Грешка, Бухал

разказ от Стоян Вълев

Нина шмугна прелестната си муцунка и подвикна. Делово.

Бухала при боса!

Рипнах от стола и само чух началото на залпа че ще ми го начукат в онова деликатно местенце, сетне пък в ушенцата, кво ли няма да измислят изродите, когато са гладни и за кръв са жадни! Преди да хлопна вратата им показах скромно среден пръст. Чух, че метнаха по мене нещо евтино и твърдо, но вече бях в безопасност.

Почуках вежливо с носа на чепика.

Влизай бе! изкомандва отвътре Донев.

Нахлух и ми се представи с цялата си прелест в комплект с бутилка минерална вода, преполовена, и с опаковка аналгин, неначената.

Цепи ме чутурата измърмори, сграбчи аналгина, измъкна четири хапчета, стисна ги в шепа и ги метна в устата си. Отпи вода.

Аз си чакам.

Ще се лекуваме ли, бос? подпитвам проучвателно.

Глупости дрънкаш, Бухал отговаря ми през зъби.

Снощи пак си мърсувал изказвам хладнокръвно своето предположение.

Не помня признава си. Нищичко не помня. Цепи ме, ще се пръсне, Бухал. Ако не ми мине, по-добре е да я махам. Ама реша ли да го правя тебе ще помоля, ти най-професионално ще се справиш с проблема!

Работата е дебела, усещам, щом ме хвали. И не закъснява анонса.

Да кажем, че си бизнесмен тъй започва винаги, отдалеч. Обича да дрънка, някога беше журналист, даже и книжки две издал.

Ще бъда, бос! възкликвам пламенно.

Чакай, Бухал. Услужа ти с, я да видя колко и забучи пред очите си някакво листче ох, шест милиона! И ти вземеш, че се правиш на ударен. Така бива ли?

Реална ли е ситуацията или ще си говорим на възвишени и поетически теми? питам го раздразнено.

Реална, Бухал. Отговаряй.

Не! трепвам възмутено. Готов съм веднага да изправя неправдата, бос! Безпощадно, на часа!

А така! подвикна Донев и се хили. Така те искам. Или ще има правда на този свят, или няма да има! Ти за кво си?

Аз съм винаги зад тебе, бос! Където кажеш, че е правдата значи безспорно там е, ще я открия! не съм вчерашен, знам си.

Е, тогава, действай! От сумата ще получиш пет процента, но ако убедиш подлеца за повечко твои са. Казвал съм ти го, повтарял съм ти го непрестанно и няма да се уморя да го правя щом подъл е човека греби и вземай твойто, в който и джоб да му го намериш!

Телефонът в този миг иззвъня и той го грабна. Хили се и хъмка, гърчи се и дрънка простотии, писна ми и го побутнах:

Давай координати!

С лявата ръка държи телефона, а с другата написа адреса, фирмата, човека и ми го тикна под носа.

Светкавично излязох.

Въпреки че ни е изрично забранено, грабнах Нина и пожелах информация на тема:

Как е задничето палаво, игриво? А катеричката рунтавелка?

Но тя пак се измъкна, обаче ги обича тез игрички и все се питам кога ли ще си поиграем в някоя горичка или в моята бърлога.

Съвсем сериозно ми говори:

Бързай, Бухльо, че сме закъснели. Клиентът бесен, досега е трябвало да му предадем парите. Заплаши ме дори, представи си, че ако не ги получи до ден-два, ще даде поръчката на други. Пейзан безподобен!

Нина в определени моменти повече се грижи за просперитета на фирмата на шефа. Снижих оборотите на сексуалния си бяс, даже поклоних й се доземи. И тръгнах не, ами подхвръкнах. Отминах величествено сганта. Сподириха ме с пожелания в техния си стил просташки.

Вървя си аз по този хубав бял свят. Магнумът под крилцето, притопля ми сърцето. Гот, братче, безподобен!

