ИСТОРИЯ НА КАЛЕНДАРИТЕ
Колко дни има в една година?
Не се опитвайте да кажете 365 или 366, защото ще сбъркате, ако не знаете, че небесната механика не обича целите числа. Годината съдържа точно 365,242198 денонощия или приблизително 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Какво са 5 часа за една година? Почти нищо - ще си помисли всеки, който не познава историята на календарите. Но чуйте само колко неизброими главоболия са донесли на астрономите "небесните дроби" и несъизмеримостта на денонощието и годината. Макар че още в древността хората опознали движението на Слънцето, Луната и звездите, те все пак не успели да създадат точен календар. А дали нашият съвременен календар е достатъчно точен и безупречен? Не се ли нуждае от поправка? Дълга, много дълга е историята на календарите, защото най-старият календар е връстник на най-древната цивилизация на Земята.
ПЪРВИТЕ
"Всяка сутрин бронзовите врати на изток се отварят, Шамаш се изправя зад планините и прогонва мрака. Вечер Шамаш си отива от небето през западните врати, за да се върне отново на сутринта, пак от изток, и светлият ден да смени тъмната нощ".
Тази шумерска легенда е най-древният опит да се обясни смяната на деня и нощта. Възникнала е тогава, когато хората са осъзнали основната мярка за време - денонощието. Друга поетична легенда за вечната всепобеждаваща любов разяснява причината за редуването на годишните времена. Но красивите приказки били предназначени за суеверните и невежите. Жреците в древния Шумер ясно разбирали, че от тях се иска не само красиво да разказват, но и безпогрешно да предсказват най-важния ден от годината - времето когато започва разливът на двете велики реки Тигър и Ефрат. Природата в Двуречието била "буйна и неуравновесена". През лятото горещина и палещ зной до 50oC, през зимата - дъждове, дъждове, проливни, непрестанни, от които прогизват дори костите. А през пролетта Тигър и Ефрат като стихия повличали мътните си води, напускали бреговете, носели смърт за хората, и благодат за полята. Само нощите били прохладни и свежи, Луната прогонвала безпощадното Слънце. И нищо чудно в това, че шумерите започнали да обожествяват нощното светило. Наричали го Повелител на мъдростта, Син. Всяка нощ жреците следели изменчивия образ на божествения Син и неговото пътешествие по небето. Така открили, че от едното раждане на лунния сърп до следващото минават около 29,5 денонощия. Това била втората основна мярка за време - месецът. Всяка нощ жреците се качвали на върха на високите кули - зикурати, и от там дебнели появата на божествения Син. Щом зад облаците се покажел бледият лунен сърп, настъпвал празничен ден - раждал се новият месец. Но Повелителят на мъдростта сериозно огорчавал жреците, защото не се съобразявал с "веднъж завинаги установената от боговете" шестдесетична мярка за броене. Ако божественият Син се раждаше не през 29,5 денонощия, а през 30, колко просто би било създаването на календара! Но може ли да се спори с капризите на един бог? Все пак жреците намерили изход. Всеки месец започвал с новолуние, а за земеделските работи бил важен не месецът, а времето, когато ще започнат разливите на Тигър и Ефрат. Първото пролетно новолуние станало начало на новата година и начало на първия месец на календара. Тогава водите на Тигър започвали да излизат от коритото си и да разнасят живителната влага. След 14-15 дни настъпвало пълнолуние и спокойният Ефрат също се раздвижвал и напускал границите си. Жреците не се измамили - календарът, който създали, се оказал много полезен. По него "предсказвали" кога ще настъпят най-важните полски работи - сеитбата и жътвата. От началото на една година до началото на следващата божественият Син се раждал около дванадесет пъти. Така в Древния Шумер бил създаден ЛУННИЯТ КАЛЕНДАР. Четири хиляди години преди нашата ера. Първият! Най-старият! Но истинските мъки на жреците едва сега започвали. В шумерския календар месеците имали по 29 и 30 дни, а годината общо
354 денонощия. Какво се оказало - годината се изтъркулила, отшумял новогодишният празник, а водите на Тигър нямали намерение да мръднат от мястото си. "Очевидно календарът е малко по-къс" - досетили се жреците. Тогава със свито сърце, принудени да запазят авторитета на своето творение, те започнали да прибавят по един тринадесети месец. Наистина, тринадесет не се дели така добре на шестдесет, както дванадесет, но... нали Нова година трябва да съвпадне с разлива на великата река. Този произволно поставен тринадесети месец създал невъобразима бъркотия в объркания шумерски календар. И едва след много години и много наблюдения
ВАВИЛОНСКИТЕ АСТРОНОМИ
успели да коригират недостатъците на шумерския календар. По времето, когато Акадо-Шумерската държава достигнала най-голямото си величие, бъдещият град на градовете - Вавилон, бил незначително селище, разположено в средата на Двуречието.
