ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те ...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете

ВЪЛШЕБНИЦА

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина ...
Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество ...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

 

НА ЛОРА

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов . . .
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек . . .
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

 

 

СРЕЩА

Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.

САМОТА

Когато майска нощ покрие тъжно
с косите си разпуснати земята,
и понесат зефири ароматни
въздишките потайни на цветята,
и сълзи като милион брилянти
избликнат и поръсят небосвода -
тогаз
как дивно се възраждам аз
сред майката природа!

Тогаз и в моите гърди заглъхва
шумът на дневни суети;
тогаз и в моите гърди въздишат
безименници рой мечти;
и в моите гърди избликват сълзи,
топи се грейнала душа:
щастлива,
душата ми копнееща се слива
с великата копнееща душа
на майката природа . . .

И чезна аз в копнението вечно
на мисълта сред тайната дълбока,
и очезна аз в копнението свято
на тайната сред мисълта висока,
и падам на колени и подигам
отслабнали ръце към небосвода:
смирен,
духът се моли, възроден
сред майката природа!

Тогаз духът в смирение разбира
тъмата в толкоз светлина;
тогаз духът в смирение постига
зарята в толкоз тъмнина; -
и аз горя сред пламъците нежни
на вечната душа - и мра:
унесен,
аз тихо глъхна, като тиха песен -
в прохладна сладост на гърдите мра
на майката природа . . .

РОДИНА

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови . . .

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един - друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози - на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

Но то. . . но то е в мене, тук, където
ридае миналото - тъмен ек,
и дето бъдащето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене - ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб. . .
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам - за да бъда сам в безброя.

АЗ СТРАДАМ

Аз страдам. И в самозабвението на труда,
и в саморазяждането на покоя, -
на битието в зноя,
на извънсветовни блянове в студа -
кога летя, когато падам,
аз страдам.

Издигам ли се - дигам се, под мен
по-страшна бездната да зине;
литна ли стремглав надоле устремен,
душа копней на светло да почине.
И винаги напред, и всякога надиря. . .
Аз вечно диря.

И страдам. Аз презрях
радостите на живота. Страдам
в доброто ясно - в тъмен грях
когато падам,
аз страдам.

И търся. И в страдание живот се изхаби,
да търся - все страданието, може би.

ПЕСЕН НА ПЕСЕНТА МИ

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам. . .
Но знай и ти умряха там
и дявола и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими. . .
Къде от ревност не горях
и в летен зной и в зимен мраз?

На труженик ли дрипав, гладно бледен,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?

Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли думи на съблазън
безсрамно ти не шепна,
                                    без срам остала навсегда!

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
. . .Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
                                       с хули и проклятия?

И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни призраци, едвам
съзирани през тишината
на спомена мъглив.

Разбойник същ, подире ти вървях
и мислех аз:
                   какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и питах аз:
                   какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
                       претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.

Напразно търсих истина у тях,
създадени в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата. . .

И ей ме днес: погледай, връх е - самота.
И ти се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.

И ти се върна! - празник ден. . .
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен. . .
Сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
          дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.

Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

СЕНКИ

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там, зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят!
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат. . .
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!
 
 
 

ЛЕДЕНА СТЕНА

Ледена стена - под нея съм роден.
Стъклена стена - отвред съм обграден.
Хладната стена - замръзва моя дих.
Вечната стена - с глава я не разбих. . .

Който приближи - стовари черен труп:
кой не приближи! - и мъртъвци са куп.
Който приближи, затули лъч една:
кой не приближи! - и чезна в тъмнина.
 
 
 
 
 

ТЕМЕНУГИ

Вас слънце ви не вижда - лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела ви не намира -
печални, бледни теменуги.Печални чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!. . . Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете - болни теменуги.

Вий мрете - в храсти и бодил
от първи ден чела навели. . .
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели -
вий чезнете едни след други.

О бледни, болни теменуги!