Защо им са на мъртвите пари?
Разказ от Стоян Вълев
– Шефе! – възкликна Алекс с глас, потреперващ от огорчение и печал. Номера! – Мой шефе! Къде е вината ми, че втори ден няма никакво сладко убийство, нито нежно изнасилване, дори и катастрофа – по скапаните ни пътища с поне пет трупчета? Само дребни и гнусно жалки джебчийски истории. Проклет и тъп град! Тук хората упорито не желаят да се прострелват, да се душат един друг, жените не тровят съпрузите си. Мъжете не разстрелват съпругите си, а виждаш какви отвратителни повлекани са, включително и твоята, най-вече тя!
Пропуснах великодушно закачката, пък си беше напълно основателна, а репортерът ми стигна до заключението си, което изрази така:
– Не, не ни остава нищо друго освен да наемем убиец! Мислил ли си, мой шефе, ако наемникът всяка седмица убива по един човек, какво ще е съотношението разходи-приходи за вестника?
– Дрънкай си тъпотиите наум! Когато няма новини – те се създават, глупако! Но умните, истинските журналисти правят това. А жалките отрепки като теб си трият сополите – отговорих му с откровено презрение.
– Шефе, мой шефе, нека измислим нещо! Помогни с твоя могъщ и, по тази причина, извратен ум. Време има! – и погледна часовника си. Ха! Ролекс! Трофей? Интересно откъде. И срещу колко ненаписани материала? Или написани по поръчка? По какви тарифи работи?..
– Добре. Но няма време да се отдалечаваш от редакцията. Слез долу в бара. Измисли нещо. Вземи фотографа. Снимайте. Поеми, да речем, за един час да сервираш на отрепките. Ще обявим, че най-после си уволнен от вестника. Че си намерил нова работа, че я съвместяваш, каквото искаш пиши, само в единайсет нула-нула донеси потресаващия материал, който да продаде вестника. Изчезни!
Излезе без необходимото, а в такива случаи направо задължително, въодушевление. Но бях сигурен, че ще се справи. Ругатните ми го въодушевяваха. Имаше психиката на хлапак.
Точно в единайсет постави материала на бюрото ми. И обезпокоително се насочи към хладилника. Като нищо ще го атакува!
– Къде са снимките? Оня глупак, фотографът, да не се напи? – изръмжах, за да прикрия подлия си страх, че ще налети на хладилника. Но пък и наистина, фотографът беше в състояние да се налочи като свиня, правеше го всекидневно, по няколко пъти.
– Говедото ги промива – отговори Алекс. Нямаше нотки на гавра в гласа му, значи не ме лъжеше, поне този път. Дъвчеше шумно и се чуваха противни звуци на джвакане. Оставаше му точно метър до заветната цел – хладилника с напитките.
– Да ги носи веднага! – Това беше единственият начин да го спра, пък и често фотографът се напиваше, точно докато промиваше снимките.
– Ама сигурно не е готов, шефе! – поколеба са репортерът и вече протягаше хищната си ръчица към вратата на хладилника. Веднъж го бях заключил, но го отмъкнаха цял-целеничък, тъй и не се разбра, кой извърши злодеянието, но останах с подозрението, че бандата-похитители не е минала без Алекс.
– Не ме интересува! Да ги дава! – с подчертана погнуса взех материала и кимнах с глава.
Репортерът въздъхна и се отказа от намеренията си да експроприира експроприираното. Аз сведох глава, уж зачетен в материала, всъщност се хилех доволен и щастлив. Чух как маратонките на Алекс заскърцаха, отдалечи се опасността. Скоро той заблъска по заключената врата на фотолабораторията. Крещеше диво:
– Излизай, пожар!
Явно ефектът беше нулев, защото бясно затропа с крака и явно заподскача – подът и при мен се разтресе:
– Земетресение!
И я подкара:
– Радиация! Преврат! – Накрая сниши глас: – Шефът черпи!
Последното твърдение даде своя благотворен ефект – макар и мокри снимките се озоваха на бюрото ми. Фотографът внесе и изнесе зловонния дъх на евтина ракия. Интересно, наближаваше обяд, а той дори не залиташе... Да не би да е болен?
От снимките ме гледаше Алекс, преобразил се на барман. В материала обясняваше причината – мизерното заплащане във вестника. Зачертах го. Серия от снимки илюстрираше преображението на гадината-репортер – зад бара, зловещо усмихнат, насипва напитки, после как поднася на клиентите със зверско изражение на лицето си, а те го гледат сякаш е ангел небесен.
