Грешка, Бухал

разказ от Стоян Вълев

Нина шмугна прелестната си муцунка и подвикна. Делово.

– Бухала – при боса!

Рипнах от стола и само чух началото на залпа – че ще ми го начукат в онова деликатно местенце, сетне пък в ушенцата, кво ли няма да измислят изродите, когато са гладни и за кръв са жадни! Преди да хлопна вратата им показах скромно среден пръст. Чух, че метнаха по мене нещо евтино и твърдо, но вече бях в безопасност.

Почуках вежливо с носа на чепика.

– Влизай бе! – изкомандва отвътре Донев.

Нахлух и ми се представи с цялата си прелест в комплект с бутилка минерална вода, преполовена, и с опаковка аналгин, неначената.

– Цепи ме чутурата – измърмори, сграбчи аналгина, измъкна четири хапчета, стисна ги в шепа и ги метна в устата си. Отпи вода.

Аз си чакам.

– Ще се лекуваме ли, бос? – подпитвам проучвателно.

– Глупости дрънкаш, Бухал – отговаря ми през зъби.

– Снощи пак си мърсувал – изказвам хладнокръвно своето предположение.

– Не помня – признава си. – Нищичко не помня. Цепи ме, ще се пръсне, Бухал. Ако не ми мине, по-добре е да я махам. Ама реша ли да го правя – тебе ще помоля, ти най-професионално ще се справиш с проблема!

Работата е дебела, усещам, щом ме хвали. И не закъснява анонса.

– Да кажем, че си бизнесмен – тъй започва винаги, отдалеч. Обича да дрънка, някога беше журналист, даже и книжки две издал.

– Ще бъда, бос! – възкликвам пламенно.

– Чакай, Бухал. Услужа ти с, я да видя колко – и забучи пред очите си някакво листче – ох, шест милиона! И ти вземеш, че се правиш на ударен. Така бива ли?

– Реална ли е ситуацията или ще си говорим на възвишени и поетически теми? – питам го раздразнено.

– Реална, Бухал. Отговаряй.

– Не! – трепвам възмутено. – Готов съм веднага да изправя неправдата, бос! Безпощадно, на часа!

– А така! – подвикна Донев и се хили. – Така те искам. Или ще има правда на този свят, или няма да има! Ти за кво си?

– Аз съм винаги зад тебе, бос! Където кажеш, че е правдата – значи безспорно там е, ще я открия! – не съм вчерашен, знам си.

– Е, тогава, действай! От сумата ще получиш пет процента, но ако убедиш подлеца за повечко – твои са. Казвал съм ти го, повтарял съм ти го непрестанно и няма да се уморя да го правя – щом подъл е човека – греби и вземай твойто, в който и джоб да му го намериш!

Телефонът в този миг иззвъня и той го грабна. Хили се и хъмка, гърчи се и дрънка простотии, писна ми и го побутнах:

– Давай координати!

С лявата ръка държи телефона, а с другата написа адреса, фирмата, човека и ми го тикна под носа.

Светкавично излязох.

Въпреки че ни е изрично забранено, грабнах Нина и пожелах информация на тема:

– Как е задничето палаво, игриво? А катеричката рунтавелка?

Но тя пак се измъкна, обаче ги обича тез игрички и все се питам кога ли ще си поиграем в някоя горичка или в моята бърлога.

Съвсем сериозно ми говори:

– Бързай, Бухльо, че сме закъснели. Клиентът бесен, досега е трябвало да му предадем парите. Заплаши ме дори, представи си, че ако не ги получи до ден-два, ще даде поръчката на други. Пейзан безподобен!

Нина в определени моменти повече се грижи за просперитета на фирмата на шефа. Снижих оборотите на сексуалния си бяс, даже поклоних й се доземи. И тръгнах не, ами подхвръкнах. Отминах величествено сганта. Сподириха ме с пожелания в техния си стил – просташки.

Вървя си аз по този хубав бял свят. “Магнумът под крилцето, притопля ми сърцето. Гот, братче, безподобен!”

