НИКОЛА ВАПЦАРОВ
НИКОЛА ВАПЦАРОВ е роден на 7.12. 1909 г. в Банско.
След активна
обществено-политическа и идеологически обвързана литературна дейност е
осъден на смърт и разстрелян през 1942 г.
Мечтател-романтик, Н. Вапцаров
- чрез стиховете си, изживява света в неговата многоликост - сажди и грим,
задух и небе, машини и хора. Люшкан между реалността и илюзиите, той остава
верен на себе си.
Прощално
на жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и
неканен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не
залоствай.
Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
ще вперя
поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и
ще си отида.
Ще бъда стар...
Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана
след прогромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар,
модел хиляда
осемстотин и четирийсе.
Тъй както малките деца разлистват
и почват
със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си
помечтая.
Защо пък не? - В мечтите няма
цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
Но по-добре е да подгониш
ветъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Пролет
Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна,
непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над
тополите,
но не спираш тука своя полет.
Пролет моя, моя бяла пролет -
знам, ще
дойдеш, с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди
надежди
и измиеш кървавите рани.
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще
плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като
братя.
Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя
първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто
слънце
и - умра на твойте барикади!
Завод
Завод. Над него облаци от дим.
Народът -
прост,
живота - тежък, скучен.
Живот без маска и без грим -
озъбено,
свирепо куче.
И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си
страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй
настръхнало
вбесено псе
парченце
хляб.
Във залите плющят каиши,
трансмисии
скриптят
от всеки кът.
И
става толкова задушно,
че да дишаш
не би могъл спокойно,
с пълна
гръд.
А недалече пролетния ветър
люлее ниви,
слънцето блести...
Дърветата опират
във небето,
а сенките
-
в заводните стени.
Но как е
чуждо
и ненужно тука,
съвсем
забравено,
това поле!
Една
ръка
изхвърли на
боклука
идилиите с синьто небе.
Защото миг на някаква заблуда,
защото миг с
размекнато сърце
би значело напразно да загубиш
работните
си
жилави ръце.
И в този шум
и
трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш,
да могат думите
разбрано да преминат,
пространството, което те дели.
И аз крещях години -
цяла
вечност...
Долавях, че и другите крещят
-
машините,
завода
и човека
от най-затуления
тъмен
кът.
И тоз крясък стана
сплав,
с която
бронирахме живота си
така,
че сложиш ли му
прът във колелата -
ще счупиш своята
ръка...
И ти, завод, се мъчиш
пак отгоре
да трупаш
дим и сажди
пласт след пласт.
Напразно. Ти ни учи да се борим
ще снемем
ние
слънцето при нас.
Завод, притиснал с
мъка
толкоз хора
с осаждени от черен
труд
лица,
едно сърце във тебе
неуморно
пулсира с хиляди сърца.
История
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите
си страници? -
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и
вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те
нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще
бъде празно,
и никой няма да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във
агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да
го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде
до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по
задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под
езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
"Така било, е и ще
бъде..."
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и трътвахме
навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените
кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!...
А тегнеше
небето ниско,
свистеше въздуха нажежен...
Не мога повече! Не
искам!...
Но в многотомните писания,
под буквите и
редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно -
защото би ни безпощадно
живота с тежките си
лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете дето пишем,
когато краднем от
съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката - не щем награди,
не щем дотегнем и
с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях - на
бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се
борили.
Кино
Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В
афиша
пишеше:
"Една човешка драма."
Отвънка беше шум
и конника на
Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на
"Метро"
сънно се прозина.
И изведнъж - шосе,
след туй гора
и в
дъното небе -
просторно-синьо.
И на шосето,
точно на завой,
се
срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашата героиня.
След удара
излиза джентълмен
и взема във
ръцете си челични
като перце примрялото момиче.
Отваря си очите -
те горят,
премрежват
се
и гледат небосвода.
Да видиш ти какво момиче, брат -
като жребица от
разплодник!...
В дърветата -
разбира се, славей.
Ръми над
тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък
шанците
тревата.
Един размазан Джон
целува сластно
Грета.
По устните му
сладострастна лига...
С т и г а!
Къде е тука нашата съдба?
Къде е
драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрял е за стрелба
на
времето барутно пистолета.
Та може ли да любим
и скърбим
с наивната
ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни - с
каверни.
Така ли срещаме на път
любимите си,
с
лимузини?
Изгрява любовта ни
в труд -
сред дим,
сред сажди
и
машини.
И после... сивия живот,
борба за
хляб;
мечти неясни
и вечер - тясното легло,
в което неусетно
гаснем...
Това е то.
Това е драмата.
Останалото
-
е измама.
Писмо
Ти помниш ли
морето и машините,
и
трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И
онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите
звезди
над
Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор
далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти
помниш ли как в нас
полека-лека
изстиваха последните надежди
и
вярата
в доброто
и в
човека,
в романтиката,
в
празните
копнежи?
Ти помниш ли
как
някак много бързо
ни хванаха в капана на
живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като на някакви животни в
клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
и молеха
пощада.
А бяхме
млади,
бяхме толкоз млади!...
И
после ... после
някаква омраза
се впиваше дълбоко
във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на
пустота
и мрачна
безнадеждност,
тя пъплеше в
кръвта,
тя виеше с закана,
а
беше рано, беше много рано...
А там -
високо във
небето,
чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак
блестеше
като
слюда,
простора пак бе
син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха
платната
всяка вечер
и мачтите изчезваха
далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало - неважно.
Но
ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и
колко днес съм бодър.
Това е новото, което ме възпира
да не
пробия
своя
слепоочник.
То злобата в
сърцето
трансформира
в една
борба,
която
днес
клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите
звезди
над Фамагуста,
и
радостта,
помръкнала в
сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на
морето,
където вятърът на тропика се чувства.
Сега е нощ,
машината
ритмично
припява
и навява топла вера.
Да знаеш
ти живота как обочам!
И колко мразя
празните
химери ...
За мен е ясно, като че ще
съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на
хоризонта
тъмен,
да,
нашто
ярко
слънце
ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата
ми
опърли най-подире.
Не ще проклинам,
няма
да се вайкам,
защото все пак
знам,
ще се умира.
Но да умреш,
когато
се отърсва
земята
от
отровната
си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
Никола Вапцаров
Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"
За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
ПРОЛЕТ
Отвънка ухае на люляк, Дори през бензинните пари, Тя иде с реките, които Тя пита: "Стоиш ли на поста? В очите ти пламват пожари, Ти имаш любима? - Обичай!
отвънка е синьо небе.
Приятелю, птиците чу ли?
Отвънка е пролет! Здравей!
през пласт от стоманни ята
тя иде. Вратите разтваряй
и бодър срещни пролетта.
събират сребристия сняг,
тя идва със бой канонаден,
разбива простора мъглив.
Не клюмна ли вече глава?"
И после те грабва и носи
на своите светли крила.
кръвта ти немирно шуми.
Пред тебе светът се разтваря,
разтварят се слънчеви дни.
Ти вярваш в живота? - Добре!
Подай си ръката челична -
отвънка е пролет! Здравей!