Грешка, Бухал
разказ от Стоян Вълев
Нина
шмугна прелестната си муцунка и подвикна. Делово.
–
Бухала – при боса!
Рипнах от
стола и само чух началото на залпа – че ще ми
го начукат в онова деликатно местенце, сетне пък
в ушенцата, кво ли няма да измислят изродите, когато са гладни и за
кръв са жадни! Преди да хлопна вратата им показах скромно среден
пръст. Чух, че метнаха по мене нещо евтино и твърдо, но вече бях в
безопасност.
Почуках
вежливо с носа на чепика.
–
Влизай бе! –
изкомандва отвътре Донев.
Нахлух и
ми се представи с цялата си прелест в комплект с бутилка минерална
вода, преполовена, и с опаковка аналгин,
неначената.
–
Цепи ме чутурата –
измърмори, сграбчи аналгина, измъкна четири хапчета, стисна ги в
шепа и ги метна в устата си. Отпи вода.
Аз си
чакам.
–
Ще се лекуваме ли, бос? – подпитвам
проучвателно.
–
Глупости дрънкаш, Бухал – отговаря
ми през зъби.
–
Снощи пак си мърсувал – изказвам
хладнокръвно своето предположение.
–
Не помня – признава
си. – Нищичко
не помня. Цепи ме, ще се пръсне, Бухал. Ако не ми мине, по-добре е
да я махам. Ама реша ли да го правя – тебе ще
помоля, ти най-професионално ще се справиш с проблема!
Работата е
дебела, усещам, щом ме хвали. И не закъснява анонса.
–
Да кажем, че си бизнесмен – тъй
започва винаги, отдалеч. Обича да дрънка, някога беше журналист,
даже и книжки две издал.
–
Ще бъда, бос! –
възкликвам пламенно.
–
Чакай, Бухал. Услужа ти с, я да видя колко – и забучи
пред очите си някакво листче – ох, шест
милиона! И ти вземеш, че се правиш на ударен. Така бива ли?
–
Реална ли е ситуацията или ще си говорим на възвишени и поетически
теми? – питам го
раздразнено.
–
Реална, Бухал. Отговаряй.
–
Не! – трепвам
възмутено. – Готов съм
веднага да изправя неправдата, бос! Безпощадно, на часа!
– А
така! – подвикна
Донев и се хили. – Така те
искам. Или ще има правда на този свят, или няма да има! Ти за кво
си?
–
Аз съм винаги зад тебе, бос! Където кажеш, че е правдата
– значи
безспорно там е, ще я открия! – не съм
вчерашен, знам си.
–
Е, тогава, действай! От сумата ще получиш пет процента, но ако
убедиш подлеца за повечко – твои са.
Казвал съм ти го, повтарял съм ти го непрестанно и няма да се уморя
да го правя – щом подъл
е човека – греби и
вземай твойто, в който и джоб да му го
намериш!
Телефонът
в този миг иззвъня и той го грабна. Хили се и хъмка, гърчи се и
дрънка простотии, писна ми и го побутнах:
–
Давай координати!
С лявата
ръка държи телефона, а с другата написа адреса, фирмата, човека и ми
го тикна под носа.
Светкавично
излязох.
Въпреки че
ни е изрично забранено, грабнах Нина и пожелах информация на
тема:
–
Как е задничето палаво, игриво? А катеричката рунтавелка?
Но тя пак
се измъкна, обаче ги обича тез игрички и все се питам кога ли ще си
поиграем в някоя горичка или в моята бърлога.
Съвсем
сериозно ми говори:
–
Бързай, Бухльо, че сме закъснели. Клиентът бесен, досега е трябвало
да му предадем парите. Заплаши ме дори, представи си, че ако не ги
получи до ден-два, ще даде поръчката на други. Пейзан
безподобен!
Нина в
определени моменти повече се грижи за просперитета на фирмата на
шефа. Снижих оборотите на сексуалния си бяс, даже поклоних й се
доземи. И тръгнах не, ами подхвръкнах. Отминах величествено сганта.
Сподириха ме с пожелания в техния си стил –
просташки.
Вървя си
аз по този хубав бял свят. “Магнумът под крилцето, притопля ми
сърцето. Гот, братче, безподобен!”
