Кой уби Дядо Коледа?

разказ от Стоян Вълев

– Светът е шоу, драги зрители! – оповести сияеща телевизионната репортерка. – А Дядо Коледа е върхът на шоуто тази година. Точно тук – отметна русата си коса и задъхана посочи пред себе си – екипът ни ще посрещне Дядо Коледа, ще го придружи по време на краткия му престой в нашия прекрасен град. Той ще бъде скъп гост на децата от детската градина “Розовото слонче”. Ще покажем цялата програма, подготвена от малките палавници. Очаквайте и голямото интервю с Дядо Коледа, единствено за нас! А сега да продължим с програма от студиото.

– С реклама от студиото – изкикоти се операторът, тръгна към заведението и пътьом я плясна по задника. Панталонът на репортерката само очертаваше апетитното съдържание,  което трябваше да прикрива. Тя не реагира, свикнала да я опипват и пощипват, необходимата цена, която трябваше да бъде заплатена, щом работиш в телевизия. Понякога й се налагаше и други неща да прави – с шефа…

– Пак забрави да кажеш, малката, че сте приютени от мен – измърмори недоволно собственикът на крайпътното заведение, опрял широкия си гръб на рамката на вратата, вперил поглед в гърдите на репортерката, съблазнително люшкащи се под фланелата.

– Следващият път ще го включа, миличък – обеща момичето и се шмугна навътре, седна на столчето пред бара и светкавично измъкна огледалце от чантичката си. – Дванадесет коня! Представяш ли си?! – възкликна репортерката-телевизионна звезда, излетяла като фойерверк на местния небосклон, все очакваше да бъде забелязана от големите телевизионни компании и да напусне тъпичкото, скапано градче. Не, с този репортаж нямаше да бъде забелязана. Но пък беше интересно и искаше да убеди другите, че е така. – И всичките коне – бели! Представяш ли си?! Бели!

– А таксите?! Знаеш ли какви са таксите на детската градина? Огън! – подметна собственикът, опрял се на бара. Нямаше пукнат клиент от два часа.

– Иде! – извика, подпрял глава на вратата, шофьорът на репортерската кола. Стоеше на пост  в колата с термос кафе, смесено с  коняк. Съществуваше основателното подозрение, че в сместа преобладава конякът.

Репортерката сръчно набра по мобифона студиото и изтича навън, следвана от оператора.

– Ние сме пред великолепното заведение на входа на града, познато на всички ни, “Синята звезда”! Тук е о`кей, убедих се сама, а за празниците ви очаква специална програма, нали? – обърна се към собственика тя.

– Тук шоуто никога не свършва, обичам ви! – успя да извика собственикът и протегна двете си ръце, сякаш за да прегърне всички свои бъдещи клиенти.

– Сюблимният момент настъпи, драги зрители! Той дойде! Моите мечти се осъществиха – и репортерката посочи с ръка към шейната.

В нея се бе разположил Дядо Коледа в дълъг бял кожух, величествена брада и червени ботуши. Момичето поднесе микрофона към него.

– Здравейте, здравейте, всички – стана прав Дядо Коледа. – Най-сладки бяха писмата от детската градина “Розовото слонче”, затова реших лично да им поднесе подаръците, пред всички! Деца, очаквате ли ме? Идвам! А подаръците са зад мен! – и посочи огромния чувал зад себе си.

Шейната бавно потегли, всичко вървеше по сценария. На фона на бавно влизащата в града шейна щяха да текат реклами. Репортерската кола пъплеше пред шейната, операторът снимаше, подал се до кръста от прозореца, репортерката пляскаше с ръце от възторг, незабелязано като водач се яви и полицейска кола. Всичко този път бе наистина  окей.

Пред градския театър ги очакваха нетърпеливо. Деца, родители и зяпачи образуваха коридор, който се стесняваше или отдръпваше под натиска на хората.

Залата гърмеше от радостно оживление, докато Дядо Коледа, понесъл огромния чувал, се изкачваше на сцената и се разположи на огромния трон до елхата.

Програмата на децата включваше и песни, и танци, пиески, викторини.

 И ето, Дядо Коледа остана сам на сцената, развърза чувала и бръкна в него. Залата стихна, за да чуе името на детето. Малчуганите сграбчваха  пакетите и затичваха възторжени към родителите си.

Сам на сцената, Дядо Коледа държеше последния подарък, а нямаше на кого да го връчи. Въртеше го учудено из ръцете си и децата завикаха:

– За кого е, Дядо Коледа?

