МАРГАРИТА ПЕТКОВА

ТОЙ
Той идва често. По работа.
М. Башева
Той идва често. На гости.
С неглижирано постоянство.
Понякога цвете ми носи.
Понякога - само шампанско.
Носи и утрешни вестници.
Понякога - няколко строфи.
Не се напива лесно.
Не затъва във философии.
Говорим си за изкуство.
За кино и телевизия.
И всичко тече по руслото
на нормална приятелска близост.
Обича да спори с мъжа ми.
И да играе с детето ми.
Изобщо - благоразумен е.
А ореолът му - светъл.
После си тръгва - с безумен
поглед, във мене вгледан.
А аз си лягам с мъжа ми,
вместо с него.
ОКОТО НА УРАГАНА
Е добре, Капитане, аз какво съм -
на пристанището - любов, на поредния бряг - момиче?
Всички твои илюзии тази нощ са на косъм
от окото на урагана "Обичам те".
Капитане без кител, заседнал на сушата,
тази дълга вълна Господ сам ти я праща.
Океанът от делници кой ще хване за гушата,
ако ти - не дай, Боже! - точно ти се уплашиш?
Дай команда "Най-пълен напред!" покрай рифовете
и от дрейфа спаси, Капитане, мечтите ми.
Нека идва деветият бал - загърни ме със шлифера си -
има още живот в това старо корито!
Ураганът, внезапно застигнал деня ти спокоен,
като мойто око е зелен - значи за предпочитане.
Ти си вътре, в Окото. На сърцето - пробойна.
И потъваш сред сейшите на гърдите ми.
ИСТИНАТА ЗА ПЕНЕЛОПА

 

Изобщо не желаех да те чакам.
Да беше ме попитал, като тръгна.
Достатъчно ти бе, че не заплаках,
поемайки дълга да чакам. Дълг ли?
Да си тъкал и да си разтъкавал?
Жена без мъж да знаеш как се справя?
Ти ме загърби – да прегърнеш славата.
Коя от двете по е богоравна?
Не аз. Оказа се и тя не – също.
О, слепи сте мъжете, слепи, слепи!
Ти, клетнико, разчиташ на завръщане,
но запомни – то е вода във шепа,
жена си щом сама си изоставил,
уверен, че тя – хм! – ще те дочака...
Тъка, тъка, тъка и разтакавам
женихите. В очите на Итака
митът за Пенелопа тържествува.
За всички – мит, за мене – невъзможност.
А ти пътувай, Бога ми, пътувай!
Сънувай непорочното ми ложе
далеч от увереността ми тиха,
че верността ми ще е ден до пладне,
да имаше един между женихите
да счупи стана
и да ме открадне!
?
За какво са ни всичките пясъчни кули
от морето подритвани и отново строени,
щом не можем да почнем от нулата,
щом обратния път забранен е.
За какво са ни всичките пагубни сънища
и безсъници, скитащи в тъмното
щом не можем с ръце да докоснем дъното,
дето пада в очите ни стръмно.
За какво са ни всички отчаяни влакове,
автобуси и самолети,
щом напусто е всяко очакване
и пред нас все се свършват билетите.
За какво са ни всички писма неизпратени,
6сичйи скъсани телеграми,
щом годините на дъщеря ти
са колкото тези на любовта ни.
ЧИФТ ОБУВКИ
Ние с теб сме си страшно удобни -
знаем се от сто години.
Свършиха страстите ни греховни,
отмина миналото.
Мен няма нужда да ме ухажваш,
въпреки че го правиш.
И двамата знаем какво е жажда.
И как се утолява.
Нещо повече - знаеш ми зъбите,
а аз ти зная мечтите.
Имаме по живот загърбен,
което не е за питане.
Знаем си и вкуса на целувките,
и дребничките си измами.
Просто сме като чифт обувки —
все си вървим двамата.
* * *
Уж разнищих живота от край до край,
а душата ми — възел до възел.
Боже, как ми омръзна да бъда най,
Боже, как ми омръзна!
Все на гребена на вълната, все
на върха, на ръба, на косъма...
Откогато се помня - нося само жарсе,
февруари е все високосен.
Все съм млада и силна, и можеща - ах! -
всичко зная и мога лесно.
Земетръсите само ме хвърлят в страх -
слава Богу, че не са чести.
И щом някъде нещо гърми и трещи —
то е знакът, че аз съм наоколо.
Докога, Боже мой, ще съм с всичко на "ти"?
Докога ще съм вечно наопаки?
Крайно време е - вече съм на 35,
май отдавна прехвърлих средата.
Как можах да се пръкна хем жена, хем Поет,
та не случиха с майка децата ми!
И над тях ли ще тегне тая моя Вина -
грозно пате, осъмнало лебед?
Боже, как ми омръзна да бъда най -
как можах да не случа със себе си!
НАПИСАНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Ако нещо все още ме държи за живота,
то не е той самият - децата ми.
Аз за тях най-естествено и със зъби, и с нокти
ще изкопчвам добро от съдбата,
но това е дългът, атавизмът, нагонът
и аз вярно му служа, за Бога!
А сърцето си има и други закони,
през които да мина - не смогвам.
То е - да ме погледнеш. То е даже по-малко -
твоя поглед да знам, че го има.
Подсъзнателно, както държа химикалката,
да изписва ръката ми името ти.
Да си мисля за теб. Да усещам внезапно,
че ти някъде мислиш за мене
и неистово, сладостно като свещ да се стапям
с тия думи, напук: на телата ни тленни.
Ей това се опитвам да кажа, така че
да е дяволски точно, защото
да не ми се събудят децата сирачета,
ти си, който устискваш живота ми.

 

 

 

 

 

Обратно към стихотворения