И кой изобщо казва, че 1300 години са кратка история?

Защото истината е, че българите са влезли в аналите на световната история, образно казано, през криминалната хроника.

Да си представим събитията около паметната 681 година. Появяват се отнякъде българите на Аспарух на византийските покрайнини и казват на ромеите: така и така, идваме да ви охраняваме. Значи, вие си плащате всяка година, а ние се заселваме тука и ще ви пазим от други такива племена като нас... Византийците обаче, на които не им било за пръв път да ги рекетират по този сценарий, казали твърдо – йок, аман от вас, махайте се и без повече приказки. И не само това, ами проявили чудовищно неуважение – пратили срещу Аспарух войска. Но Аспарух добре знаел желязното правило в охранителния бизнес: бий, за да те уважават! И ги бил! И почнали да го уважават – в смисъл разбрали, че се налага да плащат, ако искат да си гледат рахатлъка в Цариград.

Всъщност по онова време този охранителен подход към действителността е бил обичайна практика. От същата тази византийска империя по различно време са събирали охранителен рекет и авари, и хазари, по-късно печенеги и други по-дребни народи, народчета, племена и групировки. Агонията на Западната Римска империя е непосредствено свързана с "охранители" от типа на хуни, готи, вандали и други, които, тъй да се каже, изохранявали Рим до смърт. Това се признава и от сериозните историци, дори от българските такива, само че нашите, от излишна скромност или нещо друго, все забравят да ни поставят в графата на прехранващите се от рекет народи. А не бива така! Защото в списъка на народите и групировките, обсаждали по различно време Цариград с искането да им бъде платено, за да се махнат оттам, българите без никакво съмнение заемат най-челно място, изпреварвайки всякакви там готи, печенеги, авари и руснаци.

Но да се върнем към нашата история. Всъщност именно от този пръв акт на рекет спрямо Византия е прието, че води началото си българската държава. Произволността на тази отправна точка е очевадна – сякаш дотогава славяни и прабългари не са имали никакви властови структури... Ние подозираме, че в дъното на това произволно начало стоят причини от чисто формален характер. Например най-вероятната: за да оформят счетоводно плащането на рекета, бюрократите от византийската хазна са поискали, казано на съвременен език, групировката на Аспарух да се регистрира като юридическо лице – охранителна фирма. В противен случай напълно е било възможно някой склонен към далавери провинциален чиновник да измъква от хазната пари за несъществуващи охранители и да си ги прибира в личния джоб – както впрочем, въпреки всички предпазни мерки, се е случвало неведнъж във византийската история... И така, 681 – това е годината, в която византийската бюрокрация е узаконила, под натиска на фактите и подкупите, съществуването на България като държава от охранителен тип някъде на северните граници на империята с произтичащите от това солидни суми, ежегодно напускащи хазната в нейна посока.

Охранителните отношения между България и Византия се запазват, в една или друга форма, чак до края на Първото българско царство. Неведнъж ромеите са опитвали да се правят на разсеяни и да не плащат рекет, но всички такива опити неизменно са свършвали с нахлуване на ханските войски почти до самия Цариград, с изплащане на задлъжнелите суми, с измъкване на нови такива и с преотстъпване на поредното парче територия. Христоматиен пример е походът на император Никифор, който свършва с разгром и с поредната поява на наша войска под стените на Цариград; от неуврялата тиква на императора пък хан Крум си направил обкована със сребро чаша, от която си пиел уискито.. о-оп, увлякох се, не уискито, но каквото там му се е пиело – пиел го.