През 1792 г. пр.н.е. Вавилон станал столица на новата държава с владетел Хамурапи - цар на царете, брат на бога на Слънцето и справедливостта Шамаш. Той не само сполучливо воювал, но и изкусно управлявал своята могъща държава. Дори му останало време да се заеме и с разрешаването на календарния проблем. Ето какво може да се прочете в знаменития "Кодекс на Хамурапи": "Тъй като годината има отклонения, то нека месецът, който сега започва, да бъде записан като втори улулу".
От тези думи се разбира, че месец улулу (приблизително нашият юли или август) трябва да се повтаря, но кога, през колко години, братът на Шамаш не пояснил в своя кодекс. Трудната задача на вавилонските жреци по усъвършенстването на шумерския календар не била облекчена с кодекса на Хамурапи. Оставало им сами да се заемат с изучаването на пътя на Луната по нощното небе. И вавилонските жреци дали названията на дванадесетте съзвездия, край които минавал лунният път. Тези названия са се запазили и до днес - Телец, Рак, Лъв, Скорпион и т.н.
Жреците акуратно записвали новолунията и пълнолунията. Но движенията на Луната били толкова сложни и объркани - новороденият лунен сърп се появявал ту след 29, ту след 30 дни. Лунният месец не се схождал и с основната мярка за време - денонощието. Постепенно жреците установили, че бледият лунен сърп всеки път се показва от различно място, като че ли пътешествува от едно съзвездие към друго. Колкото
и да търсели съзвездието, от което миналия път изгрявало нощното светило, не можели да го открият. "Все пак съзвездието не може да изчезне, щом е прикрепено към небесната твърдина - разсъждавали жреците. - Очевидно то остава на своето място, но не се вижда, защото залязва заедно със Слунцето". Излиза, че и Слънцето пътешествало от едно съзвездие към друго. Всеки ден по мъничко се отмествало на изток и подобно на Луната за една година навестявало всички съзвездия. Само че Слънцето правело своите "разходки" малко по-бавно от Луната. Ако денем биха могли да се видят звездите, вавилонските астроном много лесно биха съставили своя календар. Но тъй като това е невъзможно, те просто изчислявали видимия път на Слънцето сред невидимите денем съзвездия.Вавилонските астрономи пресметнали, че за един ден Слънцето прави 180 "крачки". През нощта Слънцето също прави 180 "крачки", само че под земята - или общо 360 "крачки" за едно денонощие. Не подсказвал ли сам бог по този начин, че годината трябва да има 360 дни, а нейното начало да бъде денят на пролетното равноденствие?
Минавали години, вавилонските жреци наблюдавали небесната картина и открили грешката си. Слънцето пътешествало през годината не 360 дни, а приблизително 365 и 1/4 денонощия. Но лунният календар съдържал 354 дни т.е. 11 и 1/4 денонощия по-малко. За осем години това правело точно три месеца. Значи след всеки осем години Новата година ще може да бъде на законното си място, ако на третата, петата и седмата година се прибави по един допълнителен тринадесети месец. Така в VI в. пр.н.е. вавилонските жреци успели да "сключат споразумение" между лунните месеци и слънчевата година и лунният календар на шумерите се превърнал в ЛУННО-СЛЪНЧЕВ.