– И това ли е материалът-убиец? – попитах с леден глас.
– Да – отговори с безподобното си нахалство Алекс.
– Ти идиот ли си? – интонацията ми съдържаше отговора.
– Не – отвърна убедено, въпреки че самият той не си вярваше.
– Никого няма да убедиш. Най-малкото мен. Нещо трябва да се добави в тази гнусотия – и подхвърлих материала високо във въздуха. Алекс ловко успя да прихване разлетелите си листи още във въздуха. Това си беше традиция в моя кабинет – аз мятам, Алекс лови...
И тогава телефонът ми иззвъня, както винаги в най-неподходящия момент. Наблюдавах как стрелката на часовника обикаля, оставаха минути до предаването на броя в печатницата, а материалът не само, че не бе метнат на страницата, но не беше и дописан.
Слушах заканите на местен бизнесмен. Намеренията му спрямо моята личност имаха широк диапазон – от твърде примитивния бой с бухалки и ритници, през бръкване и в двете ми очи едновременно, до взривяването на особата ми, това вече в комплект с редакцията. Представих си за миг как като Ноев ковчег всички летим към ада, а може би към рая, а?
Алекс съсредоточено задраскваше, дописваше, спасяваше положението.
Възползвах се от първата пауза, бизнесменът явно отпиваше, хич не ми се вярваше да е вода или чай, и тихичко, но ясно и отчетливо, казах:
– Вие говорете, говорете! Слушам Ви внимателно, само извинявайте, че не успях да ви предупредя, но разговорите се записват! – оня мигновено тресна слушалката.
Въздъхнах и измъкнах безцеремонно материала от ръцете на Алекс.
В абсолютно затъмненото му съзнание нещо все пак беше проблеснало – светкавица в тъмна нощ, и се беше родило страхотно допълнение – обявяваше, че в резултат на дейността му като барман и сервитьор едновременно, един от клиентите се въодушевил, изпил набързо две по сто. И тракнал глава на масата, отлетял за оня свят, където няма нужда от кръчми и келнери, а чашата ти е вечно пълна. Беше добавил и две снимки на клиента, предал Богу дух – първата, когато нетърпеливо посяга към чашата, която злокобно ухиленият Алекс му подава, и втората, с глава на масата, а ръцете му безпомощно провесени.
– Старецът наистина ли умря, Алекс? – попитах разтревожен.
– Не, за голямо мое съжаление. Просто лекарят от “Бърза помощ” се пошегува, че дядката е мъртъв. Повикахме полицията да го откара в отрезвителя. Ченгетата веднага го познаха – техен стар клиент.
– Добре – въздъхнах облекчено. – Сега изчезни! И мисли за утрешния си материал. Искам нещо, което да вдигне кръвното на всички!
– Не мога да го измисля, мой шефе! – безпомощно сведе голата си тиква Алекс.
– Самоубий се най-сетне! И това е новина! – изрекох безпощадно и му посочих широко отворения прозорец, през който нахално надзърташе денят.
– Точно това и ще направя – отговори ми неочаквано развеселен Алекс. Но не тръгна да се хвърля през прозореца, а пътьом за части от секундата отвори вратата на хладилника, отмъкна нещо и излетя.
На другия ден в осем пак бях зад бюрото си. И очаквах Алекс. Проблемът беше отново същия – нямаше го потресаващият материал.
Но влетя тя. И докато я огледам – изстреля в упор въпроса си:
– Вие луди ли сте?
За миг се поколебах. Тази направо мина към същността. Не можех да я преценя от пръв поглед – имаше вид на интелигентна, точно това беше опасното. Някой от гостите се стряскаха, ако без да се замисля им отговоря утвърдително на така често задавания от тях въпрос. В края на краищата не можех да отговоря и отрицателно, ако имах и частица съвест, а тя все още блуждаеше нейде из душата ми, колкото и да съм я ипотекирал, залагал, продавал. Затова премълчах, нали разни дръвници твърдят, че уж мълчанието било знак на съгласие. Да се сети!
– Вие разбирате ли какво сте направили?!
Ние общо взето правехме твърде много неща. Не знаех в какво точно ни уличаваше. Не, не за да се защитя, а за да се извиня.
– Седнете, уважаема госпожо – в такива случаи бях внимателен, възпитан, нежен дори, самият аз не можех да се позная.
