Кирил Гончев - поет

 

 

Роден на 14 май 1940 г. в с. Дриново.
Кирил Христов Гончев е български поет.
Редактор на "Фашизмът" на Желю Желев.

 

И Г Р А

 

Поискахме да бъдеме големи...

Не помниш ли,то беше първият ни миг.

Дърветата стояха страшно неми

и затова бе силен твоят вик.

 

Поискахме и после се уплашихме,

от забранената за възрастта игра.

Какво ще кажат нашите?Какво ще кажат вашите?

Какво ще си помисли старата гора?

 

Поискахме да бъдем големи...

Гората ни зарови в тишина.

Едно момче на първата си пленница,

даряваше най-нежни имена...

 

Къде ги беше чуло?Беше ли ги чело

във някой също забранен роман?

Или зад малкото детинско чело

се раждаха ония имена...

 

И неусетно станахме големи...

Сега си спомням първия ни миг-

момчето имаше безбройно много пленници,

но никъде не срещна твоят вик.

 

В играта вече всичко може-

дори да се играе без сърца.

И само туй остана невъзможно:

от възрастни да станем на деца.

 

Високо пазят имената наши

дърветата на старата гора.

Притихнали,обречени,уплашени

в играта влизат нашите деца.

 

Повтаря шепота гора далечна,

повтаря се познатата игра...

Повтаря се,разбира се,но вече

в гората бродят нашите деца.

 

Събота

 

Към ужаса, към тихата ненавист.

Към вещите, най –после към дома.

С любов и мир към своята жена

вървиш – и постепенно се смаляваш...

 

 

*  *  *

 

Обичам те – когато си отива

мъжът от каменния век у мене.

Навлизам в чувствата успокоени

без болка. Безвъзвратно. Справедливо.

 

Откривам те – жена от плът, в която

съзряваше страстта, плодът, децата.

Интригите. Превратностите. Войната.

Мирът. И късото измамно лято.

 

Но есен е. Високо слънце. Пладне.

И жерави, и тръбен вик, където

е топлото ти тяло – да ми свети

до прага на нозете ти да падна.

 

Обичам те...Слана слани над Рожен.

Снагата ти с родината се слива.

Сега си точна – едра и красива.

Внезапна и загадъчна.

И сложна.

 

Какво правят децата?

 

Когато дойде зима

и преспи навалят,

шейни децата имат

и тръгват с тях на път.

 

Пътуваме далече,

до планините чак.

Прибираме се вечер,

когато падне мрак.

 

Когато дойде пролет

над сините поля,

децата пускат в полет

рояци хвърчила.

 

Белей от тях небето,

върти се и трепти

и струва ти се — ето,

и то ще полети! 

 

Когато дойде август,

след топката летим

и радост, радост, радост

в очите ни блести.

 

И казват, че децата

със смях като сребро

понасят вън земята,

която е кълбо. 

 

Когато дойде есен

и светне златен ден,

звъни светът от песен,

създадена от мен.