На вавилонските жреци се пада заслугата и на още една, за съжаление неудобна при съставянето на календарите мярка - СЕДМИЦАТА. Те познавали пет планети - Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Всяка планета според тях била владение на определен бог и носела неговото име, съответно: Наму - бог на мъдростта, писмеността и смятането; Иштар - най-прекрасната от всички богини; Нергал - кървавият бог на войната и смъртта; Мардук - главният бог, а на последната планета се подвизавал Нинурта - богът на победата и сполучливия лов. Слънцето и Луната също били причислени към планетите и така вавилонските жреци "получили" седемте дни на седмицата. Религиозното суеверие и традицията запазили седмицата до наше време, въпреки че нейното неудобство е очевидно - не се дели нито на 29, нито на 30, нито на 31.
Астрономите на древния Вавилон натрупали много познания и постепенно ги предали на съседните арабски народи, а оттам по-късно в Древна Гърция и Рим. Но доста преди древните гърци и римляни да се включат в създаването на календара, китайските астрономи установили удобния
ДЕВЕТНАДЕСЕТГОДИШЕН ЦИКЪЛ
През 2137 г. пр.н.е. в Китай се случила непоправима беда - небето потъмняло, Слънцето се скрило, показали се звездите. Ужас обхванал народа - какво ли нещастие ще донесе това съдбоносно знамение? Царските астрономи Хи и Хо, обвинени в това, че не си гледали сериозно работата, били обезглавени. Напразно. Хи и Хо имали солидни познания, натрупани от многовековните наблюдения на техните предшественици, защото още в четвъртото хилядолетие пр.н.е. в Китай започнали да изучават Слънцето, Луната и звездите. Постепенно китайските астрономи създали свой календар, който също бил лунен и се състоял от дванадесет месеца.
Китайската Нова година започвала в деня на зимното слънцестоене. Но и пред създателите на китайския календар се изправил познатият още от шумерите проблем - дванадесет месеца по 29 и 30 дни е равно на 354. А остатъкът до 365? След многогодишни изчисления и наблюдения установили, че Нова година съвпада с новолунието през деветнадесет години, или 235 лунни месеца. Така в Китай бил приет деветнадесетгодишният цикъл - ЧЖАН. Към всеки чжан добавяли допълнителен тринадесети месец през втората, петата, седмата, десетата, тринадесетата, петнадесетата и осемнадесетата година. Този календар се оказал малко по-точен от вавилонския, но и той криел основния недостатък на всички древни календари - насъизмеримостта на лунните месеци със слънчевата година.
Според китайския календар дванадесетте месеца носели названията на животни: януари - мишка, февруари - вол, март - тигър, април - заек, май - дракон, юни - змия, август - овен, септември - маймуна, октомври - петел, ноември - куче и декември - свиня.
Въпреки че бил нееднократно усъвършенстван, китайският календар си останал докрай неточен и погрешен, защото бил лунно-слънчев календар.
ПЪРВИЯТ СЛЪНЧЕВ КАЛЕНДАР
са създали древноегипетските жреци.
Великото древно царство простирало владенията си върху огромната пустиня, пресичана от животворната лента на Нил. Естествено, животът в страната зависел единствено от капризите на могъщия Хапи (Нил). Всяка година настъпвала важна промяна в реката - тя напускала бреговете си и напоявала жадната земя. Това събитие не можело да не интересува жреците. Те още преди 5000 години забелязали, че водите на Нил се покачват в дните на лятното слънцестоене. И точно тогава, преди изгрев слънце, на небето заблестявала най-ярката звезда - Сотис (Сириус). Небесните и земните събития съвпадали - какво по-убедително предзнаменование, че лъчезарният бог Озирис скоро ще възкръсне?
"Великата Сотис блести на небето и Нил излиза от бреговете си" - този надпис може да се прочете по стените на един храм на Озирис.