– Не искам да ме уважава идиот като вас! – кресна дамата. – Къде е?!
– Кой? – отговорих й с въпрос. Тая започваше да става опасна.
– Лудият! – отговори ми възмутено тя.
Рой от съмнения нахлуха в главата ми – видях за миг целия екип. Ако се усъмня в един, всеки пренебрегнат би се обидил основателно. Въздъхнах и подходих максимално философски към проблема:
– За кой от многото луди в тази държава питате? Ако е за президента – той обитава заведението на “Дондуков”. Ако е за депутатите – тях денем ги затварят в специално оборудваното съоръжение, което издържа на буйствата им, нарича се парламент. Кметът на нашия скапан град също е луд и ние всекидневно обявяваме този позорен факт от страниците на вестника, който имам честта и нещастието да ръководя...
– Интересува ме този, който е повърнал на това място! – прекъсна ме тя и тикна в лицето му вчерашния брой, сочеше материала на Алекс. Ама, разбира се! Как не се досетих?! Но си зададох въпроса – а в какво би могла да ни обвини?
– Изродчето, авторът на тази бълвоч – посочи гневно тя и пръста й проби хартията, – е написал, че баща ми е починал! Представяте ли си? – прониза ме с поглед и пристъпи заплашително към бюрото. Имах резервен изход от другата му страна. Всичко при мен е премислено до последния сантиметър. Винаги съм казвал, че е по-лесно да служиш в Чуждестранния легион, отколкото да си шеф на регионален всекидневник.
Разбрах. Старецът от снимката – пияницата.
– Но той е жив, госпожо! – възкликнах радостно аз. Дори развеселен запях: – “Жив е той, жив е!” – не знаех как да продължа, може би така: “Там в отрезвителя!!!” Но се чувствах като този, дето беше изкомандвал: “Лазаре, ста-а-а-ни!”, а онзи скокнал, та духнал...
– То това е ужасното! – каза жената и се свлече отчаяно на фотьойла. Въздъхнах облекчено. Опитът ми ме е научил, че много по-лесно се стига до съгласие с човек, който е седнал, а най-приятно е с човек, който пък е легнал, ако принадлежи към отсрещния пол и е по възможност млад...
– Но, защо, госпожо, не ви разбирам... – подхванах езуитски усмихнат. Подло, знам.
– Защото чакам от сто години дъртака ми да умре! И вчера повярвах на вашия тъп вестник и на още по-гнусния ви репортер! А вие, вие ме излъгахте! – разплака се тя. Трепнах умилен. Също добър знак – плаче ли човек, със сигурност не налита да се бие. – Аз чакам, чакам и изведнъж, като видях парцала, това, на което вие викате вестник, викам си – ето на, Господ е чул молбите ми, а то ядец!
– Е-ех, госпожо! Ако знаете аз с какво нетърпение чакам толкова хора да ме освободят от присъствието си. Ако взема да ви ги изброявам – като започнем от жена ми... – кимнах й с неподправено разбиране.
– Да, но вашият скапан вестник ме подведе! Защото като го видях – хлипаше тя, – веднага се свързах с един гадняр, дето от година и половина напира да купи точно апартамента на баща ми. Иска да го свърже с апартамента на починалата си майка и да го подари на любовницата си. Бях се уговорила с него – да осигури на татко една гарсониерка, където той ще се чувства чудесно, а останалото – на мене в брой. И онзи плати, вчера! Аз пък, веднага си върнах заемите, защото повече така не можеше и миг да се живее, а какво се оказа? Той бил жив!
– Наистина неприятно – потвърдих. Съжалявах я. Изпадал съм в подобни състояния. Неведнъж в миналото, сигурен съм, че и в бъдеще би могло да се случва. – Ама... много сте избързала. Действала сте светкавично. Това е проблемът ви.
– Аз най-добре си знам какъв ми е проблемът! – кресна свирепо тя. – Сега какво друго ми остава, освен да ви съдя?! И вас, и проклетия ви вестник, и онзи тъпак журналиста!
– Не ви съветвам, госпожо! Казвам ви го като брат. И знам че няма да го направите – усмихвах се и вече се чувствах победител.
– Защо, ако смея да попитам?! – жената подскочи яростно, избърса бузата си с юмрук. Сега беше моментът за нанасяне на удара. Направих го безжалостно:
– Защото ще опишем огромното ви желание да видите баща си мъртъв – отговорих, като се наслаждавах на казаното.