Интересно ще бъде да погледнем от нашата охранителна гледна точка към друго важно събитие от онова време – покръстването на българите. В термини от днешния ден, принадлежността (тогава) на един владетел към християнската църква е било знак и за принадлежността му към тогавашното (най-цинично казано) "отворено общество", към кръга на "избраните". За езическите владетели от онова време основен мотив за приемане на християнството (ако не броим парвенюшкото желание да се намъкнат във висшите кръгове) – това е същият неизлечим порок, заради който сега нашите политици се мъчат да ни прикачат към Европа и към споменатото вече отворено общество: неудържимата страст към командировки в чужбина за сметка на страната-домакин. Да поясним тази своя извънредно важна теза. Едно е, когато можеш да се появиш пред Цариград само с цялата си войска, и независимо от цялата войска хората на императора те гледат сякаш дори не си човек, а природно бедствие (макар че в известен смисъл това си е съвсем така) – и съвсем друго е, когато най- официално те канят за всеки по-голям празник и/или световна икономическа конференция, и те посрещат с всички церемонии, с оркестър, червена пътека и телевизия. Приемането на християнството, казано на цветистия език на нашето време, това е все едно да се трансформираш от охранителна фирма в застрахователна. Тази трансформация се съпътства с голям рекламен шум и квазиблаготворителни акции, и на практика бележи една съществена криза в идентичността на бившия рекетьор, вече пълноправен член на висшите кръгове.

Така или иначе, Борис става княз, а България сменя охранителния път на развитие със застрахователен. Всичко върви добре, отделните рецидиви на охранителното минало са потушени в зародиш от цар Симеон, пак той измъква от Византия невиждани в застрахователната история суми. Но после нещо в машината почва да скърца, извоюваната с труда на бухалките слава и престиж сякаш се изпаряват, и въпреки опитите на цар Самуил да възроди силовата слава на страната, всичко тръгва надолу. В групировката се пръкват предател след предателя, Василий Българоубиец пленява и ослепява почти цялата Самуилова армия от труженици на застрахователния фронт, и България е принудена да прекара почти два века под византийски стикер.

Разбира се, през тези два века доста пъти отделни местни силови босове са опитвали да се отцепят от шапката на византийците. Това обаче се удава чак на братята Асен и Петър, чиято Търновска групировка дава началото на Второто българско царство.

За Второто българско царство дори няма какво интересно да кажем. Средновековие, рекет, ту ние тях, ту те нас, докато накрая идват османските турци, удрят с бухалката по масата и прекратяват това безобразие: няма, казват, хък-мък, всички минавате под наш стикер и туйто.

Започва турското робство, известно още като османско присъствие.

Няколко думи по въпроса дали е робство или присъствие. Тук, разбира се, въпросът е в гледната точка – дали на онзи, който присъства, или на другия, когото го присъстват. Нашето мнение по темата е такова: отношенията между българи и турци, казваме ние, в онези времена са били нещо като тези между новобранци и "стари пушки" в казармата.

И наистина – българите, формално погледнато, не са били безправни, но пък неформално погледнато... Идва османлията, яде ти баницата, пие ти ракията, ако има мерак – подбарва женското месо в къщата, и накрая иска "диш парасъ", зъбен данък, че си е хабил зъбите. Дали е искал и х... данък, ако ти е опъвал жената, не е известно... А ти, ако си нямаш работа, иди се оплаквай – беят толкова и ще те слуша, най-много да те награди сто тояги на голо.

Именно в тази ситуация на вечно "новобранство", в което е бил изпаднал българският народ, бавно се възраждат старите охранителни традиции, останали ни още от Аспарухово време. Да, ние говорим тъкмо за това, което в учебниците наричат "Възраждане", и по-специално, за "народните закрилници – хайдутите" и национално-освободителното движение.

Че хайдушките чети са всъщност силови групировки, знаят или се досещат всички. Пък и всичко при тях е ясно като бетонна площадка. Събира се чета, завардва я някой балкански проход, я някой път в по-гъстия край на гората, и събира рекет от всички минаващи търговци и по-заможни хора, а понякога и от цели кервани, стига ония да не ги превъзхождат в жива сила и въоръжение. От време на време, като се събере по-голяма чета, слизат на гости при някой селски чорбаджия и не си отиват оттам, докато не изръшкат всичките му кесии с алтъни, независимо къде ги е скрил, закопал или зазидал... Акциите по "експроприация на експроприираното" изкусно се редуват с ядене и пиене на теферич на някоя балканска поляна – печено ягне по хайдушки, хайдушка ракия и тъй нататък.

Особено мащабни форми хайдутлукът продобива в Македония. Там във всяка котловина има град, над всеки град – войвода; и ако си по-заможен човек, само опитай да не плащаш рекет на войводата – всички възможни неприятности са ти гарантирани като изгрева и залеза на слънцето.