Открих
човечето – глупак!
Пред вратата на фирмата му едно момченце. С костюмче, с
вратовръзчица, излъскано, изтупано, сякаш на бал ще ходи! Върти си
задничето, значи, насам-натам. Хич не му и идва на акъла, че някои
от моите колеги, ей там на стълбите ще му го отпори. Мобифонче
премята от ръчица в ръчица. Голям смях ще падне като им разправя на
изродите мои.
Погледнах
го, пък си викам – щом е
спешно, я да ги започвам.
И
затътрузих крак, инвалид съм, сиреч. Спрях се пред красавеца и го
гледам уж с уважение дълбоко. Като простак нещастен се
легитимирам.
– Момче, с шефа ви
ще трябва да говорим – и мятам
крак, та влизам.
–
Извинете, моля! – изписука
момченцето. Ама вече сме в коридора. Спипах го за гушата и току
пририта, очи избели. А мобифончето му ласкаво отнех. Толкоз му е
силицата. Огледах се – ключът е
на вратата. Завъртях го и весело заприпках по стълбището.
Попаднах
на секретарката му.
–
Здрасти, маце! – казах й
игриво.
–
Кажете – и ме
гледа, значи, строго. – Вие по
какъв въпрос?
–
Ами аз съм от данъчното, за ревизия – отговарям
с достойнство.
Шашвам я с
безумната надменност на дребните чиновници. Приближавам се нехайно
към бюрото, все едно не съществува и стрелкам ръчищата към нея.
Винаги съм
мечтал да се боря, значи, с такива врагове. Тя не е готина, тя е
разкошна. Само след минутка вече ми хвърляше трогателни погледи.
Чувствах, че изгаря от желание нещо да ми каже, ама на устичката й
съм лепнал скоч. Полагам я нежно на килима.
–
Тук ще полежиш, любима – и метнах
въженцето на ръчичките. Замотавам и краченцата, без да се разсейвам.
Въпреки, че кръвта ми запулсира, ясно къде и въздъхвам. Но се сещам
за стихчето на Джани Родари, че за всеки надежда трябва да има.
– В
извънработно време съм готов да те чукам цяла нощ, любима!
Е, сега
вече надежда има.
И влитам
със страшна, исполинска сила при бизнесменчето.
Забих му
Магнума в корема и го проснах на килима. Стъпих на челото му
проучвателно и ревнах:
–
Парите, гълъбче, колко са, дето ги дължиш?
–
Седем милиона – хъхре оня
и ме гледа като агънце, усетило ножа на врата си. Защо пък толкоз,
питам се, но той най-добре си знае, успокоявам се и сеансът
продължава.
–
Ха така! Давай ги, че инак какво те чака – леле,
леле!
–
Чакай! – писка той. – Спри!
Почакай!
–
О! –
възроптавам. –
Подиграваш ми се! Обиждаш ме! На маймуна ме правиш! Да чакам! А
колко дълго? – и токът
на чепика ми притиска челото му. – Може би
година? Или две? Интересувам се, кажи!
–
Нямам – нахално
заявява, въпреки че натискът с чепика се увеличава. Осъзнавам, че
без гимнастически упражнения няма да се мине.
Хванах му
лявата ръчица, поставих я на ръба на бюрото му – и ПУК!,
нежен звук. Пръстчето му показалче се врътна във всички посоки
световни.
–
Ох! – изквича,
но своевременно с чепика притиснах му устата.
–
Е? –
позаинтересувах се. – Да
продължавам ли? Спокойно си кажи, без да нервничиш, по мъжки
– кратко,
ясно и положително!
–
Не-е! – пищи оня.
Тихичко, разумно. Схватлив е. – Аз...
–
започва.
–
Не! – прекъсвам
енергично словесния поток. – За пари
говорим, не за теб!
–
Недей! – помолва
се.
–
Но това е неразумно! – скарвам
му се. – Този
въпрос не подлежи на обсъждане. Ще продължим, докато в моите ръчички
не усетя твоите парички! Кажи сега – с благ
тон му заговорвам – даваш или
не?
–
Нямам толкоз! Колкото имам – ще дам!
– бързо
шепне, защото знае, че с чепика деликатно прекъсвам говорните му
способности.