Открих човечето глупак! Пред вратата на фирмата му едно момченце. С костюмче, с вратовръзчица, излъскано, изтупано, сякаш на бал ще ходи! Върти си задничето, значи, насам-натам. Хич не му и идва на акъла, че някои от моите колеги, ей там на стълбите ще му го отпори. Мобифонче премята от ръчица в ръчица. Голям смях ще падне като им разправя на изродите мои.

Погледнах го, пък си викам щом е спешно, я да ги започвам.

И затътрузих крак, инвалид съм, сиреч. Спрях се пред красавеца и го гледам уж с уважение дълбоко. Като простак нещастен се легитимирам.

Момче, с шефа ви ще трябва да говорим и мятам крак, та влизам.

Извинете, моля! изписука момченцето. Ама вече сме в коридора. Спипах го за гушата и току пририта, очи избели. А мобифончето му ласкаво отнех. Толкоз му е силицата. Огледах се ключът е на вратата. Завъртях го и весело заприпках по стълбището.

Попаднах на секретарката му.

Здрасти, маце! казах й игриво.

Кажете и ме гледа, значи, строго. Вие по какъв въпрос?

Ами аз съм от данъчното, за ревизия отговарям с достойнство.

Шашвам я с безумната надменност на дребните чиновници. Приближавам се нехайно към бюрото, все едно не съществува и стрелкам ръчищата към нея.

Винаги съм мечтал да се боря, значи, с такива врагове. Тя не е готина, тя е разкошна. Само след минутка вече ми хвърляше трогателни погледи. Чувствах, че изгаря от желание нещо да ми каже, ама на устичката й съм лепнал скоч. Полагам я нежно на килима.

Тук ще полежиш, любима и метнах въженцето на ръчичките. Замотавам и краченцата, без да се разсейвам. Въпреки, че кръвта ми запулсира, ясно къде и въздъхвам. Но се сещам за стихчето на Джани Родари, че за всеки надежда трябва да има.

В извънработно време съм готов да те чукам цяла нощ, любима!

Е, сега вече надежда има.

И влитам със страшна, исполинска сила при бизнесменчето.

Забих му Магнума в корема и го проснах на килима. Стъпих на челото му проучвателно и ревнах:

Парите, гълъбче, колко са, дето ги дължиш?

Седем милиона хъхре оня и ме гледа като агънце, усетило ножа на врата си. Защо пък толкоз, питам се, но той най-добре си знае, успокоявам се и сеансът продължава.

Ха така! Давай ги, че инак какво те чака леле, леле!

Чакай! писка той. Спри! Почакай!

О! възроптавам. Подиграваш ми се! Обиждаш ме! На маймуна ме правиш! Да чакам! А колко дълго? и токът на чепика ми притиска челото му. Може би година? Или две? Интересувам се, кажи!

Нямам нахално заявява, въпреки че натискът с чепика се увеличава. Осъзнавам, че без гимнастически упражнения няма да се мине.

Хванах му лявата ръчица, поставих я на ръба на бюрото му и ПУК!, нежен звук. Пръстчето му показалче се врътна във всички посоки световни.

Ох! изквича, но своевременно с чепика притиснах му устата.

Е? позаинтересувах се. Да продължавам ли? Спокойно си кажи, без да нервничиш, по мъжки кратко, ясно и положително!

Не-е! пищи оня. Тихичко, разумно. Схватлив е. Аз... започва.

Не! прекъсвам енергично словесния поток. За пари говорим, не за теб!

Недей! помолва се.

Но това е неразумно! скарвам му се. Този въпрос не подлежи на обсъждане. Ще продължим, докато в моите ръчички не усетя твоите парички! Кажи сега с благ тон му заговорвам даваш или не?

Нямам толкоз! Колкото имам ще дам! бързо шепне, защото знае, че с чепика деликатно прекъсвам говорните му способности.