Жреците се заели да преброят дните от единия разлив на Нил до другия. И блестящо се справили с тази нелека за онова време задача. След многогодишни наблюдения, записи и математически изчисления установили, че годината се състои от 365,25 денонощия! Вече можело да бъде създаден календар - ПЪРВИЯТ СЛЪНЧЕВ КАЛЕНДАР.
За по-голямо удобство при разпределението на дните, египтяните приели, че годината се състои от 360 денонощия - 12 месеца по 30 дни, а всеки месец - от три "десетдневни" седмици. Останалите пет денонощия се прибавяли в края на годината и всеки от тях бил посветен на определен бог - просто, удобно и сигурно, но... Това четвърт денонощие, което жреците пренебрегнали, за четири години се превръщало в цяло денонощие. Според календара, Нова година настъпвала, а великата Сотис изгряла на третия ден от тот. Жреците съзнавали тази нередност
, но упорито мълчали. Какво пък, нека празниците се местят, нека никой от дните на годината не се чувства пренебрегнат. Настъпила такава бъркотия в египетския календар, че единствено жреците можели да се оправят. И те ревниво пазели тайната на своя календар и всеки фараон, преди да се качи на престола, трябвало да даде клетва, че няма да прави промени в древния календар.И все пак намерил се един фараон, който дръзнал да престъпи всесилната воля на жреците. Това би Птоломей III Еверхет, който с малка корекция превърнал "блуждаещия" древен календар в устойчив, съответстващ на слънчевата година. Птоломей просто наредил през всеки четири години да се прибавя още един шести ден към последните пет от годината. Обаче упоритите богослужители успели след смъртта му да наложат волята си и да отменят "декрета на Птоломей".
С този удобен и прост календар и досега си служат коптите и етиопците. И може би това е най-съвършения и удобен календар, който историята познава.
МЕТОНОВ ЦИКЪЛ
Древните гърци също създали свой календар, за съжаление значително по-несъвършен от египетския. По-точно, в тази сравнително малка страна били създадени стотици сходни календари. Всички били лунно-слънчеви - дванадесет месеца по 29 или 30 дни. Прибавяли и тринадесети месец, но кога и къде - решавал управителят на всеки град. Ясно е колко точно са отмервали времето древните гърци! Известен ред в тази бъркотия сложил астрономът Метон през 432 г. пр.н.е. Тогава в Гърция се състояла редовната осемдесет и седма Олимпиада. Това било изключително подходящ случай да се въведе новият календар. Ето защо в Олимпия на площада поставили каменна колона, върху която били изрязани дванадесет таблици с названията на звездите и съзвездията. Това били таблиците на Метон - своеобразен вечен календар.
Всъщност показаните на народа дванадесет Метонови таблици били просто "разписание" на изгревите на най-известните звезди и съзвездия. Това бил слънчев календар с означение през какви съзвездия и в каква последователност преминава Слънцето за една година. А
тридесетте отвора встрани от таблиците представлявали дните на един месец. Достатъчно било само да се определи кое съзвездие изгрява или залязва в началото на годината, според лунния календар, и в отвора на таблицата се поставял надпис "първо число на първия месец", после "второ число на първия месец" и така до края на месеца. Месеците имали по 29 и 30 дни. На самата Олимпиада Метон подробно изяснил своето откритие, същността на което се състояла в това, че "веднъж на деветнадесет години всяко новолуние се пада в един и същи ден. Тези съвпадения се повтарят през 235 лунни месеца и ако се пресметнат всички новолуния и пълнолуния за деветнадесет години, то ще се получи вечен календар". Думите на Метон били посрещнати с всеобща радост. Кръгът, който Луната описва между съзвездията за деветнадесет години, нарекли Метонов цикъл. По същество деветнадесетгодишният Метонов цикъл бил 150 години преди това открит в Китай. Естествено, древните гърци не са могли да знаят това и с право са се радвали на своя нов календар, към който добавяли по един месец през втората, петата, седмата, десетата, тринадесетата, петнадесетата и осемнадесетата година.Метоновият календар всъщност не представлявал нищо ново, защото и той не бил лишен от известните недостатъци на лунно-слънчевите календари.