Открих човечето – глупак! Пред вратата на фирмата му едно момченце. С костюмче, с вратовръзчица, излъскано, изтупано, сякаш на бал ще ходи! Върти си задничето, значи, насам-натам. Хич не му и идва на акъла, че някои от моите колеги, ей там на стълбите ще му го отпори. Мобифонче премята от ръчица в ръчица. Голям смях ще падне като им разправя на изродите мои.

Погледнах го, пък си викам – щом е спешно, я да ги започвам.

И затътрузих крак, инвалид съм, сиреч. Спрях се пред красавеца и го гледам уж с уважение дълбоко. Като простак нещастен се легитимирам.

– Момче, с шефа ви ще трябва да говорим – и мятам крак, та влизам.

– Извинете, моля! – изписука момченцето. Ама вече сме в коридора. Спипах го за гушата и току пририта, очи избели. А мобифончето му ласкаво отнех. Толкоз му е силицата. Огледах се – ключът е на вратата. Завъртях го и весело заприпках по стълбището.

Попаднах на секретарката му.

– Здрасти, маце! – казах й игриво.

– Кажете – и ме гледа, значи, строго. – Вие по какъв въпрос?

– Ами аз съм от данъчното, за ревизия – отговарям с достойнство.

Шашвам я с безумната надменност на дребните чиновници. Приближавам се нехайно към бюрото, все едно не съществува и стрелкам ръчищата към нея.

Винаги съм мечтал да се боря, значи, с такива врагове. Тя не е готина, тя е разкошна. Само след минутка вече ми хвърляше трогателни погледи. Чувствах, че изгаря от желание нещо да ми каже, ама на устичката й съм лепнал скоч. Полагам я нежно на килима.

– Тук ще полежиш, любима – и метнах въженцето на ръчичките. Замотавам и краченцата, без да се разсейвам. Въпреки, че кръвта ми запулсира, ясно къде и въздъхвам. Но се сещам за стихчето на Джани Родари, че за всеки надежда трябва да има.

– В извънработно време съм готов да те чукам цяла нощ, любима!

Е, сега вече надежда има.

И влитам със страшна, исполинска сила при бизнесменчето.

Забих му Магнума в корема и го проснах на килима. Стъпих на челото му проучвателно и ревнах:

– Парите, гълъбче, колко са, дето ги дължиш?

– Седем милиона – хъхре оня и ме гледа като агънце, усетило ножа на врата си. Защо пък толкоз, питам се, но той най-добре си знае, успокоявам се и сеансът продължава.

– Ха така! Давай ги, че инак какво те чака – леле, леле!

– Чакай! – писка той. – Спри! Почакай!

– О! – възроптавам. – Подиграваш ми се! Обиждаш ме! На маймуна ме правиш! Да чакам! А колко дълго? – и токът на чепика ми притиска челото му. – Може би година? Или две? Интересувам се, кажи!

– Нямам – нахално заявява, въпреки че натискът с чепика се увеличава. Осъзнавам, че без гимнастически упражнения няма да се мине.

Хванах му лявата ръчица, поставих я на ръба на бюрото му – и ПУК!, нежен звук. Пръстчето му показалче се врътна във всички посоки световни.

– Ох! – изквича, но своевременно с чепика притиснах му устата.

– Е? – позаинтересувах се. – Да продължавам ли? Спокойно си кажи, без да нервничиш, по мъжки – кратко, ясно и положително!

– Не-е! – пищи оня. Тихичко, разумно. Схватлив е. – Аз... – започва.

– Не! – прекъсвам енергично словесния поток. – За пари говорим, не за теб!

– Недей! – помолва се.

– Но това е неразумно! – скарвам му се. – Този въпрос не подлежи на обсъждане. Ще продължим, докато в моите ръчички не усетя твоите парички! Кажи сега – с благ тон му заговорвам – даваш или не?

– Нямам толкоз! Колкото имам – ще дам! – бързо шепне, защото знае, че с чепика деликатно прекъсвам говорните му способности.