Не се държиш прилично. Все едно ме ругаеш. Дори бих казал, че си позволяваш да ме псуваш! Какъв човек си ти, невъзпитан! и погалвам нежно следващото пръстче, докато усети ПРАС! Другото пръстенце.

Станаха две констатирам обективно и му се усмихвам, нежно, по приятелски, направо братски.

Потта му тече, все едно душ съм пуснал отгоре му. Разбирам го. Манипулациите са неприятни. А за мен досадни, но за жалост неизбежни.

Имам, имам! говори ми тихичко той. И сякаш музика звучи в ушите ми Ще ги дам, ще ги дам.

Мълча. Възпитателно мълча. Сурово се взирам в очичките му, въртят се на празни обороти из орбитите.

Ще ги дам! повтаря вече по-уверено той. Сега!

Почувствах необходимата непоколебимост в твърдението му.

Без номерца привеждам се и прошепвам на ушенцето му. Само да усетя нещо, ще има пак ПУК!, ама този път още едно оченце ще ти издълбая тук! и го святкам по челцето. Хлъзгаво. Потта му тече ли тече, не спира, сякаш свещената река Нил.

Останалото като по ноти, значи, весело и хубаво. Проумял е железните ми изисквания и ги следва без отклонение. Поговори, значи по телефона, кротичко, мирничко, делово. И току довтасаха парите. Подаде ми ги и аз ей така, по човешки, все пак хора сме, му казвам на прощаване:

Извинявай, брат, но служба, заповед, призвание!

Оня ще си счупи врата да кима утвърдително. Съгласен. А как инак? Питам!

Връщам се като Цезар величествено влитам. Изродите са се изпарили, значи, в целия град трескава работа кипи. Всеки преследва свойта плячка, а Нина ме посреща с питащ поглед. С безшумни стъпки на пантера приближавам и ръцете ми се плъзват под блузката.

Защо си без сутиен, сърненце?   шепна и чувствам се в готовност да продължа докрай. Кога? И не е ли най-добре сега?

Защо сега? инжектираното във въпроса й обещание изненадва.

Добре, кога? Довечера?

Ела отговаря победена и ме избутва нежно, с такт.

Бухала, при мен!

Усетил е простакът. Явявам се и бодро рапортувам.

Задачата изпълнена, бос! Ей ти мангизите, мойто съм го взел.

А той по-зъл от всякога. Обикаля в кръг около бюрото, скърца със зъби, пощипва се и страда.

Бухал! Грешка сме направили. Аз съм ти дал името на този, който ни възложи поръчката. Ние не от него трябваше да вземем, а за него! Главата ме цепеше, по телефона говорех, ти сам видя казва го виновно. А щом нашичкия треска го тресе при вътрешно присъщото му дебелоочие на тапир, значи, сложно!

Ами сега, бос? питам и изпадам в законно недоумение.

Не ме поглежда дори. Все едно не съществувам. Върти се като дервиш около бюрото. По-гаден тип от него досега не съм виждал, но пък е като котка по гръб няма да го събориш. Затова се прилепих към него, под чадъра.

Битият бит! Знаеш нататък отсъди. Мъдро, бих казал. А гъкне, а ще му видим сметката. Казусът е решен! Ти сега върви вземи парите от оня, другия, истинския длъжник, пък аз ще мисля.

Отпрати ме.

Шляпнах Нина по веселото задниче и се понесох като комета.

При него влязох безпрепятствено. Не ги разбирам аз тези бизнесмени въртят сделки за милиони, а им се свиди двама оправни бодигарда да си наемат.

Бонжур, мосю поздравих, както си му е редът и тикнах Магнума в устата му. Повъртях дулото, щракнах предпазителя, а зъбите му затракаха. Врътнах два-три пъти, устните му разцъфтяха. Когато бях абсолютно сигурен, че поне два зъба съм му избил, измъкнах пистолета.

Плюй!

Три зъбчета нежно изтропкаха по бюрото му.