Но защо хайдутите са "народни закрилници"? Много просто – народът е беден, а хайдутите не нападат бедняци: от тях, първо, никаква забележима полза (все едно днешните "мутри" да обират пенсиите на бабичките – та те на едно сядане в кръчмата харчат няколко такива пенсии!). Както се казва, орлите не ядат мухи – обратното впрочем също е вярно... Освен това вестта за всеки ограбен чорбаджия-"изедник" е като музика за душата на сиромасите, и с това се снижава социалното напрежение. И накрая, сигурно е имало случаи някой измамен ратай или селянин да се е оплакал на хайдутите от местния "изедник", пошушвайки им как могат да го изненадат и оберат – а след обира после хайдутите са му се отблагодарявали, с което съвсем са се утвърждавали като кандидати номер едно за званието "народни закрилници".

Принципите на хайдушкия рекет много бързо са усвоени и от национално- освободителните комитети.

Тук първо ще изкажем една много интересна хипотеза: в историята на всички страни, изпадали някога под чужда зависимост, ролята на "национално- освободително движение" се е изпълнявала от силите на местната организирана престъпност.

Да видим какво стои в основата на тези наши съображения. За да имаме освободително движение, трябват на първо място въоржени хора, при това хора умеещи да водят силови действия. Обикновените селяни, работници и еснафи не попадат в тази категория по никакъв начин: те нямат нито оръжие, нито боен опит. Но кое съсловие, при това съсловие невъвлечено в официалната власт (за разлика от войската и полицията) отговаря на тия изисквания? Естествено - онова, което нарекохме "силови групировки", или с други думи, организираната престъпност. Тази прослойка притежава не само оръжие и боен опит – тя притежава и пари (каквито без съмнение са нужни за делото), и мотиви за борба: в случай на победа и обявяване на независимост нейните босове ще бъдат обявени за герои, от тях ще се сформира новият национален елит.

В тази схема, превръщаща престъпните сили в национално-освободителни, влизат не само нашите хайдути, но и почти всички известни от историята движения. В Ирландия и Шотландия, борили се в миналото против английската корона, това са местните кланове, занимаващи се главно с контрабанда на уиски. Съвременните примери са кюрдските и косовските партизани; и едните, и другите се занимават с наркотрафик и най-откровен рекет над сънародниците си, като по невнимание наричат този рекет "данък" (или може би официалните власти наричат събирания от тях рекет "данък"?). Баските, корсиканските и бретонските сепаратисти, ИРА, доскоро и палестинското движение ООП – всички те са израсли на основата на местната организирана престъпност.

Нека обаче се върнем към нашето Възраждане. С хайдутите и войводите въпросът е ясен. Но практически същото е в сила и за тъй наречените хъшове (периодично изнудващи за пари българските емигранти в Букурещ), и дори за комитета на Левски! Самият Левски, след като е бил заловен, е съден далеч не за антитурска дейност, а за убийството на някакъв чорбаджийски слуга по време на нещо, което поразително напомня рекетьорска акция: няколко въоръжени мъже по късна доба идват на гости на чорбаджията, за да му искат пари за комитета. В съдебните протоколи от делото думата "рекет" не се среща само заради пълното й отсъствие в тогавашния български речник. В контекста на тези мисли прочутият обир на турската поща от Димитър Общи вече съвсем не изглежда като някакво нарушение на революционната етика – а обратно, като редови епизод от "бурбъта"; лошата си репутация Димитър Общи дължи не на обира, а на това, че са го хванали, и още повече – че е издал на турците организацията и нейните босове...