ПЪРВИТЕ КРАЧКИ НА СЪВРЕМЕННИЯ КАЛЕНДАР
"Римските пълководци са побеждавали винаги, но никога не са знаели в какъв ден се случва това" - писал Волтер. И наистина историята на римския календар е дълга и объркана, както объркан е бил и самият календар.
Легендарният Ромул, един от основателите на Вечния град, завещал календар, в който годината имала 304 дни, разделени на десет месеца. "Точността" на такъв календар е очевидна. Впоследствие митичният календар на Ромул бил сменен с друг, според който годината изоставала само с десет денонощия. За да се избегне и тази неточност, римските
жреци решили да поставят допълнителен месец, наречен Марцедоний. Но тъй като имало опасност да влязат в противоречие с боговете, които са създали дванадесетте зодиакални съзвездия, решили да поставят марцедоний с неговите 22 или 23 дни веднъж на две години, и то... между 23 и 24 февруари. И вълкът сит - и агнето цяло, хем има допълнителен месец, хем го няма - общият им брой оставал дванадесет. Този календар се отличавал и с друга особеност - всички дни от месеците имали нечетни числа - по 29 или 31. Суеверните римляни се боели от четните числа, смятали ги нещастни. Само месец февруари, който бил посветен на мъртвите, имал четно число дни - 28. Някак си неудобно било и месецът на мъртвите да има щастливо число дни. Нова година настъпвала през март. Ето и названията на римските месеци:МАРТИУС - посветен на бога Марс, който защитава мирния труд;
АПРИЛЕС - от думата "аперире", което значи "откривам" (нали през април се разлистват дърветата);
МАЙУС - на Майя, богинята на пролетното събуждане и разцъфтяване;
ЮНИУС - на Юнона, богинята на плодородието;
Следващите шест месеца носели името на поредните числителни:
КВИНТИЛИС - пети;
СЕКСТИЛИС - шести;
СЕПТЕМБЕР - седми;
ОКТОБЕР - осми;
НОВЕМБЕР - девети;
ДЕЦЕМБЕР - десети.
Единадесетият месец от годината бил владение на двуликия Янус - ЯНУАРИУС, а дванадесетият, последният, се наричал на името на бога на смъртта Фебрус -
ФЕБРУАРИУС.
С прибавката на Марцедоний нещата не се оправяли, защото ако веднъж годината имала 355 дни, то след четири години денонощията вече били 378. И докато старият римски календар избързвал, този пък бил прекалено бавен. За 30 години се натрупал цял излишен месец. Какво да го правят?
Известен ред в римския календар въвела реформата на знаменития пълководец Гай Юлий Цезар. Той се обърнал за помощ към александрийския астроном Созиген и по негов съвет прекроил месеците така, че Януариус, Мартиус, Майус, Квинтилис, Септембер и Новембер имали по 31 дни, всички други - по 30, а Фебруариус - 29. Както се вижда, Цезар не се е побоял да пристъпи древния
"суеверен закон" и пет месеца в годината имали вече по 30 дни. Цезар разсъждавал така: "Всички нечетни месеци имат нечетно число дни - 31, а всички четни - четно число дни - 30". И само късият Фебруариус нарушавал този ред. Годината имала общо 365 дни. Допълнителният ден, който се образувал на всеки четири години, Цезар решил да вмъкне на мястото на Марцедоний. По такъв начин в месец Фебруариус през четири години по два пъти имало денят 24. Цезар изместил и началото на новата година на 1 Януариус. Причината била двояка. Застанал начело, двуликият бог Янус можел спокойно да оглежда и отминалата година, и настъпващата. От друга страна, по стара традиция, новите консули и управители на завоюваните от Рим земи, встъпвали в длъжност на 1 Януариус. Могъщият Рим не бил държава, чието благоденствие зависело от разлива на една река. Цезар не посмял да смени названията на месеците, които при новото подреждане на календара изгубили смисъла си на пореден номер. Само Квинтилис, който от пети станал вече седми, нарекъл на своето име - Юлий. Новият календар бил въведен на 1 Януариус 45 г. пр.н.е. и в чест на Юлий Цезар бил наречен ЮЛИАНСКИ.Само една година можал Цезар да се радва на своя юлиански календар. След неговата смърт жреците, било от невежество или небрежност, било, за да изразят отрицателното си отношение към календарната реформа, започнали да прибавят допълнителния ден вместо на четири, веднъж на три години. Тогава се намесил наследникът на Цезар, първият римски император - Октавиан Август и възстановил юлианския календар. Август решил да увековечи своето име, и то редом с името на Юлий Цезар. Така осмият поред месец Секстилис станал месец АВГУСТ. Но за беда, месец Август имал 30 дни. Императорът отнел от Фебруариус последния ден и го прибавил към своя месец. Получило се малко неудобство - два месеца поред имали по 31 дни - нарушавал се реда на Цезар. Тогава? Много просто, нека месеците на Септембриус продължат да се редуват на четни и нечетни.