– За мен ли е?! – усмихваше се старецът и въртеше пакета в ръце.

– Отвори го да видим! – присъединиха се и гласовете на развеселените родители.

– За мен е – обяви сияещ Дядо Коледа, когато откри надписа.

– Отвори го! Отвори го! – викаха вече всички и деца, и родители.

Очакването завладя залата, озвучителят беше решил, че точно сега е моментът да пусне “Тиха нощ, свята нощ”. Репортерката въздъхна от напрежение, наближаваше време за интервюто.

Дядо Коледа разкъса хартията, деца и родители пееха с опиянение “Ти-и-и-ха нощ”, когато взривът изригна. Всичко стана като на филм, Дядо Коледа полетя към елхата, тялото му се разкъса и разлетя. Елхата се наклони, но не падна.

Страхът изсвистя свирепо и като бич сряза лицата на деца и родители.Ужасът изпълни залата. Проехтяха първите писъци – детски, отчаяни.

Настъпи хаос, множеството се люшна към двата изхода,  а репортерката крещеше в микрофона:

– Господи, какво се случи?! Какво стана?! Дядо Коледа е мъртъв!! Взривиха Дядо Коледа!!!

* * *   

– Какво сте направили дотук? – попита инспекторът, докато стоварваше тежкото си тяло на фотьойла в малката заличка за пресконференции в театъра.

Провисналите му бузи на булдог се стегнаха за миг, слушаше с каменно лице. Старото ченге беше скандално известно най-вече с гастрономическите и пияческите си способности. Но и незнайно как ловеше престъпниците, неговите клиенти бяха дребни риби, градчето от години не помнеше убийство.

– Сега ще си извади бутилката или ще поръча да му донесат коняк – предположи едно от ченгетата, свел глава към колегата си.

– Всички присъствали са тук, дори и припадналите, оказва им се първа помощ – завърши рапорта си лейтенантът от полицията.

– Добре, добре… – кимна разсеяно инспекторът. – Какво знаем за жертвата?

– Бизнесмен, а вече трета година е Дядо Коледа, детето му е в детската градина. Моята хипотеза по случая… – говореше бързо лейтенантът.

– Не ме интересува – прекъсна го грубо инспекторът и повика репортерката и оператора, които  подаваха глави откъм  входа, зад стената от полицаи – Кажи  да ги пуснат при мен.

Лейтенантът тръгна недоволно.

– Елате тук при мен – покани ги бащински инспекторът. – седнете, пиленца, – погали по вратлето репортерката, която се сгуши на фотьойла. – Гледах ви от къщи, шоуто е прекрасно. Видях всичко и… Внучетата, ми  са влюбени в тебе, моето момиче, но са твърде малки, за да поискат ръката ти. Виж, сина ми… безспорно би го направил, ако не е прекалил  пак с уискито, негодникът… – галеше косата на репортерката и повика лейтенанта.

Прошепна му нещо на ухото, полицаят беше удивен, изгледа го неразбиращ, инспекторът повтори и му направи недвусмислен жест да изчезва.

Лейтенантът затича към ченгетата, събрали се в полукръг, заговори им и те светкавично се изпариха.

– Какво ще правим сега? – сладкото гласче на репортерката стресна инспектора – прозвуча плахо, тревожно, безпомощно. По женски.

– Ще открием един лош човек и ще го предадем на чичко Закон да го накаже, както намери за добре, а ние ще си продължим празника, дъще – кротко изрече инспекторът, толкова уверено, че репортерката въздъхна облекчено.

Операторът едва удържа напушилия го смях. Тоя дърт мошеник! Хайде да те видим сега, пиянище проклето!

Инспекторът извади плоската бутилчица от вътрешния джоб на сакото си, отпи и разочаровано я разклати.

– Къде тук, деца мои, може да се понапълни?

– Има барче – рече операторът. И на него му се пийваше след преживяното. – Долу, в приземния етаж е барчето. Да прехвърлим щаба там, а, шефе?

– Не – усмихна се инспекторът. – Хайде, синко, изтичай – и му подаде бутилчицата, измъкна стар портфейл, порови из него и извади банкнота. – И по-бързичко си върни! А ние с тебе, дъще, – обърна се към репортерката – да помислим как да продължим предаването оттук нататък. Искам нещо да те питам, защото аз съм стар човек, не разбирам много-много от телевизия. Необходима ми е твоята помощ, сладката ми – рече той, докато палеше цигара.

