ТАЗИ НОЩ
Недялко Йорданов
Тази нощ,когато всичко е готово
да посрещнем нещо светло,нещо ново…
Тази нощ,когато всички са добри-
лъжецът,крадецът,подлецът дори…
Тази нощ,когато врагът става брат-
еднакъв по партия,еднакъв по цвят…
Тази нощ спокойна,поне тази нощ
нека да забравим всеки спомен лош!
Нека да забравим тази нощ поне,
че сега България е на колене.
Нека да забравим битието жалко,
защото останахме толкова малко.
Нека да забравим поне за минута
данъци и сметки…бизнес и валута…
грабежи…убийства…мутри…мафиоти…
избори…и лидери-лъжепатриоти…
завист и омраза…глад и нищета…
Нека да запалим в себе си свещта!
Тази нощ,когато-бременна-земята
ще роди след малко една нова дата
нека да прошепнем този благослов:
По-малко омраза,повече любов!
*** МОЕТО МЪЖКО МОМИЧЕ
Недялко Йорданов
Моето мъжко момиче
никак не се шегува: ако обича - обича,
ако ревнува - ревнува.
Аз не умея да бъда толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.
То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.
Яростен или усмихнат,
никога безразличен -
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.
Ако случайно побегна -
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.
Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.
***
Недялко Йорданов
В нашето време на трезвост
и на разумни неща
стана съвсем неуместно
да повървиш във нощта
покрай морето издраскано
жълто от лунния лъч,
да разговаряш със пясъка
и да подскачаш във кръг.
Дългия шлифер, баретката,
ласките в тъмния вход
вече не влизат във сметката,
в хода на твоя живот.
В нещо дали не си сбъркал?
Стана ли нещо със теб?
Вече не вярваш във щъркел,
но и не вярваш в човек.
А по средата на лодката
мачтата гола стърчи.
Ето, на пясъка охлювче
мъртво и празно мълчи.
Минали делници, где ви е
старият празничен зов?
Стана почти ежедневие
къщната наша любов.
Бръснарското ножче, жилетката,
шпионката в новия вход -
всичко туй влиза във сметката,
в хода на твоя живот.
Може би нещо сме сбъркали
в нашия възрастен век.
Продава се вяра във щъркели!
Търси се вяра в човек!
НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ
Недялко Йорданов
Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност още в очите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти -
звън на решителни битка за невъзможното щастие.
Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все така да гризеш на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.
Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.
Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те не остарявай!
ПО СТРЪМНИНАТА
Недялко Йорданов
Дръж се, любов!
Дръж се.
Още малко остана.
Ах, как кърви тази твоя незараснала рана.
Но ти се дръж! Тегли, изплезила езика,
старата си двуколка под ударите на камшика.
Вече е обяд. Но с какво да те нахраним.
Изгоря тревата по сухите поляни.
С какво да те напоим - уморена и жадна -
младият дъжд върху нас толкова отдавна падна.
Дръж се, любов, дръж се, наше конче остаряло.
Има още силици в твоето жилаво, жилено тяло.
Развей над рояка мухи смъртоносната си опашка.
Виждаш ли! Има у тебе още дързост хлапашка.
Спомни си как препускаше дива и побесняла
в ранното утро по равното като хала.
Но сега е обяд. Сега е горещо и стръмно.
Дръж се, любов! Дръж се, има време да стане тъмно.
Да стане студено и страшно - все още време има.
Сляпо тегли ни сега и не бой се - с тебе сме трима.
Само не спирай с изтощени крака и подути клепачи.
Дръж се, любов! Още малко! После ние на гръб ще се влачим.
Няма друга. Вече хвърли съдбата фаталното зарче.
Дръж се, любов, дръж се, наше орисано, храбро другарче.
Още е обяд. Още е бавно и голо.
Сили събирай, когато препуснем с тебе
МОМЧЕТО, КОЕТО ГОВОРИ С МОРЕТО
Недялко Йорданов
Момчето, което говори с морето
На някакъв странен език,
Аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство-
Сърдечно и вечно море,
Всичко отминава.
Ах, колко години, години, години,
Години, години, море,
Умряха безвъзвратно.
Къде, са кажи ни, кажи ни, кажи ни,
Кажи ни, кажи ни, море,
Искам ги обратно.
И ето, че идвам при теб
Толкова сам, толкова лош, толкова грешен.
