавично и безжалостно:

С това свое изявление ти ме освобождаваш от задължението да хонорувам материалите ти! Защо им са на мъртвите пари, Алекс?

За Бога, мой шефе най-любим, жив съм! проплака Алекс и приятелски подбутна фъстъците към мен.

 Ноември, 1997 г.