– А кой ще ви повярва, копелета гадни?! – усмихна се тя. Злобно.
– Тук, уважаема госпожо, всеки разговор се записва. Ето там е камерата – и посочих ъгъла. Там, разбира се, нямаше нищо, освен една глупава саксия с отдавна изсъхнало от зловонията в кабинета ми цвете.
– Копелета! – изсъска тихичко жената. – Мамицата ви ще разкатая! – и излетя. Като изтребител.
Не успях да й дам достоен отговор. Само махнах опрощаващо, като един български Исус, с пробития вестник в ръка, кога е успяла да ми го натика? Ех, ако се изпълняваха и една стотна от всекидневните закани на читателите, не ми мърдаха хиляди години затвор и пълен набор от мъчения, на каквито биха завидели момчетата и от Светата инквизиция, и от Гестапо, и от КГБ – все институции, към които храня дълбоко уважение.
Наглата физиономия на Алекс цъфна на вратата. Не смееше да влезе. Само се хилеше и мълчеше. Сега наистина наподобяваше напълно завършен идиот.
– Влез и дай материала! – изръмжах.
Пристъпи предпазливо, сякаш се вмъкваше в бърлогата на звяр, готов да отстъпи с пълна скорост. Преди да постави листите на бюрото ми, се прекръсти.
Извадих кърпичката си, увих щипците, които си бях набавил специално за случаи като този и внимателно щипнах материала.
Алекс се плъзна безшумно назад. На безопасно от мен разстояние, но предизвикателно близо до вратата на огромния хладилник, където държах даровете от благодарни читатели.
– Тази идиотка, както и всичките други полуумници, които имат нечестиви желания, няма да могат да ги изпълнят вече... – въздъхна Алекс, свел глава. И пак се прекръсти, глупакът!
Вече бях хвърлил поглед по диагонала на писанията и кимнах.
Алекс усети мигновено тънкия лъх на благоразположението ми и пристъпи храбро към хладилника. Измъкна бутилка “Балантайнс” и, преди да успея да реагирам, си сипа цяла водна чаша.
Премълчах.
Беше и късно.
Концентрирах целия си избликнал яд върху материала.
Алекс описваше с болка и съчувствие собственото си погребение, а като автор беше подписал мен. Не му се разсърдих, въпреки че това си беше нагла лъжа, защото каквито и глупости да съм писал, никога, при никакви обстоятелства, дори и заплашен с пистолет зад тила, не бих си позволил да жаля за говедо като него. Но отминах този факт мълчаливо, тъй като хрумването му беше свежо. Имаше и разкошна снимка на Алекс в ковчега. Посочих му я.
– За пет минути смених една бабичка – отговори нехайно той и се ухили.
Представих си миг как заедно с фотографа измъкват трупа от ковчега и на неговото място се шмугва говедото Алекс. Потръпнах и, за да прикрия отвращението си примесено с възхищение, изрекох непредпазливо:
– Добре! – но това беше оценката, от която се разтуптяваха сърцата, доколкото ги имаха, на цялото ми репортерско войнство.
– Предлагам тази морална оценка да се отрази със страшна сила на хонорара ми – усмихна се самодоволно Алекс. И нахално отпи огромна глътка от чашата с плячката си.
Наглостта на този тип беше наистина възмутителна. Кимнах студено. Не допусках да се води диалог за светая светих – нивото на хонорарите.
– Предупреди ли майка си? – попитах ласкаво с цел избягване на недопустимата тема за парите. Пък и не исках да си имам проблеми с родителката му. Знаех, че баща му е починал отдавна.
– Тя не е сред запалените почитатели на моето гениално творчество, уви! Но Бог вижда – и нея, и тебе, мой шефе! – говореше издигнал очи към тавана, сякаш чакаше мигновено потвърждение там, някъде горе, където, според световната теологическа мисъл би следвало да е офисът на всевишния.
– И с право. Тя, ако беше с всичкия си, отдавна трябваше да се откаже от кучия, тоест, от собствения си син. Но сега ще я предупредиш и то пред мен – казах го твърдо.
– Тя сега спи... – изтърси го така убедително, както само той можеше.
Погледнах часовника си – наближаваше обяд. В такъв час и кралица може да бъде разбудена.
– Ще я събудиш – решението ми беше непоколебимо и той го разбра. Винаги знаеше кога да спре да ме баламосва.
