Американците са виновни

разказ от Стоян Вълев

И тя като всички се въодушеви от Промяната.

Висеше по площадите с малката Моника и скандираше: “ДЕ-МО-КРА-ЦИЯ!”. Дясната й ръка изтръпваше, мускулна треска получаваше, с такава сила я запокитваше, сякаш искаше да пробие небето. И там, горе, да видят двата пръста в знак “Виктория”. Крещеше възторжено като всички: “Червени боклуци!!!” и пееше в захлас, че “Комунизмът си отива”-л.

Дните течаха бързо – времето все не стигаше за митингите, радиото, телевизията и вестниците. Тогава вицът бе – сега е интересно да се чете, а по-късно и ще живеем. Добре ще живеем, свободно, прекрасно, с една дума. Поглъщаше вестниците както преди Промяната романите. Треска я тресеше като научаваше поразителни неща за уж познатото, уж от нея личнопре живяно отминало. Какви открития, боже мой, оказа се, че черното е всъщност бяло и обратно. Живяла съм, а нищо не съм разбирала, как е било възможно, как?!

Но постепенно, неусетно и неясно как в нея започна да се прокрадва тягостното чувство, че ураганът от думи, всъщност, нищичко не променя. Поне в нейния живот. Заплатата й стигаше колкото да преживява, твърде оскъдно, разбира се. Все по-често се лишаваше ту от едно, ту от друго. Отдавна престана да купува любимите си някога романи.

В училището, където преподаваше химия, сменяха директорите всяка година. Всичко се обърка – учебниците бяха стари, изискванията нови, а учителите си оставаха същите. Учениците, е, не всички, откровено ги презираха. Заради жалките им заплати. И им го казваха, но по-често го показваха.

Всички в училището си го знаеха, че е така. И се разбягваха, а най-напред дръпнаха мъжете. Колежките й плъзнаха по фирми, други, които поназнайваха езици, хлопнаха вратите на апартаментчетата си и пристигнаха в Кипър или Гърция, докопваха се и до Канада. Най-голям шок преживяха, когато поредният новоназначен по нечия политическа приумица директор на гимназията хвърли върху червеното сукно на дългата маса в учителската стая поредната снимка от чужбина. Всички видяха бившата си колежка по математика пред разкошна къща с басейн в Австралия. И тя успя! – изпъшка биоложката. А ние чакаме простаците да оценят труда ни, кога ще стане това, изхлипа физичката и хвърли дневника на паркета. Стъпи върху него и излезе, никога повече не се върна, отвори кантора за имоти заедно със сестра си.

Тогава се реши и напусна. Месеци преди това, цялата лятна ваканция, проучва борси и магазини. Преустрои гаража в магазин за хранителни стоки. Потръгна. Още на третия месец успя да спести пари. И усилено мислеше как да ги вложи, в какво да инвестира, нали вече беше бизнесмен.

Тогава дойде той.

Беше се привела и нареждаше праха за пране на най-долния рафт. Първо съзря маратонките му – “Пума”. Надигна се и видя спортния му екип. Ниско човече с бичи врат. Лицето му като задник!

– Госпожа! Дошъл съм значи, да те позастраховам – дъвчеше и от дебелите му устни цвърчеше слюнка.

– Нямам нужда от застраховка! – рязко отговори тя.

– А да ти шибна един зад врата? От това имаш ли нужда, мадам?! – поинтересува се галантно той и наведе глава, сякаш ще се вутрне насреща й за да я изтърбуши.

Мълчеше. Знаеше, чувала бе, че такива като него са неизбежни. Но все се надяваше, че ще я отминат някак си, сама жена, може пък да се смилят...

– Ми, ако ти сритам витринката?! – изръмжа и я погледна злобно с тесните си свински очички. – Ако се праиш на улава, да знаиш, че почвам!

Тя вдигна кашончето със сапун и начена да го  реди на рафтчето.

– Чу ли ма?! – тропна с юмрук по тезгяхчето той. И грабна везната. – Да я буфна ли в земята? – ухили се идиотски той и аха, да я стовари на пода.

– Нe – сепна се тя. И изпусна кашона. – Чух. Колко?

– Два бона месечно – кривите му зъби лъснаха в мръсна усмивчица и тръсна везната на тезгяха. – И веднага ти връчвам лепенката. Лепваш я на стъклото, да знаят кварталните момчетии, пък и конкуренцията, че ако посегнат, ще си имат работа с нас.

– Ето ти два бона – метна парите на тезгяха тя. – А ти какво ще ми дадеш? Някакъв документ? Бележка?

