Който иска да стигне до селцето на Паскал, трябва да измине пътя от градчето до него.
Пътят се вие като змия.
Не е ясно защо.
Няма нито планина, нито скала, която да му пречи.
Нито пък друго препятствие.
Никой не знае защо се вие.
Казва се - "така е от памтивека".
Какво е "памтивек", също никой не знае.
Допуска се, че е нещо изначално, което е забулено в мъгла и не може да се оспорва.
Няма логично описание на "памтивека" и никой не може да го даде. Всъщност не се и мъчи.
Хубавото на "памтивека" е, че не се нуждае от никакви обяснения или описания.
Достатъчно е да го споменеш.
"Така е от памтивека" тук служи като универсално оправдание за всичко, което не се знае или не може да се обясни.
Който върви по пътя, стига до моста пред селцето.
Мостът все е съборен и дори най-старите жители на селцето не си спомнят някога да е бил здрав цяла година.
През май госпожа Клаперман докарва с камион хуманитарна помощ и тогава военните строят понтонен мост.
За да не се излагаме пред Европейската общност.
После военните си прибират моста, а госпожа Клаперман се връща и сезира Европейския фонд за развитие.
Европейският фонд непрекъснато отпуска средства за нов мост, но те изобщо не напускат самата европйска общност.
Отиват за консултанти и експерти по проекта.
Онова, което стига до селцето, е достатъчно само за да се закупят едни кокили.
Но кокили всеки си прави сам и преминава с тях реката, от памтивека тука никой не купува кокили.
По-възрастните преминават върху бивол. Биволът е спокойно и сигурно животно и е много удобно за преминаване на река.
От декември до април не ти трябва и бивол.
Реката замръзва и всеки гледа да премине тогава.
Преминава колкото може повече, за да не преминава през лятото.
Преминеш ли реката, влизаш в селцето.
То не е богато на забележителности, освен единствения в света музей на мотиките.
Уредник му е Паскал, той го е и създал, защото по света показват само съкровища, златни съдове, мечове и накити.
Няма нито един постоянен музей на мотиката.
Музеят е много интересен и сигурно много хора по света биха дали мило и драго, за да го посетят.
Но за да стигнат, трябва да преминат завоите по пътя и после с кокили през реката.
Затова хората по света предпочитат да гледат съкровищата на маите.
Така изглеждат нещата и ако Паскал беше Господ, щеше да нареди света по съвсем друг начин.
Но той не може и да мечтае за такова нещо.

Литературен клуб | Станислав Стратиев