разказ от Стоян Вълев

От три месеца обмисляше плана. Днес реши, че всичко е вече готово. Капанът е заложен, остава му само да щракне.

И тръгна.

Застана пред вратата. Знаеше, че няма шпионка. Натисна звънеца и зачака. Сега всичко зависеше дали ще успее да каже точно както пощальона:

- Пенсията, старче! – гърлено, ниско и да подсвирне.

Репетирал го беше хиляди пъти.

Старецът започна да отключва – пипкаво, мъчително бавно, но отваряше.

А той нахлузи чаршафа с двете дупки отпред, светкавично надяна ръкавиците.

- Влизай – чу гласа на стареца и вратата се открехна.

Влетя. Бутна с крак вратата и тя се хлопна. Здраво притисна до стената хилавото телце на стареца. Той се разтрепери, запелтечи:

- К-к-к-о-й  с-си?

- Ще разбереш – отговори му и с едната ръка постави резето, а с другата го тласна напред. – Върви!

Старецът тръгна покорно. Спря пред хола.

- Влизай!

Вмъкна се след него. Бързо огледа стаята и трепна – ето я касата.

- Парите! – сграбчи го. – Отваряй веднага касата!

- Ами… чакай… няма го ключа – задъха се старецът.

Пръстите му обвиха тънкото старческо вратле. Притисна гръкляна и старецът запищя:

- Не! Не!

- Ще отвориш ли касата?

- Да, остави ме – изстена.

Старецът отиде до библиотеката, размести книгите и извди ключа. Застана пред касата и  я отвори.

Когато видя парите, едва издържа да не извика от удивление. Толкова пачки никога през живота си не беше виждал. И всичките ще са мои!

- Сядаш тука и не мърдаш! Инак ще те - вържа изшептя той. Така или иначе щеше да го върже, но нека първо прибере парите.

Старецът тръгна към фотьойла, който му посочи, но спря.

- Да си взема бутилчицата и чашка, а?

- Вземи – каза му. Наблюдаваше го как извади бутилка с коняк, сграбчи с разтрепераните си пръсти чашка от шкафа. Разположи се и си сипа.

Отпи и  примлясна сладко-сладко.

А той само преглътна.

И се втурна към касата. Измъкна от джоба си торбата, която бе приготвил и започна трескаво да я пълни. Напълни се, а касата не беше дори преполовена. Какъв глупак съм, изруга се.

Огледа стаята и срещна погледа на стареца.

- Имам в килера едно чувалче. Брезентово. Тъкмо за такава работа.

- Това да не е някакъв номер? – изръмжа той.

- Чувалче, казвам. Какъв номер? – поклати глава старецът.

- Къде ти е килера? Покажи! – изкомандува.

Старецът бавно се надигна и тръгна. В коридора отвори една врата и измъкна чувалчето. Той го грабна.

Върнаха се и всеки застана на мястото си. Старецът – пред бутилката, а той – пред касата.

Чувалчето събра всичките останали пари, имаше и връв в горния край, пристегна го.

Че то било проста работа обира, весело си каза и надигна чувалчето, метна го на рамото си, вдигна торбата от пода.

- Пий едно – предложи старецът. – Вземи си чашка от шкафа.

Поколеба се.

Старецът пак вдигна чашата и като отпи отново примлясна сладко. А той само преглътна.

Защо пък не, каза си, защо да не пийна едно? Остави парите до масичката и си взе една чашка. Старецът веднага наля – напълни я.

Вдигна маската и откри устата си, отпи една глътка и пак спусна чаршафа. Конякът беше хубав. Обърна бутилката с етикета към себе си – “Наполеон”. Почувства сладката топлота на напитката и се отпусна.

- Слушай, как натрупа толкоз много пари?

- С ум, моето момче – отговори старецът.

- Ум и аз смятам, че имам, ама на, пари нямам – озъби се грубо той.

- Е, зависи за какаво си използваш ума, моето момче. Ами на, ти сега вземаш тези пари и ще трепериш, не можеш открито да ги харчиш. Защото всеки ще ти каже – откъде ги имаш? А пък аз спокойно си харча. Да, моето момче, – и се разсмя.

- Прав си – въздъхна той. – Точно така си е.

- Бизнес не можеш да завъртиш, полицията веднага ще започне да души около тебе. Ще те хване за яката, да знаеш!

- Така е, така е, знам си аз! – махна с ръка раздразнено той. – Ама имаш ли представа какво е да си две години безработен?

- Не. Не знам. Никога не бих го допуснал. Само мързеливите и некадърните стоят безработни! – Възкликна с неприкрита омраза старецът. – Мръсните отрепки! Само те стоят безработни!