– А юмрук в зъбите не щеш ли? – тросна се той. – И да не си мислиш, че ако се оплачеш, някой ще ти повярва? Полицията е наша. Правителството е наше, и президентът е наш човек, ако искаш да знайш. А гъкнеш, а ти режа тиквата. Ясно? – и наплюнчи храбро дебелите си пръсти, броеше банкнотите като присвиваше устни.

Ама че простак, каза си тя.

– Чао, бамбина! Другият месец пак съм тук! – и изчезна. Отвън бе колата му, досами контейнера с боклук, новичко беемве.

Стресна се, когато всеки месец започна да увеличава сумата. Къде ще му излезе края, питаше се тревожно. Нещо трябва да се направи. Но какво, божичко?

Тогава си спомни, че има състудент в полицията. Уговори си среща по телефона.

– По един коняк – предложи развеселен той. – И как така се сети за мене?

– Рекетират ме – каза му без заобикалки.

И му разказа. Всичко.

– Изненадващото би било обратното – ако не те рекетираха – подметна нехайно той.

– Вие май изобщо не ги пипате тези мръсници, а? – възкликна удивено тя.

– Не, разбира се. В случаи като този банкнотите, които даваш трябва да се бележат от полицията. Това може да се направи само от комисия. Ясно ти е, че ще има поне едно ченге, което да продаде информацията. Само да поискам създаването на такава комисия и ще ми намерят цаката. Техните шефове имат общ бизнес с нашите, дори понякога си мисля, че са едни и същи лица. Ние, дребните рибки сме извън играта. Така стоят нещата, миличка – въздъхна и отпи.

– Благодаря ти за откровеността. А какво да направя все пак аз?

Въпросът й прозвуча наивно, по момичешки.

– Ще плащаш, какво ще правиш. Друг изход нямаш – рече й и смигна. Също по момчешки, както някога в университета.

– Ще ме разорят, ще фалирам, бе човек! Непрекъснато увеличават месечните вноски – изпъшка тя и пи до дъно.

– Ами това е положението... – вдигна безпомощно рамене той. – Ти пък да не живееш в Канада, а!

– Така май ще да е, като че ли си прав... – съгласи се тя и се усмихна. – А ти как си?

– Аз се водя малко нещо шеф... – махна пренебрежително с ръка и посегна към цигарата си. – Ама по цял ден чета – списания, вестници, книжки. Моите подчинени бързо разбраха, че ако ми доставят чужда преса, оставям ги на мира. Колекционирам чужди езици – поназнайвам вече английския, френския, сега се бъхтя над испанския. Тъй е, като няма управия.

– Така, значи! – процеди през зъби тя. – Онези, лудите, вилнеят, а нашичкият си чете! Браво, бе!

– Кой както я нареди. Сега у нас е лудница – запали пак цигара и подметна. – Особено интересни ми са освободителите.

– Тези пък какви са?! Някакви нови изверги ли са се роили? – изпъшка изумена тя.

– Американците. Нали те ни освободиха от комунистическото робство! – усмихна се презрително той. Тя кимна с интерес. – Те май сега ще трябва да ни освобождават втори път. От нас самите. Що ли не вземат да ни закрият като държава? – смачка недопушената си цигара в препълнения пепелник.

Тя го наблюдаваше с неприкрито презрение. Трябваше да става, само си губеше времето с този скапаняк. Но той внезапно се оживи.

– Американците са втренчени в собствения си пъп. Наивници ли са? – попита и като не получи отговор продължи възбудено. – Те са победителите в тази война. А ние сме сред победените нации. Но този път май ще трябва да съдим победителя. Те си мислят, или поне си дават вид, че ето на свършихме своето, комунистите не са на власт! Да, ама това, в което живеем, е поне два пъти по-лошо от социализма. И след време историците ще казват, че освен двата кошмара на двадесети век – комунизъм и фашизъм, е имало и трети – преходът от социализъм към небитието...

– Какво ме интересува как историците ще определят времето, в което живеем?! – ядосано го прекъсна тя. – Ех, мислител си станал, капитане! Пък аз се пържа в тигана и не знам какво да правя...

– Ще се оправиш, ще измислиш нещо – с пресилено бодряшки тон говореше той, сякаш се подиграваше. – Да пийнем още по едно, а?

– Не – тя стана панически, сякаш бягаше. – Ще тичам да видя какви ги е натворила малката, оставих я да продава...

– Ама тя толкова ли е голяма?! – учуди се той. – На колко години е?

– На десет – и го тупна по рамото. – Благодаря ти за мъдрите съвети и задълбочените прозрения за живота, в който живеем.

