Език. Българският език е най-ранният писмено документиран славянски език. Принадлежи към южната група на славянските езици от индоевропейското езиково семейство. Има

Иван-Александрово евангелие

4 главни периода в историческото си развитие - дописмен (до 9 в.), старобългарски(9-12 в.), среднобългарски (12-14 в.) и новобългарски (от 15 в.). Началото на старобългарския език се поставя със създаването (862 или 863) на азбука (глаголица) от Константин-Кирил Философ и Методий. В края на 9 в. в България е създадена и другата старобългарска азбука - кирилицата. Написани са най-старите глаголически и кирилски старобългарски паметници - Мариинско евангелие, Зографско евангелие, Асеманиево евангелие, Синайски псалтир, Синайски требник, Супрасълски сборник, Савина книга, Енински апостол и др. България става средище на славянската култура и писменост. Старобългарският език е основа за създаването на руска, сръбска, словенска, хърватска редакция и добива значение на общ книжовен славянски език. В периода на Българското възраждане се формира съвременният български книжовен език. Характеризира се с отпадане на падежните форми, употреба на определителен член, 9 глаголни времена, 4 наклонения и др

Литература. Българската

Манасиева летопис

литература е най-старата славянска литература. Възниква през 9 в., след като Константин-Кирил Философ и Методий създават славянската азбука и превеждат първите религиозни текстове. През 9-10 в. чрез делото на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и чрез дейността на Охридската книжовна школа и Плисковско-Преславската книжовна школа старобългарската литература достига високи художествени постижения и по-късно се разпространява в Русия, Сърбия, Влашко и Молдова. В края на 10 в. се създават апокрифите и богомилската книжнина. През 13-14 в. настъпва нов разцвет на старобългарската литература - Борилов синодик, Софийски псалтир, Манасиева летопис, Иван-Александрово евангелие,

Томичов псалтир

Томичов псалтир. В Търновската книжовна школа се развива широка езиковедска, литературна и преводна дейност. Българските ръкописни книги оказват влияние върху румънската и староруската литература. През 15 в. Поп Пейо и Матей Граматик създават Софийската книжовна школа. През 17-18 в. в литературата навлизат политически, социални и битови теми - известни са около 450 ръкописни сборника с проповеди, жития, летописни разкази и др. Характерно литературно явление са дамаскините. С ренесансовите си идеи книгата "Стематография" (1741) на Х. Жефарович въздейства върху оформящото се национално съзнание на българи, сърби и други

Болонски псалтир

славянски народи. По време на петвековната османска власт развитието на българската литература се съсредоточава в манастирите. Първото произведение на българската възрожденска литература "История славянобългарска" (1762) на Паисий Хилендарски отразява стремежа за пробуждане на националнотосъзнание и се превръща в литературен и политически манифест на времето. Ярък последовател на Паисий е Софроний Врачански - автор на първата печатна книга в новобългарската литература "Кириакодромион" (1806) и на оригинална автобиография. През II половина на 18 в. и началото на 19 в. литературата има предимно просветителски характер - П. Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Н. Геров, В. Априлов.

Рилски дамаскин

Нараства интересът към народното творчество - Д. и К. Миладинови издават сборника "Български народни песни" (1861). Започва развитието на новата българска литература - създадена на новобългарски книжовен език, тя следва образеца на жанрово-художествената система на европейските литератури. Връх във възрожденската литература е поезията на Х. Ботев,която с ярката си революционна изповедност и новаторство е сред най-добрите образци на световната литература. Безспорен класик на новата българска литература е И. Вазов - автор на 22 тома жанрово многообразно творчество (романи, повести, разкази, стихотворения, драми). Културният и литературният живот след Освобождението 1878 се съсредоточават в Пловдив, където работят

Зографско евангелие

И. Вазов, К. Величков, Н. Геров, и в София - П. Р. Славейков, С. Михайловски, М. Дринов. За развитието на литературата голямо значение имат периодичните издания - списанията "Наука", "Периодическо списание на Българското книжовно дружество", "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", литературните списания "Зора" и "Денница" и др. В разцвет е и мемоарната литература - З. Стоянов, С. Радев. Широко се развива реалистичната проза - Ц. Гинчев, Т. Влайков, М. Георгиев, А. Страшимиров. Ярък критик на своето време, А. Константинов създава най-популярния сатиричен образ в българската литература в "Бай Ганьо". В края на 19 в. възниква социалистическата литература - Д. Благоев, Г. Кирков, Д. Полянов. В началото на 20 в. настъпва модерно европейско обновление на българската литература, представено от кръга около списание "Мисъл": д-р К. Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров, П. Яворов - един от най-големите майстори на българското стихотворение. Българският символизъм достига съвършенство на стиха в творчеството на Н. Лилиев, Т. Траянов, Е. Попдимитров, Х. Ясенов, Н. Райнов, Д. Дебелянов. Развива се и прозата - Г. П. Стаматов и Елин Пелин - класик на българския разказ, проникновен художник на българското село. В областта на литературната критика работят Б. Пенев, В. Василев, А. Балабанов, И. Мешеков. След войните 1912-18 и националните катастрофи настъпва олевяване на литературата и се развива социално-революционната поезия, достигнала връх в поетическото майсторство на Х. Смирненски. След септемврийските събития 1923 социалната тема доминира в поезията на Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Разцветников, като покрусата води до философско осмисляне на битието. Появяват се нови авангардни течения - експресионизъм и модернизъм в творчеството на Г. Милев, предметната поезия на А. Далчев. Традиционният реализъм в прозата се обновява към лиризация (А. Каралийчев), психологизъм (Г. Райчев), гротеска (С. Минков), битовизъм (Чудомир), историзъм (С. Загорчинов) и достига класическото в творчеството на един от най-добрите майстори на българския

Асеманиево евангелие

разказ, създал галерия от нравствени и идеализирани образи - Й. Йовков. През 1923-44 се налагат социалната и пролетарско-революционната проза - О. Василев,К. Велков, Г. Караславов,и поезия - Н. Хрелков, М. Исаев, Х. Радевски, Х. Кърпачев, Ц. Спасов. Социалистическо-революционната поезия достига високо развитие в новаторската лирика наН. Вапцаров. След 1944 в българската литература доминира социалистическият реализъм. Въпреки наложения догматизъм ярко се откроява прозата на Д. Талев, Д. Димов, Е. Станев. Оригинално творчество създават Й. Радичков, Б. Димитрова и др. Българските поетически традиции са продължени в лириката на Е. Багряна, Д. Габе, Р. Ралин, Д. Дамянов, А. Германов, С. Цанев, К. Павлов, Б. Христов и др. Развива се българската драматургия - К. Зидаров, И. Радоев, Д. Жотев, Г. Джагаров, К. Георгиев и др. Извън пределите на България като учени с международна известност се утвърждават Ц. Тодоров, Ю. Кръстева, П. Увалиев и др.

Приложение България