- Не е вярно! – в него се надигна обидата. – Не си прав! Пробвал съм, какво ли не съм пробвал, да знаеш! Все не става и не става. Пари нямам, за да започна както трябва. А пък с труд да спечелиш, че да почнеш своя си бизнес – това никога не може да стане! Никога!

Вдигна маската и отпи. Здраво отпи, до дъно. Старецът веднага му сипа.

- Ти апартамент имаш ли? – попита старецът.

- Защо? Какво пък те интересува тебе? – сопна се той.

- Добре. Не се сърди. Не ме интересува имаш ли, нямаш ли. Ама знам, че имаш. Сега аз да ти кажа как започнах – ипотекирах ей този апартамент. Взех заем. Всичко бях проучил, имах си набелязан план – да купя една гарсониера. Продадох я още същия ден, в който теглих заема. Така значи започнах. Ама работех! От сутрин до вечер обикалях града, а вечер мислех, пресмятах. И натрупах пари, върнах заема. Пари, ти казвам, натрупах! Много пари! – тропна с юмрук по масата, а очите му искряха от гордост.

- Фирма ли имаше? – попита той.

- Фирма! Глупости! – презрително сви устни старецът. – притрябвали са ми хрантутници! Плащах само на една коректорка във вестника. Получавах от нея обявите, преди да са ги отпечатали. Когато от канторите за имоти, големите специалисти, прочитаха обявите, аз бях си вече уговорил сделките! Те си пиеха сутрешното кафе и четяха обявите, а пък аз бях вече пред вратата на нотариуса. Така, моето момче, с ум и желание всичко се постига на тоя свят – каза самодоволно старецът. – Късметът все на моето рамо кацаше, ама аз си знаех как да го повикам!

- Ами че на жената сестра й е коректорка във вестника от три месеца! – плесна се по челото той.

- Ето на, виждаш ли? Ама да си се сетил? Не!

- А сега работиш ли?

- Не, остарях, моето момче, остарях. Пробвах с едно-две момчета, ама така работа не става. Мързи ги! Не им се работи – вземат първата печалба и тичат да я харчат. А инак да знаеш как ми се работи, ама няма с кого, в това ми е проблема на мене! – тъжно заклати глава старецът.

- И на мене ми се работи, но все не успявам. Обаче… - погледна към стареца, помълча и продължи. – Ако… заедно, да речем… - и го загледа с очакване.

- Работело му се! При мене такива не минават. А защо си тръгнал да правиш обири? Мене не можеш излъга, момче! – размаха пръст старецът.

- Ти разбираш ли какво значи да нямаш? – възкликна с болка той. – Броя левчетата за хляб поне да стигат. Помощите за безработни са колкото да умираш бавно!

- Нищо не трябва да се дава на безработните, нищо! – извика старецът и размаха юмрук. – Ако аз управлявах тази държава, помощи щях да давам само на инвалидите! Всички други – вън от чадъра!

- Е, не си май прав. Казваш така, защото имаш. Ама ако нямаш?!

- Винаги ще имам! – отсече твърдо старецът. – Защото не ме мързи да си раздвижа задника и да работя ден и нощ! Не хленча като теб, а пресмятам – какво, как да го направя! И го правя!

- Ти да не мислиш, че аз не пресмятам?! – погледна го с укор. – Само това правя, ама нищо не се получава в крайна сметка!

- Мислиш! – Презрително се усмихна старецът. – Щом не си успял, значи или си тъп, или те мързи! Това е положението! И късметът никога няма да кацне на твоето рамо!

Той повдигна маската, отпи и тихо каза:

- Слушай, вземам тези пари назаем. И ще ти ги върна!

- Глупости! - Загледа го с усмивка старецът. – Ти ще ги похарчиш като едното нищо! Знам ги аз такива като тебе!

- Не е така! Ще започна бизнес, разбираш ли? – хвана го за ръката той.

- И ще те закопчаят веднага. Ще те попитат най-учтиво – я кажи, драги, откъде ги имаш тези пари? Леля ти да е умряла? Баба ти да ти е оставила наследство? И какво ще отговориш, драги?

- Прав си – съгласи се той. – Добре, нека съставим документ за заем. Ще подпиша, ти само го напиши!

- Какво да си играем да пишем? Вземай парите и бягай. Пък работи с тях – махна с ръка старецът.

- Слушай, аз имам предложение към тебе! – Свали чаршафа от главата си, махна ръкавиците и се приведе към стареца.

- Я, ти си бил красавец! – учуди се не на щега старецът. – Е, казвай! Слушам!

- Нека да работим заедно. В съдружие.

