СРЕДНОЩНО ТАКСИ

Светът е весел: барът се затваря.
Пред входа му шуми пиянски хор,
а разказът на Чехов се повтаря
в друг вариант: такси, тъга, шофьор.
„Синът ми…” - казва той, но те нахално
се смеят или млъкват за престиж,
целуват се и хвърлят ритуално
във скута му двулевката бакшиш.
И той, останал сам, назад подкарва,
ала душата му ще разбере,
че този свят си е такъв - не вярва,
когато кажеш, че ни си добре.
Кому да каже? Кой ще го изслуша!
Таксито или градския бетон.
Мълчи и плаче той, мълчи и пуши…
О, колко тежко е да нямаш кон!

ЧУДОЯВЛЕНИЕ

Отвън ухаеше на кестени,
на мокри гарвани и кал.
Светът четеше черни вестници.
Навред печал. Навред печал.
Прехвъркаха снежинки мършави
под яловите небеса.
Внезапно сякаш бяха свършили
в света добрите чудеса.
Не чакам нещо да ме слиса,
но чудото се появи:
на дюлев цвят ми замириса
снегът по твоето палто.

НОСТАЛГИЯ ВЪВ ВАРШАВА

Хубаво беше до третата вечер.
Третата вечер - варшавска мъгла.
Вятърът - северен, а се повлече
от юг тънък мирис на родни села.
Лъхна на българска жълта ракия,
припука огън от габър здрав.
Светна разрязана дюля - от тия,
които зимуват във стъклен шкаф.
Моите мъртви - отдавна кости,
отдавна пръст и отдавна сол
третата вечер ми бяха гости:
Девети етаж, хотел „Метропол”.
Пихме и пяхме на ум, на тъмно:
сърпове грееха, стенеш бук.
Сякаш в сърце със двойно дъно
България бях пренесъл тук.
Четвърти ден - мъгла отново,
но аз се завръщах, летях над света
и „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”
свирках разплакан с уста.

КРЪСТ

На Ицо Янев

Приятелю, ще ти го кажа просто -
богатството съвсем не е порок:
Каквото имаш - имаш го от Господ,
каквото нямаш - нямаш го от Бог.
Но не мисли, че си богопомазан.
В предишния живот си бил бедняк.
Сега си богаташ, но си белязан
със още по-висок кармичен знак.
За друго, по-голямо изпитание,
си прероден на грешната земя.
Богатството е новото страдание
на твоя дух… Дано да проумя,
че със Христова орис си наказан,
че трябва да решиш - сега и тук,
дали във финикийската съблазън
ще вложиш Божи смисъл, цел и дух;
достойна ли е вълчата природа
на алчността; дали не е вина
че имаш двайсет ризи в гардероба,
а ближният до тебе - ни една…
Приятелю, високо изпитание
те чака в този твой кармичен кръг…
Богатството е винаги страдание
и винаги е тежко като кръст.

НЕКРОЛОГ ЗА БЯЛА ПТИЦА

Небесните етажи са беззвучни.
От тях се носи мирис на барут.
Не зная кой е стрелял, но… улучи
и над квартала пада кървав пух.
И кървав дъжд ни пръска от небето.
Ранена птица в полукръг широк
изписва по снега на битието
печалния си птичи некролог.
Съгласни сме с убийство на влечуго,
но странно ни боли и в час такъв
душите ни изпитват нещо друго:
Навярно са със гълъбова кръв.

СУТРЕШНА ЗАКУСВАЛНЯ

Мили мои несретници, мои братя по дух -
с непрочетени вестници, с празен търбух,
с неизвестна омраза, с неизвестна тъга -
да изсърбаме тази топла супа сега.
И докато ядем, да предъвкаме с гняв
епохалното време: Кой е крив, кой е прав?
И предателят кой е? Кой ни вкара в калта?
Ние имаме своя агенция - БТА -
без редакция щатна и без хонорар -
малко клюка пикантна, простоват коментар
за жената… която, за мъжа… който днес,
за болнавото лято и болнавата чест;
как така се получи, че загива духът,
че хлябът е кучи, надеждата - кът,
че в тази стара земя с душа на дете
даже вярата в бъдното си е чисто менте;
кой печалбите трупа, кой е глух, кой е сляп?
Свърши топлата супа, свърши сухият хляб.
Братя мои, какво ни очаква след туй?
Май че - Дунав, Радецки и… пак Козлодуй…

АПЕЛ

На моя приятел Кольо Беев

Убийците на Левски са известни.
Проклехме ги - те оживяха пак.
Укриха се зад лозунги и песни,
строиха се зад родния байрак.
Те сложиха служебни ръкавели
и маски със почтен държавен вид
и ни убиват днес, но не в разстрели,
а тихо и по начин деловит.
Убиват ни със бедност и умора,
докарват ни до лудост, до инфаркт
и със сърцето честно на народа
хазартно те играят на билярд.
Със нас те нямат общо мило-драго
и тяхната патриотарска сган,
за свойто лично помиярско благо,
продава днес и родния Балкан.
Свободни уж - живеем в ново робство,
под игото на български аги.
Със турското то няма нищо общо,
но точно като него ни тежи.
Тежи ни финикийската истерия,
тежи ни този незаслужен хал.
Боли ни, че търпимата мизерия
е днешният обществен идеал.