– Да! – изрече пламенно репортерката. – Аз съм готова да ви съдействам. Това, което се случи, е чудовищно, господин инспекторе, и аз съм готова…

– Я по-кротко! – погали я пак по гърба инспекторът. – Обясни ми, дъще, докато вие тука снимате, онези негодници в студиото праскат реклами. Тогава какво става с това, което сте снимали, а не е излъчено?

Момичето направи красноречиво движение – отлита.

– А вие, дъще, имате ли го? – уж лениво я галеше по гърба, а очите му я пронизваха.

– Да – отговори репортерката.

А можем ли, моето момиче, да спретнем нещо и то така да го направим, та да докажем, че ужасното събитие просто не се е състояло?

– Как така?! – подскочи възмутено момичето. – Нали всички видяха?!

Ръката на инспектора все още притискаше гърба й нежно.

– Е, да – съгласи се инспекторът. – Но аз ще кажа, че е било просто игра. Тъпа изненада от студиото. А ти ще ме подкрепиш, миличка! Ти знаеш как – като кимаш сладко с прелестната си муцунка.

– Но защо е необходимо това?! Защо да лъжем?!

– За да продължи шоуто, скъпа – уморено изрече инспекторът. – Ще разбереш. Организирай го бързичко. Направи го оттук, пред мен, искам да слушам – и притвори очи.

Репортерката заобяснява по мобифона, а след няколко минути дойдоха хора от студиото, размениха се касети. Инспекторът сякаш беше заспал, притиснал с ръце до корема си плоската бутилчица, която операторът му бе връчил нахално усмихнат.

Лейтенантът докладваше шепнешком свършеното.

– Наредете ги тука, пред мене. Донесете масата. Надписахте ли кой на кого е?

Лейтетантът кимна и пак затича, задъхваше се от напрежение, за първи път участваше в такъв случай.

Репортерката наблюдаваше полицаите с тревожно любопитство. Домъкнаха маса и наредиха петнадесетина мобифона.

– Доведете тука да седнат собствениците на мобифоните – нареди обвит в дим инспекторът. – А и съпругата на … – почеса се по увисналата буза – на убития. Тя добре ли е?

– Вие сте цял режисьор, що не дойдете на работа в кабелната телевизия? – промълви с възхищение операторът.

– Стар съм вече, синко – въздъхна инспекторът. – Пък и как да работя, заобиколен от такава съблазън – и отново погали репортерката по изпънатия гръб. – Ребрата ти се четат, миличка, трябва повече да ядеш! – посъветва я загрижен.

– И по-малко секс! – допълни  нагло операторът.

– Синко! – с дълбок укор в гласа размаха пръст инспекторът. – Сексът е душевен и телесен празник, момчето ми. Нали така, Снежанке? – погали я по бузата той и подбутна мобифона към ръката й. –  Я попитай в студиото онези негодници дали са готови да започнем предаването.

– Да, татенце – потвърди репортерката.

– Ами че да започваме тогава, а? – предложи пъшкайки инспекторът, надигна бутилчицата и я скри в джоба си. – Да я свършим тази работа, че масата чака.

– Включени сме – обяви репортерката.

Инспекторът изведнъж се преобрази, заговори с плътен, вдъхващ респект глас:

– Уважаеми! Дами и господа! Това, което видяхте преди половин час, беше добре изигран етюд от група талантливи артисти от театъра. Взрив нямаше, Дядо Коледа е жив и здрав и тъкмо сега тържеството започва! Вижте го!

От студиото показаха невключените в репортажа кадри. Екранът отново се изпълни с добродушното лице на инспектора.

– Аз няма да ви досаждам дълго, но искам да кажа само, че трябва да благодарите на Бога и нас, полицаите, от вашия град. Подразбира се, повече на нас, и по-малко на Бога. Ние бяхме предупредени, че се готви убийството на един човек. И, разбира се, го предотвратихме, тъй като това не е богоугодно дело. Часът на пристигането на Дядо Коледа беше променен по наше настояване. Много ни помогнаха хората от кабелната телевизия. Нека им благодарим. Благодаря на всички! Но, граждани, не забравяйте, че основната работа беше свършена от Бога и от нас, вашите полицаи! – завърши самодоволно инспекторът. – Весела Коледа!

 От студиото продължиха с реклами и надпис, че предстои истинския репортаж за пристигането на Дядо Коледа.

