ЛУНЕН НАДПИС
На Женда Христова ЛалеваКрасива като Йовковата Женда и като щерката на цар Приам,
тя съгреши в библейската легенда и ябълка поиска от Адам.
Прогониха ги с гняв от небесата, не чуха простия им апостроф,
а дяволът написа на луната: "Адам плюс Ева равно на любов".
Тя стана Пенелопа и Елена, бе Дездемона, беше Жана д'Арк,
царкиня беше, бе обикновена цветарка във разцъфналия парк.
Бе вещица и идол, беше муза. Вървеше тя през тръни и сребро.
Трептеше ситно бялата й блуза на пъргавото българско хоро.
Във ден, различен ден от всички други, самата бяла като сватбен стих,
с очите си - две черни теменуги, закичваше тя своя мил жених.
Той бе създаден, за да я обича, ала разбираше във жертвен час,
че думата "Родина" се изрича най-вярно, щом се каже с мъжки глас.
И не синът на Господ и Мария бе на разпятието прикован,
а техен син един, един от тия, които тръгват с вик: "Но пасаран!"
Адам и Ева - двойствена природа. Тя вечен идол, той всевечен зов.
Химическият знак на кислорода е знакът на човешката любов.
Покланям се пред участта й тежка, пред нея - дух на всички времена,
и сам поправих дяволската грешка във надписа на старата луна:
Адам плюс Ева равно на обичам. Обичам - равно на човешки род.
Аз чувам как самият Господ срича: "Адам плюс Ева равно на живот!"
ЖЕНАТА С БЕЛИЯТ ШАЛ
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й,господи,бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си,дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.
Дали е сляп,Господ,или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин,аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите,Господи,и му ги дай!МОСТ
Дотука беше лятото. Дотука.
Небето се изпълни с яснота
и то сега към Африка куцука
с дъждовно трънче в босата пета.
Септември. Дата двадесет и втори.
Природният матриархат започва.
Утихнаха сезонните раздори
и есента, досущ като жена,
сменила си квартирата ,варосва
земята с тънка есенна слана.
Тя днес прошари сенките на парка,
докара време за чадър, мъгли,
смени луната с тъжна месечина
и стана пълновластна господарка
на времето....А мене ме боли
за лятото ,което си замина.
Каквото бе, дали ще се повтори?
О не ! Животът е неповторим :
ни тази дата двадесет и втори,
ни този залез, нито този дим
от крушови листа, накуп събрани,
ни този чисто есенен декор:
жени варят компот, димят казани,
в дима - дечица, смесен райски хор.
Мъжете пият и замезват с диня.
Избухне смях, просветне ругатня -
във тъмното като искричка синя-
и ето идва краят на деня.
Жарта се слага, пепел я покрива,
от планината тътне горолом
и смесеният хор се разотива.
Народът се прибира в своя дом,
при своите любими сериали,
при своя хляб, при своите жени.
Антените им пак са насъбрали
най - лошите световни новини
и най отечествените тревоги :
мизерия, убийства, роми, глад,
фалирали търговци и заводи,
надежди и мечти с измръзнал цвят.
Те, скрили мъка в своите пестници,
ще слушат хрониката на деня
и ще попържат свойте политици
с една красива българска псувня.
След туй ще гледат чужди кинодрами
ще плачат със страдалците на глас
забравили за свойте лични рани,
забравили за своя смъртен час.
Светулко моя, весела и слаба -
душа като напъдено дете.
От ден на ден по-труден става хлябът
и робството на времето расте.
Дотегнаха ми тези празни дати,
и мостът бял, и празният кофраж.
Не се изплаща само със заплати
омръзналият този жребий наш.
Направо ще си вдигна чукалата
и ще забия някъде...Къде ?
Ей, вехтошарю, дай си ми крилата!
Ще си намеря своето небе.
Ще клекна сред небето като куче,
захапало подхвърлена звезда.
Ще си потърся просто друга участ,
и друг живот, и друга свобода!
Но разбери : от себе си прокуден,
разбираш ли - от себе си проклет,
аз нямам избор друг и съм принуден
да продължа, разбираш ли - напред
по този мост проклет, защото зная -
след мен вървят децата на света.
Не изградя ли своя мост до края-
децата ни ще паднат в пропастта.
И затова, прогонен от небето,
аз се завръщам в дневния режим
на сивотата и на битието,
почти роботен, но необходим....
Септември.Дата двадесет и втори.
Разделен ден - за прошка и за съд.
Една година кръгло се затвори,
с една година остаря светът.
Прошариха се нашите любими,
кълвяха свраки зрелия ни плод.
Какви приятели непрежалими
вградихме в датите на този мост!
Но все така в небето се обажда
с любовен вик езическият щърк.
Един умира, ала друг се ражда-
на ползу роду, за да няма смърт.
И все така със необожествена
съдба ще тръгнем утре по света,
незнайни, но с една ожесточена
от злото на века ни доброта.
И все така - ръка в ръка със тази
обична, свята българска жена,
която носи , и която пази
в кръвта си мъжките ни имена...
Животът ни се сбира умалително
в две думи прости като хляб и сол
"България " - красиво съществително.
"Обичам " - най обикновен глагол.
Потомци, нашата съдба е проста,
а жребият ни - нежен и суров.
Търсете ни в основите на моста,
търсете ни във думата " Любов" !ОЩЕ ЕДНО БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, казвам ви го просто,
по дядо Вазовски дори,
че днес на вашта сила Господ,
Отечеството повери.
Днес не е време за куршуми
и нека всеки в този час
си вземе само тези думи -
" България - това съм аз! "
Те са искрата богородна
в жарта на нашата съдба.
На път, момчета! За свободна
земя - с достойна свобода.
България сега ви дава
любов и вяра от сърце.
На вас съдбовно се надява
и вашата любов зове!
И тя ще стане черква бяла
под златна ангелска дъга,
ще бъде роза, разцъфтяла
в самата Божия ръка,
щом стихне днешното безчинство
и - подир вашия оброг,
възкръсне святото единство:
Човек, Отечество и Бог,
щом всеки със душа съгласна
и пълна с любородна страст,
си каже простичко и ясно:
"България - това съм аз!"