– Не се държиш прилично. Все едно ме ругаеш. Дори бих казал, че си позволяваш да ме псуваш! Какъв човек си ти, невъзпитан! – и погалвам нежно следващото пръстче, докато усети – ПРАС! Другото пръстенце.

– Станаха две – констатирам обективно и му се усмихвам, нежно, по приятелски, направо братски.

Потта му тече, все едно душ съм пуснал отгоре му. Разбирам го. Манипулациите са неприятни. А за мен досадни, но за жалост неизбежни.

– Имам, имам! – говори ми тихичко той. И сякаш музика звучи в ушите ми – Ще ги дам, ще ги дам.

Мълча. Възпитателно мълча. Сурово се взирам в очичките му, въртят се на празни обороти из орбитите.

– Ще ги дам! – повтаря вече по-уверено той. – Сега!

Почувствах необходимата непоколебимост в твърдението му.

– Без номерца – привеждам се и прошепвам на ушенцето му. – Само да усетя нещо, ще има пак “ПУК!”, ама този път още едно оченце ще ти издълбая тук! – и го святкам по челцето. Хлъзгаво. Потта му тече ли тече, не спира, сякаш свещената река Нил.

Останалото като по ноти, значи, весело и хубаво. Проумял е железните ми изисквания и ги следва без отклонение. Поговори, значи по телефона, кротичко, мирничко, делово. И току довтасаха парите. Подаде ми ги и аз ей така, по човешки, все пак хора сме, му казвам на прощаване:

– Извинявай, брат, но служба, заповед, призвание!

Оня ще си счупи врата да кима утвърдително. Съгласен. А как инак? Питам!

Връщам се като Цезар – величествено влитам. Изродите са се изпарили, значи, в целия град трескава работа кипи. Всеки преследва свойта плячка, а Нина ме посреща с питащ поглед. С безшумни стъпки на пантера приближавам и ръцете ми се плъзват под блузката.

– Защо си без сутиен, сърненце? –  шепна и чувствам се в готовност да продължа докрай. – Кога? И не е ли най-добре сега?

– Защо сега? – инжектираното във въпроса й обещание изненадва.

– Добре, кога? Довечера?

– Ела – отговаря победена и ме избутва нежно, с такт.

– Бухала, при мен!

Усетил е простакът. Явявам се и бодро рапортувам.

– Задачата изпълнена, бос! Ей ти мангизите, мойто съм го взел.

А той по-зъл от всякога. Обикаля в кръг около бюрото, скърца със зъби, пощипва се и страда.

– Бухал! Грешка сме направили. Аз съм ти дал името на този, който ни възложи поръчката. Ние не от него трябваше да вземем, а – за него! Главата ме цепеше, по телефона говорех, ти сам видя – казва го виновно. А щом нашичкия треска го тресе при вътрешно присъщото му дебелоочие на тапир, значи, сложно!

– Ами сега, бос? – питам и изпадам в законно недоумение.

Не ме поглежда дори. Все едно не съществувам. Върти се като дервиш около бюрото. По-гаден тип от него досега не съм виждал, но пък е като котка – по гръб няма да го събориш. Затова се прилепих към него, под чадъра.

– Битият – бит! Знаеш нататък – отсъди. Мъдро, бих казал. – А гъкне, а ще му видим сметката. Казусът е решен! Ти сега върви вземи парите от оня, другия, истинския длъжник, пък аз ще мисля.

Отпрати ме.

Шляпнах Нина по веселото задниче и се понесох като комета.

При него влязох безпрепятствено. Не ги разбирам аз тези бизнесмени – въртят сделки за милиони, а им се свиди двама оправни бодигарда да си наемат.

– Бонжур, мосю – поздравих, както си му е редът и тикнах Магнума в устата му. Повъртях дулото, щракнах предпазителя, а зъбите му затракаха. Врътнах два-три пъти, устните му разцъфтяха. Когато бях абсолютно сигурен, че поне два зъба съм му избил, измъкнах пистолета.

– Плюй!

Три зъбчета нежно изтропкаха по бюрото му.