Сега да сме наясно: даваш или стрелям, гад!

Отговорът последва моментално:

Давам! Но кому, а ще обясните ли защо?

Сказвам телеграфически, а той се съгласява панически. Веднага изплю парите с надценката от половин милион. Мойто значи, дето си е само за мене.

Вечерта съм с Нина. Разказа ми играта. И заспа. Само дето не захърка. Пък аз лежа и ми пили ума едно въпросче: как така жената се приучи да употребява мъжа нагло, хищно, със замах? И да го захвърля като презерватив ненужен. Страдам си кротичко, търся си отговора, ама го няма. И на сутринта е същото погали ме, взема ме в себе си и чао, бой! Врътна се към фирмата, а аз си сипах едно тройно и обвит в печал, затънах в мечтания.

Във фирмата пристигнах чак надвечер, с тайната и подличка надежда да избегна Нина. А тя ме чака, шепне сладострастно:

Свърши си работата и да търчим в леглото!

Въздъхвам двусмислено, а тя си мисли от желание, пък аз противното. Но това е то животът, мой гарсон!

И хлътвам в кабинетчето.

Ето, бос! Задачата изпълнена със чест. Давай друг, че душата ми скърби, а ръчището сърби!

Той ме гледа сякаш съм минал току-що с трамвай през краката му.

Ти вестници четеш ли?

Съска. Озлобено, извратено, кога ли ще му втъкна Магнума в ануса?

Що? питам безразлично. Аз чета Библията, Шекспир и Наказателния кодекс. Цялата мъдрост в три книги!

Ти вестници четеш ли?

Упорства. Пак ли са ни плюли? Нима са нарушили мирното споразумение? А имат вид на схватливи?

Ти кажи кой е тоз, дето е ритал срещу нас, пък аз ще го помоля сам да допълзи и да ти се извини!

Ами ако беше чел, говедо, щеше да научиш, че тоз, дето ни е дал поръчката, си е теглил куршума! изрече го и ме срази с поглед.

Е, виж това е извън правилата на играта!

Сега, без обиди, бос! Бог да го прости умрелия! отреагирам на удара и светкавично се хвърлям към парите на масата. Моята ръка първа ги докосна, но той със своята я захлюпи...

Чакай, Бухал, защо се хвърляш като Матросов? смее се. Гнусно.

Докато примигна и усетих ласкавия допир на желязото до бузата си. Берета.

Оттегли се посъветва ме, а пръстенцата му откачат Магнума.

Оттеглям се обезоръжен, засрамен.

А сега се успокой, гълъбче, нежно и прекрасно! развесели се той. И започна да брои. Брои и мисли. Разбирам го болката му е, че ще трябва да делим. И изстреля си въпроса:

Кой е босът?

Ти си босът потвърждавам и трепетно го чакам да реши моя пай.

Щом съм бос, на мене четири, на тебе два!

Милиона!

Съгласен, бос! обаче съм и хитър, и схватлив. А предните пари, бос?

И тях ще ги поделим, как щях да ги забравя, ах, ах!

Маймуна си ти, викам си, ама мълча и чакам.

Пак си присъжда дял като на бос. Е, пък за два дни работа стига!

Да пийнем по едно! предлага и намига.

Дадено отговарям бодро, по войнишки.

Къде? пита Нина.

Ех, живот ли е, че да го обичаш. Служба. Ти върви, а аз ще дойда.

Като потретихме първото, потресох се от стореното. Осъзнах мащаба на грешката проклета. И заплаках.

Лошо, бос. Грозно и жестоко! Как го допуснахме? Грозно, низко и подличко е значи...

Така е, моето момче, така е, гълъбче, соколе мой и бърше сълзите ми с банкноти. И ги хвърляше погнусен край масата. Ама като не можем инак?

Схванах мисълта му.

Драма.

Кой ще се осмели да каже, че не е така? Ама гласно да го изрече, пред мен и пред Магнума?...

Е, чакам.