Така най-после месеците получили този брой и названия, които вече две хилядолетия са се запазили без изменения. Юлианският календар е пряк предшественик на съвременния.
В НОВИЯ СВЯТ
В Новия свят европейците се натъкнали на една цивилизация, колкото развита, толкова и непонятна за тях.
"Езичници, варвари" - наричали испанците местното население и безмилостно изгаряли хиляди ръкописи с непонятни йероглифи. Едва ли невежите конкистадори, заслепени от блясъка на златото, са можели да разберат, че изгарят истинското богатство на покорените народи - техните знания, натрупани от многовековен опит и наблюдения.
На полуостров Юкатан хиляди години преди конкистадорите културата на МАИТЕ достигнала своя разцвет. Жреците, които държали в подчинение цялата духовна и светска власт, били отлични математици и астрономи. Картината на звездното небе не представлявала за тях тайна, те първи в историята на човечеството, столетия преди индийците, открили числото нула. В писмеността на маите имало специални йероглифи, с които означавали Слънцето, Луната, планетите, Полярната звезда и съзвездията. При тази висока степен на развитие на точните науки маите, естествено, твърде рано разработили свой календар, съвсем оригинален и различен от всички познати календари.
"0.0.0.0.0.4 Ахау 8 Комху" - това не са непонятни знаци от заклинания. Това е началната дата в летоброенето на древните маи. Коя е тази дата? И до днес учените не са на единно мнение. Оспорват се две възможни дати - 12 август 3113 г. и 14 октомври 3373 г. пр.н.е. Разликата от 260 години не е съществена, по-скоро поразителна е древността на тази дата.
За щастие част от неоценимото богатство на древните маи - каменните стели, пръснати из джунглата, обвити в храсталаци, били пощадени от огъня на испанците. Именно каменните стели станали основният източник на информация за съвременните археолози. На каменните стели маите "записвали" по-важните събития в държавния живот и съвсем добросъвестно посочвали точната дата. Така стъпка по стъпка учените от XX век успели
да разшифроват сложния календар на маите.Маите имали дълга и кратка година. Дългата била за народа, а от кратката се ползвали само жреците при ритуалните обреди. Дългата година имала 365 дни и се наричала "хааб". Състояла се от 18 месеца по 20 дни, последните пет дни от годината се наричали "Вайеб" и се смятали за съдбоносни: именно затова били посветени на бога - покровител на следващата година.
Дългата година "хааб" започвала на 16 юли. Според мнението на някои учени, древните маи празнували Нова година на 23 декември, денят на зимното слънцестоене.
Кратката календарна година на маите - "цолкин" - имала твърде важно значение в сложния ритуален комплекс на маите. Тя наброявала 260 дни - 13 месеца по 20 дни.