Не ни разбирайте погрешно. Ние не твърдим, че освободителното движение е било нещо "лошо", престъпно. Обратното: ние смятаме, че ако не беше организираната престъпност под формата на хайдути, хъшове, комити и други, България щеше да види освобождение през крив макарон. Някои ще възразят, че комитетът на Левски всъщност е бил само една фикция, че през целия път от Ловеч до София арестуваният Левски е бил пазен само от две заптиета и не са се намерили пет човека българи да го освободят; ще кажат, че Априлското въстание е било отчайващо слабо, може би най-оперетното в цялата европейска история; че когато четата на Ботев е минавала през селата по пътя си, хората са се криели по мазетата и плевните... Всичко това е абсолютно вярно. Фактът, че България все пак е била освободена, може да се обясни само с интересите на Русия и най-вероятно с предположението, че нашите революционери са изпълнявали агентурно задание на руските спецслужби: да се вдигне въстание, че после да последва потушаване и да се постави въпросът за "правата на човека" като повод за война с Турция. (Също както сега албанските партизани в Косово изпълняваха поръчка на щатските служби – започва се "бурбъ", сърбите отвръщат, след което в името на правата на човека НАТО може да хвърля колкото си иска бомби върху Сърбия.) Но дори ролята на нашите "революционери" да се е ограничила само с това агентурно задание – все е нещо, нали после в крайна сметка ни освободиха...

Освободиха – но не съвсем: разделиха ни на Източна Румелия и други. И "групировките" се хванаха да извършат Съединението – и го извършиха.

Да вземем фигурата на Продан Тишков-Чардафон. В Габрово, където днес футболният отбор носи името на този "деец", хората съвсем направо твърдят, че Чардафон е първият рекетьор в новата българска история. Той е завардвал проходите в Балкана, задържал е там търговските кервани и им искал пари – казват, че ги искал за Съединението. Ние ще си позволим едно леко съмнение в тази версия: взимал пари, добре, но само за Съединението ли? Не ни се вярва. Познавайки добре силовите групировки в днешния им вариант, по- правилно е да мислим така: Чардафон е взимал пари, защото са му давали, пък Съединението е намазало покрай тая работа между другото; Чардафон, тъй да се каже, го е спонсорирал – както днешните борци спонсорират примерно футбола. По въпроса дали Чардафон е спонсорирал Съединението само защото по онова време футболът не е бил познат у нас и е нямало нищо друго за спонсориране, ние тактично ще си замълчим.

Така или иначе, Съединението става факт благодарение на парите и хората на Чардафон; неговата групировка играе най-главната роля в събитията през онази 1885 година.

Но най-ярко и могъщо присъствие измежду всички силови структури в новата ни история имат македонските комити – сигурно заради превратната съдба на този балкански край.

Докато Македония е под турско владение, всичко върви като преди – войводите събират данъци, раздават правосъдие, вдигат въстания, а ВМРО е почти като "държава в държавата". Класически примери за "освободителна" дейност – отвличането на американката мис Стоун и солунският атентат срещу "Отоман Банк". След балканските войни и двете национални катастрофи обаче Македония е разделена, а ВМРО се разцепва на крила и крилца ("ванчевисти", "протогеровисти" – съвсем като генчовистите и пенчовистите от един разказ на Чудомир); крилата пък започват помежду си истинска гангстерска война с най-кървави и злодейски убийства... В Пиринска Македония през 20-те години на практика няма държавна власт – с всичко се разпореждат войводите, дори събират "данък" като през турско време, а държавните чиновници са напълно безсилни. Македонски чети участват във фашисткия преврат през 1923 година, македонски четници убиват Стамболийски. "Бог прощава, ВМРО – не" – наистина показателен девиз!

Приемането на знаменития "Закон за изтребление на разбойниците" през 1924 година е свързано съвсем не с комунистите, както си мислят някои. Този закон е бил насочен именно срещу ВМРО, и не само за да се спаси държавната власт, а и заради заплахите от страна на Югославия, че ако четите на ВМРО продължат да влизат масово в тяхна територия откъм Пиринския край, сръбски войски ще окупират България. (Напомняме, че ние тогава, съгласно Ньойския договор, сме били практически лишени от армия.) Така или иначе, схватката между войводите и държавната власт по онова време е наистина епична, и властта успява да се наложи чак след преврата от 1934 година, когато ВМРО е временно забранена заедно с всички други партии, а стотици нейни членове в Пиринска Македония са арестувани от полицията, бити и съдени по най- различни обвинения – обикновено от чисто криминален характер...