И цяла нощ не спа. Трябваше да се измъкне от тази гадна ситуация, повтаряше си. Наливаше се с кафе и палеше цигара от цигара. След като съпругът й в края на първата година от бракът им катастрофира с двамата си пияни приятели, тя откри очарованието на самотния живот. Не можеше да си го представи днес освен как щеше да се разхожда из апартамента и да се вайка. Е, тя се справяше чудесно, но сега за първи път усети слабост и почувства как ужасът се промъква в самотата й. Родителите й починаха един след друг, нямаше братя, сестри. Трябваше да се справи сама. Ще успея ли, запита се за първи път в живота си. Тъкмо си бе въобразила, че да започнали добрите й дни, домъкнаха се навлеците.

А онзи влиташе в магазина като бик, приведен, носеше обръснатата си глава като чук и сритваше тезгяха. Даваше му нарастващата всеки месец сума и краката й се подкосяваха, тресеше се от безсилна ярост.

Оказа се, че братовчедът на нейна приятелка е прокурор. Помоли я да му звънне и той я прие. Млад, с арогантно интелигентен вид и очила с много диоптри, сепна я скъпият му костюм.

– С какво мога да бъда полезен на една така очарователна дама? – галантно се осведоми той.

Разказа му накратко в какво се състои нейният проблем. Извади от чантата си няколко листа написани на пишеща машина.

– Ето, тук съм описала всички най-подробно – докато му подаваше листите, тя го наблюдаваше внимателно.

И мигом разбра. Прочете присъдата в очите му.

– Не ви съветвам да оставяте това тук – посочи листите прокурорът, без да пожелае даже и да ги докосне. – За мен, разбира се, няма проблем –  полицията ще се заеме със случая. Но аз мисля за вас. Деца имате ли? – попита неочаквано грижовно той.

– Да, едно... – отговори уплашено тя.

– Ето, виждате ли?! – насочи пръст към нея прокурорът. Обвиняващо. – За детенцето си помислихте ли? Приберете веднага тези листи и ги изгорете, никога не казвайте на никого, че изобщо сте идвали при мен по такъв въпрос!

Напусна кабинета с неочаквано натежали крака.

Няма изход, няма, шепнеше си тихичко и отпиваше направо от бутилката с вино, седнала пред кухненската масичка.

Изведнъж нещо докосна рамото й – отскочи ужасена.

– Мамо, аз съм! – прошепна Моника.

– Уплаши ме! – Почувства се неловко и веднага заповеднически попита: – Ти защо не си в леглото?

– Защото... – замънка виновно детето. – Ще си легна, но нали нещо не върви, мамо?

Моника я гледаше изпитателно и се настани на стола срещу й.

– Имам някои трудности... – призна тя. – Но ще отминат, миличко! Ти не се тревожи... – протегна ръка, погали я по бузата, чустваше се престъпник пред детето си.

– Искам да ти помогна, мамо! – изрече твърдо Моника.

– Не можеш, миличко, не можеш! – въздъхна тя. – За това, за което можеш, знаеш, че аз ти казвам и ти ми помагаш. Нали продаваш в магазина, подреждаш рафтовете, но сега не можеш... – опитваше се да бъде ласкава, да прикрие тревогата и отчаянието, но я издаваше гласът й – продран, груб...

– Добре, мамичко, няма да ти досаждам – момиченцето стана от стола, приближи се и свря русата си главица в скута й. – Мамичко, колко си те обичам! – възкликна с тънък гласец. Постоя така и изтича в стаята си, без да се обърне. Тя знаеше, че Моника криеше сълзите си.

И тя заплака. Ама не можеше да няма изход, повтаряше си тя. Неочаквано усмивка пробяга по устните и, въздъхна, и не усети кога опря чело на масата, задряма. Доволство се четеше по лицето й.

На другия ден до обяд въртя телефона, а когато Моника се върна от училище, помоли я да продава.

– Да, мамо! – радостно изприпка детето. Надомъкна учебници, тетрадки, химикалки и ги стовари на малката масичка. – Тръгвай!

Тя дълго обикаля магазините. И се върна с две торби покупки. Цяла седмица Моника продаваше през следобедите, а тя обхождаше магазини, борси, складове и беше весела.

Когато той пристигна, както винаги и нахлу като бик, тя му се тросна:

– Пак ли се мъкнеш, говедо тъпо?!

– Давай парите и млъквай, че да не грабна бухалката от колата! – изръмжа той.

– Ей ти, тъпако! – и тя му тръсна парите. Само дребни.