– Сега да сме наясно: даваш или стрелям, гад!

Отговорът последва моментално:

– Давам! Но кому, а ще обясните ли защо?

Сказвам телеграфически, а той се съгласява панически. Веднага изплю парите с надценката от половин милион. Мойто значи, дето си е само за мене.

Вечерта съм с Нина. Разказа ми играта. И заспа. Само дето не захърка. Пък аз лежа и ми пили ума едно въпросче: как така жената се приучи да употребява мъжа – нагло, хищно, със замах? И да го захвърля – като презерватив ненужен. Страдам си кротичко, търся си отговора, ама го няма. И на сутринта е същото – погали ме, взема ме в себе си и чао, бой! Врътна се към фирмата, а аз си сипах едно тройно и обвит в печал, затънах в мечтания.

Във фирмата пристигнах чак надвечер, с тайната и подличка надежда да избегна Нина. А тя ме чака, шепне сладострастно:

– Свърши си работата и да търчим в леглото!

Въздъхвам двусмислено, а тя си мисли от желание, пък аз противното. Но това е то животът, мой гарсон!

И хлътвам в кабинетчето.

– Ето, бос! Задачата изпълнена със чест. Давай друг, че душата ми скърби, а ръчището сърби!

Той ме гледа сякаш съм минал току-що с трамвай през краката му.

– Ти вестници четеш ли?

Съска. Озлобено, извратено, кога ли ще му втъкна Магнума в ануса?

– Що? – питам безразлично. – Аз чета Библията, Шекспир и Наказателния кодекс. Цялата мъдрост – в три книги!

– Ти вестници четеш ли?

Упорства. Пак ли са ни плюли? Нима са нарушили мирното споразумение? А имат вид на схватливи?

– Ти кажи кой е тоз, дето е ритал срещу нас, пък аз ще го помоля сам да допълзи и да ти се извини!

– Ами ако беше чел, говедо, щеше да научиш, че тоз, дето ни е дал поръчката, си е теглил куршума! – изрече го и ме срази с поглед.

Е, виж това е извън правилата на играта!

– Сега, без обиди, бос! Бог да го прости умрелия! – отреагирам на удара и светкавично се хвърлям към парите на масата. Моята ръка първа ги докосна, но той със своята я захлюпи...

– Чакай, Бухал, защо се хвърляш като Матросов? – смее се. Гнусно.

Докато примигна и усетих ласкавия допир на желязото до бузата си. “Берета”.

– Оттегли се – посъветва ме, а пръстенцата му откачат Магнума.

Оттеглям се обезоръжен, засрамен.

– А сега се успокой, гълъбче, нежно и прекрасно! – развесели се той. И започна да брои. Брои и мисли. Разбирам го – болката му е, че ще трябва да делим. И изстреля си въпроса:

– Кой е босът?

– Ти си босът – потвърждавам и трепетно го чакам да реши моя пай.

– Щом съм бос, на мене четири, на тебе два!

Милиона!

– Съгласен, бос! – обаче съм и хитър, и схватлив. – А предните пари, бос?

– И тях ще ги поделим, как щях да ги забравя, ах, ах!

Маймуна си ти, викам си, ама мълча и чакам.

Пак си присъжда дял като на бос. Е, пък за два дни работа – стига!

– Да пийнем по едно! – предлага и намига.

– Дадено – отговарям бодро, по войнишки.

– Къде? – пита Нина.

– Ех, живот ли е, че да го обичаш. Служба. Ти върви, а аз ще дойда.

Като потретихме първото, потресох се от стореното. Осъзнах мащаба на грешката проклета. И заплаках.

–Лошо, бос. Грозно и жестоко! Как го допуснахме? Грозно, низко и подличко е значи...

–Така е, моето момче, така е, гълъбче, соколе мой – и бърше сълзите ми с банкноти. И ги хвърляше погнусен край масата. – Ама като не можем инак?

Схванах мисълта му.

Драма.

Кой ще се осмели да каже, че не е така? Ама гласно да го изрече, пред мен и пред Магнума?...

Е, чакам.