Ана Топалджикова: В последните години ти живееш и пишеш във Виена, посещаваш България от време на време. Каква е театралната ситуация у нас, гледана отвън?

Станислав Стратиев: Картината е противоречива, от една страна, могат да се видят много добри спектакли, макар и малко на брой, с издържани всички компоненти на високо равнище, цялостни,  даже бих казал концептуални, от друга - множество равни, дежурни, някак си автоматизирани представления, направени просто защото това ни е професията и играни пак по същата причина. Дори когато не са слаби, те деморализират и пораждат, поне у мене, въпроси относно необходимостта от тяхното съществуване. А ако са направени с претенции, най-често са много изнесени напред в авангардизма (епидемия, която друса театъра ни от десетина години), тогава нещата стават направо смешни. Отчайващо смешни, защото е хвърлен талант и труд на вятъра. Още прави впечатление, че с малко изключения, театрите нямат кой знае каква очертана физиономия или платформа - всички играят всичко по всякакъв начин. Навсякъде, общо взето, едни и същи автори, в повечето случаи набутани в коктейл от режисьорите, които като правило правят композиции от когото им хрумне, без това да ги тревожи ни най-малко. Това е друга епидемия, която владее театъра ни и която, не знам защо, ми напомня с нещо за действията на варварите, които нарязвали храмовете, за да правят чешми за конете си. При всички уговорки, че изкуството е и революция, насилие над вече съществуващото, при всички сваляния на шапка на постмодернизма и себеизразяването по всички възможни начини, при адмирациите на дисекцията и аутопсията като методи в театъра, на разлагането и разчленяването и иронизирането на класиката и съвременността, искам само да отбележа,  че нещата са като при Мечо Пух. Едни могат, а други - не. Онова, което правят Пикасо, Дали или Кандински, други просто не могат да го правят, независимо че привидно постъпват по същия начин. Както винаги, няма ограничения, ограничението е естетическият резултат. По-тревожното в случая е, че нашият театър постепенно отвиква да изиграва една пиеса от начало до край, психозата е, че това е овехтяло и отдавна изхвърлено на боклука. Като всяка малка и провинциална култура и ние сме винаги в най-първите редици на най-постмодерното и пост-пост-аванградното. Фетишизирайки, както огледалцата и герданите с мъниста, които Кук носи на местното население, някои фестивали и театрални срещи в чужбина, единственото предназначение на които е, както казва Иван Станев, да са един супермаркет на всичко, което го има. И да раздвижват средствата, отпускани за култура в съответните страни. А иначе театралната ситуация като цяло е малко унила, сива, малко вяла, това сигурно се дължи и на неустановеното положение, в което се намират театрите, плод на нещото, което преди го наричаха театрална реформа, а сега не знам как го наричат, може би филоксера или мана, все едно, но чиито поражения са очевидни. При сегашното положение на театрите, със средствата, абсолютно символични, които държавата отпуска и които се разпределят също символично, при оттеглянето на държавата от културата въобще, което никъде го няма, дори и тази театрална ситуация е цяло чудо.
Може би характерът на театралната ни ситуация изглежда така и заради публиката, прави ми поразително впечатление, че зрителите присъстват на спектаклите някак вяло, именно присъстват, докато по-рано участваха по някакъв начин, въодушевяваха, придаваха и тежест, и значимост на театралното събитие. Не знам защо, но не мога да се отърва от чувството, че има едно снизходително до известна степен присъствие. Това от една страна, а от друга - една умърлушеност. Естествено, публиката я гази филоксерата на другата, държавната "реформа" и не можем да очакваме, че тя ще е бодра и възторжена, просто ми се иска да видя една по-голяма ангажираност, начало на диалог. Това са мечти на човека от театъра, сигурен съм, че мечтите на човека от публиката ще са съвсем други и не толкова приятни за нас.

Ана Топалджикова: Какво е отношението между театъра и националната драматургия в Австрия?

