Ивайло Балабанов

СОЛ

                    На отец Константин Димитров от Свиленград

Когато грешните Адам и Ева тръгнаха към грешната земя,
Бог взе прашинка сол, показа я на ангелите и им рече:
Прогоних ги, но Ме боли за тях!
Последното, което ще им дам,
е тази мъничка прашинка сол, наречена Любов.
Откъснах я от Моята любов, от Моя дух и сила.
Животът им е от нетрайно, сурово и безсолно естество.
Солта Ми ще го пази от разваляне и смърт.
Те вече знаят как да размножават своите тела.
Сега ще се научат как да размножават своите души –
ще се научат на любов.
Създал съм ги по образ свой и дух: Аз съм любов,
те също трябва да са като Мен любов.
Затуй им давам тази мъничка прашинка сол
и я разтварям във голямото световно време,
в кръвта и хляба, в техните сълзи,
в четирите сакрални думички от женски род:
Родина, Майка, Доброта, Природа…
Така човешката душа ще стане по-различна,
от простата душа на другите природни твари,
защото Мойта сол ще бъде в нея
и те чрез нея ще Ме припознаят в себе си.
Без Мойта сол животът им ще няма вкус и сила
и те ще почнат да я търсят в себе си и в другите.
Така животът им ще стане време за любов,
а те – богоподобни същества Жена и Мъж.
Закриляйте ги, каза Той на ангелите.
Пазете ги да не загубят Моята прашинка сол.
Дано не я сменят за злато или трон!
Дано не пожелаят да я купят
или откраднат със лъжа и сила!
Дано не омърсят божествената Моя същност в нея!
Защото, ако тази сол обезсолее,
не можем с нищо да я осолим отново.

ВРЕМЕ ЗА ЛЮБОВ

                              На Диана и Станко!

Искаш ли да погледнем през ключалката на смъртта, любима?
Ти трябва да знаеш какво ще се случи след нас.
Ще станем на пръст и вода и след петстотин зими
ще си вземем от хаоса плът, ще си вземем и глас.
Сърна и елен ли ще бъдем, или вълк и вълчица –
природата знае това, но и аз знам добре,
че там, ако станеш на птица – и аз ще съм птица,
ако в тичинка ти се превърнеш ще ти бъда прашец.
И през общата плътна природата – неразделими
и винаги двама с неясна любов ще вървим,
докато след петстотин, още след петстотин зими
любовта ни възвърне отново в човешки черти.
И това е животът: Смъртта ни превръща във глина,
любовта ни извиква оттам, за да чуе от нас
тази глуха природа най-прекрасната дума – „Любима”.
Нея човекът единствен я казва на глас.
И пак в огледалцето твое с любов да съзреме,
че имаме образ и дух, че сме плът и души…
Сега да се любим. Разбираш ли – нямаме време.
А върху ключалката на смъртта мойта риза сложи.

ОЧИ

                    На Ваня

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам защо красотата й, Господи, бяла,
на човека със малката, черна душа си дал?
Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.
А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам
и топли стотинките в джоба си дяволът черен,
наместо да стопли ръката й бялата там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай…

ЖИВОТЪТ, КОЙТО Е ЛЮБОВ

                    На Нина Хубенова

Не вярвайте в рождени дати.
Рожденият ви ден е бил
тих вопъл в устни непознати
и точно той ви е родил…
Да му измислим вярно име:
например – гълъб или зов.
Страхувам се, че ще сгрешиме.
Какво по-вярно от Любов?
Тя е едно немилостиво
съдружие от цвят и трън,
ала през нейното “Горчиво!”,
през нейния ефирен сън
светът в неделя преминава
под весел сватбен хоровод
и тъй във времето остава
нетрайният човешки род…
Живеем в бъдни и предишни
и носим като кръст Христов
през кръговратите годишни
животът, който е любов.

ВИНО

                    На Никола Радев, заради Морето, Свободата и Любовта!

Ръката на жена ми дава чаша вино –
знак, който обещава нощувка и любов.
Ах, как е хубава
и как е дяволска любовната магия на жената!
За мене си постелила червеното ухание
на ябълките в ъгъла;
поставила си нова свещ,
две чаши от звънтяща глина;
бутилка винена зора;
за мен облече новата си рокля…
Не бързай, казваш ти. Ще ти налея вино.
Ах, как е хубава
и как е дяволска любовната магия на жената!
Ах, как е хубав твоят дом… и ти,
но вънка вятърът плющи като платно на кораб.
Небето е пропито с дъх на свобода.
В морето сякаш някой е разлял шампанско
и вълните са пенливи…
Сбогом!
Аз съм нощувал в хиляди пристанища
и вече знам, че сватбеният пръстен
е знак за робство, котва, корен, пръст,
а корабът е…
Сбогом!