– Нямаш ли по-едри, ма?! – гледаше я втрещен.

– Нямам – отсече тя. – Ако не ти харесват, не ги вземай, простак с простак! – грабна кофата с вода и излезе да мие витрината.

Той наплюнчи храбро дебелите си пръсти и започна да брои. Преброяването му отне близо половин час.

На другия ден рано сутринта тя си купи и двата местни всекидневника. Постави ги на тезгяха един до друг – и на двете първи страници имаше една и съща новина. Само снимките бяха различни. С едри букви и двата вестника съобщаваха в заглавията си, че взрив е разкъсал човек в колата му. Следваха информациите, че около жертвата кръжали слухове с едно и също съдържание – свързан с престъпни групировки. Източници, пожелали анонимност, твърдели, че групировката, към която принадлежал убития, получила заплаха по телефона. Казали им да се махат от града, ако им харесва да са живи. От съперничещата групировка отричали взривът да е тяхна работа. Разчистване на сметки, заключаваха и двата всекидневника.

На следващия ден вестниците съобщиха, че има още два трупа – по един от двете съперничещи си групировки. В следващите дни жертви нямаше, ако не се броят пребиваните по барове и офиси.

Пак от вестниците научи, че е била взривена колата на окръжния прокурор, на следващия ден – на кмета на града. Загази и фордът на шефа на полицията. Объркването бе всеобщо. Националната телевизия изпрати екип, който показваше изтърбушените коли, а министърът на вътрешните работи през ден заявяваше пред репортерите, че положението вече е под контрол. Поредният взрив го опровергаваше, а опозицията в парламента поиска незабавната му оставка.

При последния взрив отлетя в небитието колата на председателя на окръжния съд. Уволниха началника на полицията. Смя се с глас, когато прочете, че капитанът, нейният състудент, е седнал на шефския стол.

Изминаха два месеца, а рекетьори нямаше. Печалбата набъбваше.

Една сутрин телефонът в магазина иззвъня.

– Здравей! – беше непознат глас.

– Кой се обажда? – попита уплашено и понечи да затвори.

– Е, не ме ли позна. Преди няколко месеца се видяхме.

– А, извинявай, ти си се издигнал! Честито! – каза на капитана, нейния състудент.

– Как си? – попита той  и се засмя.

– Как да съм – влача хомота на свободното предприемачество! – отговори му.

– Как е малката? Продава ли?

– Отменя ме винаги при нужда. Защо питаш?

– Тогава би могла да минеш да пийнем по едно?

– Да пийнем – съгласи се тя.

– Какво ще кажеш за днес, например, пак там, където бяхме миналия път, в шест?

– Няма проблем, чао!

Нарочно закъсня с петнадесет минути. Той седеше на същата маса, вдигнал пред очите си списание “НЮЗУИК”. Приближи се и видя, че на масата пред него има цяла купчина вестници и списания – само чужди.

– Здравей! – седна и кимна към купчината. – продължават да те снабдяват с четиво!

Той затвори списанието и посочи чашата с коняк.

– Поръчал съм я за теб.

– Благодаря – метна крак връз крак и усети със задоволство как погледа му да се плъзга по бедрата й. Запали цигара и се усмихна.

– Как така се сети за мен?

– Служба. Трябва за голямо мое съжаление и на нея да обръщам внимание – въздъхна и надигна чашата си. – Наздраве!

Тя отпи и каза:

– Е, сега си шеф. А ще ми обясниш ли какви бяха тези фойерверки? Голям екшън, нали? – и го погледна дяволито.

– Да. Ама филмът свърши. В джоба ми е заповедта за арестуването ти. Но нека пийнем преди това. Да поседим като пред път, както казват руснаците – и я загледа изпитателно, леко иронично.

Тя мълчеше, не издаде страха, който я сграбчи и едва не я задуши.

– Оказа се, че една жена е в състояние да подлуди цял град. Правителството се събра на извънредно заседание, парламентът обсъжда положението в нашия град. Ти завъртя на пръста си престъпници, полицаи, печени криминалисти, политиците – каза го с възхищение.

Усмихваше се презрително.