–
Не се държиш прилично. Все едно ме ругаеш. Дори бих казал, че си
позволяваш да ме псуваш! Какъв човек си ти, невъзпитан! – и
погалвам нежно следващото пръстче, докато усети – ПРАС!
Другото пръстенце.
–
Станаха две –
констатирам обективно и му се усмихвам, нежно, по приятелски,
направо братски.
Потта му
тече, все едно душ съм пуснал отгоре му. Разбирам го. Манипулациите
са неприятни. А за мен досадни, но за жалост неизбежни.
–
Имам, имам! – говори ми
тихичко той. И сякаш музика звучи в ушите ми – Ще ги
дам, ще ги дам.
Мълча.
Възпитателно мълча. Сурово се взирам в очичките му, въртят се на
празни обороти из орбитите.
–
Ще ги дам! – повтаря
вече по-уверено той. –
Сега!
Почувствах
необходимата непоколебимост в твърдението му.
–
Без номерца – привеждам
се и прошепвам на ушенцето му. – Само да
усетя нещо, ще има пак “ПУК!”, ама този път още едно оченце ще ти
издълбая тук! – и го святкам по челцето. Хлъзгаво. Потта му тече ли
тече, не спира, сякаш свещената река Нил.
Останалото
като по ноти, значи, весело и хубаво. Проумял е железните ми
изисквания и ги следва без отклонение. Поговори, значи по телефона,
кротичко, мирничко, делово. И току довтасаха парите. Подаде ми ги и
аз ей така, по човешки, все пак хора сме, му казвам на
прощаване:
–
Извинявай, брат, но служба, заповед, призвание!
Оня ще си
счупи врата да кима утвърдително. Съгласен. А как инак? Питам!
Връщам се
като Цезар –
величествено влитам. Изродите са се изпарили, значи, в целия град
трескава работа кипи. Всеки преследва свойта плячка, а Нина ме
посреща с питащ поглед. С безшумни стъпки на пантера приближавам и
ръцете ми се плъзват под блузката.
–
Защо си без сутиен, сърненце? –
шепна и чувствам се в готовност да продължа докрай.
– Кога? И
не е ли най-добре сега?
– Защо сега?
–
инжектираното във въпроса й обещание изненадва.
–
Добре, кога? Довечера?
–
Ела – отговаря
победена и ме избутва нежно, с такт.
–
Бухала, при мен!
Усетил е
простакът. Явявам се и бодро рапортувам.
–
Задачата изпълнена, бос! Ей ти мангизите, мойто съм го взел.
А той
по-зъл от всякога. Обикаля в кръг около бюрото, скърца със зъби,
пощипва се и страда.
–
Бухал! Грешка сме направили. Аз съм ти дал името на този, който ни
възложи поръчката. Ние не от него трябваше да вземем, а – за него!
Главата ме цепеше, по телефона говорех, ти сам видя – казва го
виновно. А щом нашичкия треска го тресе при вътрешно присъщото му
дебелоочие на тапир, значи, сложно!
–
Ами сега, бос? – питам и
изпадам в законно недоумение.
Не ме
поглежда дори. Все едно не съществувам. Върти се като дервиш около
бюрото. По-гаден тип от него досега не съм виждал, но пък е като
котка – по гръб
няма да го събориш. Затова се прилепих към него, под чадъра.
–
Битият – бит!
Знаеш нататък – отсъди.
Мъдро, бих казал. – А гъкне,
а ще му видим сметката. Казусът е решен! Ти сега върви вземи парите
от оня, другия, истинския длъжник, пък аз ще мисля.
Отпрати
ме.
Шляпнах
Нина по веселото задниче и се понесох като комета.
При него
влязох безпрепятствено. Не ги разбирам аз тези бизнесмени
– въртят
сделки за милиони, а им се свиди двама оправни бодигарда да си
наемат.
–
Бонжур, мосю –
поздравих, както си му е редът и тикнах Магнума в устата му.
Повъртях дулото, щракнах предпазителя, а зъбите му затракаха.
Врътнах два-три пъти, устните му разцъфтяха. Когато бях абсолютно
сигурен, че поне два зъба съм му избил, измъкнах
пистолета.
–
Плюй!
Три
зъбчета нежно изтропкаха по бюрото му.
