В килията съм сам. Лежа.
В миг като телеграфна жичка
над мен тревожно изжужа
една залутана пчеличка.
Подушила опасността,
със мен в затвора да изгние,
тя с буен пристъп връхлетя
с глава стъклото да разбие,
но о прозрачната му твърд,
към свитлината устрелена,
разби тя слабата си гръд
и падна там онесвестена.
И дълго на ръба лежа,
безмълвна, кротка, неподвижна,
а после леко зажужа
с мечтата своя непостижна.
Загледан в тънките крилца
на бедната ми животинка,
трептели в нежните листца
на роза в момина градинка,
с любов над нея се смилих
и дружески й заговорих,
надигнах се, ръка извих
и с пръст прозорчето отворих.
Отвън полъхна хладинка
и сладък дъх на млада пролет.
И мъничката живинка
потрепна и се вдигна в полет,
с посестримите си пчели
изчезна в сините простори.
А кой над мен ще се смили?
На мене кой ще ми отвори?
|