- Виж, това е интересно – облакъти се на масата старецът. – Да направим съдружие, казваш – замисли се, отпи, примлясна и протегна ръка, потупа го по рамото. – Става! Ти си млад, аз ще ти давам съвети. Ще работим с моя капитал. За мене десет процента от печалбата, за тебе – деветдесет! Става ли?

- Не, не съм съгласен – каза твърдо той. – петдесет на петдесет ще делим.

- Добре – кимна старецът. – Аз наследници нямам. То, ако се разбираме, като умра, всичко на тебе ще оставя. Няма да го нося на другия свят, я. Ами да почваме от днес, готов ли си?

- Да. А как? – ентусиазирано попита той.

- Ти как мислиш? – хитро присви очи старецът.

- Ами ти ще кажеш. Нали се разбрахме, съветите – от теб, другото – от мен.

- Добре. Сега си вземи толкова пари, колкото ти трябват за вкъщи. Жена ти да има за храна, децата да облечете. Бе, да имате!

- Ама аз не съм казал, че имам деца! – погледна го уплашено.

- Ама имаш – смигна старецът.

- Имам. Две. Какви са ми сладички, ама не мога да ги облека като хората. Всички странят от тях, щото са бедни. Не можеш да си представиш как ме боли за тях… - шумно въздъхна и наведе глава.

Надигна се пъргаво, взе чувалчето и торбата, започна да реди вниматeлно пачките в касата.

- Хиляда стигат – каза той.

- Не! Вземи десет хиляди – настоя старецът.

- Много са. Не мога…

- Вземи ги като ти казвам. Трябва да живеете добре. Да мислиш само за работата и за нищо друго. Вземи ги! Аз май наистина съм забравил какво е да си беден! Моля те, извинявай за ония приказки одеве!

Той дълго се колеба, накрая отброи още няколко пачки и затвори касата. Заключи я и подаде ключа на стареца.

- Знаеш вече къде го държа. Остави го там. Ще трябва да потърся другия екземпляр. Да си имаме и двамата ключове – с топла усмивка каза старецът.

- Благодаря ти за доверието – развълнува се той.

- Ами как инак? Нали ще правим бизнес двамата! Ако не си вярваме, какво ще постигнем? А сега занеси парите вкъщи, моето момче, и облечи нещо друго. Костюм имаш ли?

- Имам костюм. И вратовръзка ще сложа. Знам аз как трябва да се ходи – закима с глава той.

- Ами трябва да изглеждаш като истински бизнесмен. Да ти имат доверие клиентите. И ще видиш как късметът още днес ще кацне на твоето рамо! – усмихваше се старецът.

- Отивам до вкъщи и веднага тичам обратно.

- Да купиш вестник.

- Да, ще купя, а няма ли да дойдеш да заключиш – попита го.

- Не. Нали се връщаш след малко.

Когато подаде парите на жена си, тя отскочи ужасена.

- Откъде си взел толкова пари?!

- Спечелих ги – гордо каза той и се изпъчи.

- Как ще спечелиш такъв куп пари? Лъжеш! Откраднал си ги! – и заплака.

Разказа й.

Облече костюма, върза възела на вратовръзката, излъска до блясък чепиците. Среса се пред огледалото.

- Хайде, божичко, помогни и ние да имаме късмет най-сетне! - прошепна жена му, докато го изпровождаше. Прекръсти го бързешката, просълзена, трепереше от радостна възбуда.

- Късметът кацна на нашето рамо, жена! – рече той и забърза по стълбите.

Изправи се пак пред вратата. Понечи да позвъни, но се сети, че е отворено. Влезе и тръгна към хола.

- Влизай, влизай – чу отвътре гласа на стареца.

Отвори и видя двамата полицаи.

- Здравей, бизнесмен! – ухили се едното ченге. – Здравейте, сър! Като лорд си!

- Дигай високо ръцете и подпирай стената, мафиот такъв! – сурово изрече другото ченге и насочи пистолета към лицето му. - И да не беше дошъл, пак щяхме да те спипаме. Този умник, от скука ли, от педантизъм ли, е записал номерата на всички банкноти, които държи в касата си. Сега като вземем парите от вас, ще проверим съвпадат ли им номерата, които той сочи. Хубаво е все пак, че не си ченге! – обърна се към стареца.

Той вдигна чашката си с коняк, отпи и сладко-сладко примлясна.

- И бандитите днес са като девици! Мързи го дори да побегне! Аз, ако бях на неговото място, щях да строша черепа на собственика и досега да съм на триста километра от тук!

- Следващият път точно така ще направя! - каза, докато ченгето закопчаваше белезниците около ръцете му.