Общо календарът на маите се делял на два цикъла - четиригодишен, в който се повтаряли названията на дните и числата на месеците, и петдесет и две годишен, който се състоял от 13 четиригодишни цикъла и обхващал период от 18 980 дни. В този цикъл освен дните и числата на седмицата, се повтаряли и числата в месеца. Всъщност 18 980 дни съдържали 52 хааба и 73 цолкина. Така се осъществявала своеобразната хармония между дългата и кратката година.
Древните маи се ползвали и от собствено издание лунен календар, в който месеците също имали по 29 и 30 дни. Всеки ден от лунния месец се означавал със съответно число, а първият ден - с числото нула. Шест лунни месеца образували лунната полугодина, след което отново започвал първият лунен месец.
В основата на всички хронологии на маите стоял денят, или какато го наричали "кин", 20 кина образували един "винал" (един месец), а 18 винала - един "тун" (една 360-дневна година). Или:
1 катун бил равен на 20 туна, или около 20 години, т.е. 201
1 бактун бил равен на 20 катуна, или около 400 години, т.е. 202
1 пиктун бил равен на 20 бактуна, или около 8 000 години, т.е 203
1 калабтун бил равен на 20 пиктуна, или около 160 000 години, т.е. 204
1 кинчилтун бил равен на 20 калабтуна, или около 3 200 000 години, т.е. 205
1 алаутун бил равен на 20 кинчилтуна, или около 640 000 000 години, т.е. 206
Тази таблица, приведена спрямо нашия календар, дава възможност да се добие представа колко сложна и оплетена е била системата за отчитане на времето у древните маи.
Най-ранният запис в земите на маите е открит в Тикала през 1950 г. Той е издълбан върху каменна стела, чиято дата, приведена към нашата календарна система, отговаря на 292 г. от н.е. Но нали е установено, че маите водят летоброенето си от около 3 000 години преди това? Къде са били маите през този дълъг период? Защо не са оставили нито един "писмен" документ?
Или може би ние недостатъчно настойчиво сме търсили следите на древните маи? Вярно е, че науката едва през последните няколко десетилетия извърши най-сериозните изследвания и открития върху цивилизацията на загадъчните маи.Жреците-маи добре разбирали, че този, който владее календара, има сила и власт над хората и природата. Те се справяли отлично със своя изключително усложнен и оплетен календар и затова безпогрешно предсказвали деня на едно или друго събитие или началото на новия сезон
. В това била силата им, невежият народ се боял от Времето и го обожествявал. Астрономите-маи съставили списък на бъдещите слънчеви затъмнения, който по една случайност е оцелял и до наши дни и поразява с абсолютната си точност. Те съумели да изчислят, че продължителността на слънчевата година е 365,2420 дни. Това е само с 0,0002% отклонение от съвременната астрономична година, което дава разлика от едно денонощие за 500 години! Именно това прави календарът на маите изключително точен. Древните астрономи от Копан, Паленке и Чичен-Ица издигали своеобразни постройки, които много напомнят съвременните обсерватории. И в тях в продължение на векове, натрупали солидни познания, които удивляват дори съвременните астрономи.НАШАТА ЕРА
Но да се върнем отново в Европа, там, където се е родил съвременният календар.