Възниква съвсем ясното впечатление, че ВМРО се държи като "държава в държавата" винаги – и при османската власт, и в окупираната от сърбите Вардарска Македония (защото режимът там между двете световни войни е бил на практика окупационен), и дори в останалия в пределите на България Пирински край. Някои невнимателни "македонолози" могат да стигнат до примамливия и погрешен извод, че режимът в Пиринска Македония също е бил окупационен, а македонците са съвсем отделна нация от българите. Всъщност нищо такова няма: същите "комити" от ВМРО, които през 20-те и 30-те години са събирали рекет в Пиринско и са подхождали към чиновниците кога с бой, кога с подкуп, съвсем ясно и недвусмислено са казвали, че са българи. Но продължават да си действуват като силова групировка! Между другото, това поведение също има аналог в световната история: тайните вудуистки общества в Хаити, които са играли главна роля в освободителната борба на острова, след извоюване на независимостта продължават да си функционират като паралелна власт, много сходна с мафията.

За разлика от Аспаруховите времена, историята на нашия неофициален рекет след освобождението е къде-къде по-богата от тази на официалния. И изобщо, старите традиции да "охраняваме" всички съседни държави никак не успяват да се възродят. Двата последни опита да се правим на най-големите охранители на полуострова завършват с поражения в Междусъюзническата и Първата световна война война и сътветно с два броя национални катастрофи. След това със свой стикер се явяват у нас фашистите, после съветските комунисти, в чиято мъртва застрахователна хватка строихме развит социализъм 45 години и от която се измъкнахме само защото те (комунистите) решиха, че вече няма далавера в тая работа и поетапно се самоликвидираха. Последва страшен, но славен период на масова самодейност по места, когато броят на силовите групировки на глава от населението скочи до немислими за цялата наблюдаема вселена висоти... Неочаквано обаче на мястото на изпадналия от историята СССР се обявиха нови външни сили, при това сили доста могъщи, които веднага и недвусмислено ни дадоха да разберем, че са решили да ни "охраняват" и че няма накъде да им бягаме. Тези външни сили са две, едната ни "курира" икономически, а другата – политически и военно. Става дума за Международния валутен фонд и НАТО.

Най-куриозното е, че от гледна точка на тези организации България не представлява почти никакъв практически интерес: и пазарът ни, и финансите ни, и военното ни значение в момента клонят към нула (спрямо световните мащаби, разбира се). Но въпреки това са се вкопчили в нас и нямат никакво намерение да ни пускат! (Аналогът ще бъде, все едно някоя наша мутра, с БМВ и мобифон, рекетира бабичките от блока да му дават процент от пенсията...) Това може да се обясни или ако предположим, че в МВФ и НАТО не знаят какво вършат (което е много вероятно), или че се занимават с нас само от чист педантизъм, а също така за да не се създава прецедент – държава, некурирана от никого...

Така или иначе, в края на този текст, изхождайки от славната и страшна наша история, ще ни се наложи да дадем и някои директиви за бъдещото развитие на нашите силови групировки.

Най-интересната перспектива е – как те могат да се превърнат отново от отрицателни в положителни герои, от рекетьори в народни закрилници (като хайдутите през турско време)? Тук решението е да се внуши на масите, че властта в България е чужда, че сме под робство; ако изходим, че най-мразен у нас е МВФ и валутният борд, една много подходяща конструкция е изразът "валутно робство". Тогава борците ще станат съответно борци срещу валутното робство, ще се обявят и "народни закрилници" с всякакви стикери – а може би дори и Таен централен революционен комитет (контролиращ проституцията и наркотрафика)... Друга интересна перспектива е да искаме от НАТО пари в брой, за да се присъединим към него, както и при всяка молба за въздушни и/или други коридори. Например – за да минат отгоре ни самолетите с бомби за Сърбия, искаме 5 милиарда долара. За да минат танкове и войски – 15 милиарда. Ако ония възразят, може да им се напомни, че ако не ги пуснем, войната им може да се закучи и разходите да набъбнат не с 5 и не с 15 милиарда, а дявол знае с колко... Пък дори да не ни дадат толкова – важното е да стане пазарлък. Нали колкото по-големи цифри чува от теб американецът, толкова повече почва да те уважава.

А да ни уважават трябва. Може да не ни обичат – но да ни уважават.

Както през 681 година византийците изведнъж са зауважавали нашите прабългарски предци, героите на охранителния труд начело с хан Аспарух.

Юли 1999 г.