ОГЛЕДАЛО

Ревнувам те от огледалото, защото знае твоите тайни.
За тебе то е огледало, за мен е мълчалив евнух:
не казва нищо, осветява със лъч пространствата безкрайни
на твоята душа и знае до гънка твоя женски дух.
То знае за кого забоде в косите си червено цвете,
кому безхитростна утеха, кому лъжа ще раздадеш.
То знае кой те е целувал и имената на мъжете,
които тази нощ преспаха случайно в твоя сън горещ.
Ревнувам те от огледалото, защото първо то съзира
и твойта голота, и роклята, която плътно я следи
и как с две връхчета лимонови гърдите ти навън напират.
Във изповед пред него голи сте две – душата ти и ти.
Ревнувам те от огледалото, поставено във твойта стая,
и с тази отразена ревност аз любовта си осветих:
Бъди такава – вечна тайна, до гроб дано не я узная.
Как иначе ще те обичам и как ще те възпявам в стих?

РЕКАТА, КОЯТО ПОМНЯ

Ако някой сега ме попита какво съм запомнил
след толкова много години – почти за бастун,
ще кажа: запомних момиче с алени стомни,
бяло момиче от черен катун…
…и река… и заголена рокля… и нещо, което
се случи след туй в зеления речен камъш…
Помня, че две-три минути бях на небето,
а когато се върнах от там – бях вече мъж…

ВОЙНА

Забавна и хумористична
върви съседската война,
от Омир малко по-различна
по персонажни имена.
Елена от Троян забрави
за Минчо – своя Минелай,
а Петър – Парис му направи
рога онази вечер, май…
Пред входа, привечер, жените
разменят клюки шепнешком.
Мъжете галят новините
във кръчмата пред чашка ром.
Във жалбата им романтична
възкръсват млади времена.
Войната е хумористична,
но тя е… Ех, каква жена!
Каква уста! Навярно пари
целувката й като чай!
И – странно: поздравяват Парис,
не поздравяват Минелай.
И лягат вкиснати и груби
в постели като бял покров
до своите втръснали съпруги,
до свойта вярност без любов…

ОДИСЕЙ

Благодаря ти, че си жива! Благодаря ти, че си моя!
За твойто сенчесто присъствие под слънцето и за покоя,
който ръцете ти вълшебни разстилат като облак бял
над ядове и грижи дребни, над страсти и мечти от кал.
Благодаря ти, че отключваш в среднощ, когато позвъня;
че пускаш само мен, а пъдиш вън горестите на деня;
че не поиска всичко, дето на младост бях ти обещал;
че зарад мойта бяла риза продаде черния си шал…
Сълзата ми полусълза е, но под семейната стреха
ти с мен делиш не своя залък – разделяш своята троха.
Какво съм аз! Поет и скитник… Все нейде вятърът го вей,
а ти, нещастна Пенелопа, все чакаш своя Одисей.
Но вместо с куфари, в които подрънква вносен порцелан,
той се завръща с гневна рима във ласката на свойта длан
и уж е с теб, но все пътува незнайно някъде без теб,
а ти тъчеш и разтъкаваш… Какво тъчеш? Навярно креп.
Благодаря ти, че си жива! Жената винаги е кей.
А който няма Пенелопа – не може да е Одисей.

ДВЕТЕ ДУМИ

                    На Мариана и Марин Делчеви

Преди да станем с тебе снимки в бъдните албуми,
аз искам да повторим пак живота си подред,
за да ти кажа пак онези две прекрасни думи:
„Обичам те!” Да купя пак до твоя стол билет;
пак да извадя трънчето от твоите сандали,
да те заселя в моя стих и като влюбен хъш
да влизам с твойто име сам в кварталните скандали
и с твойто име, ден след ден, да се превръщам в мъж;
да те очаквам всяка вечер на площад „Надежда”,
по улица „Любов” да тръгнем с тебе след това;
да срещнем Менделсон по пътя, в сватбена одежда
ти да му кажеш „Да” и аз след теб да кажа „Да”;
да чакам оня час велик, когато разделена
душата ти надве се цепи, с детски глас звучи;
да видя как старееш бавно, как си уморена,
за да ти кажа, че си млада, че не ти личи…
Сега стоим със теб пред своите бъдещи албуми.
Портретът сватбен ни е слял завинаги в едно.
Кажи ми само, помниш ли онези двете думи?
Дано не ги загубихме по своя път! Дано!
Съдбата ни е скрита в тези думи две, изглежда,
защото по закон божествен, древен и суров
животът винаги започва от площад „Надежда”
и с нас върви докрая той по улица „Любов”…