–
Сега да сме наясно: даваш или стрелям, гад!
Отговорът
последва моментално:
–
Давам! Но кому, а ще обясните ли защо?
Сказвам
телеграфически, а той се съгласява панически. Веднага изплю парите с
надценката от половин милион. Мойто значи, дето си е само за
мене.
Вечерта
съм с Нина. Разказа ми играта. И заспа. Само дето не захърка. Пък аз
лежа и ми пили ума едно въпросче: как така жената се приучи да
употребява мъжа – нагло,
хищно, със замах? И да го захвърля – като
презерватив ненужен. Страдам си кротичко, търся си отговора, ама го
няма. И на сутринта е същото – погали ме, взема ме в себе си и чао,
бой! Врътна се към фирмата, а аз си сипах едно тройно и обвит в
печал, затънах в мечтания.
Във
фирмата пристигнах чак надвечер, с тайната и подличка надежда да
избегна Нина. А тя ме чака, шепне сладострастно:
– Свърши
си работата и да търчим в леглото!
Въздъхвам
двусмислено, а тя си мисли от желание, пък аз противното. Но това е
то животът, мой гарсон!
И хлътвам
в кабинетчето.
–
Ето, бос! Задачата изпълнена със чест. Давай друг, че душата ми
скърби, а ръчището сърби!
Той ме
гледа сякаш съм минал току-що с трамвай през краката му.
–
Ти вестници четеш ли?
Съска.
Озлобено, извратено, кога ли ще му втъкна Магнума в ануса?
–
Що? – питам
безразлично. – Аз чета Библията, Шекспир и Наказателния кодекс.
Цялата мъдрост – в три
книги!
–
Ти вестници четеш ли?
Упорства.
Пак ли са ни плюли? Нима са нарушили мирното споразумение? А имат
вид на схватливи?
–
Ти кажи кой е тоз, дето е ритал срещу нас, пък аз ще го помоля сам
да допълзи и да ти се извини!
–
Ами ако беше чел, говедо, щеше да научиш, че тоз, дето ни е дал
поръчката, си е теглил куршума! – изрече го
и ме срази с поглед.
Е, виж
това е извън правилата на играта!
–
Сега, без обиди, бос! Бог да го прости умрелия! –
отреагирам на удара и светкавично се хвърлям към парите на масата.
Моята ръка първа ги докосна, но той със своята я захлюпи...
–
Чакай, Бухал, защо се хвърляш като Матросов? – смее се.
Гнусно.
Докато
примигна и усетих ласкавия допир на желязото до бузата си.
“Берета”.
–
Оттегли се – посъветва
ме, а пръстенцата му откачат Магнума.
Оттеглям
се обезоръжен, засрамен.
–
А сега се
успокой, гълъбче, нежно и прекрасно! – развесели
се той. И започна да брои. Брои и мисли. Разбирам го – болката
му е, че ще трябва да делим. И изстреля си
въпроса:
–
Кой е босът?
–
Ти си босът –
потвърждавам и трепетно го чакам да реши моя пай.
–
Щом съм бос, на мене четири, на тебе два!
Милиона!
–
Съгласен, бос! – обаче съм
и хитър, и схватлив. – А
предните пари, бос?
– И
тях ще ги поделим, как щях да ги забравя, ах, ах!
Маймуна си
ти, викам си, ама мълча и чакам.
Пак си
присъжда дял като на бос. Е, пък за два дни работа –
стига!
–
Да пийнем по едно! – предлага
и намига.
–
Дадено – отговарям
бодро, по войнишки.
–
Къде? – пита
Нина.
–
Ех, живот ли е, че да го обичаш. Служба. Ти върви, а аз ще
дойда.
Като
потретихме първото, потресох се от стореното. Осъзнах мащаба на
грешката проклета. И заплаках.
–Лошо, бос.
Грозно и жестоко! Как го допуснахме? Грозно, низко и подличко е
значи...
–Така е,
моето момче, така е, гълъбче, соколе мой – и бърше
сълзите ми с банкноти. И ги хвърляше погнусен край масата.
– Ама като
не можем инак?
Схванах
мисълта му.
Драма.
Кой ще се
осмели да каже, че не е така? Ама гласно да го изрече, пред мен и
пред Магнума?...
Е,
чакам.