Наблюдавах го как набра номера и заговори със свойствения си тъп маниер, умело преправяйки гласа си:
– Госпожо, от полицията се обаждам. Вие сте, предполагам, майката на всенародния любимец, журналиста Алекс Александров. Моите съболезнования, госпожо! Синът Ви е прострелян от главния редактор на вестника! – редеше щуротиите си и докъде щеше да стигне?..
Дръпнах слушалката от ръцете му. Отсреща майка му се смееше. Явно често си говорят по този начин. Значи, ето откъде идват простотиите му – ген. Наследствена обремененост. Прекъснах смеха й с едно остро прокашляне и обясних, че нейният син, садистчето, което безспорно ще свърши зад решетките, е написал репортаж за своето собствено погребение. Тя ме изслуша без да гъкне и накрая попита предвиждаме ли интервю с опечалената му майчица. Побеснях. Луда като сина си! Казах й, че по всяка вероятност ще бъде отрупана с поздравителни телеграми, може да ми ги предаде, за да публикуваме тях. Побързах да затворя.
На следващия ден освен репортажа за смъртта на Алекс вече имахме и новина – същинска и хубава – от тези, които продават вестника за броени часове. Един истински мъж, каквито все пак се срещат и в този скапан град, сграбчил жена си и я метнал от осмия етаж, с надеждата да отлети нанякъде, но тя, уви, се проснала на паважа. От проклетия, естествено, какво не е в състояние да направи една жена, когато ненавижда мъжа си?.. Нашият фотограф, неизвестно как, сигурно е имало кръчма наблизо, се озовал минути след произшествието там и направил чудесни снимки. Доколкото може да бъде чудесна пихтията, в която се превръща едно човешко тяло при такъв неудачен скок. Алекс успя да направи трогателно интервю с убиеца, отделно съчини и защита в негова чест, която публикувахме от името на десетки съпрузи, несъществуващи, естествено. Потръпвах от радост, когато благославях вестника да пътува към печатницата. Тъкмо се готвех да се отдам на заслужена почивка и си мислех къде да отмарям – в стриптийзбара или в крайградския ресторант, когато влетя злополучната продавачка на апартамента.
– Има Бог! – обяви откритието си тя още на прага. И приятелски ми смигна.
Явно вече окончателно е изкукуригала, реших аз.
– Има Бог, човече мили! – извика тя и седна, направо се стовари на фотьойла, без да бъде канена.
– Не знам – отговорих й деликатно. – Не сме се срещали с този господин... – въздъхнах и побързах да допълня: – Засега.
– Всичко се оправи, господин редактор! Всичко започна от вас и завърши благодарение на вашия прекрасен вестник! Обожавам го! – и за да докаже чувствата си, извади един брой и го отрупа със звучни целувки.
Готов бях да съм на негово място. Дамата беше така буйна, представям си каква тигрица е в леглото, а? Но хладния ми разум разгони еротичните видения и постави въпрос: “Нещо се е случило, но какво?” И журналистическото ми сърчице се разхлопа.
– Значи, всичко е вече наред – изказах предположението си предпазливо все пак.
– Да! – възкликна буйно тя. – Като излязох от тука, веднага отидох при баща ми, признах си, че съм продала апартамента му. Скарахме се, щом му казах, че ще съдя журналистчето. А днес, като видя, че горкото момче се е споминало, нарече ме “убиец” и със сълзи на очи подписа за сделката. Пренесох му багажа в гарсониерата и сега всичко е наред. А от какво умря момчето?
– Инфаркт – излъгах смело. Забелязвам, че ми е по-трудно да казвам истината, но аз разлика от повечето хора и си го признавам, насаме, разбира се. – Наистина се уплаши, че ще го съдите – въздъхнах опечален. Нека кресливата кукумявка малко да се поизмъчи, да стане мека като восък, за да мога да я замъкна, където си ща, за да я утеша. Знам как. И продължих подлата си атака: – Между нас казано, вие сте причината за ненавременната му смърт, госпожо! А той беше прекрасен млад човек! С такова бъдеще! – изрекох това и веднага сведох глава, прикрих с ръка лицето си, за да не разбере, че ме е напушил смях.
– Вие плачете ли? – попита ме жената с потреперващ от вълнение гласец. Беше наистина разстроена. Пада й се!
– О, не! – отговорих и се ощипах, заболя ме, смехът се стопи. – Свикнал съм, но не се тревожете – нашият занаят е най-инфарктния. Мрем като мухи! Свикнали сме... – и се надигнах от стола си. Готов бях да й предложа една разходка до крайградското мотелче.