И гребвам от тебе, море, шепа вода,
Глътка любов за моя ден.
Прекършени клонки и чифт панталонки
И кърпена ризка, море-
Бедните ни дрешки.
Ни помен от подлост, ни жажда за слава,
А порив за подвиг,море,
В мислите момчешки.
И често се питам, защо не опитам
Да вляза във ритъм със теб-
Смело да пристъпя.
Покоя сегашен, уюта домашен
И делника прашен, море,
В тебе да изкъпя.
Ах, как ми се иска със кърпена ризка
Да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло
Като в огледало, море,
В тебе се оглежда.
Момчето, което говори с морето
На някакъв странен език,
Аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от светлото детство,
Сърдечно и вечно море-
Всичко отминава.
ПЕСЕН ЗА НАДЕЖДАТА
Недялко Йорданов
Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи – не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта – не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая –
недей се спотайва,
недей се отчайва –
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта – не края!
1976
НЯКОГА
Недялко Йорданов
Някога, някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, изкащи
мислещи само на глас.
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде някога в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, где сте вий,
где е сега любовта?
Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
ТЯ СЕГА СИ ОТИВА, ОЩЕ ДНЕС СИ ОТИВА
Недялко Йорданов
Тя сега си отива,
още днес си отива.
Тази рокля е тъмна и така й отива.
Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,
но какво да направя, като пак ме обича.
Ето, тих и разумен, приближава се края
и къде ще отиде,
аз не зная, не зная.
При кого ще отиде в тези нощи студени.
Тя ще мисли за мене,
ще си спомня за мене.
И защо една вечер
най-случайно ми хрумна
да я спра и почне любовта неразумна?
Тя сега си отива и почти е спокойна.
Тя е малка и грешна,
тя е малка и стройна.
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...
С нея весел ли бях,
непохватен ли,
чист ли?
Зная само, че тя все пак почна да мисли.
Тя сега е малка и хитра - на лисичка прилича,
но сега е богата -
тя вече обича.
Все едно дали мене.
Но сега точно - мене.
При кого ще отиде в тези нощи студени?
И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...
ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА
Недялко Йорданов
Любов необяснима, любов невероятна,
не пухкава и зрима, не топла и приятна,
не лека и минутна, от щастие обзета
край печката уютна до плюшени пердета.
Любов необяснима, рискована и тайна,
любов необходима, до болка всеотдайна,
без никакви облаги и ордени, и сметки,
изгаряна на клади, затваряна в решетки.
Любов необяснима, без думи и без звуци,
с разтворени зеници и стиснати юмруци -
от многото любови единствено възможна,
за да останем хора в епохата тревожна.
Любов необяснима, най-истинска и свята,
прониквай във главите, навлизай във сърцата,
когато те обстрелват със бомби и куршуми,
когато те замерват със камъни и думи.
Любов необяснима и винаги нелесна,
понякога горчива, но непременно честна,
убият ли те днеска, ти утре ще възкрзснеш
във чистите сърца на внуците невръстни.
Любов необяснима, любов необяснима,
във всяка светла пролет, във всяка страшна зима,
ах, трябва да те има, да, трябва да те има,
любов необяснима, любов необяснима.
КРАТКА ВЪЗДИШКА
Недялко Йорданов
Ах, дните все по-често си приличат.
Телата все по-рядко се привличат.
Сърцата със скафандри се обличат.
Мечтите от умора коленичат.
И спомените почват да надничат,
за да развличат или да отричат.
Но все пак, все пак още криволичат
поточетата на кръвта и тичат,
и търсят се и все не се пресичат.
ПЕСНИЧКА ЗА ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
Недялко Йорданов
И тъй веднъж в една гора
внезапно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена Шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза и': "Със мен ела!"
И тя повярва на вълкът
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак.
Вървяха те под дъжд и сняг
без дъждобран и без чадър -
тя по-добра, той - по-добър.
Ала един ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия вълк.
О, смел ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб поклон!
Поклон на точния патрон!
Поклон на строгия закон!
Червена Шапчице, здравей -
недей да плачеш ти, недей!
Къде бе тръгнала, къде?
Той щеше да те изяде.
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто
тя все тъй броди в оня лес
и търси своя вълк до днес.
ПО СТРЪМНИНАТА
Недялко Йорданов
Дръж се, любов!
Дръж се.
Още малко остана.