Станислав Стратиев: Там няма отношение, има отдавна установена практика, изпробвана през годините - без национална драматургия няма национален театър. Към театъра там се отнасят сериозно, той не е средство да се самоопознаеш, самопокажеш, поне далеч не само това, театърът там е и народопсихология, и националната литература, и националният живот, и част от политиката на съответното правителство, и част от бизнеса, и още много други неща, които създават базата и основите на една нация. Той никога не е оставян в ръцете на групичка самовлюбени егоисти, които го използват за лична употреба. Без да претендирам, че го познавам изцяло и в детайли, имам представа от театралния живот в Англия, Франция, Германия, Австрия. И мога да говоря за тях. Театралната традиция и театралната политика в тези страни винаги се е основавала на националната драматургия. Може да се каже, че седемдесет, а някъде и повече процента от заглавията в афиша са от авторите в съответната страна. В Англия, като правило, почти не се играят чужди автори - Чехов, малко Олби или друг американец, малко западноевропейци, и то в определен театър, и това е всичко. Изключенията само потвърждават правилото. В този смисъл бих искал да подчертая един странно подценяван факт у нас - независимо в какви театри и за колко време са играни пиесите на Христо Бойчев и Румен Шопов, самите спектакли и отзивите в авторитетни вестници са огромен успех за авторите и за българската драматургия. В Австрия положението е почти същото - класици, Йелфриде Йелинек, Бернхард, Турини, австрийски съвременници и млади драматурзи. Не е чак като в Англия, но националната драматургия преобладава категорично. В Германия положението е подобно, Франция е най-разкрепостената в това отношение, но без да подценява или забравя националната си драматургия, там тя има господстващо положение. Затова театърът в тези страни е институция - като кралското семейство, като заводите "Сименс", като френското вино.
При нас българската драматургия много оскъдно присъства в театрите. Понякога имам чувството, че сме Англия, само че обърнати с краката нагоре. Не става въпрос да се играят слаби пиеси само защото са български, говорим за липса на театрална политика, на театрална далновидност, за липса на усилия българската драматургия да бъде показвана по-широко, да бъде мотивирано създаването на нови пиеси, на нови автори. За липса на внимание от страна на водещите режисьори и театри, най-накрая за липса на съзнание не, защото всички го съзнават, но на убеждение, че без национална драматургия няма национален театър. А без национален театър няма нация. Не само без театър, но театърът плътно присъства в ядрото на нещата, без които се превръщаме в тълпа, в случайно събрани на едно място хора и взаимозаменяеми сезонни работници. Или роби на ишлеме, които днес могат да шият ризи в Луковит, утре в Бангладеш, а вдругиден да събират ориз в Тайван. Знам, че е много трудно режисьорът да се изрази или да се прочуе с българска пиеса, особено пък в чужбина, знам и че половината от тях страдат от авторски и леонардовски амбиции, да не говорим за чисто финансовата страна на нещата, когато си правиш сам и композицията от петима автори, и музикалната среда, и декора, и костюмите и осветлението, и когато сам гримираш актьорите. Но си мисля, че въпреки всичко, при положение, че тези хора работят в български театри, с български актьори и най-вече българска публика, би трябвало да преодоляват по малко себе си и да отделят внимание и на българската драматургия.
Знам и че се правят конкурси за нова и за млада българска драматургия, нещата не са оставени съвсем на самотек, знам и за други усилия, награди и тъй нататък, но показателно за проблема е присъствието на българската драматургия на сцената. Поставена, реализирана, обсъдена.

Ана Топалджикова: С какво се занимаваш в момента?

Станислав Стратиев: В момента в Берлин, в театър "Кройцбергфорум", се играе пиесата ми "О другата страна",  премиерата беше на двайсет и осми април. Подготвя се постановката й във "Фолкстеатър" във Виена. Миналата година имах постановки в Белгия и Франция. Излезе и том с мои пиеси на японски, в Токио, в издателство "Кобунша". Игралният филм "Посетени от Господ" по мой сценарий, френско-българска продукция, с български и френски актьори, сниман във Франция и в България е готов, почти сигурно е, че ще участва на кинофестивала във Венеция. Режисьор на филма е Петър Попзлатев. Фестивалът е в началото на септември, след това ще могат да го видят и зрителите у нас, във Франция и Германия, и в страните, които, дай боже, да го купят. В подготовка е втори филм с Франция, но за него е още рано да се говори. Това са фактите. Разбира се, продължавам да работя по още няколко проекта, предимно филмови, в последните години стана така, че главно киното поглъща основните ми усилия.

Ана Топалджикова: Какво е, според теб, мястото на театъра в живота ни днес?

Станислав Стратиев: Това е много важен въпрос, за мене един от основните въпроси, когато човек се занимава с театър и с изкуство въобще. Да, по времето на Методи Андонов, времето на бляскавия период на Сатиричния театър, онова, което ставаше в театъра беше близо до идеала. Ако не и самият идеал. Ярките спектакли, виртуозно изиграни, се срещаха с една възторжена и разбираща публика, в салона ставаше нещо, осъществяваше се оная магия, онова единение, което, така мисля, е главната цел на театъра. Мога да кажа, че тогава Сатиричният театър беше институция, не беше само театър, беше изразител именно на настроенията, на проблемите, на мечтите и на интересите на българите. Затова го обичаха, затова се редяха от ранни зори пред касите за билети, затова в него никога нямаше свободни места. В известна степен, разбира се, на съвсем друго равнище, това се повтори и през седемдесетте и началото на осемдесетте години, вече не така бляскаво и зряло, но силно и запомнящо се. То се случи и в други театри, това беше един златен период за българската драматургия, за нейните първи автори. Когато сега си мисля за тези времена и за причините, не мога да не изкажа твърдото си убеждение, че освен всичко друго, в основата на явлението беше разбирането за театъра като за изразител на националния живот, на онези нови идеи, които все още плахо се показаха в обществото, на онези мисли, които малко хора се осмеляваха да изрекат на глас. Театърът мислеше за човека и човекът мислеше за театъра. Разбира се, оттогава изтече много вода, времената се променихау, и хората се промениха, и хората се промениха, и театърът се промени. Но все ми се струва, че заедно с това да бъде лаборатория, да бъде място за естетически и психологически търсения, да изразява представата и подсъзнанието на своите автори за света и за човека, театърът би могъл да бъде и мъничко място, където може да се води диалог, където човекът да чува своите мисли, свите въпроси, да мисли и да се включва в онова приключение, на което го кани театърът. Не един безкраен, макар и бляскав, гениален, постмодерен и какъвто щете, монолог, а мъничко и диалог. Сигурен съм, че тези мои мисли звучат може би много архаично. Но съм сигурен също, че големият театър, силният театър, истинският съвременен театър, който се играе в големия свят, е точно такъв. Сигурен съм, защото го гледам.