Тя обаче неочаквано рипна и тръгна към мен, понесла две приятно издути торбички.
– Долу, долу! – казах й тихо и погледнах към вратата. Не исках никой да става свидетел на мъничките, напълно заслужени, подаръци, които получавам. Полагат ми се, ама завиждат и дрънкат какво ли не, макар че им позволявам да лочат като смоци...
Наместихме торбичките встрани до бюрото ми и стиснах ръката й, това щеше да е началото на офанзивата ми, когато вратата се открехна и се подаде наглата физиономия на Алекс. С лявата си ръка му махнах да се пръждосва!
Но чудовището винаги прави обратното на това, което му се нарежда.
И нахлу.
С възторжен вик!
Дори и аз се стреснах – какво е видял?!
Жената уплашено се обърна и застина. После изпищя. Игрички, помислих си.
– Но това влечуго е живо?! – констатира изумена тя.
– Да, за всеобщо съжаление, госпожо! – потвърдих опечален аз. – Вие имахте епизодична и то задочна среща с чудовището, а мен питате ли ме?! Всеки ден е пред очите ми! – и на лицето ми се изписа възможно най-мъченическия израз.
Алекс се хилеше като съвършен идиот и пристъпваше към дамата, ниско приведен, сякаш щеше да я ръфне по наистина очарователните, задъхани от вълнението й, гърди.
– Аз бях само в командировка, мадам! И ако не бях се завърнал от онзи свят, шефът щеше да ме уволни! – сподели й палаво той. Оставаше му още крачка до нея. Трябваше да се намеся и да предотвратя евентуалната му атака. Не знаех в какво щеше да се изрази. Но жената ме изпревари.
– Копеле! – изкрещя тя.
И се обърна. Затърси с поглед нещо. Разбрах за какво се сети – за подаръците, които току-що ми връчи. Но и Алекс беше печен, ветеран в решаването на подобни ситуации, и застана точно пред торбичките, видът му подсказваше, че ще ги брани до последната си капчица кръв.
Тя се отказа с въздишка от очертаващата се битка и си тръгна в ситен свински тръс.
Седнах на стола си – явно бях обречен да пребивавам тук, в галерата, стопиха се мечтите ми за един разюздан следобед. Трябваше да се откажа от сексуални лакомства и да се задоволя с присъствието на тапира, който вече домакинстваше.
– Мой шефе най-любим, я да видим какво е донесла вещицата? – и заизважда първо бутилка “Джони Уокър”, после кутия шоколадови бонбони, огромна кесия с фъстъци...
Не успях дори и да скръцна със зъби – вече беше отворил бутилката, разливаше в две чаши.
– Възнаграждението за страха, мой шефе, наздраве! – изрече и преполови чашата, а докато си сипваше отново, реши да ме утеши с обещанието си: – Серия материали съм ти подготвил!
– Дай! – протегнах ръка, трябваше все пак да прекратя устрема му към бутилката.
– Нося, разбира се, само мостра – и ми подаде листите. – Това, мой шефе най-любим, ще са интервюта от онзи свят! Те, мъртвите, ще оценяват нас, живите.
– Чудесно хрумване, Алекс! Интересно ми е само как процедират мъртъвците, когато решат да съдят някого? – и потопих устни в уискито. Трябваше да го настигна. Какво друго ми оставаше?
– Започвам нов по-висш етап в бляскавата си журналистическа кариера – изпъчи се гордо той. Дрънкаше с пълна уста, дъвчеше фъстъците със скорост, която ме безпокоеше. Реших да отклоня вниманието му, тъй като губех състезанието:
– Помисли все пак – нашите читатели са живите. – Това не се отрази нито на апетита му, нито на жаждата му – ливна още половин чаша в бездънната си паст и се разсмя:
– Но нали всички сме смъртни, мой шефе най-любим! Дори и ти! А що се отнася до мене – не ме бъркай – аз съм мъртъв, не забравяй, ей! – и се ухили победоносно.
Реагирах светкавично и безжалостно:
– С това свое изявление ти ме освобождаваш от задължението да хонорувам материалите ти! Защо им са на мъртвите пари, Алекс?
– За Бога, мой шефе най-любим, жив съм! – проплака Алекс и приятелски подбутна фъстъците към мен.
Ноември, 1997 г.