Ах, как кърви тази твоя незараснала рана.
Но ти се дръж! Тегли, изплезила езика,
старата ни двуколка под ударите на камшика.
Вече е обяд. Но с какво да те нахраним.
Изгоря тревата по сухите поляни.
С какво да те напоим - уморена и жадна -
младия дъжд върху нас толкова отдавна падна.
Дръж се, любов, дръж се, наше конче остаряло.
Има още силици в твоето жилаво, жилено тяло.
Развей над рояка мухи смъртоносната си опашка.
Виждаш ли! Има у тебе още дързост хлапашка.
Спомни си как препускаш дива и побесняла
в ранното утре по равното като хала.
Но сега е обяд. Сега е горещо и стръмно.
Дръж се, любов! Дръж се, има време да стане тъмно.
Да стане студено и страшно - все още време има.
Сляпо тегли ни сега и не бой се - с тебе сме трима.
Само не спирай с изтощени крака и подути клепачи.
Дръж се, любов! Още малко! После ние на гръб ще те влачим.
Няма друга. Вече хвърли съдбата фаталното зарче.
Дръж се, любов, дръж се, наше орисано, храбро другарче.
Още е обяд. Още е бавно и голо.
Сили събирай, когато препуснем с тебе надолу.
УСМИВКА
Недялко Йорданов
Онази вечер сред гората
една усмивка ме целуна
Сафарито си на земята
постелих и с две шепи шума.
А синовете ми край мене
кръжаха със велосипеди.
И пръстенът ми на ръката
блестеше под звездите бледи.
И любопитни катерички
край нас стартираха отвесно.
Един убиец се прокрадна,
поспря и си отиде честно.
Червена Шапчица премина
със кошничка и вълк във нея,
разминахме се с два хотела
и със една добра идея.
Една усмивка във гората
към мен през четвърт век прекрачи.
Когато сложих очилата,
видях усмивката да плаче.
РЕТРО
Недялко Йорданов
От свръхсъвременност сме свръх човеци.
(Ах, колко несъвременно звучат
терцините на стария Лукреций!)
Децата информирано мълчат
пред телевизорите денонощно
и спътници в главите им кръжат.
Абсурдно, атонално, атревожно
и атомно живее този свят,
във който всичко вече е възможно.
И алогично рови своя склад
за ретростилове и ретроформи
с надеждата да се запази млад.
А сякаш нищо минало не помни:
създава необомби, неонорми,
неонацисти дрезгаво крещят.
Чинии над бермудите хвърчат...
А тук, на село, ти със двете стомни
навеждаш се над чучура. Звънят
в далечината медни хлопатари
на вакло стадо, мерне се човек
с потури и калпак от минал век.
Ела при мен без грим и без цигари
и нека си заминем след това.
Аз ще запаля печката с дърва
и огънят в главините ще пука,
и газената лампа ще мъждука,
и кукувица в тъмното ще кука.
И ретрогладни нека угасим
любовния си неочакван пламък.
А вън автомобилния ни замък
ще ни очаква мрачен във нощта,
защото пак му изгоря свещта.
ПЕСНИЧКА
Недялко Йорданов
Със звън на внезапна струна
една песничка ме целуна.
Със остра петичка ме ритна
една песничка любопитна.
Да ме погали понечи,
душата ми разсъблече.
Нежно запретна ръкави
и на крака ме изправи.
Време, недей се изцежда.
Може би има надежда
за сетен път да успея
песничката да си изпея.
КОРАБОКРУШЕНИЕ
Недялко Йорданов
Ето ни на този остров -
двама корабокрушенци.
Трябва да живеем просто,
по спартански, без претенции.
Изгоряха всички вещи,
всички книги и предмети.
Само две случайни свещи -
късно вечер да си светим.
Потопеният ни кораб
няма кой да го поеме.
Ако срещнем други хора -
те ще са от друго време.
Вънка леден месец вие,
с нокти пещерата чопли.
Трябва с мен да се завиеш
и така да се затоплим.
Вярвай, още сме чудесни
във прииждащата зима.
меден месец в леден месец
още можело да има.
просто трябвало наяве,
или може би насъне
нещо сигурно и здраво
най-внезапно да потъне.
Да останем на земята
Може без пари и слава
и без всичко друго може.
И без кърпа за сълзите,
дето по носа се стичат.
Ще ти каза първобитно:
Адски много те обичам.