Клеман Маро (на френски: Cl?ment Marot), роден през 1496 г., Каор, Франция и починал през 1544 г., Торино, Савой (сега в Италия), е един от най-големите поети на Френския ренесанс. Баща му Жан е бил поет и е заемал длъжност в двора на Ан дьо Бретан, като по-късно е служил на Франсоа I. Маро е арестуван през 1526 г. заради това, че нарушава правилата за въздържание на поклонници - поведение, което провокира подозрение, че е лютеран. Краткото му лишаване от свобода вдъхновява някои от най-известните му творби, особено "L'Enfer", алегорична сатира, и писмото към своя приятел Лион Жане (1526 г.). През 1527 г. той отново е хвърлен в затвора. Този път за атака срещу надзирател и освобождаване на затворник. Освобождаването си постига чрез писмо, което адресира до краля и моли за амнистия си. През 1531 г. Маро отново е арестуван за консумация на месо по време на Великия пост, но този път той успява да избегне лишаването от свобода. До 1530 г. славата му се утвърждава, а множеството му стихотворения се радват на широко разпространение.С желание да следва стъпките на своя баща, който е получил място като придворен поет, след неговата смърт Клеман Маро става придворен на Франсоа I, пост, който заема без прекъсване до 1542 г., с изключение на годините на изгнание (1534 г. -1536 г.).
СТИХОТВОРЕНИЯ:
За любовта в античните времена
- В доброто старо време любовта
безкористно владееше света,
поднесен със любов, букетът ярък
бе равен с най-разкошния подарък:
сърцето бе залог за ценността.
А знаете ли вие трайността
на чувствата взаимни в древността?
И двадесетгодишен срок бе кратък
в доброто старо време.
Сега изчезна откровеността,
преструвките се вършат с лекота.
Отново бих повярвал без остатък
във любовта, ако от днес нататък
се върне пак по нашите места
доброто старо време.За себе си
- Отдавна вече аз съм променен;
да бъда млад отново - не умея;
и пролетта ми отлетя от мен,
и лятото ми хукна подир нея.
Любов, ти бе за мен всевластна фея,
слуга ти бях по суша и море;
да можех два живота да живея -
о, колко бих ти служил по-добре!Балада против тази, която беше любима на поета
- Веднъж пред моята любима
на ревността отдадох дан
и на? - през тая люта зима
аз хубавичко бях загрян.
Каква мазница съм търпял,
ах, само да я бях видял
как съска тя без капка свян:
- Задръжте го, сланина ял!
Нехранимайковци шестима
за миг направиха капан
и, по-голям скандал да има,
аз бях сред бял ден задържан.
Един грубиянин затлъстял,
да чуе целия квартал,
извика: - Ето го Клеман,
задръжте го, сланина ял!
И тъй, тя зла, невъзмутима,
изпълни своя пъклен план.
Каквото дава, двойно взима
и мислех си, на нара сврян,
и дявол би й завидял -
реши ли да направи кал,
тя ще те хвърли и в зандан:
- Задръжте го, сланина ял!
Послание
О, Принце, който няма жал,
той само би се разтърчал,
та друг да бъде окован:
- Задръжте го, сланина ял!За оня, който мисли само за своята любима
- Всяка нощ не спя и мисля само за оная,
от чиято красота по-свежа аз не зная,
пред четиринадесетгодишна би могла
младолика да изглежда; сякаш със крила
моето сърце въззема в ласкава омая.
Заговори ли, речта й ми отваря рая,
има нежна гръд, с черешка мъничка на края -
нямам ли причина аз за мъки и тегла
всяка нощ?
Нейното сърце с любов успях да обладая,
тялото й само на съпруг ревнив е пая.
Но готов съм да помогна в участта му зла:
нека вземе той сърцето, но да би била
нежната й плът при мене, в тая моя стая
всяка нощ.За своята любима
- В Париж - един прекрасен град,
бидейки още твърде млад,
се срещнах с хубаво момиче:
стихът ми ще ви увери, че
е най-доброто в тоя свят.
Сравнявам го със цъфнал цвят,
то има свян, но не и хлад,
на него друго не прилича
в Париж.
А името му - с него съм богат -
не казвам и на своя брат.
Признах едно: че ме обича,
не бива туй да се отрича,
с целувка стори ме крилат
в Париж.За себе си
- Не съм това, което бях,
съдбата е неумолима.
Бе пролет, лято, но след тях
в прозореца наднича зима.
Любов! Със страст неукротима
боготворях те всеки час!
Ех, два живота ако има
по-вярно бих ти служил аз.Отново за себе си
- Отдавна виждам, че съм променен,
напразно е за младост да копнея -
и пролетта ми отлетя от мен,
и лятото ми хукна подир нея.
Любов, ти бе за мен всевластна фея,
слуга ти бях по суша и море;
да можех два живота да живея,
о, колко, бих ти служил по-добре!Тъмнокосата
- Ти страдаш, че съм тъмнокоса,
защо си, скъпи, натъжен;
по-светлите жени с какво са
по-свежи, по-добри от мен?
Те ще посърнат някой ден,
а нищо черно не старее.
Да бъдеш мургав по-добре е, -
нима това не осъзна? -
а не луна, която грее
с непостоянна светлина!