– Най-напред установихме, че бомбите, които се взривяват, са ръчно производство. Един химик, дори с мъка вързал тройката, ще се справи, а ти завърши с отличие, ако не се лъжа. Имам познати в престъпния свят и ги следях отблизо. Те бяха шашнати! Най-напред всяка от групите отмъщаваше на покровителите на другите. Сетне им светна, че някой се е вклинил между тях и ги играе. А това беше ти! – капитанът внезапно се разсмя. – Знаеш ли? – докосна ръката й замислен. – Сетих се за един пасаж от Алексей Толстой в “Ходене по мъките”. Описва си гражданската война в Русия и вметва – изведнъж, незнайно откъде се появиха “зелени”. И белите, и червените бяха стъписани. Но бързо се окопитиха, обединиха се, унищожиха “зелените” и пак продължиха да воюват помежду си. Хитро, а?  – изхили се той и отпи. – Ама аз се отплеснах. Да приключа с твоя случай – установих с какво се е занимавала първата жертва, от която тръгнаха нещата, някой си Жоро. Събирал парите от магазините, а твоят е попадал в неговия район. Ти си го очистила, а останалото свършиха глупаците. Не си ли съгласна? – пак докосна ръката й.

– Елементарно, господин капитан, твърде елементарно – отговори тя.

– Предлагам да пийнем още по едно – предложи капитанът самодоволно усмихнат и оправи вратовръзката си. – Там, където ще ти се наложи да пребиваваш в близките часове и години, не сервират коняк, мила!

– Първо ми кажи колко е часът – прошепна тревожно тя.

– Седем без пет – отговори той. – Защо?

– Няма време за още по едно. Освен ако пиеш на екс – и на устните й кацна най-пленителната усмивка, на която бе способна.

– Защо да няма време? Мисля, че ти обясних достатъчно ясно! – повдигна строго вежди капитанът.

– Ела по-близо – повика го с пръст и когато той приближи лицето си до нейното, тя зашепна, – защото точно в седем ще избухне поредната бомба! Тук!

Той отскочи назад и опря гръб в стола си. Обходи светкавично с поглед заведението – беше претъпкано. Взря се в часовника си – още две минути!

– Ти луда ли си? Виждаш ли колко народ има! И себе си ли ще убиеш?! – устните му трепереха от вълнение, а може би и от страх?

– Да, но и тебе ще убия, скъпи! – допълни с безразличие тя.

– Но... – той понечи да се надигне, но тя го сграбчи с две ръце за куртката.

– Не! – каза му. – Не бягай! Заедно ще умрем! – и се усмихваше. Налудничаво.

– Но аз те излъгах, че имам заповед за арестуването ти – изговори бързо капитанът.

– Успокой се тогава. И аз те излъгах, че има бомба – ръцете й отпуснаха куртката му. Дори лекичко я приглади.

– Не ме будалкаш, нали? – протегна ръка към цигарите си той.

– Не. Стига сме се будалкали – и погали разтрепераната му ръка.

– Тогава да поръчаме още по едно – въздъхна той, извади кърпичка от джоба си и изтри изпотеното си чело.

– Да поръчаме – огледа се и като видя келнера, направи му знак за още две.

– Знам, че си ти, но това е недоказуемо – приведе се към нея капитанът. –Мисля си, ами ако беше завършила атомна физика?!

Избухнаха заедно в залп от смях. От съседните маси се извърнаха към тях.

Когато се прибра, Моника бе заключила магазина. Качи се и като не успя да намери ключа за апартамента из джобовете си, позвъни. Моника отвори широко вратата и я пропусна да влезе. Изчака я да съблече шлифера си и двете влязоха в хола.

– Хайде бе, мамо, поне да се беше обадила по телефона, че ще закъснееш. Помислих, че са те арестували – изрече детето.

– Какви глупости дрънкаш? – попита сопнато тя.

– Е, мислиш си, че нищо не разбирам ли? – погледна я изпод вежди Моника. – Ти си лягай, че утре трябва рано да ставаш.

И излезе. Тя не вярваше на ушите си.

Просна се на дивана, зави се с губера и измърмори:

– Американците са виновни. Освободиха ни, сега се чудим какво да правим...

И заспа.

* * *

Тълпата отстъпи пред него и той пъргаво заизкачва стълбите. Фоторепортерите и операторите снимаха мощния му гръб. Мина през черната дупка, където е била вратата.

– Много майсторски са поставили взрива. Такова завихряне се е получило, че майката и детето сякаш са минали през месомелачка – докладваше лейтенантът.

– А някакъв начин да докажем кой е извършителят? – попита капитанът, шеф на полицията.

– Никакъв! Съседите мълчат като риби. Освен ако някой реши да си признае – каза лейтенантът и смигна на капитана.

– Като приключиш, веднага ела в кабинета ми – усмихна се ласкаво капитанът и тръгна към изхода.

Там вече го чакаха репортерите. Каза им приятелски:

– Заповядайте днес следобед, в пет, в кабинета ми. Ще има интересни новини. А сега, довиждане. Чака ме много работа.