В заличката владееше тягостна тишина.Всички гледаха объркано, някои се възмутиха, прозвучаха тихи ругатни. Съпругата хлипаше, притиснала с кърпичка устните си. Инспекторът отпи от бутилчицата и я погледна с недоумение  и неприкрито възмущение – беше почти празна.

В този миг един от мобифоните иззвъня.

– Да! – изрече инспекторът.

Лейтенантът пробягваше с поглед и светкавично сграбчи мобифонът, който звънеше и го поднесе на репортерката. Тя се стресна.

– Кажи само “Да, аз съм!” – процеди тихичко, през зъби инспекторът.

Момичето почти беззвучно успя да произнесе:

– Да? Аз съм…

Лейтетантът грубо издърпа  слушалката и я подаде на инспектора. Той се заслуша с полупритворени очи. Сякаш времето спря. Всички се взираха в безизразното му лице. Накрая той каза:

– Очаквам те. Инспекторът съм, приятелю, съжалявам. – и отново се заслуша с полупритворени очи. Добави.- Ако ти не дойдеш, момчетата ще ти погостуват, миличък.А те нямат особено вежливи обноски... – и изключи мобифона.

После кимна към лейтенанта, който се приближи до директорката на детската градина.

– Тук – кротичко посочи мястото до себе си инспекторът. Директорката стана и се приближи, приседна до едрото туловище на инспектора..

– Ваш е мобифонът, нали? Ние засякохме, сестро, откъде се обажда организаторът, твоят съучастник. За да смекчиш обаче бъдещата си присъда, посочи веднага пред лейтенанта кой е, адреса и всичките там подробности които са му нужни! Тръгвайте с него, изповядай му се, засега в телеграфен стил – и посочи лейтенанта, който, зачервен като рак, стоеше изпънат до нея.

– Той беше мръсник. Всички знаете това! – изрече тихо жената, вперила поглед в съпругата на убития.

– Може и да е така – съгласи се инспекторът и въздъхна шумно. – Но сега ще трябва да платите за това, че сте освободили обществото от един мръсник. Не бива така, сестро! Хайде, вървете!

– Избудалка я – захили се операторът. – Вие не можете да засечете обаждането от мобифона му!

– И така да е, момчето ми – неопределено махна с ръка инспекторът, допи последната капчица от бутилката и я тикна в ръцете му. – Припкай, че гърлото ми пресъхна!

Операторът затича ухилен.

– Чакай, глупако! – извика отчаяно репортерката. – Нали трябва да предадем новината…

Но операторът вече беше излязъл. Хората излизаха един по един,като траурна процесия.Едно от ченгетата  влетя и подаде на инспектора мобифон.

– Докладват за залавяне на изпълнителя на поръчката.

– Не обичам да слушам тези глупави неща –  измърмори инспекторът, но изрече – Да? – и притвори очи.

Лицето му за миг просветна и той подаде мобифона на ченгето. То го пое и объркано каза:

– Но докладът продължава, господин инспекторе!

- Слушай го ти, синко, аз имам по-важна работа – и му смигна, сочейки репортерката.

Операторът донесе бутилчицата и инспекторът отново отпи.

– Ако бях по-млад, щях да те поканя някъде другаде да продължим, моето момиче, – инспекторът погали репортерката по бузата. – Ама ще предоставя тази чест на тебе, синко, – и перна по рамото оператора. – И умната, не се увличайте  в тази тиха, свята нощ. А аз сега ще кажа от екрана на внучетата да подготвят шаха и да оставят парче от тортата Милите малки негодници, боя се, че са я излапали.

– Но защо беше убит този човек? – попита репортерката, докато трескаво набираше номера на студиото, за да помоли за включване.

– Има ли значение? – махна с ръка инспекторът. – Ще го узнаем.

– Драги зрители! Шоуто продължава – задъхано започна репортерката, вече се виждаше по Си Ен Ен. – За половин час вереме суперполицай разплете случай по убийство пред очите ми. Преди малко инспекторът излъга, но това беше благородна лъжа. Целеше да залови престъпниците. И го направи. Но нека сам господин инспекторът ви разкаже всичко. Господин инспекторе! – обърна се и видя, че мястото до нея е празно. – Къде е инспекторът? – попита отчаяно тя в микрофона и видя широкия гръб на инспектора с бутилчицата в едната ръка, а с другата й помахваше за сбогом и крачеше без да се обръща.

– И така, драги зрители…

Операторът се превиваше от смях.