Могъщата Римска държава се нуждаела от централизирана власт, от един повелител, който да държи в ръцете си държавната и военната власт. Само всесилен диктатор можел да защити богатството на робовладелците, обхванати от ужас след двете големи въстания на Евн и Спартак. Римската република се превърнала в империя. Нейният пръв император Октавиан през 27 г. пр.н.е. получил свещената титла Август. Но единната власт не донесла единна религия в новата империя. В пъстрата и многоплеменна държава почитали и египетския Озирис, и сирийския Адонис, и фригийския Атис. Обаче тук-таме
в отдалечените римски провинции започнали да се появяват проповедници, които твърдели, че скоро ще се яви свръхестественият спасител, който чрез своите страдания ще избави всички унижени от потисничество. Страстната вяра в единствения бог разнесли и евреите, които се разселили из огромната Римска империя. Нарекли го Месия (избраник), а по гръцки - Христос. Така в средата на 1 век от н.е. се зародило християнството. 25 декември, денят на раждането на Христос, започнал да се почита като празник - Рождество Христово. И все пак един главен въпрос оставал неразрешен. Въпросът за началото на летоброенето. "За да не бъдат забравени събитията - пише Херодот - всяка година трябва да има свой пореден номер", т.е. летоброенето да води началото си от някоя строго определена дата. Всеки народ имал свое летоброене - египтяните по династиите на фараоните, гърците - по олимпиадите, римляните - от основаването на Вечния град и т.н. През 284 г. властта в Рим завзел Диоклетиан, провъзгласил се за император и с това събитие сложил началото на новата ера. Диоклетиановата ера продължила до 531 г., когато на историческата сцена се появил монахът Дионисий. Очевидно Дионисий е бил ревностен божи служител, защото не без основание решил. че никак не е уместно християните да водят летоброенето си от възкачването на престола на император, прославил се с жестокото преследване на последователите на християнската религия. Много по-добре би било новата ера да започне от раждането на Христос. Той обявил, че следващата година ще бъде не 248 от Диоклетиановата ера, а 532 от рождението на Христа. С това записал името си в историята на календарите.Естествено, това не станало изведнъж. Историците продължавали да датират събитията по годината на основаването на Рим и едва през XVIII век Дионисиевото летоброене било официално възприето и в науката.
ГРИГОРИАНСКИЯТ КАЛЕНДАР
В средата на XVI век в малко италианско градче живеел доктор Алоизий Луиджи Лилио. Той бил лекар, но в ония години специалностите не били така тесни, както в наши дни. Лекарите наред с медицината изучавали и други науки. Та нали и великият Коперник е бил лекар, а е оставил името си в астрономията. И скромният провинциален доктор Лилио се увличал от точните науки, особено от математиката. Неговият аналитичен ум и познания се дразнели от несъвършенството на юлианския календар. Наистина, на пръв поглед то не било толкова значително - за 128 години календарът изоставал само с един ден. Но през изминалите векове календарът доста се "забавил". Това било истинска беда за църквата. Според Вечните закони на Никейския събор (325 г.) пролетното равноденствие по юлианския календар винаги трябвало да настъпи на 21 март. А в средата на XVI век, когато е живял Лилио, то вече било изостанало с 10 дни. Този факт влачел безкрайни мъки за църквата по уточняването на един от основните християнски празници - Възкресение Христово.
Лилио се заел с оправянето на тази бъркотия. Той предложил да бъдат пропуснати 10 дни от календара, за да може пролетното равноденствие да дойде на мястото си - 21 март. Но това било само половината от неговата задача. Въпросът бил 21 март винаги да се запази като ден на пролетното равноденствие. Според юлианския календар, за 400 години се събирали почти три денонощия, напълно "излишни". Какво да се направи? Лилио остроумно предложил тези стотни години, , които не се делят на 400, да се смятат за обикновени - по 365 дни, докато според юлианския календар те трябвало да бъдат високосни - по 366 дни. Така 1600 г. била високосна, но по предложението на Лилио 1700, 1800 и 1
900 г. трябвало да бъдат обикновени. Така за 400 години от 1600 до 2000 година ще се пропуснат трите излишни дни, а с това и пролетното равноденствие ще запази "законното" си място.Календарната реформа на Лилио имала множество достойнства и естествено била оценена от църквата. През 1582 г. (след смъртта на Лилио), папа Григорий XIII утвърдил Лилианския календар, и , разбира се, не пропуснал да го нарече на своето име - ГРИГОРИАНСКИ. Още същата година след 4 октомври веднага следвал 15 октомври, а по-нататък всичко било ясно.
Постепенно Григорианският календар, или както го наричаме "Новият стил", бил възприет от всички държави. А когато говорим за "Стар стил", подразбираме юлианския календар.
Григорианският календар е много точен, той е само с 26 секунди по-дълъг от слънчевата година. Тази разлика е нищожна. За 3 300 години ще се натрупа едно денонощие, което означава, че едва хората от 49 век ще трябва да мислят как да коригират наследения от нас календар.